Кристофър Уиткомб
Снайперистът (7)

6.

Хотел „Уилард“ на авеню Пенсилвания 1401 е известен повече като елегантно и изтънчено място за срещи, отколкото с кухнята си, но въпреки това вашингтонските светски лъвове не изключваха от маршрута си и неговия внушителен ресторант. От построяването му през 1850 в „Уилард“ са отсядали тридесет и двама поемащи властта американски президенти, а истински важните личности редовно се отбиват в стилните му зали. Джордън Мичъл разбираше добре подобно преклонение, тъй като самият той уважаваше благородното наследство.

За лош късмет на Сирад, Мичъл разбираше добре и силата на очакването. Накара я да чака цели двадесет минути след 19:00 — уговорения час на срещата. Поредната тъпа игра, рече си тя, отвръщайки на похотливите погледи, които богатите съпрузи отправяха към нея от всички краища на ресторанта. Нарочно ги подразни, като извади с пръсти маслинката от мартинито си, а след това бавно ги облиза. После посегна към панерчето с хляба и вилицата за салата, подчертавайки всяко едно движение, принуждавайки ги да рискуват и да й хвърлят по някой и друг крадлив поглед зад гърба на жените си. По принцип обичаше да бъде център на вниманието. Това я правеше силна.

— Госпожице Мално — стресна я един глас до нея. — Моля да ме извините за закъснението…

Сирад се обърна към високата, внушителна фигура, изправила се до масата. Мъжът не беше красив, но излъчваше особена привлекателност. Дългата му коса беше подстригана в стил „крал Едуард“ — малко необичайна прическа за модерните времена, а убитият й цвят напомняше неръждаема стомана. Въпреки безупречната кройка на сакото му си личеше, че е човек, който не обича екстравагантностите.

— Господин Мичъл — усмихна се тя и механично събра коленете си под масата, внезапно останала без дъх. — Много се радвам да ви видя.

Джордън Мичъл протегна ръка и се усмихна, очите му пробягаха по загорелия й гръб и за миг спряха на мястото, където черните пликчета очертаваха тънка линия в началото на бедрото й. Дланта му беше гореща и леко влажна, сякаш току-що беше тичал. От него лъхаше сила, която личеше във всичко — от високото, леко полегато чело на гринуички интелектуалец до фамилния монограм върху масивния пръстен. — Извинявам се за закъснението — повтори той, докато един келнер му издърпваше стола. — Нали знаете приказката, че Вашингтон е град на южняшката ефикасност и северняшкото очарование. Страхувам се, че понякога подценявам неговите предизвикателства.

Сирад му се усмихна над сиянието на двойния свещник, поставен в средата на масата. Мъжете, с които си беше играла допреди миг, наблюдаваха ситуацията с неприкрита ревност, очевидно задавайки си въпроса с какво толкова тоя стареещ тип е подмамил на вечеря едно истинско красиво цвете. Подобно на повечето центрове на властта, всичко във Вашингтон се подчинява на страха — страх, че някой друг може да има по-голямо влияние, повече пари и власт. Но после Мичъл се настани на масата, ревнивците успяха да зърнат лицето му и всичко им стана ясно.

— Всичко е наред — отговори с усмивка Сирад, намествайки се по-удобно върху стола. Той беше облечен в двуредно сако от кашмир, носеше обувки „Джон Лоб“, а от лицето му лъхаше едва доловим аромат на лавандула. — Благодаря за любезната ви покана…

— Удоволствието е изцяло мое, госпожице Мално — кимна той и отвори листа с вината. Изправени на крачка зад него, главният келнер и помощникът му го гледаха с трепетно очакване. Изборът му беше бърз и категоричен — бутилка „Батар — Монтраше“, и постави началото на трескава дейност от страна на персонала.

— Разбрах, че вършите добра работа за компанията ни в Атланта — облегна се на лакти Джордън Мичъл и впери настоятелен поглед в лицето й. — Разкажете ми малко повече за себе си…

Сиво-сините му очи излъчваха някаква скрита заплаха.

— Как да ви кажа… — проточи Сирад. — Вероятно знаете, че наблюдавам операциите в района на…

— Не, не — вдигна ръка той. — Искам да чуя нещо за Сирад Мално. Научих, че в продължение на година след дипломирането си вие сте пътували из Индия и Непал, а накрая сте изкачили и Еверест. Намирам това за страхотно…

Направи опит да отгатне аромата й. Не беше парфюм, а именно аромат — лек и едва доловим, най-близо до люляка. Излъчваше се от онова място на тялото й, където очертанията на бюста потъваха под дрехата.

— Израснала съм най-вече в Нови Орлеан, татко беше професор. Още като малко момиченце съм ходила в пустинната низина по крайбрежието на Мъртво море, заедно с родителите си. А по-късно реших, че след като съм била на най-ниската точка на земята, нищо не ми пречи да се изкача и на най-високата…

— Но практически не сте се изкачили, нали?

— Родена съм в Луизиана, господин Мичъл. Нямах никаква представа от алпинизъм…

— От което следва, че имате способността да се учите — рече той, след като опита и одобри с леко кимане на глава виното, което главният келнер почтително сипа в чашата му.

— Прекрасно — той не отдели поглед от лицето й. Не стана ясно дали имаше предвид виното. Беше убеден, че срещу него седи жена от един рядко срещан тип — по-малко заинтересована от демонстрацията на красотата си, повече склонна да я използва като оръжие. На ушите й се поклащаха обеци с черни перли, на шията й проблясваше плътно прилепнало колие от платина, от което висеше самотно медальонче. На подобно бижу се бе натъкнал само преди седмица в един от бутиците „Хари Уинстън“ и се беше спрял да му се полюбува. Впечатляващо, рече си той. Но едновременно с това и малко повече, отколкото тази жена можеше да си позволи…

— Да пием за все още непокорените върхове — предложи тост Мичъл.

Сирад мълчаливо вдигна чашата си, повтаряйки неговите движения.

