Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джеръми Уолър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Black, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2014)
Корекция и форматиране
VeGan(2018)

Издание:

Автор: Кристофър Уиткомб

Заглавие: Снайперистът

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 18.10.2004

ISBN: 954-585-569-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4675

История

  1. —Добавяне

4.

Джордън Мичъл никога не беше встъпвал в брак. Не че не зачиташе институцията — дори напротив. Беше дълбоко убеден, че бракът представлява благородно обвързване, основаващо се на доверие и взаимно уважение — най-хубавите елементи на всяка връзка. Поне така казваха хората. Но животът го беше тласнал в друга посока.

— Имат ли деца?

Беше седнал на сгъваем стол на ливадата пред масивната си каменна вила в Саут Егремънт, Масачузетс. Последните облаци на кратката лятна буря бързо чезнеха зад връх Грейлок, чистото синьо небе сякаш се отвори да приеме яркото слънце. Началникът на личния му кабинет Траск наля минерална вода „Пелегрино“ във високия, ръчно шлифован кристален бокал, а след това му подаде папка от дебела кафява хартия.

— Три — отвърна той. — Две момчета и едно момиче. Мичъл разтвори папката и присви очите си зад слънчевите очила над дебелия набор документи. От седемнадесетия етаж му бяха изпратили половин дузина лични досиета, всяко от които предлагаше подробно описание на жива брънка от веригата на проекта „Куантис“.

— Много добре, господа! А сега заемете позиция. Този джентълмен не разполага с цял ден за вас!

Вторият по богатство гражданин на Съединените щати поклати глава и се усмихна на странната обстановка, оформила се наоколо: палатки, осветителна техника, подвижни гримьорни и микробуси с храна и напитки бяха задръстили иначе идиличната му градина, превръщайки я в снимачна площадка. Навсякъде се щураха помощник-продуценти, асистент-режисьори, осветители, стилисти и актьори, заети с непосилната задача да вкарат една изискваща минимум осем часа дейност в рамките на двата часа, отпуснати им от Мичъл.

— Заемете местата си, заемете местата си! — викаше някакъв кльощав асистент-режисьор, без да се обръща конкретно към никого. Беше облечен в къси панталони от червено грубо платно и обсипано с изкуствени брилянти боди.

Мичъл никога не би допуснал подобно нашествие в любимата си бъркширска вила, особено пък в работен ден. Но много от перспективните клиенти му задаваха въпроса защо в кабинета му липсват семейните фотографии и той най-накрая се принуди да изработи известно количество такива. Траск се беше свързал с някаква театрална агенция в Ню Йорк, която с лекота събра хората, които бяха необходими — деца, роднини, родители — една фалшива рода, която щеше да бъде подредена и описана точно според изискванията на Мичъл. Достоверност щеше да й придаде най-известният фотограф на „Венити Феър“, приел задачата като лична услуга. Мичъл беше направил съответните размествания в програмата си и беше долетял специално за следобедните снимки.

— Ами съпругата му? — попита той, опитвайки се да не обръща внимание на хаоса. Отвори досие №7 и измъкнаха отвътре една направена със специални разузнавателни средства фотография, а пръстите му пробягаха по решителните черти на лицето. — С какво се занимава тя?

Съпругите винаги го бяха привличали. Всъщност, и всички жени, макар и по не особено здравословен начин. С изключение на майка му и няколко гувернантки, жените не бяха играли особено важна роля в живота му. Възмъжаването му дойде сравнително късно — през първите години в Андоувър, а животът в пансиона за момчета не предлагаше кой знае какви възможности за контакти с девойки. Единствения си опит по отношение на жените беше придобил благодарение на двамата си по-големи братя, които му преподаваха уроците на живота в няколко от най-скъпите хотели на Манхатън с помощта на още по-скъпи проститутки.

И в колежа нещата си останаха същите. Още помнеше първата си година в мъжкия колеж в Дартмут, когато автобусите на междущатската линия „Върмъкт Транзит“ спираха пред „Хановер Ин“ и от тях се изсипваха момичетата от училища като „Колби — Сойър“, „Скидмор“ и „Пайн Майнър“. Той и приятелите му едва дочакваха петъчните следобеди, за да хукнат към „скотобойната“.

Обикновено им се налагаше да изчакат избора на по-големите момчета от колежанското братство и да се задоволят с това, което беше останало. На практика той никога не се беше притеснявал от този факт, тъй като и най-красивите момичета не можеха да му предложат програмата, на която го бяха свикнали нюйоркските проститутки.

— Съпругата му се казва Каролайн и работи като администратор в някаква социална служба с годишна заплата от трийсет и шест хиляди долара — отговори на въпроса Траск.

Мичъл се втренчи в снимката на съпругата. Изглеждаше обикновена, но доста хубава, с онова особено излъчване, което почти никога не произтича от парите.

— Изповядва протестантската религия, магистър по психология от Калифорнийския щатски университет в Лонг Бийч, абонат на „Мъкколс“, „Редбук“ и…

— Мога да чета! — прекъсна го остро Мичъл.

Откъм басейна изведнъж изскочи очилата фотографка, придружавана от малка армия асистенти.

— Според мен сме готови, господин Мичъл — обяви тя, приближавайки се през грижливо подстриганата трева на поляната. — Тази светлина няма да се задържи много дълго… — Очевидно властна по природа, тази жена беше и достатъчно известна, за да не се церемони с асистентите си. Раздаде серия от заповеди, после тикна светломера си под носа на Мичъл. — Първо два кадъра с Полароид! — излая тя. — Дайте ми лайката със специалния фонов филм!

Мичъл не й обърна внимание и се наведе над поредния снимков материал, който чакаше одобрението му. Деца в спортни екипи, усмивки от ваната, първият учебен ден. Пръстът му се плъзна по гладките лица, леко матирани от фотохартията. Какво ли е усещането да имаш свой син, запита се той. Не фалшива фотография за албума, а жив човек, на когото след време да прехвърли делото на живота си…

Прелисти страниците на албума. Сякаш бяха част от някакъв странен роман, в който образите на героите се градят без думи. Резюмета. Среден успех. Резултати от изпита за служба зад граница. С течение на времето беше изчел стотици досиета, но сега изпита странно привличане към солидното и спокойно излъчване на хора от средната класа, лъхащо от досие №7. То беше различно от молбите за работа на кандидатите, издирени от фирмите за човешки ресурси. Снимките бяха запечатали реални моменти от живота, същото важеше за психологическите оценки и поведенческите профили. В света на Мичъл — една тотално лишена от човешка интимност корпоративна костница, това представляваше почти духовно изживяване.

