Кристофър Уиткомб
Снайперистът (9)

8.

Сирад припряно закопча новата блузка от „Катрин Маландрино“, сложи си простите и изчистени диамантени обеци, след което стъпи в елегантните сандали на ситни цветчета, купени от „Джими Чу“ специално за случая. Рядко й се случваше да излиза в четвъртък вечер, но днес случаят беше специален — новият й приятел Хамид Мирхади беше взел самолета за Атланта специално заради нея и тя искаше да изглежда добре.

Запозна се с финансовия директор на „Бордърс Атлантик“ по време на първото си посещение в Ню Йорк, където беше подложена на тест с полиграф. Това стори един общ познат, който ги представи един на друг в асансьора, а след това небрежно подхвърли, че по-късно вечерта неколцина приятели ще се съберат в „Со Хо“ за по едно питие. Сирад успя да удари две мартинита още преди появата на Хамид. После двамата се заговориха и набързо решиха да вечерят заедно. Това доведе до още питиета, последвани от среднощни танци. На този етап нещата приключиха — коректно и съвсем невинно. Но тя го срещна отново във Вашингтон, веднага след вечерята си с Джордън Мичъл. Този път той остана в хотелската й стая до сутринта, а когато си тръгна, Сирад вече беше убедена, че нещата няма да свършат с бегъл флирт.

Хамид беше на същото мнение. Изпрати й цветя още докато чакаше самолета за дома, друг букет я чакаше в апартамента. Отначало направи опит да се държи трезво, но той продължи да се обажда, търсейки я както в офиса, така и у дома, а когато не я откриеше там, набираше мобилния. Всички бяха наясно, че този човек управлява институционален капитал на стойност над 30 милиарда долара, включително пенсионните схеми на хилядите работници и служители на „Бордърс Атлантик“. По тази причина, когато Хамид я потърсеше чрез прекия й началник, тя бързаше да му се обади веднага.

Спокойно, момиче, нали не искаш да го убиеш, рече си тя, докато се въртеше пред огледалото, търсейки някакъв пропуск в облеклото си. Обикновено си слагаше ограничения във времето за прелъстяване. Но Хамид се оказа мъж, който трябваше да бъде отглеждан със специално внимание — особено в светлината на предстоящата промяна в кариерата й. Отношенията от разстояние обикновено създават проблеми, но Мичъл я беше уверил, че новата длъжност ще налага присъствието й в Ню Йорк минимум два пъти месечно. Не беше зле да подскаже на Хамид какво го очаква по време на тези кратки срещи…

Спусна се в подземния гараж, запали колата и подкара към ресторанта. По пътя мислеше за новата си връзка и се усмихваше. Макар и с десет години по-възрастен от нея, Хамид се поддържаше в отлична форма. Фигурата му беше висока и стройна, съвсем като на момче, въпреки че имаше магистърска степен по бизнесадминистрация от Станфорд и беше доктор по право в Харвард. Подобно на Сирад, той също говореше няколко езика, включително арабски, но за разлика от нея беше живял и в Близкия изток. Семейството му беше напуснало Иран през 1979 година, веднага след изгонването на шахската фамилия Пахлави.

Но Сирад проявяваше най-голям интерес към живота на Хамид в сенчестия свят на международните финанси. Благодарение на няколко надеждни източника от компанията и две-три чаши вино в повече, тя получи доста ясна представа за оригиналните идеи на този нов Мидас в областта на търговията с ценни книжа, най-вече по отношение на тъй наречените „периферни трансакции“. Дори в света на високорисковите и силно спекулативни финансови операции, това начинание се открояваше със своята хазартност и потенциал за огромни печалби.

Корените на концепцията се криеха в Проекта за развитието на тероризма, разработен от Агенцията за високотехнологични проекти в областта на отбраната, известна със съкращението АВПОО, а идеята беше съвсем проста: страните от Третия свят трупат дълг — огромен дълг — към високоразвитите в промишлено отношение страни, каквито са САЩ и техните съюзници от Г-8. Колкото по-голям е този дълг, толкова по-тежки са лихвите по него. Това води до нови заеми и нови, още по-тежки за изплащане лихви. Този омагьосан кръг е причинил икономически колапс и граждански войни в не една и две бедни страни. Но в момента, в който някоя от тях се окаже в центъра на стратегическите интереси на Запада, тя изведнъж се оказва засипана от златен дъжд. Дълговете й се разсрочват, намаляват и опрощават, отпускат й се нови заеми при далеч по-благоприятни условия, които нерядко се трансформират в дарения. По този начин за десет години — между 1989 и 1999 г., Съветският съюз усвои над 20 милиарда долара, а други страни — дори повече.