— Наздраве — кимна тя, помълча още малко, после леко сви рамене: — Е, човек винаги е принуден да остави нещо за по-късно…

 

 

— XP-28 търси ТОЦ!

Джеръми се наведе над окуляра на мощния уред за наблюдение и засичане на позиция „Бърис“, който осигуряваше 40-кратно увеличение, после отпусна бутона на радиостанцията си, по която бе поискал връзка с Тактико-оперативния център. Въздухът наоколо беше тежък и лепкав, като вълнен пуловер, натопен в мармалад. Звездното сияние предлагаше светлина в рамките на 7 процента. Което си беше само разновидност на непрогледния мрак.

— ТОЦ слуша — отговори мекият и приятен тембър на диспечерната в Сан Хуан, прозвучал в миниатюрния репродуктор в ухото му.

— Сиера три засече целта — прошепна той. Съкращението означаваше „снайперистка позиция №3“. — Маркирайте координатите ни както следва: сто двадесет и седем метра от червено-белия ъгъл, заден азимут двеста двадесет и пет градуса.

Предпазливо надникна иззад огромното листо на магнолията, която бе избрал за прикритие. От порутената плантаторска къща го делеше една просторна поляна. Светеха два от френските прозореца на втория етаж. Предната част на фасадата беше обточена с дълга каменна балюстрада, а над нея бяха спалните със старовремски прозорци с еркери.

Зад ъгъла се прикриваше нисък мъж с гъста брада, който нервно пушеше цигара. На няколко метра вляво имаше малък обор за животни, в който лениво преживяха две кози. На посипания с чакъл паркинг спокойно се разхождаше магаре.

— Маркировката готова, сиера три — обади се диспечерната. — Фиксирам те на директна наблюдателна позиция спрямо целта, координати двайсет и едно, двайсет и седем…

Листата над главата му прошумоляха от лекия бриз с миризма на море. Наведе се и провери магнитното отклонение на компаса си, просто за да бъде сигурен, че е продиктувал верните координати. Повечето от колегите му снайперисти отдавна използваха новата джипиес апаратура, но той беше израснал в горите на Ню Хампшър и беше развил изключително чувство за ориентация, помагайки си единствено с компаса. Модерните технологии изглеждат много добре в каталозите, но той нямаше вяра на батериите…

— Имам дълга цев пред обект номер едно — обади се Хесус, който беше залегнал на по-малко от метър от Джеръми и наблюдаваше през телескопичния мерник. 70-сантиметровото дуло на снайпера му леко се поклащаше нагоре-надолу, сякаш за да опознае обекта. Между укритието им и задната врата на къщата се издигаше гигантско тропическо дърво, чиито преплетени корени почти скриваха верандата.

На дебелия дънер се беше облегнал самотен часовой, почти скрит сред листата.

— Пипнах го — прошепна Джеръми, натисна бутона на радиопредавателя си и предаде информацията на Тактико-оперативния център в Рузвелт Роудс. — Сиера три търси ТОЦ, сиера три търси ТОЦ! Обект номер едно се охранява от мъж с пушка. Латино, на възраст 25–30, черна, късо подстригана коса, мустаци, очила… — Замълча за миг, опитвайки се да измисли подходящо кодово име. — Наричам го Хектор…

— Прието — включи се диспечерката. — Засечен е Хектор през обект номер едно. Джеръми бавно завъртя ръкохватките на уреда за засичане и наблюдение, очаквайки да открие и други заплахи. Според предварителната информация, получена от бюрото в Сан Хуан, най-малко петима мъже бяха отвлекли дъщерята на губернатора от двора на частното католическо училище, където учила. Един от тях просто се приближил, застрелял охранителя и я отвел пред смаяните погледи на дузина съученици.

Откриха ги сравнително бързо. Пуерто Рико е малък остров, а местният офис на ФБР си беше изградил добра мрежа от информатори. Агентите му бързо засякоха изоставената плантация за захарна тръстика на единадесет километра източно от Понс, съвсем близо до началото на Ел Хунке — дъждовната джунгла на Пуерто Рико, обявена за национален парк. Изолираното местоположение на плантацията правеше прякото наблюдение почти невъзможно, но тук влезе в действие супермодерният разузнавателен самолет на ФБР „Нощен хищник“, чийто специален радар бързо засече човешко присъствие в изоставената сграда и позволи на специалния агент, който ръководеше операцията, да изпрати снайперистки взвод за по-близък контакт.

— Е, какво ще кажеш? — промърмори Хесус. Син на мексиканка и металург от Чикаго, той не си падаше много по приказките.

— Аз ли? — обърка се за момент Джеръми, тъй като някаква неясна фигура се появи в рамката на един от осветените прозорци, после изчезна.

— Ти, ами кой… Нали ти е първа мисия? Как се чувстваш дотук?

— Много по-добре, отколкото на всички упражнения в школата, взети заедно! — отвърна с възбуден шепот Джеръми.

Искаше да каже, че никога в живота си не беше изпитвал подобно нещо. Тук не ставаше въпрос за възбудата, свързана с факта, че държи на мушка един нищо неподозиращ човек, чийто живот зависи от леко докосване до спусъка. Беше по-скоро нещо друго, нещо съвсем различно: че е част от малка група хора, натоварени с изключително специфична мисия. Мисия, която не е по силите на никой друг на света. Разбира се, армията разполага с екипи за специални операции, които могат да изпълнят далеч по-сложни и по-мащабни задачи, но при коренно различни обстоятелства. Флотската Група за надводни бойни действия (Шести отряд на някогашните „Тюлени“) и армейската Група за специализирани бойни действия, която мнозина познават под името „Делта Форс“, разполагат с най-добрите бойци на света. Но федералните закони им забраняват участие в операции срещу цивилни без изричното писмено разрешение на президента. Освен това те нямат право да извършват арести и не познават тънкостите на наказателния кодекс. Те са чисто военни подразделения, които владеят до съвършенство умението да убиват лошите, но не знаят какво да правят с оцелелите. В тези случаи винаги се търсят услугите на ООЗ.