Привърши прегледа и остави досието на масичката до себе си. После се пресегна и взе досие №3 — Сирад Аме Мално. За разлика от повечето кандидати, тази жена вече работеше в „Бордърс Атлантик“, заемайки средна мениджърска позиция във филиала за електронни технологии на фирмата в Атланта.

— Какво ще кажеш за тази Мално? — вдигна глава той. — Тя французойка ли е?

— Ливанка — отвърна Траск. — Осиновена от френско семейство, когато е била на дванайсет. Израснала е в Луизиана…

— Проучили ли сме я?

— В най-общи линии. Постъпила е във фирмата веднага след гимназията, трябва да е чиста…

— Тридесет и една годишна. Солидно образование. Неомъжена. Какви са й недостатъците?

Стигнала до поста младши вицепрезидент, жената се беше доказала в компания, която хруска за закуска купища отличници от престижни университети. Личното й досие преливаше от отлични оценки на работата, награди и препоръки за допълнително премиране.

— Няма такива — отсече Траск. — Точно по тази причина привлече вниманието ни.

— По местата, по местата! — пропя асистент-режисьорът с женското боди. Мичъл вдигна глава да го погледне, искрено учуден на факта, че човек може да изпада в толкова дълбока паника заради елементарни неща.

— Кадър с дядото, ако обичате! — почти комично подсвирна стресираният мъж. — С дядото, казах! Няма ли кой да доведе малко внучета, за бога?!

От близката палатка изскочиха осем деца на възраст между три и дванадесет, които шумно коленичиха около стола на Мичъл. Бяха облечени в бели ленени панталонки и блейзъри от син кашмир, на главите им имаше козирки срещу слънцето, изработени от истинска камбоджанска коприна. Косите им изглеждаха намазани с гел и небрежно сресани, сякаш току-що бяха се върнали на брега след кратка следобедна разходка с катамаран.

— Да — промърмори Мичъл и кимна с глава. Децата се струпаха около него, без да ги е грижа за намеренията му. — Ами деца… Такива, каквито трябва да бъдат…

Художничката — фотограф се втурна да ги размества и подрежда, а бъбренето й внесе някаква странна, но не неприятна семейна нотка в цялата сцена. Фалшивата съпруга на Мичъл търпеливо чакаше реда си, заобиколена от фалшивите му родители, трите му деца и фалшивите им съпруги.

— Ще започнем с една-две полароидни снимки, господин Мичъл — обяви фотографката и зае позиция зад скъпата камера на триножника, заредена, насочена и фокусирана от асистентите й. — Брадичките надолу, очите нагоре, моля! — изкомандва тя. — Усмивки, искам да се виждат зъбите. Това е къщата на дядо ви, богати и разглезени копеленца! Затова искам усмивки!

Децата се стегнаха и предложиха човешка топлина. Осветителите се стегнаха и добавиха подходяща светлина, размествайки отражателните си екрани така, че да получат най-подходящия цвят. Лицето на Мичъл светна в топлата усмивка на добрия дядо.

— Задръжте така! — обяви фотографката, след което в бърза последователност блеснаха светкавици. Мичъл я изчака да се отдръпне, после взе досието на Мално и се извърна към помощника си.

— Добре, доведи я — разпореди се той. — Искам да видя колко добре лъже тази жена…

 

 

Сирад Мално пристигна в Ню Йорк в четвъртък. Изобщо не я впечатляваше, че североизточната част на страната в продължение на цяла седмица се беше гърчила под безмилостната жега, разпростряла се от Бъфало до Монтаук. Детството й беше преминало в Нови Орлеан и това означаваше, че е привикнала на всичко — от задушливите аромати, витаещи над Градинската зона, до соса на всекидневната си джамбалая…

Този ден жегата най-малко я тревожеше. За три години работа в „Бордърс Атлантик“ Сирад нито веднъж не беше влизала в прочутия „Албъмарл билдинг“. На практика тя изобщо не бе идвала в Ню Йорк. След тримесечни курсове по мениджмънт в Сан Франциско беше изкарала едногодишен стаж в Мемфис и Далас, а после най-накрая се установи в Атланта. Работата й беше свързана с много пътувания — само за няколко месеца обиколи седем държави на три континента. Но колкото и странно да звучеше, служебните й задължения нито веднъж не я бяха отвели в Голямата ябълка.

Не че не беше чувала най-различни истории. Всички служители на „Бордърс Атлантик“ знаеха за избухливия нрав и неизпълнимите изисквания на Джордън Мичъл. И го кръстиха дьо Сад, въпреки че списание „Тайм“ го обяви за „най-добрия президент на фирма в Америка“. Сирад беше щастлива, че през всичките тези години не й се беше случвало да попадне под въздействието на отровата му, но по всичко личеше, че всяко хубаво нещо си има край. Защото я бяха привикали.

— Добро утро, госпожице Мално — поздрави я безупречно облеченият рецепционист на 27-ия етаж, чието бюро се намираше на крачка от асансьорите. Ръката му махна по посока на елегантно обзаведената зона за изчакване. Будистки скамейки от тиково дърво бяха разположени симетрично около четириметровия стъклен водопад с оригинална конструкция. Умело монтираното осветление придаваше на залата особена, почти хипнотична атмосфера.

— Позволих си да ви приготвя чай с мляко и кафява захар — добави рецепционистът и посочи с ръка към ръчно изработената чаша, поставена редом с последния брой на списание „Авиейшън уикли“.

Впечатляващо, помисли си Сирад. Не беше особено трудно да се потърси информация за предпочитаната й сутрешна напитка, но как бяха разбрали, че е издържала изпитите за любител пилот?

Погледна часовника си и кимна с глава: точно осем!

— Добро утро.

Зад гърба й се появи фина жена с безупречни обноски, която й протегна ръка.