Тази пресметната щедрост получи рязък тласък от войната срещу тероризма. След 11 септември страни като Сомалия, Судан и Йемен изведнъж се сдобиха с възможност да търгуват терористи срещу милиони долари „помощи“. Дори стабилни държави като Турция, Камерун, Полша и Кувейт успяха да се възползват от ситуацията, за да получат изгодни финансови придобивки. За САЩ предлагането на „хуманитарна помощ“ на страните от Третия свят е съвсем разумен бизнес, тъй като парите рязко намаляват броя на труповете, пристигащи в найлонови чували.

Джордън Мичъл възприе на драго сърце идеите на Мирхади, особено след като последният му демонстрира няколко различни начина как се печели повече от добре за сметка на правителствената щедрост към Третия свят. Хамид беше открил, че срещу сравнително скромна инвестиция финансовите спекуланти могат да „поемат управлението“ на натрупаните от някоя държава дългове, срещу което получават съвсем реални държавни средства. Това обикновено става срещу изкупуване на дълга на цена няколко цента за долар, след което въпросните инвеститори излизат на международните финансови пазари и предлагат земята, природните ресурси и инфраструктурата на държавата длъжник. На практика тази операция си прилича като две капки вода с операциите по изкупуване на ипотеки и потребителски заеми, но в по-голям мащаб, при по-голям риск и далеч по-големи възможности за печалба.

Получил благословията на Мичъл, Мирхади старателно замаскира новата си дейност и започна да се оглежда за клиенти. Откри филиал на фирмата на Каймановите острови, след което осъществи контакт с подбрани богати инвеститори — предимно арабски петролни шейхове, на които отдавна беше омръзнало да влагат капиталите си срещу лихва от 2 процента или пък да бъдат обирани до голо от разни дотком измамници. Иранският произход и старите връзки в страните от Близкия изток му помогнаха изключително много на старта, но само четири месеца по-късно „периферните трансакции“ започнаха самостоятелен живот, при това повече от успешен.

Естествено, Световната банка и Комисията по ценните книжа не гледат благосклонно на подобна финансова дейност, ето защо секретността се превърна във въпрос от първостепенно значение — особено след като Хамид се сдоби с доказателства, че правителството на САЩ използва Федералния резерв, за да покрива разноските, свързани с различни подкупи. Той подчерта, че ако „Бордърс Атлантик“ успее да проникне във „Фед Уайър“ — сложната и надеждно защитена система за парични преводи на Федералния резерв, компанията ще може да прогнозира и манипулира пазара за още по-големи печалби.

Според един от кодираните имейли, които Сирад беше получила съвсем наскоро, тази операция вероятно вече бе в ход. За три години Хамид бе успял да осъществи изключителна серия от тайни трансакции, като само за последния месец сумата възлизаше на 7,2 милиарда долара.

— Паркирайте я така, че да я виждам — разпореди се Сирад на момчето, което обслужваше паркинга на „Фелиг“ — най-модерния напоследък ресторант в Атланта. Придружи заповедта си с десетачка и сладка усмивка, след което влезе и се насочи към оживения бар. През седмицата не би трябвало да има проблеми, но тази вечер „Фелиг“ беше пълен както през почивните дни.

— Здравей, Сирад — поздрави я с усмивка Хамид, после се отлепи от бара за кратка целувка. — Тази вечер изглеждаш великолепно!

— Благодаря, ти също — отвърна тя. И това не беше само комплимент. Костюмът му беше скроен така, че да подчертава атлетичната фигура, а прическата му издаваше традиционализъм и големи пари. Умееше да се облича с вкус, но за сметка на известен консерватизъм: вратовръзка „Хермес“ и златен „Патек Филип“ на китката. Имаше гъстата черна коса на иранския си баща, пронизителни тъмни очи и френски акцент, характерен за възпитаниците на швейцарските пансиони — все неща, които допринасяха допълнително за изключителния му чар.

— Как си с апетита? — попита той.