Хесус не каза нищо. Изплю топка тютюн за дъвчене марка „Бийчъм“ в тревата пред себе си и продължи наблюдението.

— ТОЦ до всички екипи — обади се внезапно диспечерката. — Минете на приемане.

Джеръми намести слушалката в ухото си и зачака.

— Съобщиха ни за появата на плувци в района — обяви женският глас. — „Хотел“ и „Ехо“ минават на жълта фаза. Край. Прекъсвам.

Диспечерите често използват термина „прекъсване“, давайки шанс на останалите участници в емисията да се включат със спешни съобщения. За разлика от клетъчните телефони, кодираните радиостанции не предлагат възможност за многостранен контакт.

— Моля, съобщете, когато сте готови за проникване.

Един по един щурмоваците с кодово име „сиера“ започнаха да докладват готовността си. Старата плантация се оказа абсолютно обкръжена от опитните командоси на ФБР. Снайперистите бяха концентрирани около къщата, разделяйки я на четири части като някаква гигантска и грозна торта. Всеки двучленен патрул получаваше в свое разпореждане парче от около 15 градуса, премахвайки по този начин възможността за евентуален пропуск.

— Въоръжен обект на трети прозорец! — напрегнато прошепна Хесус. — Изглежда държи АК.

Джеръми погледна през уреда и потвърди констатацията на партньора си. На третия прозорец на втория етаж вляво се очерта фигурата на боец с автомат в ръце.

— Китайски, модел СКС — уточни той. — Личи си по приклада. Терористът се обърна с лице към него, но той знаеше, че това е обикновено съвпадение. Двамата с Хесус се бяха окопали в коренищата по наистина съвършен начин, абсолютно невидими за външния свят.

Хвана в кръстчето на мерника челото на бандита, след което безгласно отчете данните, с които разполагаше: влажност 95%, ъгъл на отклонение 2 градуса; вятър нула-пет километра в час, идващ южно от обекта. Никакъв съществен риск за отклонение на куршума, никакви разсейващи погледи, никакви причини за неточен изстрел…

— Сиера три на ТОЦ — включи радиостанцията си той. — Втори въоръжен мъж вътре в обекта… — Замълча, за да му потърси кодово име. Човекът много приличаше на детектива от популярен телевизионен сериал. — Нека го наречем „Сипович“…

Едно светлозелено гущерче геко пъргаво пробяга успоредно с дулото на пушката му.

— Тоя ли предпочиташ, или Хектор? — попита Хесус. За него беше без значение.

— Хектор — отвърна Джеръми, нагласи крачетата на стойката си между два корена и залепи буза за приклада. Дулото потрепна за миг, после се закова върху фигурата на споменатия боец.

— Сиера три на ТОЦ — прошепна в микрофончето той. — Давайте плувците.

 

 

Още преди да поръчат основното ястие, Мичъл беше наясно, че е намерил човека, който му трябва. Жената срещу него привличаше вниманието на околните с грациозната лекота, с която кожата й попиваше меката светлина на свещите. В хода на един, общо взето, обикновен трапезен разговор тя беше успяла да вдъхне енергията си на цялото помещение, при това, без да каже нито една дума на достатъчно висок глас, за да бъде чута от друг, освен от шефа си.

Мичъл изпитваше наслада от подобна красота. Сирад притежаваше непринуденото очарование, което излъчваха единствено рокзвездите и модните дизайнери.

— Признавам, че ме заинтригувахте — промърмори той и допълни чашата й. — Никога ли не сте се омъжвали?

Сирад дори не трепна. Тази вечеря нямаше за цел да обсъжда сексистки теми, стъклени тавани или погрешни назначения. Тя беше организирана така, че да им донесе взаимна полза. Тя желаеше участие в проекта „Куантис“, а той имаше нужда от таланта й. Майната им на брошурите за справедливи отношения с работодателите, майната им на оплакванията от шовинистичното отношение на Джордън Мичъл! Такива са правилата на бизнеса и толкоз!

— Аз съм извънредно независима жена — отвърна на въпроса му тя.

Мичъл кимна, опитвайки се да не изглежда прекалено любопитен. По кожата й продължаваха да танцуват отблясъци от пламъка на свещите.

— Това ли е причината да подадете молба за длъжността в проекта „Куантис“?

— Не. Подадох молбата, защото този проект предлага невероятни възможности. Доколкото съм информирана, системата ССТ ще направи революция в областта на персоналните комуникации. И аз нямам нищо против да напусна Атланта за година-две, ако така навляза в този бизнес…

— Но иначе предпочитате да живеете в Атланта? — попита той, опитвайки се да прозвучи заинтригувано. Не му се случваше често да си губи мисълта, но тази жена очевидно влияеше на всичките му сетива. — Вероятно знаете, че ще се наложи да се преместите в Ню Йорк, нали? Очакваме да излезем на пазара до края на август, което означава многобройни командировки до Риад още преди евентуалното ви преместване…

— Атланта е хубав град — отвърна Сирад. — Но не е моят дом. Готова съм за промяна.

Мичъл свали ръцете си в скута, за да позволи на келнера да сервира ордьоврите, но едновременно с това натисна копчето на пейджъра си. Това беше сигнал за Траск, че е видял достатъчно. Жената беше страшно привлекателна, но въпреки това не би могъл да я гледа как яде. Вероятно дъвче бавно и старателно, напълно безшумно и със затворена уста — все неща, които ненавиждаше от дете. Присъствието на масата на баща му означаваше непрекъснато битка с ироничните забележки за маниерите и етикета. За Мичъл храненето беше много интимна дейност, по-интимна дори от секса.

Мобилният му телефон издаде мелодичен звън.