— Името ми е Грета — представи се с кукленско гласче тя. — Добре дошли в корпоративната централа. Доколкото съм осведомена, това е първото ви посещение в Ню Йорк…

— Да — кимна Сирад. — Благодаря за прекрасното настаняване.

Стаята й в хотел „Мърсър“ не беше голяма, но наистина беше хубава.

— О, няма защо — скромно отвърна асистентката. — Вече ви очакват. Оттук, ако обичате…

Очите на Сирад нямаше как да не обърнат внимание на начина, по който костюмчето „Шанел“ на Грета се беше изпънало по високия й стегнат задник — просто защото в продължение на няколко минути беше принудена да крачи след нея в истински лабиринт от коридори. Спряха пред врата без табелка, която странно приличаше на вратата, през която се влизаше във фалшивия кабинет на доктор Ернандес. Грета я отвори и се дръпна встрани. Сирад бавно пристъпи в просторен кабинет с дървена ламперия по стените, от чиито прозорци се разкриваше панорамна гледка към центъра на Манхатън. Всички мебели бяха изнесени, обзавеждането се състоеше от два прости стола и ниска дървена масичка. Едър мъж с плешива глава и необичайно космати ръце се въртеше около някакъв уред, който Сирад моментално позна — полиграф. Той вдигна глава и някак разсеяно посочи стола срещу себе си.

— Седнете, госпожице Мално — каза мъжът. — Веднага започваме…

 

 

Сенатор Бийчъм седеше в капитолийския кабинет, който й беше определен като председател на комисия, и разсеяно гледаше към една друга панорама — тази на „Федерал Мол“, простиращ се под прозорците й. В повечето случаи гледката беше напълно достатъчна, за да я подтикне към действие — да се гмурне надолу с главата в различни изслушвания, обеди, телефонни разговори, кампанийни изяви, оценки на фокусни групи, стратегически заседания и уроци по риторика, но днес, все едно че виждаше отдавна позната рисунка. Нищо не изглеждаше истинско. Седмицата след нападението се проточи като особена утринна роса, която отказва да се изпари.

Остана изненадана от силата на емоциите, които я завладяха. До този момент се беше възприемала като дръзка душа, притежаваща достатъчно воля за оцеляване, за да се съвземе след внезапната загуба на баща си, две последователни помятания, дори и ненавременната смърт на съпруга си, отнесен от рака… Беше издържала на какви ли не политически атаки, тежки изборни удари, поне една дузина шумни идеологически поражения в пленарната зала. Но нищо не й се беше отразило толкова тежко, колкото този инцидент.

Предварителният доклад на областната полиция беше готов седемдесет и два часа след нападението. Заключението бе „неправилно проникване и телесна повреда“. Престъплението бе включено в дългия списък на жилищни кражби, прераснали в нещо по-сериозно. Никой не изглеждаше особено разтревожен от факта, че полицията не откри труп. Бързата проверка в местните болници не даде резултат — никъде не бяха приели пациент с огнестрелни рани или тайнствени наранявания от друг характер. Никакви постъпили на лечение без документи, никакви улики. Нападението беше сериозно, извършено срещу известна публична личност. Но Бийчъм нямаше сериозни наранявания, от къщата й нищо не липсваше. При това в град, който беше на едно от челните места по престъпления в страната. Вашингтон е пълен с откачени, бандити и рецидивисти, върху които можеше да се хвърли вината. По всяка вероятност някой от тях се бе промъкнал в къщата през забравен отворен прозорец, възхищавал се е известно време на богатото обзавеждане, а после с ужас е разбрал, че господарката на дома е не само боец с висок дух, но и добре въоръжена.

— Страхотно добър изстрел за една възрастна дама, ако питате мен — призна детективът, на когото беше поверено разследването. — Кметът би трябвало да я награди с орден за храброст…

За по-малко от секунда областната прокуратура обмисли и отхвърли варианта да повдигне обвинение за незаконно притежание на оръжие. Пистолетът на Бийчъм наистина се оказа нерегистриран, но тя беше петдесет и пет годишна жена, използвала го за защита срещу опасно нападение в собствения си дом. И което беше по-важно — тя бе стар и уважаван член на американския Сенат и един от основните кандидати на Демократическата партия в надпреварата за номинация за наближаващите президентски избори. Никой нямаше интерес да изправи такава жена пред съдебните заседатели.

Реакцията на официален Вашингтон беше напълно в рамките на очакванията. Президентът си направи труда да пропътува разстоянието между Белия дом и Капитолийския хълм, където изрази съчувствието си в 60-секундно обръщение и успя да се снима с евентуалната си противничка в надпреварата. Пленарната зала прие единодушна резолюция, заклеймяваща насилието в градовете, и призова за обновление и съживяване на програмите за квартална самоохрана. Разни правителствени, профсъюзни и неправителствени организации изразиха своето възхищение и подкрепа за сенатор Бийчъм. Същото направиха както членовете на Националния център за защита правата на жените, така и Съветът за домашно насилие към централата на профсъюза, пред който трябваше да говори Бийчъм в онази паметна вечер. Дори Марселъс Парсънс бе цитиран от „Пост“, наричайки действията й „смели и решителни“…

Разбира се, всичко това беше част от играта. Докато Бийчъм привличаше безброй часове на позитивно и абсолютно безплатно медийно внимание — като на практика фокусираше всички дискусии върху важността на нападението срещу нея и съответното й възстановяване, републиканците и нейният съперник за номинацията от Демократическата партия Дейвид Венабъл проклинаха зад гърба й и зеленееха от яд заради обилната и напълно добронамерена реклама, на която се радваше. Инцидентът й изгради изключително позитивен имидж — всеки искаше да бъде като нея, готов да се бори, за да оцелее. Случайният епизод разби на пух и прах надеждите на нейните противници, че избирателите ще се разколебаят от факта, че кандидатката принадлежи към нежния пол и като такава не е подходяща за главнокомандващ въоръжените сили. Нима някой можеше да се усъмни в способностите й да води успешна борба с тероризма, след като със собствените си ръце беше гръмнала крадеца, проникнал в къщата й? При това не с какво да е оръжие, а с тежък и солиден колт 45-ти калибър, който десетилетия наред бе едно от най-предпочитаните лични оръжия в американската армия. Е, имаше и циници, които подхвърляха, че нещата са се наредили прекалено перфектно, но Вашингтон никога не е бил чужд на цинизма.