— Зависи какво ще ми предложиш — отвърна Сирад, след което хвана вратовръзката му, накара го да се наведе и плъзна език по устните му.

— М-м-м… Отлежало малцово или „Маккълън“?

— Радвам се да те видя, Сирад — избегна отговора Хамид. Уискито беше „Лагавулън“, но нима си струваше да разваля мига?

 

 

— След две минути започваме да се снижаваме, господин Мичъл — прозвуча угодническият глас на стюардесата. — Може би ще пожелаете да си закопчеете колана…

Джордън Мичъл седеше на креслото от еленова кожа в пасажерската кабина на луксозния „Гълфстрийм“, притиснал авиационния телефон до ухото си. През по-голямата част от четиричасовия полет беше разговарял с кантората на главния си юридически съветник, тъй като предстоеше да се финализира сделката със саудитците. Засега всичко се развиваше според очакванията — от изстрелването на нискоорбитните спътници на ССТ мрежата до междинните предавателни станции и приемните инсталации в района на Персийския залив. Изненада беше само искането на саудитската страна началната дата да се изтегли с няколко дни напред, с оглед съвпадението й с поредната среща на високо равнище на страните от ОПЕК.

— Кажете на пилотите да направят нещо срещу проклетата турбуленция! — изръмжа недоволно Мичъл, прикрил за миг слушалката с длан. Настроението му ставаше все по-отвратително: — От седмици насам не съм имал толкова противен полет!

Стюардесата почтително кимна и побърза да се отдалечи към пилотската кабина. Нито тя, нито който и да било друг беше в състояние да направи нещо по отношение на гадното време и силните въздушни течения, но това беше без значение — след като командирът издава заповеди, войниците трябва да ги изпълняват.

— Виж какво, пет пари не давам за данъчния ни статут в щата Монтана! — извика в слушалката Мичъл. Юристите никога не бяха влизали в категорията на любимите му хора, особено когато объркат бумагите преди пусковия срок. — Това е най-голямото бизнес начинание в историята на „Бордърс Атлантик“ и аз не мога да кажа на саудитците, че не сме в състояние да изпълним производствената програма само защото ти имаш проблеми с данъчните! Разрешавай ги, за бога! Час по-скоро ги разрешавай!

След тези думи тръсна слушалката и се обърна към опашката на самолета.

— Траск!

Пронизителният му вик стресна втората стюардеса, която предпазливо надникна от сервизните помещения. Траск скочи на крака, изключи мобилния си телефон и изтича към шефа си.

— Юристите изпитват затруднение с изпълнението на производствените квоти според новите изисквания на саудитците — сърдито му съобщи Мичъл. — Мога ли да разчитам, че ще поемеш нещата в свои ръце и ще ги решиш, преди да са се превърнали в проблем?

Траск погледна часовника си, който показваше 21:40 източно време. Вътрешният му часовник вече беше върнат с три часа назад, за да се нагоди към работното време в Аризона, но яркото слънце в небето продължаваше да му се струва странно. Ненавиждаше подобни пътувания, тъй като те неизменно означаваха три часа повече към един и без това прекалено дълъг работен ден. Тази вечер сякаш нямаше край.

— Разбира се, господин Мичъл — отвърна той и си отбеляза нещо в бележника. — Ще гледам да уредя нещата най-късно до утре сутринта. Между другото, току-що разговарях с нашите хора в Катар. Те са на позиция, готови за по-ранното активиране. Все още имаме да решаваме един-два технически проблема, но мога спокойно да ви обещая, че ще се справим в срок.

Мичъл кимна с глава. Той знаеше, че инженерите вече са тествали мрежата около Персийския залив и са направили връзка със стандартен телефон „Куантис“ чак до Пакистан. Въпреки че наземните съоръжения бяха разположени главно в Саудитска Арабия, сателитите покриваха по-голямата част от земното кълбо.

— А какво стана с… контрагентите?

— Всичко е потвърдено. Вече превключихме на новите оперативни ограничения — включително онези, наложени от правителството на Йемен. Средствата са преведени, а сведенията от електронното и живото разузнаване потвърждават времето и мястото. Проверено е всичко, до последната дреболия от логистично естество. Според нашите планове екипът за проникване ще се задейства едновременно с откриването на срещата на ОПЕК. Всичко изглежда готово за действие и нещата опират единствено до уточняване на мишените.