— Моля да ме извините — рече той и натисна копчето. — Нали ти казах да не ме безпокоиш по никакъв повод!… Така ли? Ами в такъв случай… Да, предай му, че ще бъда там след… — Погледна ръчния си часовник, класически „Ролекс Принс“ с пулсиращи стрелки, който моментално направи впечатление на Сирад. Беше виждала този модел, но никога изработен от бяло злато. — Да речем след двадесетина минути…

Изключи апаратчето и направи знак на трима мъже, седнали около една маса в противоположния край на залата. Двама от тях мълчаливо станаха и излязоха.

— Тази вечер явно ми върви на извинения — рече с въздишка Мичъл. — А членовете на Конгреса имат отвратителния навик да си насрочват срещи след края на пленарния ден. Според мен го правят нарочно, за да демонстрират властта си…

Тя се усмихна, но единствено на абсурдните му оправдания. Джордън Мичъл би могъл да се свърже с президента по всяко време на денонощието, дори като използва бутона за бързо набиране. Световни лидери го умоляваха да бъдат приети, а много малко политици от двете големи партии в САЩ биха дръзнали да му посочат мястото и времето на евентуалната им среща.

— Вие сте зает човек, господин Мичъл — рече на глас тя. — Напълно ви разбирам…

— Не, моля ви! — извика той, забелязал намерението й да стане. — Довършете вечерята си! — Обърна се и махна на един висок и добре сложен мъж: — Това е началникът на личната ми канцелария Джон Траск… — Сирад стисна подадената й десница. — Той ще обсъди с вас някои въпроси от административен характер, преди да подпишем официалния договор… До началото на кампанията разполагаме с малко време, затова се пригответе за няколко много натоварени седмици. Нали мога да разчитам на вас за инициативата „Куантис“?

— Все още не съм казала да — закачливо отвърна тя.

— Беше ми много приятно, Сирад — разтърси ръката й Мичъл, задържайки я малко повече от обичайното. — Надявам се, че скоро пак ще се видим…

След тези думи той излезе и забърза към колата си. Позволи на въображението си една-две фантастични картини с участието на Сирад, след което звънна мобилният му телефон. Разговорът беше достатъчно дълъг и когато свърши, вече не помнеше защо изобщо беше наел тази жена. Качествата, които я правеха ценна за него, изключваха изграждането на някакво доверие между тях. Тя бе красива, умна и съблазнителна, но и тези качества също се раждат благодарение на опита…

 

 

В единадесет вечерта вятърът беше напълно утихнал и въздухът беше неподвижен като ангелски дъх. Джеръми беше в състояние да чуе водата, която капеше от леководолазите на отряда „Голф“, които изскочиха на огледалната повърхност на езерото зад гърба му и безшумно запълзяха към сушата. Придвижваха се като някакви гигантски жаби, без шум, обединявайки се в основата на крайбрежните бамбукови тръстики на метър-два зад предната стрелкова позиция на Джеръми… Погледна през рамо и ги видя да се освобождават от гумените маски и леководолазните костюми. На преден план излязоха непромокаемите торби с оръжието, приборите за нощно виждане и зашеметяващите гранати.

— „Голф“ едно на жълта позиция — докладва на ТОЦ ръководителят на екипа Шон Девлин — як ирландец, роден в Бостън. — Моля за разрешение да премина на зелена.

— Прието, „Голф“ едно — прозвуча гласът на диспечерната. — Имате разрешение да преминете на зелена позиция.

Девлин се промъкна към тях, минавайки на метър вдясно от Хесус. На слабата светлина чертите му изглеждаха мрачни и решителни, непобедими като мангровата джунгла наоколо.

— Какво открихте? — напрегнато прошепна той. Шестимата му подчинени непрекъснато се оглеждаха.

— Двама с АК в червено-черния ъгъл — докладва Хесус. — Вие ще трябва да атакувате западния вход.

Оперативните заповеди уточняваха три евентуални точки за проникване: капандурата на плоския покрив и двете врати на първия етаж, разположени в източното и западното крило. Атакувайки от запад, щурмоваците от отряда „Голф“ имаха всички шансове да избягнат въоръжената охрана, но това щеше да стане за сметка на изненадата.

— Дай ми десет минути да стигна дотам — прошепна Девлин.

Джеръми улови в мерника си челото на Хектор и зачака да види дали ще реагира по някакъв начин на придвижването на плувците. Кръстчето се беше заковало върху едно човешко същество от плът и кръв. Независимо от сложността на упражненията в школата, това тук нямаше как да го тренира. Притисна приклада в рамото си и прогони всички външни възприятия от главата си. Един човешки живот висеше на косъм. Джеръми лекичко поглади спусъка.

 

 

Марселъс Парсънс седеше в дневната на хотелския апартамент и търпеливо чакаше завръщането на Джордън Мичъл.

— Добър вечер, сенаторе — поздрави го бизнесменът, изправил се колкото внезапно, толкова и безшумно в рамката на вратата. — Надявам се, че не сте ме чакали дълго.

— Не, не… Току-що дойдох… — Сенаторът от Монтана смутено се изправи и замалко не събори една издължена китайска ваза от династията Мин. — Всъщност, не бих казал, че съм ви чакал… Този ваш асистент е истинско чудо на организацията…

Траск наистина беше положил огромни усилия тази среща да остане незабелязана, уреждайки с изключителна находчивост отбиването на Парсънс в този апартамент, като се възползва от пролука между участието му в някакво предизборно събрание на Републиканската партия и посещение на любезност в резиденцията на италианския посланик. Сенатор Бийчъм беше отворила фронт срещу инициативата „Куантис“ и това беше известно на всеки репортер в града. Но нито Мичъл, нито Парсънс изгаряха от желание да й дадат допълнителни козове и затова бяха твърдо решени да бъдат крайно внимателни.

— Какво ще пиете? — попита Мичъл, въвеждайки госта си в основния салон. После се насочи към добре заредения бар и взе в ръце бутилка 33-годишен бърбън.

— Няма значение — опита непринуден тон Парсънс. — Това, което държите, ми изглежда добре… — Но в присъствието на Мичъл свободното поведение просто не му се удаваше.