— Видяхте ли това? — извика Джеймс, който се втурна в кабинета и я извади от мрачното вцепенение. В ръцете си носеше няколко листа разноцветна хартия, които се оказаха разпечатки от Интернет. — Материал на АП, който току-що свалих…

— Мисля, че не съм — отвърна тя. — Какво пише в него?

— Последно допитване за настроенията на избирателите. Проведено съвместно от „Галъп“ и „Ю Ес Ей Тудей“…

Усмивката на Джеймс я лиши от приятната изненада. Беше ясно, че цифрите са добри.

— Според техния анализ разликата е 12 делегатски гласа — закачливо подхвърли той, опитвайки се да скрие радостната си възбуда.

— Дванайсет ли? — вдигна вежди тя. — Миналата седмица изоставахме само с четири. Какво й е хубавото на тази новина?

— Ще ви кажа — светна още повече лицето на Джеймс. — Този път разликата от 12 делегатски гласа е в наша полза!

Бийчъм долови като през мъгла как целият офис изригна в бурни аплодисменти, пронизително свирене с уста и блъскане с юмруци. Това беше някакъв сюрреалистичен сън, благодарение на който аутсайдерите получиха възможност да продължат борбата.

— Промяна от цели 15 делегатски гласа, при това само две седмици преди конгреса! — възкликна Джеймс. — Току-що ми се обади един приятел от „Ю Ес Нюз“, който твърди, че последните им данни сочат още по-голяма разлика в наша полза, най-вече в Ню Йорк и Калифорния! Изскочихме едни гърди напред, шефке, а до Бостън остават само седемнадесет дни! Мечтата започва да се превръща в действителност!

Бийчъм направи опит да скочи и да се присъедини към ликуващите си сътрудници, но коленете й изведнъж омекнаха. Цял живот се беше питала кога най-сетне тази страна ще има жена президент. Беше мечтала за миг като този — миг, който осъществява не само нейните лични амбиции, но и мечтата на милиони американски жени, които поколения наред се бяха блъскали в стъклена стена, принудени да се примирят с една ярко шовинистична несправедливост.

— О, боже господи! — изпусна дълбока въздишка тя. Макар че често ругаеше като уморен пехотинец, тя рядко си позволяваше да споменава името божие. А възклицанието й в момента можеше да се преведе буквално като „Ами сега?“

— Ами сега? — изрече го на глас Джеймс. — Това бяха най-оспорваните предварителни избори от десетилетия насам и вие излязохте победител! Майната й на войната на президента срещу тероризма! Ние даваме на избирателите нещо, на което да се радват, а не да се крият от него. В момента сте яхнали истинска медийна ядрена ракета, Елизабет! Ако изиграем козовете си както трябва, тя ще ви отведе директно до победата на конгреса. И нека ви кажа какво мисля да направим: да си изнесем задниците на улицата и да се насладим на тази изключителна победа!

— Госпожо сенатор, телефонно обаждане на първа линия — прозвуча по вътрешната линия гласът на личната й секретарка.

Джеймс скочи на крака и подаде глава през отворената врата.

— Никакви телефонни контакти с пресата! — разпореди с категоричен тон той, после се извърна към Бийчъм и добави: — Тази вечер всички ще искат да ви включат на живо, но аз предлагам да се държим така, сякаш нямаме особено доверие в резултатите от поредното допитване. Цифри и нищо повече… Не ни влияят по никакъв начин. Ние сме подготвени за дълга и трудна надпревара, наблягайки на важни за цяла Америка теми — с две думи, същите стари глупости, благодарение на които…

— Моля за извинение, госпожо сенатор, но обаждането не е от представители на печата — обади се отново секретарката. — Звънят от полицията и твърдят, че става въпрос за нещо важно.

Бийчъм сви рамене, но в душата й вече набъбваше радостната възбуда. Огромното обещание, съдържащо се в новината на Джеймс, бавно започна да прониква в съзнанието й. Нямаше никакво значение защо гласоподавателите я подкрепят толкова масово. Важното беше, че я изтласкват на такива висоти, които хвърлят в ужас както конкурента й в предварителните вътрешнопартийни избори, така и самия президент, загубил голяма част от общественото доверие.

— Знаеш ли, май наистина е време някой да внесе малко цвят в Овалния кабинет — подхвърли тя. — Палитрата трябва да се обогати с известно количество пастели. Мисля, че първият ми официален акт след партийния избор ще бъде да обявя извън закона всички колониално сини килими и бронзови статуи на коне…

Вдигна ръка и плесна длан в дланта на административния си сътрудник, после посегна към телефона. Вцепенението, характерно за жертвите на насилие, най-сетне започна да я напуска. Този ден щеше да остане завинаги в паметта й.

— Ало? — извика тя още преди да залепи слушалката до ухото си.

— Добро утро, госпожо сенатор — бръмна в мембраната гласът на детектива, който водеше разследването. — Страхувам се, че имам лоши новини…

 

 

Сирад издърпа твърдия дъбов стол и седна, изпълнявайки инструкциите. Помещението й се стори горещо, изпълнено със застояли миризми, най-вече на ментолови цигари и кафе.

— Как сте днес? — попита мъжът, докато човъркаше в двете тънки кутии с размерите на куфар, от които стърчаха разноцветни кабели.

— Благодаря, добре съм — отвърна Сирад и сключи ръце в скута си.

— Много добре. Предполагам, че знаете с какво ще се занимаваме тук.

Сирад мълчаливо кимна с глава. От месеци се беше готвила за това събитие.

— Независимо от това, което са ви разказвали, тестът с полиграф е едно от средствата за идентифициране на измамите. — Мъжът приключи с настройките и калибровките. — Той не е магия, не е вуду, не е четене на мисли. Той просто ни помага да измерим психологическата реакция на стреса. Когато човек лъже, тялото му реагира. А тези машини регистрират реакцията. Казват ни кога лъжете, и кога не…

Като повечето служители на „Бордърс Атлантик“, Сирад вече се беше подлагала на проверка с детектора на лъжата. Специална клауза в договора й определяше правото на работодателя на периодични тестове — когато ставаше въпрос за сигурност или повишение. Задължителна беше проверката при постъпване на работа и тя не възрази. Промишленият шпионаж и стремежът на фирмите към секретна бизнес информация им струваше десетки милиарди долари годишно. Затова подобни тестове се възприемаха като разумна предпазна мярка.