От време на време Траск се увличаше и прибягваше до военна терминология. По време на дългата си военна кариера беше организирал достатъчно учения, оперативни планове и принадлежащите към тях логистични анекси, за да може да ги издекламира дори насън.

— Сирад? — вдигна глава Мичъл.

— Още не сме й съобщили за новия краен срок. Тя ще бъде информирана, разбира се, но в името на оперативната сигурност… — Траск замълча за момент, изчаквайки поредната силна турбуленция, която разтърси кабината, след което добави: — … ще е най-добре да изчакаме…

— Съгласен съм — кимна Мичъл. — Засега й кажете само датата и онази информация, която обикновено съпътства всяко официално откриване. Все още не съм решил един-два въпроса, които трябва да получат своя отговор, преди да я включим пълноценно. Но за всеки случай трябва да й осигуриш полет на по-ранна дата и да се погрижиш за всички технически подробности. Искам да съм сигурен, че няма да има никакви проблеми, когато предаваме проекта на саудитците.

Пилотът намали оборотите и машината започна спускането. Мичъл неволно хвърли поглед към назъбените планински върхове, които блестяха зад илюминатора, огрени от ярките лъчи на слънцето. Навлизаха във въздушното пространство над изолирана територия, която беше под разпореждането на Министерството на отбраната още от времето на Втората световна война. За случайния наблюдател тази обсипана със скали и кактуси полупустинна земя не се различаваше по нищо от обичайния пейзаж в южната част на Аризона, но за хората от разузнаването тя беше по-известна като база „Кастела“ на ВВС — седалище на „Делта Форс“ за Западното крайбрежие; а също и като базова стоянка на „Конифър Еър“ — една от тайните авиокомпании на ЦРУ.

— Докъде стигнахме с демонстрацията? — попита Мичъл. Насочил поглед към пустинното плато под краката си, той си представи какво предстои и изведнъж бе обладан от силна възбуда.

— Чух, че била невероятна — отвърна Траск. — Насрочена е за утре в девет нула, нула.

Мичъл кимна, по лицето му пробяга усмивка. Повече от година беше мечтал за това пътуване. Предстояха полевите изпитания, увенчаващи фантастичен проект, които щяха да се превърнат в старт на следващия. „Бордърс Атлантик“ разработваше няколко дузини научно-технически начинания, държеше на мушка стотици компании и постоянно търсеше нови пазари, но това беше нещо различно. През следващите двадесет и четири часа щеше да види в действие технология, за която преди три години не можеше и да мечтае. Технология, която ще му помогне да реализира най-амбициозните си мечти.

— Добре, добре — промърмори той, извади обемист бележник от куфарчето си и отбеляза нещо. — Нещо ново около Бийчъм?

— Край на кандидатската й кампания. Нашите източници в Комисията по етика твърдят, че сред членовете й надделява мнението Бийчъм да напусне поста председател на Комисията по разузнаването, докато е обект на следствени действия. Следващата седмица ще имаме по-сигурни сведения.

Мичъл не направи коментар. Само гледаше през илюминатора и се усмихваше към издигащия се хоризонт. Обичаше Югозапада още от младежките си години, когато баща му — страстен ловец — водеше него и братята му на лов за фазани. Оттогава беше запазил спомен за ярката светлина на пустинята и невероятно сухия въздух, който почти можеше да бъде докоснат.

— Господа, по-разумно е да закопчаете коланите — обади се стюардесата и даде пример, като седна на сгъваемото си столче и щракна колана около кръста си. — След малко се приземяваме.

Най-известният президент на компания в САЩ почти не мигна, когато пилотът рязко наведе носа и самолетът предприе стръмно, забранено от стандартите на Агенцията по въздухоплаване снижение. Но тук въздушното пространство беше закрито за полети на граждански самолети и за да избегне бдителния радар на въздушните контрольори, частната реактивна машина „Гълфстрийм“ беше длъжна да се гмурне рязко към базата, чиято площ от десет хиляди акра бе прорязана от дълга писта за приземяване. Мичъл не обърна внимание нито на болката в ушите, нито на гаденето в стомаха. Това, което предстоеше да свърши през следващите два дни, щеше да е щедра награда за всички неудобства.

 

 

— Отпусни се по гръб, скъпи… Това тук ще ни отнеме още малко време.