— Знаете ли — замечтано промълви Мичъл, докато наливаше кехлибарената течност в чашите. — Току-що вечерях с една невероятна жена, която възнамерявам да назнача за шеф на международния маркетинг на проекта „Куантис“… Трябва да ви кажа, че е страшно умна, способна и… много мотивирана.

— Качествата, които търся у моите сътрудници — кимна с усмивка Парсънс, пое питието и леко го разклати. Изведнъж му се стори, че двамата най-сетне са открили нещо общо. — Към тях бих прибавил малко, стегнато задниче и умението да си държи устата затворена…

Мичъл се намръщи на многозначителния смях на госта си.

— Аз наемам единствено заради компетентността, Марселъс! — троснато рече той. — Чарът на тази жена е стока, която ще ни бъде от полза на близкоизточните и азиатските пазари. Нищо повече!

Някои експерти са на мнение, че президентът на голяма корпорация не бива да вечеря в компанията на кадрите си от средно ниво — особено когато те са представители на другия пол. Но този съвет беше неприложим по отношение на Джордън Мичъл, просто защото малцина го познаваха. Именно те знаеха, че е почти фанатично привързан към детайлите и никога не се доверява на подчинените си. Той искаше да е сто процента убеден, че Сирад става за работата. Физическото привличане не беше нищо повече от любопитство.

— Разбира се — изчурулика Парсънс. — Аз просто исках да кажа, че…

— Какво имате за мен? — прекъсна го Мичъл и се отпусна на един френски диван.

— Какво имам ли? Ами… О, да… Разговарях с ръководството и постигнахме яснота относно инициативата „Куантис“. Тя няма да бъде внесена в пленарна зала, няма да стане обект на някоя добронамерена резолюция, нито пък на забрана. Що се отнася до Сената, тя просто не съществува…

— Това е добре — усмихна се доволно Мичъл. — Защото освен че съм капиталист, аз съм и патриот, сенаторе. Твърд и безкомпромисен патриот…

Парсънс се залюля на токчетата на своите каубойски ботуши „Лукезе“, огледа се и седна на стол срещу домакина си.

— Напълно съм съгласен — промърмори той и отпи глътка бърбън. — А що се отнася до строителството на двата завода, аз се свързах с Комисията по…

На вратата се почука и сенаторът млъкна.

— Продължавайте — подкани го Мичъл и направи знак на Траск да влезе.

— Имам приближени юристи от Финансовата комисия, които се заеха да търсят данъчни облекчения. Законодателството на Монтана по принцип предлага серия от щедри инициативи в тази насока, които без съмнение ще ви бъдат полезни на всички етапи от строителството.

— А Комисията по разузнаването? — попита Траск. — Бийчъм няма да се предаде без бой.

— Наистина няма. На практика се опитва да свърже нещата с „Матрица 1016“. А доколкото съм осведомен, в нея се говори за плановете на някаква клетка на „Ал Кайда“ да проникне във Федералния…

— Знам какво пише в „Матрица 1016“ — прекъсна го Мичъл. — Въпросът е дали тя разполага с достатъчно аргументи срещу нас?

— Не — поклати глава Парсънс. — Освен това си има достатъчно лични проблеми.

— Какви проблеми? — попита Мичъл, преструвайки се, че не знае. Но Парсънс не оцени по достойнство опитите му да се прави на актьор.

— Доколкото съм осведомен, тази история в банята й изобщо не се е развила така, както си мислят хората — започна той. — В къщата й са открити улики, които я свързват с изчезването на един мъж, станало точно по времето на предполагаемото нападение срещу нея. Юрист от Съвета за национална сигурност.

— И? — спокойно попита Мичъл.

Парсънс замълча за момент, опитвайки се да разгадае смисъла на кратките погледи, разменени между домакина и сътрудника му. Лицето на президента на „Бордърс Атлантик“ запази безизразното си изражение и той неволно се запита дали изобщо го е видял да примигва.

— Искам да кажа, че това развитие на събитията ще доведе до големи сътресения в кариерата на сенатор Бийчъм — отговори той.

Траск пое празната чаша от ръката на шефа си и пристъпи към бара да я напълни отново.

— Например разследване от Комисията по етика, нали? — подхвърли той. — Последвано от конкретни обвинения. Възможно ли е да се стигне дотам, че тя да бъде принудена да напусне заседанията на Комисията по разузнаването поради съдебни действия срещу нея?

— Възможно е, разбира се — отвърна Парсънс, но после поклати глава: — Аз обаче не мисля, че…

— Което ще рече, че ръководството на Сената, съставено от ваши колеги републиканци, може да преосмисли своята надпартийност и да я замени с някой по-подходящ председател от своята партия, например с вас? — подхвърли Мичъл.

Лицето на Парсънс показваше като на екран чувствата, които бушуваха в душата му.

— Предполагам, че е възможно — кимна след известно колебание той и ъгълчетата на устата му бавно се разтеглиха в алчна, замечтана усмивка.

— Интересно — кимна Мичъл. — Надявам се, че ще ни държите в течение…

С тези думи се обърна към масичката за кафе и вдигна разтворената върху нея книга на Хелмут Нютън. Аудиенцията беше приключила.

— Да, да, разбира се — енергично кимна Парсънс, после колебливо се изправи на крака. — А сега аз трябва да… — Насочи се към вратата, после изведнъж спря и се обърна: — Предполагам, че вече сме готови да започваме… Нали така? В смисъл че трябва да…

— Беше ни много приятно, че се отбихте, сенаторе — прекъсна го Траск, станал да го изпрати до вратата. — Благодаря ви за всичко, което правите за нас. Върнете се в Монтана и кажете на скотовъдците и земеделците там, че тази Коледа ще бъде добра за тях. Ако всичко се развива по план, „Бордърс Атлантик“ ще стъпи в Монтана…

 

 

Малко след полунощ екипът „Голф“ започна да се изнася от „жълтата“ си позиция — последната, която предлагаше някакво прикритие. Връщане назад нямаше.