— Трябва да продължи около час — обяви мъжът с косматите ръце и кимна с глава, вероятно доволен от подготвителната работа. После придърпа другия стол и се отпусна върху него. — А сега ще ви помоля да ми разкажете нещо за себе си — подхвърли той и кръстоса крак върху крак, точно като нея. — Доколкото съм осведомен, обичате да летите…

— Да летя? Да, разбира се. Съвсем наскоро издържах изпитите за пилот, но се питам откъде вие знаете това…

Броят на „Авиейшън уикли“ в чакалнята я предупреди, че вече им е известно новото й хоби, но Сирад нямаше нищо против да попритисне човека, който се готвеше да я подложи на разпит. Той реагира, като бръкна в куфарчето си и извади досие, дебело като телефонен указател.

— Аз задавам въпросите тук, госпожице Мално — хладно уточни той, прелисти страниците и попита: — Омъжена ли сте?

— Не. В един момент бях сгодена, но… Знаете как става…

Запита се как е възможно този човек да знае за хобито й да лети, но не и какво е семейното й положение. Може би вече беше започнал да оценява отговорите й.

— Всъщност не знам — призна след кратко колебание той и й показа брачната си халка. — От двадесет и четири години съм женен за жена с моминско име Бети Джийн Тафс от Алтън Парк, Тенеси. Гаджето ми от гимназията. Единствената жена, с която съм излизал. Предполагам, че нямате деца…

— Не.

— В момента да сте под влиянието на някакви лекарствени препарати?

— Не.

— Поставяна ли ви е диагноза високо кръвно налягане, сърдечни болести или диабет?

— Не.

— Проблеми с бъбреците? Неврологични смущения? Депресия? — Отговорите й влизаха в някакви подобни на кръстословица квадратчета.

— Не.

— Вземали ли сте през последните дванадесет часа някакви лекарства, за които не е необходима рецепта? Имам предвид болкоуспокоителни или други аналгетици…

— Не.

— Пушите ли?

— Не.

— Алкохол или никотин през последните дванадесет часа?

— Не.

Мъжът стана от мястото си, заобиколи масата и се приближи към Сирад.

— Смятате ли, че можете да победите полиграфа? — попита той.

— Да — кимна тя. — Вярвам, че мога, но нямам причини да го правя. Просто нямам какво да крия…

— Много добре — кимна онзи и приседна до нея. — В такъв случай ще ви помоля да навиете ръкавите си.

 

 

Джордън Мичъл забързано изкачи трите етажа, които разделяха кантората на юридическите съветници от заседателните зали. Четеше в движение, опитвайки се да получи и малко физическо натоварване по време на напрегнатата си програма. Здравото сърце помага на бистрия ум, обичаше да повтаря той. От асансьорите хората стават меки.

— Докъде сме стигнали по този въпрос? — попита Мичъл.

Траск пуфтеше в усилията си да бъде на крачка пред шефа.

В ръцете на Мичъл беше анализът на една обещаваща бостънска компания за Интернет софтуер.

— Чакат вашето решение, сър. Имам предвид доктор Шилинг, израелския експерт — анализатор на гласовия стрес… Не пропускайте да споменете лекцията му в Женева преди месец. Чака ви и Катрин Хилок, програмен анализатор в областта на невролингвистиката. Плюс двама бивши профайлъри от ФБР…

Траск беше усвоил до съвършенство изкуството да плува в плитките води на вниманието на Мичъл. Беше в състояние да издекламира тонове информация за невролингвистичното програмиране — физиологическо средство за оценка на достоверността. Имаше отговорите на всички въпроси от областта на гласово — стресовите анализи, всеки момент беше готов да обори евентуалните съмнения на Мичъл относно смисъла на профилирането. Разбира се, устата му остана затворена. Най-тънката част от отношенията му с шефа се състоеше именно в прецизния баланс, в точната преценка на количеството информация, която да му предложи.

Бъди винаги готов за война, напомни си Траск докато безгласно имитираше изисканата артикулация на Мичъл, но използвай само толкова информация, колкото ти е необходима да спечелиш конкретната битка…

Отвори една врата на двадесет и седмия етаж и тръгна по дългия коридор.

— Заповядайте тук, господин Мичъл — промърмори той, натисна бравата и въведе шефа си в дискретно осветена стая за интервюта и наблюдение. Мичъл му подаде папката с техническите анализи и се обърна с лице към хората, които чакаха вътре.

— Доктор Шилинг… — пристъпи с протегната ръка той към слаб мъж с брада, облечен в обикновени джинси и пуловер с висока яка. — Възхитен съм от вашата работа… — В гласа на Мичъл се долови чарът на опитния политик. Както винаги, само за миг той се превръщаше от страшилище в благороден принц.

— Наистина ли? — поласкано се усмихна израелецът. — Не очаквах да сте запознат с моите трудове…

— Запознат съм, при това много добре — хладнокръвно излъга Мичъл. — Особено ми хареса статията ви в „Джърнъл ъф Америкън Сайколъджи“, имах късмета да се запозная и с презентацията ви на конференцията на ЮНЕСКО в Женева миналия месец…

Докторът го гледаше с леко учудена, но доволна усмивка.

— Приятно ми е да ви видя, Катрин — обърна се Мичъл към най-големия американски експерт в областта на невролингвистичното програмиране, облечена в тъмносиньо раирано костюмче. — Буквално съм влюбен в последната ви книга!

Още една лъжа. Беше прегледал бегло първите няколко глави и те бяха достатъчни. Тази жена пишеше с характерната за научните работници непремерена арогантност, теориите й бяха доста примитивни и несъстоятелни. Но въпреки това днес той имаше нужда от нея.

— Между другото, вчера разговарях с един ваш стар приятел — добави Мичъл.

— О, така ли? — изненада се Катрин Хилок. — Кой е той?

— Джон Хагмайер.