Сирад побутна Хамид, принуждавайки го да се излегне на дивана в хотелската стая, вдигна полата си и бавно го възседна.

— Вечерята беше страхотна, нали? — промърмори той, докато си играеше с копчетата на блузката й.

— Вечерята ли? — погледна го с леко присвити очи тя. — Само не ми казвай, че си прелетял толкова хиляди километри за една вечеря! — Пръстът й се плъзна от външната страна на врата му и бавно се изкачи нагоре, към добре избръснатия бакенбард.

— Има една точка над ключицата, която се нарича брахиален сплит — промърмори тя и премести показалеца си, за да я отбележи. — Ако натисна тук с достатъчно сила, бих могла да наруша кръвоснабдяването на мозъка ти, предизвиквайки по този начин почти моментална смърт! Но ако близна същата тази точка, ей така… — Езикът й влезе в действие с лекотата, с която опитният инструктор предава знанията си на курсистите.

— Пресвети боже! — простена Хамид. — Къде, по дяволите, са те учили на тези неща?

— Не ти трябва да знаеш — прошепна в ухото му тя, след което засмука специалната точка, а тялото й ритмично се раздвижи върху неговото.

— Ох, направо ме убиваш! — изстена той, опитвайки се да приключи с непокорните копчета.

— Още не! — отдръпна се лекичко Сирад, а в бедрата й около тялото му се появи леко напрежение. Тези действия нямаха за цел да ускорят кулминацията, напротив — те бяха предварителна подготовка, нещо като лека загрявка преди удоволствието. Неразделна част от сладкото очакване, съдържащо се във финото бельо, аромата на шоколад с ягоди, топящите се бучки лед в кристалния съд до масичката… Сирад познаваше добре изкуството на предварителната игра, умееше като никой друг да доведе мъжа до крайна възбуда.

Наведе се отново, възобнови работата си и тихо прошепна:

— Питам се какво ли си мислиш, когато останеш сам в онзи огромен кабинет, а аз съм чак в Атланта… — Свали блузката и сутиена и леко се притисна в него с голите си гърди.

— Побъркваш ме! — простена той, а в гласа му се долови задъхано нетърпение.

— Признай, че като си сам, мислиш точно за това! — закачливо подхвърли Сирад, после се надигна на колене и вдигна полата си достатъчно високо, за да демонстрира червените дантелени гащички, които беше купила следобед специално за този миг.

— О, Господи! — отново простена той.

— Кажи какво би направил, за да ме имаш — продължи да го дразни тя, плъзгайки длан високо между бедрата си, за да му покаже, че също е готова. После се наведе и го целуна. Езикът й доведе докрай телесната му възбуда. Сетне тя най-после плъзна ръка към ципа му, който почти експлодира още преди да се е отворил.

— Мисля за теб — дрезгаво прошепна той.

— Кажи какво би направил, за да ме имаш — настоя тя.

— Всичко, което пожелаеш, Сирад.

Каза го по-скоро като брокер, който сключва сделка, отколкото като влюбен мъж. Но и това не беше малко за човек, който контролира живота си изцяло, до най-незначителните детайли.

— Обещаваш ли?

Хамид рязко дръпна ризата си и се притисна в нея, ръката му нетърпеливо разкопча единственото копче, което придържаше слиповете му, после се скри под елегантния ластик на дантелените й гащички.

— Обещавам — промърмори той, извивайки се като дъга върху дамаската на дивана, опитвайки се да проникне дълбоко в нея с помощта на един-единствен, но могъщ тласък.

И тя се предаде, усетила приближаването на страхотния климакс, който се надигаше в долната част на корема й и бавно пълзеше към бедрата. Обичаше мъжката сила, но само когато я предшестваше прелъстяването — процес, който тя умееше да управлява и на който никой мъж не можеше да устои.