— Готов ли си? — попита Хесус, обръщайки глава към партньора си. Нещата вече бяха в техни ръце. В момента, в който щурмоваците от „Голф“ напуснеха прикритието на джунглата, те щяха да бъдат изложени на опасността от преките попадения на Хектор и приятелчетата му.

— Наблюдавам го — отвърна Джеръми и намести фигурата на часовоя в кръстчето на мерника си. Онзи пушеше цигара.

— Добре, не го изпускай — кимна Хесус и включи радиостанцията си: — Сиера три, всичко е спокойно.

Джеръми хвърли поглед към светещия циферблат на часовника си. Повечето от лошите спяха, а тези на пост умираха да сторят същото. Сега беше най-подходящият момент за атака, ако изобщо имаше такъв…

— „Хотел“ едно на ТОЦ, искам разрешение за преминаване на зелена позиция — прозвуча шепотът на Чък Прайс. Това означаваше, че седемчленният му екип ще се приближи към къщата от обратната страна, използвайки прикритието на снайперистите от „Янки“ и „Зулу“.

— Прието, „Хотел“ и „Голф“ на жълта позиция…

Джеръми се концентрира в усилията да забави пулса си, точно както го бяха учили инструкторите. Мускулите излизат от играта, а костите трябва да бъдат в директен контакт. Меката тъкан се издува и потрепва от притока на кръв или адреналин дори и след обикновено ухапване от комар. Докато костите рядко го правят.

Присви очи да прогони умората и залепи буза за влажния от пот приклад. Пушката стреля натам, накъдето е насочена. Останалото е в ръцете на хората.

— Не ме прецаквай, моля те… — прошепна задавено Джеръми. Обръщението му беше предназначено за нищо неподозиращия часовой. Заемаше тази позиция вече над осем часа и започвате да губи търпение.

— ТАК въздух едно на ТОЦ — екна в слушалката гласът на Уолт Хелиър. — Разрешете да премина от жълта на зелена позиция.

Радиостанцията улавяше и приглушеното боботене на реактивните турбини на хеликоптера „Бел 412“. След броени секунди двете боядисани в черно машини щяха да изскочат от джунглата и да увиснат над плоския покрив на сградата — целта на атаката на щурмоваците от екипите „Чарли“ и „Ехо“. Планът предвиждаше две щурмови нива, целящи максималното объркване на мачетеросите. „Хотел“ и „Голф“ щяха да атакуват отдолу нагоре, а „Чарли“ и „Ехо“ — от горе на долу. Докато открият момичето и го отведат.

— Прието, ТАК въздух едно. Задръж на жълта. Всички екипи в готовност!

Мамка му, изпусна кратка въздишка Джеръми и дланта му се залепи за приклада. Тая работа беше истинска. Край на тренировките, край на лекциите и учебната стрелба в „Периметъра на смъртта“. Направи светкавичен оглед на своя сектор и отново хвана фигурата на Хектор в кръстчето на мерника си. Цигарата му продължаваше да излъчва алено сияние в мрака. Макар и на 150 метра от този човек, Джеръми се чувстваше някак свързан с него — сякаш бе сложил ръка върху рамото на палаво дете, което трябва да бъде здравата напляскано.

— Държиш ли го на мушка? — попита Хесус.

— Да — прошепна Джеръми. Луната бавно изплува над ничията зона между обекта на атаката и сиера две. Започна последен преглед на сектора си, просто за да бъде…

ТРЯС!

Сърцето на Джеръми застина, уредът за нощно виждане прекрати огледа на сектора. Директно вдясно от позицията им, на около тридесет метра от джунглата, един от щурмоваците на „Голф“ залитна и се отпусна на колене. Острото пропукване бе предизвикано от един счупен под тежестта му клон на кипарис.

— Исусе! — просъска Джеръми.

— Какво? — обърна се да го погледне партньорът му.

— Не викам теб, просто изпускам парата — отвърна Джеръми. — Ама май трябваше да кажа мамка му! — Понечи да обясни за какво става въпрос, но думите заседнаха в гърлото му. Хектор беше изчезнал! Беше успял да го стори в краткия миг, в който Джеръми отлепи око от мерника, за да види какво става.

— ООЗ едно до всички екипи! — прозвуча гласът на Мейсън едновременно в петдесетината прикрепени към ушите микрофончета. — Имате разрешение за излизане на зелена позиция!

О, не, простена безгласно Джеръми. Хектор беше доловил пропукването на клончето, причинено от погрешната стъпка на онзи щурмовак. И беше сменил позицията. Което означаваше, че екипът „Голф“ щеше да попадне право в капана.

— Провал, провал! — напрегнато подвикна към командира на екипа си той.

— Провал ли? — обърна се да го погледне Хесус, погълнат изцяло от собствените си задачи. — Какво означава това?

— Хектор изчезна! Не мога да го открия… — Уредът за нощно виждане се плъзна по периметъра, но увеличителната му способност беше прекалено голяма, за да предложи ясна картина. На тридесет метра пред тях се появи фигурата на първия щурмовак от „Голф“, безшумно пробиващ си път сред тропическата растителност. Последваха го колегите му, насочили оръжията си напред.

Над водата се разнесе приглушеното хвуп-хвух-хвуп на хеликоптерни ротори — чуждо и заплашително в тишината на нощта. Екипите „Ехо“ и „Чарли“ бяха тръгнали в атака и вече никой не можеше да ги спре.

Джеръми огледа поляната с невъоръжено око, надявайки се на случайността, за да засече Хектор. Тялото му беше опънато като струна. Трябваше да направи нещо, но какво?

— Открий мръсника! — кратко заповяда Хесус, хванал на мерник своята мишена.

