Кристофър Уиткомб
Снайперистът (3)

2.

Стая 3171 на „Албъмарл Билдинг“ в Ню Йорк беше известна сред деловите кръгове като „Бойната зала“. Всяка корпорация разполагаше с подобно помещение — светая светих на топ мениджмънта, където се обсъждат враждебни рисковани поглъщания, различни пълномощия и се вземат купища стратегически решения. Но тази бойна зала имаше наистина легендарна слава.

Проектирана от Едуард Х. Кларк в разгара на „Златната ера“, разкошната заседателна зала беше останала почти същата както преди век. И кой ли би дръзнал да промени мястото, на което младият президент Теодор Рузвелт беше влязъл в ръкопашна схватка с някакъв нахален железопътен бос? Мълвата твърдеше, че първият самоубиец в „Черния четвъртък“ на 1929 година се е хвърлил именно от прозорците с мраморни первази на това помещение, прелетял тридесет и един етажа и се размазал върху една паркирана на втора линия лимузина „Уилс Сен Клер“. Масивната заседателна маса от червен дъб в средата все още носеше белега от куршум 45-ти калибър, който рикоширал в един от тежките месингови канделабри „Полдинг Фарнъм“, след като побеснял от ревност бивш президент на компания го изстрелял към тавана в пристъп на ярост.

Повечето корпоративни заседателни зали отдавна са оборудвани с модерна комуникационна техника, Интернет връзка и електронни заглушители, но това не важеше за Бойната зала, която продължаваше да излъчва имперското величие на една друга епоха. От изящната орехова ламперия до тъмните тонове на разкошния персийски килим с гигантски размери, стая 3171 притежаваше мрачния, заплашителен чар на място, където се раждат конфликти.

Джордън Мичъл я харесваше точно такава. Той беше убеден, че хората работят по-добре под заплаха. Израз на това убеждение беше разпореждането му трите стени на залата да бъдат украсени с подбрани екземпляри от прочутата му оръжейна колекция, включваща различни модели на карабините „Хенри“ и полицейските палки „Лъдит“. И макар че корпоративните войни се водят с клетъчни телефони и частни самолети, Джордън Мичъл никога не пропускаше да напомни на хората си доказаната от времето истина, че грубата сила е най-ефективното средство за победа.

— Какви са й процентите? — попита той, докато водеше един от помощниците си към Бойната зала. Беше облечен в сив костюм, шит на Савил Роу, с вратовръзка „Шарве“, чиито плътно преплетени копринени нишки блестяха като слюда. Насочи се към обичайното си място начело на заседателната маса, където го чакаше закуската — рохки яйца, пресен сок от грейпфрут и няколко парченца сухар, сервирани в съдове от стар китайски порцелан.

— Според последните допитвания на Си Ен Ен, „Тайм“ и „Галъп“, Венабъл води с три пункта — отговори началникът на личната му канцелария Траск, бивш морски пехотинец. — Това е статистически верен резултат, но през изминалата седмица Бийчъм бележи ръст от четири пункта и води пред Венабъл сред хората, които най-вероятно ще отидат да гласуват. Следващият брой на „Нюзуик“ ще я снима на корицата, а в утрешния брой на „Ю Ес Ей Тудей“ ще се появи подробен портрет. Набрала е доста силна инерция…

— Засега — промърмори Мичъл, взе едно яйце от подноса и продължи да крачи напред-назад.

— Президентът най-много се страхува от нея — позволи си малък коментар Траск. — Тя има име, признание, харизма и болезнено неопетнено минало… Не знам какво мислите, шефе, но много хора са на мнение, че тази страна най-после е узряла за главнокомандващ от нежния пол…

— Възможно е, но това няма нищо общо с пола — кимна Мичъл. — Просто тя е единственият участник в надпреварата, който има кураж… — Взе една вилица и започна да почуква черупката на яйцето. — Без съмнение ще се опита да ни използва в предизборната си кампания — нали знаеш, като обект на порицание… Успее ли да убеди избирателите, че ССТ представлява заплаха за националната сигурност, като нищо ще ни създаде проблеми с лиценза…

— Няма да се получи — убедено отвърна Траск. По принцип той рядко си позволяваше да изрази категорично становище, но случаят беше прекалено очевиден. — Хората гласуват с чековите си книжки, по съвест и в хармония с ценностната си система. Но никой не гласува за или против мобилния си телефон…

— Тук изобщо не става дума за мобилни телефони! — троснато отвърна Мичъл. — Става въпрос за страх. През минатата година Конгресът е похарчил за борба с тероризма повече, отколкото за всички останали социални програми, взети заедно — образование, здравеопазване, социални помощи, транспортна инфраструктура. И въпреки това продължава да вижда заплахи. Нахлухме в две чужди държави, започнахме възстановяването на техните правни и разузнавателни общности, въпреки изоставащата икономика наляхме двеста милиарда долара във военни операции. И какво получихме в замяна? Нищо. Никакви оръжия за масово унищожение, никакви връзки между Саддам Хюсеин и Ал Кайда. На американския народ му дойде до гуша от тероризма и той вече е убеден, че политиката на сегашния президент изобщо не му гарантира сигурността.