Жената отстъпи крачка назад. Беше смаяна от факта, че човек от ранга на Мичъл може да си губи времето с подобна езотерика, която на всичко отгоре беше и класифицирана. Хагмайер ръководеше едно малко известно подразделение на Асоциацията за подкрепа на дейностите, свързани със сигурността, която беше на пряко подчинение на НАС. Името на това подразделение беше известно единствено на хората, които професионално се занимаваха с детайлите и имаха отлични източници на информация.

Мичъл поздрави двамата бивши профайлъри на ФБР със същата фамилиарност — общи приятели, професионално признание, споменаване на проекти, за чието съществуване простосмъртните изобщо не подозираха.

— И така, радвам се, че сте тук — приключи встъпителните контакти с експертите той и ги покани да се приближат към двустранното огледало на стената. — Моля за цялото ви внимание, защото съм чувал, че тази жена наистина е добра…

 

 

Сенатор Бийчъм се качи в колата си и подкара към областното полицейско управление. Детективът беше предложил да обсъдят положението в нейния кабинет, но тя отказа. Защото това положение беше нахлуло в личния й живот, но тя нямаше никакво намерение да му позволи да пречи на изпълнението на задълженията й към избирателите в Южна Каролина, а и към всички регистрирани демократи в страната, които сякаш вече бяха взели своето решение да я направят президент на Съединените щати. Нападението се беше случило в личния й живот и би следвало да си остане там, в него…

— Благодаря, че се отзовахте — склони глава детективът, станал да й отвори вратата на малката заседателна зала, използвана лично от началника на полицията. Самият началник Сплуд беше настоял за това, не пропусна да натърти детективът. Висшето ченге на Вашингтон, окръг Колумбия, се избираше от политиците, а началникът прекрасно знаеше каква ще бъде реакцията на двете основни политически сили след новината, че водещ претендент в президентската надпревара е бил разпитан в някаква килия с неприлични надписи, надраскани по стените, и гола крушка на тавана.

— И така, каква е голямата новина? — попита Бийчъм, щом вратата се затвори зад тях. Детективът изглеждаше притеснен и се държеше по-официално, отколкото при предишната среща.

— Страхувам се, че идентифицирахме неустановената личност, ранена в дома ви през въпросната нощ — обяви той.

Неустановена личност? Въпросната нощ? Тя вдигна вежди, дръпна един от столовете и седна. Защо тези хора винаги говорят така, сякаш значката автоматически превръща английския в техен втори език?

— Е, и? — приведе се в очакване тя. — Кой е този тип, по дяволите? Той ли е бил в действителност в дома ми? Как го открихте?

Въпросите напираха в съзнанието й. От онази ужасна вечер насам непрекъснато се питаше кой ли беше мръсникът. И направо й ставаше лошо при мисълта, че все още е на свобода и вероятно чака да излекува раните си, за да довърши започнатото…

— Името му е Крейг С. Слейтър, госпожо. Познавате ли го?

— Разбира се, че не. Никога не съм чувала това… — Замълча, без да довърши изречението си. Адвокатът й я беше посъветвал да не споделя никакви подробности по инцидента, без да се е консултирала с него. — Не си спомням да съм чувала това име…

— Не си спомняте или не сте го чувала? — попита детективът. Беше се наежил като всяко ченге, което е надушило лъжата.

— Работата ми е такава, че се срещам с много хора, детектив — поясни Бийчъм. — Погрешно се изразих, като казах, че не съм чувала това име. Но това е истината — наистина не си спомням да съм го чувала. Кой е той? Как го открихте? Има ли криминално досие?

Детективът я гледаше втренчено и сякаш съжаляваше, че му е задала тези въпроси.

— Сенатор Бийчъм, положението е изключително неудобно за мен — промърмори той и в очите му се появи съчувствие. Приличаше на дете, което току-що е хванало родителите си да крадат играчки в супермаркета. — И двамата знаем за какво става въпрос… Вие сте сенатор на САЩ, който се кандидатира и за президентския пост, докато аз съм един обикновен детектив от отдел „Убийства“. Сигурен съм, че можете да ме уволните, стига да поискате, но истината си остава непроменена — ние с вас трябва да изясним този въпрос. Това изискват и служебните ми задължения.

— Какво имате предвид? — попита Бийчъм, усетила внезапно пробождане ниско в корема. Отново я обзе паниката, която изпитваше при всяко приближаване до банята у дома. — За какво става въпрос? Обърквате ме!

Той я дари с още един продължителен поглед, после кимна с глава, извърна се към вратата и извика:

— Бърни!

Вратата моментално се отвори.

— Какво става тук, по дяволите?! — попита сенатор Бийчъм. Дългият стаж във върховния законодателен орган на страната я бяха научили да се справя с превратностите на съдбата!

— Това е детектив Морисън, госпожо — рече домакинът. — Мисля, че сега е моментът да ви прочетем правата, а Бърни ще бъде моят свидетел…

 

 

Сирад седеше неподвижно на стола, опитвайки се да изглежда отегчена.

— Вдигнете ръцете си нагоре, за да прикрепя това нещо около гърдите ви — инструктира я операторът на полиграфа. Беше се изправил до два апарата. Единият приличаше на стандартен детектор на лъжата — такива Сирад вече беше виждала. Тънки разноцветни кабели, розова разграфена хартия, покрити с хирургическа гума аксесоари, понапукани от времето. Но другият апарат я изненада тотално. Имаше горе-долу същите размери, но изглеждаше чисто нов, елегантен и далеч по-сложен.

Сирад нямаше откъде да знае, че това е последната разработка на Лабораторията по приложна физика към университета „Джон Хопкинс“, която носеше наименованието „Полиграфно базирана точкова измервателна система“, или ПБТИС, и която беше свързана със специален компютър „Акситон“, предлагащ статистически анализ на физиологичните й реакции на стреса. За разлика от по-бавната аналогова машина в съседство, тази напълно автоматизирана система осигуряваше крайни резултати за частица от секундата, при напълно изключена човешка намеса. За пръв път в живота си Сирад виждаше как изкуството и науката, вградени в детектора на лъжата, се обединяват в едно общо приложение.