В следващия миг нещо привлече погледа на Джеръми. Малко облаче дим излетя от един храст с бугенвилии, разположен току до къщата. Фигурата на Хектор се отразяваше съвсем ясно в матираното стъкло на един от прозорците на първия етаж. Часовоят мачетеро изпусна последния дим от цигарата си, стъпка я с крака и насочи автомата си в посоката, от която очакваше появата на щурмоваците. Лошо, много лошо!

— ТАК Въздух едно на ТОЦ — бръмна напрегнат глас в слушалката му. — Тридесет секунди!

— Мамка му! Не мога да го гръмна! — обяви Джеръми. Нямаше как да стреля по отражението.

Зад гърба му изведнъж изригна оглушителният грохот на хеликоптерните турбини, по хоризонта пробягаха огромни сенки. Двете черни машини се приближаваха със 120 възела в час. На борда на всяка имаше по 14 щурмоваци, стиснали в ръце въжета за приземяване. Трябваше да предупреди „Голф“, но без да алармира мачетеросите вътре в къщата. В противен случай те щяха да убият момичето далеч преди някой да успее да се приближи до него.

— Прикривай ме! — прошепна Джеръми, скочи на крака и се понесе напред. Полуавтоматичната му пушка MP-5SD почти докосна дулото на Хесус. Така и не разбра дали командирът на взвода извика след него. В главата му остана една-единствена мисъл — да спре Хектор.

— Внимание, всички да чакат командата ми — обади се гласът на Мейсън.

Джеръми се прегъна на две, след което се понесе напред с максималната скорост, която позволяваше маскировъчното му облекло. Приличаше на странен блатен хибрид, изскочил от джунглата, състоящ се от равни части сенки, зелени растения и човешка плът.

— Пет секунди…

Тялото му се стрелна сред тропическата растителност. Някакъв клон закачи маскировъчното му кепе и оголи сплъстената от пот коса и част от силно почерненото му лице.

Вдигна пушката в момента, в който прекоси малката полянка, без да намалява скоростта на придвижването си. Витлата на хеликоптера зад гърба му режеха въздуха с характерно свистене.

— Четири…

Екипът „Голф“ изскочи до стената на къщата и тръгна покрай нея. Водещият щурмовак извади граната от сака с експлозиви и приклекна до вратата.

Къде изчезна, по дяволите, извика безгласно Джеръми в момента, в който най-сетне приближи основната сграда. Оттук всичко изглеждаше различно. Канавките бяха задръстени, фасадната боя беше полуизронена, големи части от сградата вече бяха оголени. Козите го гледаха втренчено, а челюстите им продължаваха ритмичната си работа.

Побърза да се шмугне зад огромното туловище на банановото дърво, просто защото друго укритие нямаше.

— Три…

Направи върховни усилия да успокои дишането си и да овладее ритъма на сърцето си. Облегна се на дървото и направи опит да открие отражението на Хектор в някой от близките прозорци. После го видя. Постовият беше на една ръка разстояние вдясно от него, приклекнал зад един храст и долепил буза до приклада на автомата си. Без да помисли дори за секунда, Джеръми се наведе напред и заби дулото на своята MP-5 в изпотения врат на Хектор.

— Две…

— No mas! — дрезгаво прошепна той. — No mas!

Хектор замръзна на мястото си.

В следващия миг хеликоптерите с рев прелетяха над главите им и нападението започна. От туловищата им се плъзнаха черните змии на щурмовите въжета, които изчезнаха във вихрушката от бирени кутии, палмови листа, пясък, камъчета и кози изпражнения — изобщо всичко, което не притежаваше достатъчно собствена маса, за да се противопостави на могъщите витла.

Джеръми беше трениран да се осланя единствено на оръжието, но вниманието му неволно беше привлечено от очите на Хектор, които пламтяха като пънове в огнище. Нямаше желание да го застреля, но от тази дистанция не би могъл да има време за други решения.

БУУУМ!

Гранатата на „Голф“ превърна в отломки солидния френски портал, през който се влизаше в плантаторската къща. Екипът на Девлин изчезна в дупката за по-малко от секунда. Джеръми политна назад от взривната вълна, а изненаданият Хектор се просна по очи на земята. Той обаче не изгуби самообладание и моментално протегна ръка към автомата си сред облаците прах, но Джеръми побърза да го изрита встрани. Мачетерото смени посоката и със светкавично движение извади някаква черна кутийка от джоба на ризата си. В тъмнината проблесна червена мигаща лампичка.

Какво е това, по дяволите?!

Зад гърба му избухна истинското сражение. Нощта беше прогонена от експлозиите на заслепяващи гранати, автоматични откоси и уплашени женски писъци. Мъжете крещяха на английски и на местното наречие — някаква пуерториканска разновидност на испанския. Пръскаха се стъкла, автоматичната стрелба се усили. Джеръми беше разтърсен от това неподлежащо на контрол насилие. Ситуацията нямаше нищо общо с упражненията по стрелба, главно защото мишените тук отвръщаха на огъня.

— Не мърдай! — просъска той и заби дулото на пушката си в лицето на Хектор. Ужасеният пуерториканец изпусна кутийката.

Съзнанието на Джеръми продължаваше да търси пътищата, които биха го отвели до малката заложница, но и мигащата червена светлина на земята изискваше внимание. Хектор също я гледаше, а на лицето му се беше изписал ужас.

— Como esta? — изрева извън себе си Джеръми. — Какво е това?! — наведе се и взе в ръка малката кутийка, която приличаше на дистанционно за гаражна врата.

Хектор скочи на крака и понечи да хукне, но Джеръми ловко го препъна и той се строполи на земята. После заби коляно в гърлото му, навря кутийката под носа му и заплашително попита: — Какво е това?

— Бензин, бензин! — изгъргори Хектор. — Бум!

Сиянието на взривените във вътрешността на къщата заслепяващи гранати сякаш му помогна да се ориентира. Би трябвало да се досети за подобна възможност. Бензинът е евтин, но от него могат да се направят най-добрите запалителни бомби, ако не се броят термалните. А в момента ООЗ си пробиваше път с бой, за да се добере до един гигантски коктейл „Молотов“!