Мичъл остави вилицата и разтърка слепоочията си. Никак не обичаше денят му да започва с главоболие.

— Ако тя съумее да свърже ССТ с тероризма посредством тази… „Матрица 1016“, ние ще имаме сериозни проблеми — мрачно промърмори той. — Получихме ли вече доклада?

Траск посегна към купчината тънки папки за документи.

— Тук е, сър — отвърна той и подаде на шефа си документа от 34 страници, напечатан върху бланка на Военното разузнаване и подпечатан в горния десен ъгъл със синия печат на Сенатската комисия по разузнаването. — Терминологията е почти изцяло на военното разузнаване, но хвърлете един поглед на седма страница…

Мичъл прелисти доклада и в душата му потрепна тихо задоволство. Благодарение на богатството и контактите си беше получил строго секретна информация, която повечето от членовете на комисията по разузнаването в Сената бяха виждали в силно редактиран вид. Вниманието му беше привлечено от подчертан с жълто пасаж.

— По всичко личи, че са прехванали някакви сигнали — най-вече телефонни разговори и Интернет трансакции… — промърмори той. — Но какво от това?

— Четете по-нататък — посъветва го Траск.

— „Достоверен източник от Риад и високопоставен оперативен работник в Ню Йорк предупреждават за сериозни контакти между доказани симпатизанти на «Ал Кайда» и известна американска корпорация — прочете на глас Мичъл. — Честотните анализи и косвената информация в доклада на ФБР, обозначени под номер 315A-WF-17753 и докладът на Службата по проследяване (BA-799, BA-811) сочат, че…“

Очите на Мичъл изведнъж се изцъклиха, четенето прекъсна.

— Да, точно така — обади се Траск. — Те знаят за нашите контакти със саудитците.

— Което означава, че са проследили нашите комуникации, но не могат да ги дешифрират — усмихна се магнатът, а очите му пробягаха по останала част от документа, търсейки още маркирани в жълто редове. Всички телефонни контакти между Ню Йорк и Риад бяха осъществени чрез прототипи на новата ССТ технология. — Ето защо Бийчъм е толкова нервна… Явно е прочела този доклад по-подробно, отколкото останалите членове на комисията. Докъде стигнахме?

— Снощи Риад подписа меморандума за разбирателство — отговори Траск. — Новият спътник АРВИС ще бъде изстрелян във вторник от космодрума „Свободний“. Утре нашата магнитнорезонансна и микровълнова апаратура тръгва по море, а визите и останалите паспортни формалности би трябвало да бъдат готови до…

— Би трябвало? — прекъсна го Мичъл. — Какво означава „би трябвало“?

— Ще бъдат готови — поправи се Траск. — Всичко е твърдо уговорено, господин Мичъл. От трансферите на финансовите средства до пунктовете за медицинска евакуация на територията на Катар. Всичко върви по план: в края на лятото „Куантис“ ще бъде най-горещата стока на четири континента.

Чертите на Мичъл омекнаха, в душата му потрепна гордост. Остави папката на масата и продължи закуската си. Подобно на повечето телекомуникационни компании, „Бордърс Атлантик“ също пострада от буксуващия американски пазар, но докато конкурентите отписваха значителни суми от балансовите си отчети и правеха всичко възможно да скрият проблемите с помощта на счетоводни магии, Мичъл беше удвоил финансирането на развойно — техническата дейност. В резултат учените от неговите лаборатории предложиха нов шифровъчен алгоритъм, базиращ се на т.н. „теория за стохастичната вълнова генерация“. Програмните мениджъри го уверяваха, че новата шифровъчна система е толкова напредничава, че на базовите компютри на НАСА ще им трябва поне една година само да очертаят в общи линии нейните параметри.