Обектът стоически нави ръкави и вдигна ръце над главата си. Операторът на полиграфа уви един кабел около гръдния й кош, пристягайки го малко под линията на сутиена. После прикрепи електродите за десния й показалец и стегна ръкав за кръвно налягане около левия й бицепс. Приключил с това, той провери кабелните накрайници и се върна при апаратурата си за последни настройки. Пръстите му пъргаво затичаха по клавиатурата на компютъра. През цялото време с нищо не показа, че красотата на обекта му е направила някакво впечатление.

— Е, добре — промърмори той и се извърна към прозореца, зад който се разкриваше внушителната панорама на Манхатън. — Сега ще ви предам списък с въпросите, които ще ви задавам по време на теста… — В ръцете й се озова документ от две напечатани на машина страници, съдържащ нагъсто подредените въпроси. — Прочетете ги и ако нещо ви смущава — кажете…

Сирад побърза да разтвори страниците.

— Има някои доста отвлечени въпроси — промърмори след известно време тя. — Например номер седемнадесет: „Участвали ли сте в кражба на корпоративно имущество? Ако да — от какъв характер е била тя: писалка, която сте си занесли у дома, лични разговори по служебния телефон и др.?“… Не искам да прозвуча като лъжкиня, но…

Тялото й се размърда от неудобство, но и това беше част от ролята, която играеше.

— Не, такива неща всеки прави — махна с ръка операторът. — Тук разполагам с личното ви досие и от него личи, че не сте от хората, които биха задигнали разни дреболии. Искам само да проверя това, което вече знаем: че вие никога не сте отнели нещо значимо от собствеността на „Бордърс Атлантик“. Пари, търговски тайни, финансови доклади — такива неща… Разбирате ли?

Сирад кимна с глава.

— Много добре. Сега ще започна да ви задавам тези въпроси на глас. Ще ми отговаряте само с да или не. Ясно ли е?

— Да — отново кимна Сирад. Операторът закачи писеца на приспособлението над милиметровата хартия.

— Добре, започваме. Името ви е Сирад Аме Мално?

— Да.

— Живеете на Марбридж Стрийт 1542 в Атланта, Джорджия?

— Да.

Сирад обърна внимание на дишането си, стабилизира пулса си и насочи вниманието си към панорамата навън.

— Откраднали ли сте някога нещо от „Бордърс Атлантик“?

— Не.

— Предлагали ли сте на някого информация, с която сте се сдобили в хода на служебните си задължения? На друга корпорация или държавно учреждение?

Сирад забави отговора си с частица от секундата.

— Каква информация по-точно? — пожела да узнае тя. — Защото често ми се налага да споделям някои сведения с компаниите, които издават кредитни карти… И други подобни неща.

Операторът си отбеляза нещо върху разграфената хартия и тя продължи бавното си движение по барабана на по-старата и традиционна машина.

— Тук няма въпроси капани, госпожице Мално — промърмори той. — Искам прости отговори — да или не. Ще ви направя едно предложение: защо не запишете на хартия всички случаи, при които се е налагало да споделяте вътрешна информация за компанията? Тогава вече можем да кажем, че отговорите ви на въпросите от теста изключват тези случаи…

Сирад пое писалката и бележника, които й подаде човекът. След кратък размисъл записа три възможни случая: молби за издаване на кредитни карти, референции за комисията, в която членуваше по съвместителство, и информация от работодателя относно личния й трудов договор, която се изискваше от фирмата, продала й кола на изплащане.

— Много добре — кимна операторът, прокашля се и добави: — А сега да започваме… Като изключим случаите, които описахте, предлагали ли сте поверителна информация на други компании или държавни институции?

— Не.

— Работили ли сте някога във федерални законоохранителни органи, регулаторни или разузнавателни агенции?

— Не.

— Живели ли сте някога в Близкия изток, пътували ли сте дотам?

— Не.

Заковала поглед в насрещната стена, Сирад се концентрира върху дишането си. Коктейлът от мепробамат, диазепам и метилфенидат, който циркулираше във вените й, накара тапетите да затанцуват пред очите й — точно както я бяха предупредили, но едновременно с това свърши работа. По принцип никога не й беше особено трудно да лъже и го правеше доста убедително, но медикаментите й помогнаха да го прави още по-лесно…

 

 

— Искам да зная какво означава всичко това! — заплашително процеди сенатор Бийчъм. Адвокатът Филип Матюз й направи знак да се успокои и я побутна към едно диванче във викториански стил, което беше приемало и други озадачени клиенти. Офисът се осветяваше от настолна лампа със зелен абажур, която по странен начин напомняше, че официален Вашингтон отдавна спи и сънува.

— Ще се оправим, Елизабет — отвърна той. — Само искам да се успокоиш…

— Да се успокоя ли? Те ми прочетоха шибаните права, Филип! Сякаш съм някакъв престъпник!

Бийчъм скочи от диванчето и започна да крачи напред-назад. Животът й се сриваше с неотразима сила. Властта и уважението изчезнаха някъде далеч, а на тяхно място се появи хаосът. Как ли ще реагират медиите?

— Това, което се случи днес, е безотговорно! — обяви адвокатът. — Би трябвало да се обадят първо на мен, за да мога да те придружа. Вече звъних на началника на полицията и настоях да накаже всички полицейски служители, участвали в разпита.

— За какво ще ги наказва? — вдигна вежди Бийчъм. — За това, че си вършат работата?

— За разпит на член на американския Сенат без присъствието на адвокат. Те прекрасно са знаели, че имаш такъв. В тази държава има конституция и тя трябва да се спазва!

— Знам, че има конституция — промърмори Бийчъм, върна се на мястото си и разтърка чело със силно загорилата си ръка. Макар да беше загубила съпруга си преди доста години, тя продължаваше да носи венчална халка. — Ти каза, че тоя тип ще се окаже някой бездомен скитник или уличен бандит, по всяка вероятност и наркоман. Каза да не се безпокоя, защото всичко ще премине…

Гневът започна да я напуска. Ветеран в политиката, тази жена беше достатъчно рационална, за да знае как се изпуска парата.

— Не казах точно това, Елизабет — предпазливо отвърна адвокатът. — Но през изминалата седмица ти беше силно стресирана и… — Матюз се усети и млъкна, решил да й спести поредната назидателна тирада. — Преживя много, скъпа… А на всичкото отгоре изобщо не разбрахме какво се е случило през онази нощ… Поне аз не разбрах.

— Аз също, Филип, вече ти казах това!