— Сиера три на ТОЦ! — изкрещя в микрофона си той, но все едно че беше се изплюл в окото на урагана. Гласът му потъна в грохота на сражението.

Без да мисли повече, той сграбчи Хектор за яката и го изправи на крака, после го тласна към дупката на мястото на вратата, пробита от атаката на „Голф“.

Вътре, само на метър от входа, лежаха два трупа. Единият нямаше лице, а от ужасната рана на мястото му се пулеше едно по чудо оцеляло око. Джеръми побутна пленника си напред, към слабата светлина на вътрешните помещения.

— La Muchacha? — изкрещя заплашително той на разваления си испански. — Къде е момичето?

— Vamonos! — викна в отговор ужасеният Хектор, дърпайки се като луд. — Вън, вън!…

Джеръми заби коляно в пероналния му нерв — малко над и встрани от коляното.

— Заведи ме при шибаното момиче!

Хектор политна напред, смаян от неочакваната болка в десния крак и разразилата се изневиделица буря над тайната квартира на мачетеросите. Заслепяващи и зашеметяващи гранати, стрелба с автоматично оръжие. Отблясъци от стрелбата се появяваха в прозорците с педантична последователност, маркирайки настъплението на командосите от ООЗ към скривалището със заложницата.

— Не мърдай! — изрева някой сред невъобразимата бъркотия. Джеръми се обърна, но заедно с Хектор, използвайки го като жив щит. На ъгъла се беше изправил Дейв Шелънбай и се прицелваше в тях. По лицето му пробягваха зловещи оранжеви отблясъци.

— Аз съм, Уолър! — изкрещя извън себе си Джеръми и за всеки случай вдигна оръжието над главата си. Щурмоваците често се концентрираха единствено върху оръжието, без да обръщат достатъчно внимание на приносителя му. — Тоя тип ще ни заведе при момичето!

Шелънбай примигна в знак, че го е познал, после насочи пушката си към Хектор и тръгна към тях. Полускрит сред дим и експлозии, той приличаше на зловещ демон.

— Къде е тя? — извика.

Джеръми си даде сметка, че е без бронежилетка и носи само снайперисткото маскировъчно наметало. Лицето му беше намацано. Все едно че бе гол…

— Къде е тя?

Хектор го гледаше с широко отворени очи и мълчеше.

Шелънбай заби дулото на пушката си между очите му и опипа спусъка.

— Мамка ти!

— Долу! — изломоти латиноамериканецът и лицето му се разкриви от ужас. — В мазето!

Пръстът му сочеше надясно, към коридора за кухнята. Джеръми се стрелна натам с такава скорост, че Хектор нямаше време дори да започне молитвата си. Шелънбай освети помещението с прожектора, монтиран над дулото му. Никакви врати, никакви стълби.

— Къде? — изръмжа той. Хектор посочи към килима и Джеръми бързо го изрита в единия ъгъл на стаята. Отдолу се показа дървен капак. Първата вълна на атаката беше минала право над него.

— Взриви го! — заповяда Шелънбай, стъпи върху ръкохватката и подхвърли на Джеръми диверсионна граната „Енсайн-Бикфорд“. При експлозията й се излъчваше блясък, равностоен на един милион свещи, а грохотът достигаше 180 децибела.

— Не, не! — изкрещя Хектор и яростно поклати глава: — Бензин!

Нямаха време за никакви планове. Ако похитителите още не са убили момичето, можеха да го сторят всеки момент. Джеръми се огледа с надеждата да открие нещо, което да им спечели малко време — мръсни чинии, празни бирени бутилки, някакви продукти. На лавицата над газовата печка лежеше двукилограмов пакет с брашно за тортили и той изтича да го свали.

— На три… — промърмори той, кимайки към капака. Шелънбай нямаше време за обяснения. В момента, в който капакът бъдеше вдигнат, той щеше да се спусне в подземието, независимо от намеренията на Джеръми по отношение на брашното.

— Едно… Две…

Хектор видя своя шанс, обърна се и хукна към вратата. Джеръми дори не го забеляза.

— Три!

Шелънбай рязко вдигна капака и светкавично отскочи назад. И съвсем навреме, тъй като от тъмната вътрешност на подземието екнаха дълги автоматични откоси. Джеръми промуши пакета с брашно в дупката, оставяйки куршумите да го пробият. Над стръмната дървена стълба се появи облак ситна бяла прах.

Отдолу екна вик на ужас. Мачетерото беше решил, че го обгазяват, и пръстът му механично отпусна спусъка. Това продължи само стотна от секундата, но бе предостатъчно за Джеръми и Шелънбай, които тикнаха дулата си в тъмната дупка и включиха прожекторите. Събитията се развиха с такава бързина, че никой от двамата не успя да улови ясно картината, която се разкри пред очите им — мътно проблясващо дуло на автомат, панически разкривено лице на мургав терорист, натежал от брашното въздух и неясни отблясъци навсякъде…

— Поп-поп! — „Двойната порция“ на Джеръми улучи терориста между очите. Миг по-късно задната част на главата му буквално експлодира.

— Давай! — изкрещя Шелънбай, но Джеръми вече беше вътре. Краката му тупнаха на пода почти едновременно с тялото на мъртвия терорист, той рязко се завъртя заедно с ослепителния сноп на прожектора. Мръсната дупка беше задръстена с консервни кутии и счупени мебели, в средата се виждаше редица от метални туби, свързани с помощта на стар военен фитил. В носа го блъсна острата миризма на бензин.

— Там! — изрева Шелънбай. Оттатък тубите, овързано с многопластови лепенки към стар плетен стол, се виждаше бледото лице на уплашено момиченце, което едва ли беше много по-голямо от Мади. От очите му капеха сълзи, главата му безутешно клюмна.

— Спокойно, миличка — прошепна Джеръми. — Тук сме, за да те отведем у дома!