Мичъл планираше след два месеца да предложи на пазара новия си модел ССТ телефон, който щеше да носи името „Куантис“. Той бе по-малък, по-лек и далеч по-красив от всичко, което се предлагаше на пазара, но в същото време и в състояние да предава няколко гигабайта информация, включително пълноцветно видео, с помощта на шифровани микроснопове. Времето на таксите за извънградски и международни разговори и на минутните тарифи безвъзвратно изтичаше. Срещу една сравнително скромна продажна цена и месечен абонамент от 59,99 долара потребителите щяха да се наслаждават на първия в света абсолютно обезопасен и Интернет съвместим клетъчен телефон, предлагащ наистина неограничени възможности за комуникация. Апаратчето с дебелината на вафла тежеше под 60 грама, работеше с обикновена батерия за часовник и можеше да влезе в горното джобче на всяко сако, без дори да го издуе. По всичко личеше, че то ще предизвика революция на пазара.

— Добре, нека видим какво става с продажбите — смени темата той. — Дай ми цифрите… — Лапна един сухар и добре поддържаните му пръсти пробягаха по купчината папки.

Траск мълчеше и чакаше. Показалецът на шефа му спря на една зелена папка, маркирана с етикет „Издателска дейност“.

— Номер две, сър — обади се той. — През изтеклата седмица сте продали тридесет хиляди копия, при това само на вътрешния пазар. А в ръцете си държите снощните сведения на нашия източник в „Таймс“…

Мичъл отвори папката с подбрани вестникарски материали, рецензии и вътрешни анализи на продажбите. Последната му книга, озаглавена „Занаятът“, грееше високо в списъка на бестселърите на „Ню Йорк Таймс“, но все още беше далеч от заветното първо място.

— Добре — кимна той и отпи глътка сок от грейпфрут. — Дори много добре…

На лицето му се появи широка усмивка. Радваше го не толкова успехът на книгата му, колкото бързината, с която главният му помощник беше отгатнал и преценил намеренията му. Собственият източник в „Ню Йорк Таймс“ беше нещо очаквано, но по-важното беше, че разполага с отговорни ръководители като Траск, които буквално четяха мислите му. Във време, в което управлението на персонала често се въртеше около грижата за пенсионните проценти, гъвкавото работно време и самоактуализиращите се места за почивка, „Бордърс Атлантик“ изграждаше ръководните си кадри по старомодния начин — чрез заплаха. Нека „Ай Би Ем“ и „Ксерокс“ създават своите банди от капризни и високоплатени мениджъри, често си казваше Мичъл. Но Египет е построил пирамидите с помощта на ръжена супа и камшици от биволска кожа. Докато Рим е загинал в разкошните си бани.

— Според нашите изчисления следващата седмица тя ще се изкачи до номер едно — обади се Траск. — Не само в класацията на „Ню Йорк Таймс“, но и в тази на „Ю Ес Ей Тудей“…

Мичъл кимна с глава. В „Занаятът“ се описваше управленски стил, който беше нарекъл „Асиметрична динамика“. Нещата всъщност опираха до стратегията на Наполеон — „разделяй и владей“, но опитните му редактори я бяха маскирали много добре с уолстрийтски жаргон и куп поучителни военни истории. В преситена икономика като американската всеки търси иновационните стратегии. Мичъл беше сигурен, че този проект ще има силен търговски ефект и продажбите ще бъдат големи.

— Ще те държа лично отговорен — промърмори той и лакомо довърши закуската си.

— Разбира се, сър.

Траск умееше да долавя нюансите по един наистина невероятен начин. Сега отстъпи крачка назад и мълчаливо зачака. Мичъл започна да преглежда първата за деня купчина документи, съдържаща прогнози за борсови операции, маркетингови анализи и нормативни документи на Министерството на външните работи. И двамата умееха да четат изключително бързо — с един поглед обхващаха по цяла страница, времето за закуска им стигаше за една книга, а за част от уикенда, прекаран във вилата в Бъркшир, бяха в състояние да усвоят основните положения на курса по управление на хеликоптер.

— Какво става с бъдещата ни придобивка? — попита Мичъл и измъкна една отделна папка — лично досие, маркирано като строго поверително. Под червено — бялата корица се съдържаха абсолютно всички детайли от един живот, който Мичъл следеше отблизо вече две години. Субектът беше бяло лице от мъжки пол, тридесет и една годишен, женен, с три деца. Той покриваше всички нормативи, притежаваше точните препоръки и отговаряше на всички критерии. А според речника на борсовите спекуланти на Мичъл, по отношение на сигурността и надеждността, този мъж се класираше на „едно ниво под смъртта и данъците“…

— Седемнадесетият етаж има грижата за това, сър — отговори Траск. На този етаж беше разположен отделът по сигурността на „Бордърс Атлантик“, който се занимаваше с всички операции по привличане на желаните сътрудници. Повечето служители нямаха представа как точно се върши това и тънеха в догадки, а етажът на отдела бързо получи прякора „Заешката дупка“. — Следим всяка негова стъпка, държим под отчет резултатите му, включително психологическите оценки на поведението му. И трябва да кажа, че продължава да изглежда много добре…

Това е хубаво, помисли си Мичъл. Стенният часовник показваше седем и десет сутринта и закуската приключи. Дойде време за истинската работа.