— Вярвам ти — кимна с въздишка Матюз. — И ти съчувствам за всичко, което си преживяла. Но нещата се промениха и като твой адвокат аз съм длъжен да бъда откровен…

Взе ръката й между дланите си и тихо продължи:

— Полицията твърди, че този Слейтър, когото вероятно си гръмнала, е служител в Белия дом. При това не от обслужващия персонал, а юрист в Съвета за национална сигурност, назначен лично от президента. Работил е с членовете на твоята комисия и по тази причина би трябвало да го познаваш…

— От къде на къде, по дяволите?! — кресна тя. — Дори и да съм го срещала в съвета, онази вечер просто не съм го познала, най-вероятно, защото ме нападна в гръб. Освен това, кой казва, че съм стреляла по него?

— Ами пистолетът беше твой, Елизабет — отвърна с въздишка Матюз. — Зная какво си казала пред полицията, но тя е открила доказателства за противното. Върху оръжието има само твои отпечатъци, няма доказателства за проникване с взлом, а балистичната експертиза открива следи от барут по умивалника, до който си паднала… — Сега беше негов ред да стане и да започне да крачи напред-назад. — ДНК анализът на кръвта в къщата доказва, че тя е на Слейтър — значи трябва да е бил там.

Бийчъм поклати глава, опитвайки се да открие смисъла на всичко това. Съветът за национална сигурност работи с куп юристи, по принцип всяко вашингтонско учреждение гъмжи от тях. Ако трябваше да запомни имената и физиономиите на всички, със сигурност нямаше да й остане време за нищо друго!

— Има и още нещо — промърмори Матюз и й подаде лист хартия. — Спомняш ли си кога го подписа?

Бийчъм вдигна хартията пред очите си. Оказа се някакъв формуляр. Видя печата на ФБР, прочете заглавието „Съгласие за обиск“, под което имаше номер на документа — ФД-26. Подписът й се мъдреше на обозначеното място в дъното, изписан с едри, почти двусантиметрови букви.

— Вероятно са ти го пробутали, преди да пристигна, защото — повярвай ми — никога не бих ти позволил да се доближиш до подобно нещо!

— Да, спомням си — кимна тя, изчитайки текста на документа. — Но защо да им откажа да претърсят къщата ми? Нямам какво да крия. Този човек нахлу с взлом и ме нападна. Защо да не сътруднича на хората, които се опитваха да го заловят?

— Не поставям под съмнение поводите да го направиш, Елизабет — отново въздъхна Матюз. — Само искам да ти кажа, че по време на претърсването са открили неща, които определено ще ни създадат проблеми.

— Проблеми ли? Какви?

— Ами ей такива… — Адвокатът извади подробен списък на предметите, които са били изнесени от къщата: портфейл, открит в кофата за боклук отпред, мъжка обувка номер 43, миникомпютър „Палм Пайлът“, съдържащ персонална информация за сенатора, включително нерегистрирания й телефонен номер, дата на раждане и размери на дрехите, които носи.

— Какво искаш да кажеш? — втренчи се в него тя. — Че всички тези неща са негови?! Защо тогава им отне толкова дълго време да го открият?

— Защото се оказа, че този Слейтър е вманиачен любител археолог и уж заминал на поредната си експедиция в Турция. Никой не е докладвал за изчезването му, докато не се върнал в уговорения ден и родителите му започнали да се тревожат… Но по всяка вероятност ще се окаже, че изобщо не е заминавал.

— Нищо от това не доказва, че аз го познавам — сви рамене Бийчъм. — Искам да кажа, че куп народ разполага с нерегистрирания ми телефонен номер. Един бог знае как се е сдобил с номерата на дрехите ми — може би е от онези, дето се крият и зяпат, знае ли човек… Но всичко това сочи, че полицията трябва да разследва него, а не мен!

Тропна с крак, след което направи опит да се овладее.

— Не е нужно да се защитаваш пред мен, Елизабет — меко промълви Филип. — Просто се опитвам да очертая това, в което те обвинява полицията…

Бийчъм се втренчи в своя адвокат и приятел от двадесет години, в очите й се появи дълбоко недоумение.

— Ако искаш да ти кажа дали познавам този човек, Филип, отговорът ми е не — промълви с усилие тя.

Матюз помълча малко, явно за да подбере най-подходящите изрази, после меко започна:

— Има и нещо друго, Елизабет. Претърсили са компютъра ти, включително личните ти имейли. Моят източник отказа да уточни какво са намерили, но по всяка вероятност е нещо, което ще ни нанесе сериозни вреди. Според тях то навеждало на мотив…

— Мотив за какво? — присви очи Бийчъм.

Филип изпусна въздуха от гърдите си. Очевидно имаше още лоши новини.

— Днес сутринта са открили колата му на летище „Дълес“ — подхвана отново той. — Твоите отпечатъци са били навсякъде по нея. И макар че все още не са открили труп, съдебният лекар вече е готов да свидетелства, че количеството кръв в къщата ти е сигурно доказателство за смъртоносна рана…

— Пресвети боже! — промълви Бийчъм. — Това е истинска лудост! Никога не съм дори… — Съзнанието й изведнъж се изпразни от съдържание. Всичко наоколо сякаш замръзна, после изведнъж потъна в мрак.

Филип пристъпи към нея и взе ръцете й.

— От чувство на деликатност по отношение на моментното ти, хм… състояние, те решиха да се въздържат от публични изявления. Но вестниците скоро ще надушат за какво става въпрос. Тях не можем да ги спрем…

— Всъщност, за какво става въпрос? — дрезгаво попита Бийчъм.

— Те са на мнение, че ти и Слейтър сте били любовници, Елизабет — кротко отвърна адвокатът. — Заради президентската кампания ти си поискала да скъсате, но той е заплашил, че ще разкрие връзката ви. Предполагат, че жестоко сте се скарали и сте стигнали до саморазправа… — Филип тежко се отпусна до старата си клиентка и близка приятелка: — Случаят вече е изпратен в съда, с молба да бъде разгледан от разширен съдебен състав…

Бийчъм избухна в плач, а той само я прегърна през раменете.

— Съжалявам, скъпа — прошепна. — Но имат намерение да те обвинят в предумишлено убийство.