— Обещавам… — повтори задъхано той и този път гласът му прозвуча напълно искрено. Сирад сведе глава към шията му и отново залепи устни за онази магическа точка, бавно отваряйки се за отчаяното му желание. Тялото й леко се сведе над него, пое го и го насочи дълбоко навътре. В следващия миг оргазмът я връхлетя с дива сила. Веднъж, втори път, трети…

 

 

Когато самолетът на Мичъл докосна пистата, научно-техническият екип от „Невю Акустикал Енджиниъринг“ вече беше пристигнал на изпитателния полигон в Аризона. Още от предната вечер Патерсън беше ангажирал най-луксозните апартаменти на най-скъпия хотел в Тъксън, надявайки се, че няколко безгрижни часа около басейна ще подготвят добре хората му за предстоящата демонстрация. За нещастие Марти прояви неочакван интерес към физическите закони на кандилкането и побърза да се натряска в една от местните кръчми, носеща името „Кактус Муун“. Някъде към три през нощта се обади от участъка и съобщи, че бил арестуван от полицията, след като скочил на танцьорката в един мъжки клуб на име „ТД Уест“.

— Какво по дяволите те отведе в тоя стриптийз бар? — ядосано попита Патерсън, докато возеше все още неизтрезнелия инженер обратно към хотела. Малка и напълно неизвестна за широката публика компания, „Невю“ печелеше парите си предимно от участие в секретни проекти. Но ако главният й специалист по акустика продължава да върши глупости като тази вечер, полицията неминуемо щеше да поиска анулирането на специалния му статут и това щеше да доведе до преки финансови загуби.

— К-кучката м-ме н-насади! — гневно процеди Марти, после отвори уста и оплеска цялата тапицерия на взетата под наем кола.

Шест часа по-късно Патерсън отиде да го провери. Вероятно в знак на благодарност, ексцентричният математик го възнагради със съвсем нова версия — бил дрогиран от някакъв тип с каубойска шапка, който се уплашил, че ще му отмъкне мадамата. После Марти категорично отказа да предприема разходки в пустинята, заявявайки, че е прекалено болен за подобен род дейност. Но не предложи обяснения нито за насиненото си око, нито за обутите наопаки панталони.

След значителни по обем успокоителни действия, сменени на даден етап от недвусмислени заплахи, Марти най-сетне се съгласи да се качи в колата, но никой не беше доволен от този развой на събитията. Патерсън успя да сдържи гнева си, тъй като прекрасно знаеше, че този проект е почти изцяло дело на Марти и единствено той бе наясно как да го приведе в действие. Освен това клиентите вече бяха пристигнали за решителната демонстрация и време за губене нямаше.

— Нека изпие едно двойно кафе и ще се оправи — подхвърли доктор Пруст, докато излизаха от града по магистрала №15. Патерсън държеше в скута си протокол за теста и постоянно проверяваше дали не са изпуснали нещо. Марти се беше излегнал на задната седалка и мърмореше нещо за палачинки с яйца и сирене.

— Нека повторим още веднъж, моля ви — обади се притеснено Патерсън. — Хеликоптерът ще се появи, натоварен с нужното оборудване…

— Същият, който използвахме и вчера — добави Пруст. — Същата система от мишени, същата последователност на изстрелване и същите координати…

Предишния ден тренировката беше минала великолепно, но инженерите винаги се безпокоят за детайлите — особено тези, които работеха за Патерсън.

— Ей там, горе — каза Патерсън и посочи към изход 37. Малката табела встрани от платното гласеше: ЛЕТИЩЕ „КАСТЕЛА“, СЛЕДВАЩАТА ОТБИВКА ВДЯСНО.

Десет минути по-късно доктор Пруст изключи двигателя и излезе на прашния паркинг. В центъра на голата поляна, по чиято песъчлива повърхност се виждаха разпръснати камъни и изсъхнали храсти, стърчеше нещо като малък навес, доста жалък на вид. До него беше паркиран хеликоптер МД-530 с двама пилоти на борда.

— Казвам се Ърл Карбоноу — представи се единият от тях, побързал да слезе от лявата седалка. Беше облечен в дънки от Уол Март и зелено копринено яке, а бакенбардите му бяха като на Елвис Пресли.

— Джери Патерсън, а това с доктор Пруст — отговори Патерсън. — Къде са вчерашните пилоти?

Беше взел всички предпазни мерки и се надяваше демонстрацията пред клиентите да мине толкова добре, колкото вчерашните упражнения. Но със смяната на пилотите надеждите му силно намаляха.

— Не се безпокойте — отвърна Ърл. — Летя с оръжейни системи и симулатори още от Тет… Вие си задействайте апаратурата, а аз ще имам грижата да улучим целта.