— Дай да организираме един реален тест и да го видим как ще се представи — подхвърли гласно той.

Траск кимна и си отбеляза задачата. В продължение на години се занимаваше с издирването на подходящи кандидати за освобождаващите се ключови длъжности в компанията — задача, която съвсем не беше от леките. Но в условията на една преходна икономика най-трудно му беше да намери опитни и надеждни убийци.

 

 

В понеделник сутринта Джеръми скочи в колата и подкара към службата. Усмивката му беше толкова широка, че му пречеше да вижда пътя. Въпреки победата в състезанието с кучешкия нашийник в двора на Бийф, той все още не беше носител на официалното звание „оператор“. Това щеше да стане едва след официалната церемония по случай завършването на школата. Днешният празник щеше да отбележи кулминацията на усилията му като цяло, на упорития труд по време на двуседмичната селекция и шестте месеца в ШНО. От този радостен миг го деляха не повече от двадесетина минути.

Намали пред главния портал на академията на ФБР, показа значката си на охраната и подкара по сенчестата алея на кампуса, построен през 70-те години на миналия век от стъкло и лакирани кафяви тухли. Въпреки славата си на едно от най-добрите полицейски учебни заведения в света, Академията на ФБР му приличаше на обикновен общински колеж в Средния Запад, лишен от по-специални отличителни белези. По тесните пътечки се разхождаха елени, които почти никога не обръщаха внимание на дълбоко замислените курсанти, на които се натъкваха. Намек за истинските цели и задачи на Академията представляваше единствено далечната стрелба и свиренето на автомобилни гуми. И оградата от бодлива тел, разбира се…

А дълбоко в гората се намираше комплекс, който нямаше нищо общо с полицейската академия. Съвсем близо до входния портал на 400-акровия периметър се издигаше Институтът за електронно разузнаване, в който специално акредитирани учени и технически сътрудници разработваха най-сложните системи за подслушване и наблюдение, използвани от ФБР.

Още по-нататък, по продължението на алеята „Хувър Роуд“, се намираше новата модерна криминологична лаборатория, за която неотдавна бяха похарчени 130 милиона долара. Научни работници в непромокаеми стерилни скафандри работеха върху различни нервнопаралитични вещества, други се занимаваха с цялостната разработка на революционно нови технологии — например създаването на специални рекомбинирани препарати, които са в състояние да „подушат“ ДНК и които някой ден биха позволили на криминалистите да определят самоличността на някой непознат чрез обикновена проба от въздуха. Компютърни специалисти разработват и проучват шифровъчни бази данни, ентомолози изучават трупните микроорганизми, за да получат повече сведения за влиянието на околната среда върху жертвите на насилие.

Крайната цел на Джеръми обаче се намираше на по-малко от километър по-нататък, отвъд класните стаи и новото покрито стрелбище на стойност няколко милиона долара. Това беше ООЗ — най-строго охраняваната и секретна клетка от дейността на ФБР.

На практика всеки посетител, получил пропуск за достъп до района на академията, може да се приближи достатъчно близо, за да хвърли едно око, но никой — включително агенти, туристи и членове на семействата на операторите — не може да надникне във вътрешността на сградата. Единственият начин за достъп до ООЗ е включването в някой от неговите екипи, състоящи се от 7-членни звена от снайперисти или командоси.

Джеръми свърна в паркинга, изключи мотора на своя „Събърбън“, грабна служебната си раница и се насочи към портала. Пристъпи към една металическа кабина в близост до него и вкара личната си карта в електронно кодираната ключалка. На оградата беше окачена табела с надписи ЗАБРАНЕНА ЗОНА и САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ НА ООЗ, които станаха повод за поява на широката му усмивка. След по-малко от час и той щеше да попадне в категорията „служител“. Това щеше да стане по време на РББР, или ръкопашния бой от близко разстояние, предварително планиран за „Периметъра на смъртта“.

 

 

— Бетси! Почакай малко, Бетси!