— Добре — отстъпи Патерсън. Вече беше твърде късно за спорове. — Ще бъдем готови след броени минути, само да се оправи един от нашите хора, който зле понася климата…

— Вържи му задника за мозъчните центрове и ще се оправи! — отсече пилотът. — Тукашните ветрове са доста коварни и не искам да губим време!

 

 

Във вторник сутринта Траск подкара на север по магистрала №15. В свободната си ръка държеше огромна чаша с кафе, опитвайки се да стегне организма си след кратък тричасов сън. Засече на електронната си карта местоположението на изход 37 на магистралата с две платна и насочи колата си през него, озовавайки се на черен път, водещ към изоставен самолетен хангар.

Мичъл подскачаше на задната седалка на огромния автомобил с повишена проходимост, опитвайки се да чете брой на „Американски стрелец“ отпреди четири години. Беше го заинтригувал материалът за съдбата на една пушка „Хенри“, която репортери на списанието открили в имота на някакъв банкер от Ню Мексико. Пушката била поръчана от известен тексаски земевладелец за сватбата на сина му, но била открадната от един от помощниците на Панчо Виля по време на поредното отвличане на добитък през 1910. Тексаският земевладелец така побеснял, че наел частна армия, за да си я върне. Но синът му бил убит в последвалите сражения и пушката останала в семейството на банкера в продължение на цели пет поколения. Кръстили я „Пушката на Дорадо“, на името на нещастния младоженец.

— Красиво, нали?

— Да, сър — отвърна Траск. — Решихте ли да я купите?

— Имах предвид светлината — сопна се Мичъл. — Защо в Ню Йорк никога няма такава светлина?

Траск сви рамене. Не знаеше дали шефът говори на него, или направо на всевишния. Стигна до хангара, зави наляво и продължи към пустинята, безмълвно проклинайки сухия въздух, който изсушаваше кожата и пареше на очите му. През 80-те му се беше наложило да изпълнява задача в района на Туентинайн Палмс и оттогава беше запомнил стотиците начини, по които тази околна среда се отразява на човека.

— Мисля, че това е мястото, господин Мичъл — промърмори той, насочвайки тежкия автомобил към няколко сравнително нови сгради, построени насред пустинята. От двете страни на черния път бяха паркирани десетина коли, всички без изключение покрити с тънък пласт червеникав прах.

Траск спря близо до входа и изскочи от тежкия 4×4, за да отвори вратата на шефа си. Първото нещо, което му направи впечатление, освен адската жега, беше полускритото подразделение от въоръжени мъже, пръснати навсякъде — някои в паркираните коли, други пред входа на сградата, трети в полето, заели позиция между огромните кактуси. Нямаха нищо общо с отегчените бойци от редовната армия, а бяха брадати цивилни, от които се излъчваше някакво особено чувство за превъзходство.

— Господи, колко рано напича! — оплака се Траск, докато Мичъл слизаше от колата и си слагаше слънчевите очила. Двамата се обърнаха и тръгнаха към нещо като дървена трибуна, която беше залепена за основната сграда. При стълбите ги посрещна армейски сержант в чист и изгладен маскировъчен комбинезон.

— Добро утро, господа — поздрави ги той с някаква особена военна церемониалност. — Ако ме последвате, ще ви отведа при генерала…

Влязоха в голямо и доста оживено помещение. Някой се беше досетил да нареди десетина евтини сгъваеми столове около масата в ъгъла, на която имаше закуски и кафе. Военните инженери бяха монтирали прозорци от затъмнен плексиглас, които предлагаха добра видимост към широкия около километър и половина изпитателен полигон, а едновременно с това предпазваха зрителите от горещото слънце и шрапнелите.

— Добро утро, Джордън! — извика жизнерадостен мъжки глас. Траск се завъртя надясно и се озова очи в очи с един генерал-полковник в походна униформа, който размахваше ръце да привлече вниманието на Мичъл. Президентът на фирмата се смеси с униформените мъже и започна да разменя приятелски ръкостискания с тях, сякаш и той беше завършил Уест Пойнт и виждаше стари познати.

— Още ли целуваш задници, Траск? — подвикна друг глас отляво и асистентът на Мичъл се озова срещу познато лице, което не беше виждал поне три години.

— Проклет да съм, мамка му! — смаяно промърмори Траск, после разтвори ръце, и стисна стария си другар в мечешката прегръдка, която е възможна единствено между военните.

— Къде се губиш толкова време, дявол да го вземе?

Двамата зададоха въпроса едновременно, после избухнаха в смях. Траск погледна орлите върху петлиците на стария си приятел и с уважение поклати глава:

— Май вървиш нагоре по стълбицата, а?

Познаваше се с „Чинч“ Уолъртън още от Военната академия.

— Като те гледам, и ти не си зле — отвърна полковникът. — Костюмът, който носиш, със сигурност е по-скъп от колата ми!

Траск понечи да отговори, но в помещението се разнесе друг, по-висок глас.

— Господа, моля за вниманието ви! — Гласът принадлежеше на млад мъж с униформата на майор. — Районът е отцепен от поделението за противопожарна защита, тестовете ще започнат всеки момент.

— Къде е мишената, генерале? — попита Мичъл с достатъчно висок глас, за да бъде чут от всички. Очите му бяха насочени към песъчливата местност навън, където камъните и кактусите се простираха чак до границата с Мексико тридесетина километра по-нататък.

— Тук вътре, господа — отговори полковник Уолъртън и отмести подвижната преграда, до която се беше изправил. Зад нея се оказаха два манекена — съвсем като онези, които поставят по витрините… — Ако застанете ето тук, господин Мичъл, ние ще…

Гласът му потъна в оглушителен грохот и вибрации. Мичъл се обърна наляво и видя четириместния хеликоптер МД 530, който бавно увисна над полигона.

— Целта засечена — изграчи гласът на пилота през един от монтираните на стената високоговорители.

Майорът посочи клетъчния апарат „Куантис“ в ръката на Мичъл и подхвърли:

— Достатъчно е да натиснете клавиша с надпис „паунд“, сър…

Президентът го послуша и в следващия миг отскочи като опарен назад, тъй като пластмасовата глава на единия манекен се пръсна с остър пукот и обля помещението с дъжд от зелена вискоза.

— Пресвети Боже! — задъхано промърмори той, стреснат от скоростта на безмилостната атака. Вторият манекен се пръсна още преди да успее да се овладее. Главата му падна на пода от груби дъски, разпадайки се на ситни парчета.

— Чарли две-осем на ОП едно — включи радиостанцията си пилотът. — Мишените засечени и унищожени. Връщам се в базата, приемам…

— Добра работа, Чарли две-осем — включи се генералът. Усмивката му доказваше, че експериментът е приключил успешно. — А сега, господа, вече можем да…

— Момент, моля! — вдигна ръка Мичъл. — Искам да разбера какво се случи току-що… — В поведението му не личеше никакво притеснение от факта, че се готви да задава въпроси.

— Станахме свидетели на действието на оръжие от принципно нов вид — обясни полковник Уолъртън.

— Което работи извън сектора на нормална чуваемост, сър — добави един от техническите експерти. — Използва се принципът на честотната модулация, която създава вибрации. Дори мишената не чува никакъв звук…

— И може да действа през стени? — вдигна вежди Мичъл.

— Да, сър — кимна експертът. — През стени и прозорци, както и през повечето строителни материали. Освен това можем да вземем на прицел всички електромагнитни честотни излъчвания над трийсет херца, които се намират на разстояние триста метра от нас, независимо дали сме стационарни, или се движим. Това позволява стопроцентово елиминиране на въпросната апаратура, при това без никакви отпечатъци и външни следи.

— Без никакви отпечатъци? — повтори учудено Мичъл, след което се наведе и вдигна от пода някаква отломка от манекените.

— И никакви механични следи — добави откъм вратата друг глас. Присъстващите като по команда се обърнаха към Патерсън, доктор Пруст и все още пребледнелия Марти.

— Това означава, че никой не може да разбере кой и как е извадил от строя въпросната мишена или апаратура. Независимо дали е монтирана на хеликоптер, или е част от клетъчен телефон, системата излъчва смъртоносен заряд, който на практика не може да бъде проследен.

— Това се казва оръжие, господа! — подсвирна с уважение генералът.

Мичъл само поклати глава. „Пушката на Дорадо“, която възнамеряваше да купи от следобедния аукцион в Тъксън, беше обикновено оръжие. Докато това тук бе нещо съвсем различно. Нещо, което позволяваше различно тълкуване на понятието справедливост…