Само един човек на света можеше да си позволи да нарича сенатор Елизабет Бийчъм „Бетси“. Това беше Марселъс Парсънс, който в момента подтичваше след нея по коридора, който водеше към кабинета й.

— Името ми е Елизабет, Марселъс — подхвърли, без да намалява крачка, тя. — Какво има? Тази сутрин съм много заета!

— Искам да си поговорим за онези глупости около Джордън Мичъл и петъчното му явяване пред комисията…

В дясната си ръка той държеше по един екземпляр от „Ню Йорк Таймс“ и „Вашингтон Пост“. Както можеше да се очаква, новината за показанията на Мичъл пред комисията беше стигнала до пресата и тя й беше отредила първите си страници. Неназовани източници (със сигурност от лагера на Мичъл) бяха започнали бойните действия, твърдейки, че закритото заседание на комисията е било използвано неправомерно, за да спре развитието на новите революционни технологии.

Стратегията да се даде публичност на този въпрос е доста рискована, рече си Бийчъм, но хората на Мичъл са готови на всичко, за да не ги обвинят в елементарно печалбарство. Тероризмът продължаваше да е тема номер едно на предизборната кампания, а мултинационалният статут на „Бордърс Атлантик“ я правеше уязвима срещу пропитите с национализъм нападки на демократите. На практика Бийчъм беше очаквала първи удар от страна на Мичъл. Това беше единственият му шанс.

— Понеделник сутрин е, а аз още не съм изпила дори чаша кафе — промърмори тя. — Но в замяна на това успях да прочета дитирамбите на новите ти партньори в „Пост“. И май не разбрах докрай онази част, в която се говори за секретността на процедурите ни…

Продължи да крачи по коридора, без да намалява ход.

— Но не знаеш кой е пуснал тази партенка на пресата — отвърна с пъшкане Парсънс, който се напрягаше докрай, за да не изостане. — Господ ми е свидетел, че нищо в тази сграда не остава за дълго време скрито. Освен това нямах предвид статията в „Пост“. Имах предвид собственото ни поведение пред членовете на комисията…

— Може би имаш предвид моето поведение пред комисията — хладно го поправи тя. — Предполагам ще кажеш, че е редно да се държа „по-президентски“ и не би трябвало да нападам толкова открито новия ти благодетел…

— Не, не… — смутено заекна Парсънс. — Виж какво, Бетси… Елизабет… Тези нови заводи наистина означават много за моя щат и ти прекрасно го знаеш. Джордън Мичъл не е разрушителят на западната цивилизация, за какъвто го вземаш — той е само бизнесмен, който иска да пусне на пазара един дяволски добър продукт!

— Ами да, точно като Фриц Хабер — кимна Бийчъм.

— Кой?

— Химикът, който откри отровния газ „Циклон-Б“… — Извади мобилния си телефон, но после се сети, че сигналът в помпозните мраморни зали е твърде слаб. — Мичъл е спекулант, който е готов да продаде националната сигурност в името на печалбата — тръсна глава тя. — И аз възнамерявам да го спра!

— Чакай, чакай… Двамата с теб работим от много години заедно. Може и да сме имали различия, но никога не съм си представял, че нещо подобно може да…

— Нещо подобно ли? — закова се на място Бийчъм. — Говорим за масовото производство на клетъчни телефони, които терористите могат спокойно да използват като радиостанции по време на операциите си! Говорим за обезсмислянето на десетилетия изключително скъпа научноизследователска дейност, благодарение на която днес имаме възможността да подслушваме всички земни комуникации, базиращи се на изпращането на сигнали! Не мисля, че американският народ ще нарече новата играчка на Джордън Мичъл „нещо подобно“… Всъщност, ако бяхме повдигнали въпроса два месеца по-рано, днес нямаше да водим този разговор!

— Какво имаш предвид?

Лъчите на сутрешното слънце проникнаха през открехнатата врата на близкия кабинет и безпощадно осветиха не особено приятната фигура на Парсънс, издължена и мършава.

— Не се прави на наивен — сряза го Бийчъм. — Джордън Мичъл залага на твоята помощ, за да спечели останалите членове на комисията. Нима наистина допускаш, че изобщо му пука за горките работни хорица в Монтана? Обещава да построи въпросните два завода там с единствената цел да те държи в ръцете си.

— О, моля те! — изръмжа Парсънс. — Никой не може да държи в ръцете си един Марселъс Парсънс! Освен това комисията по разузнаването не е регулативен орган — тоест, ние не можем да му нареждаме какво да прави, не можем дори да внесем въпроса за обсъждане в пленарна зала. Защо тогава трябва да му пука за нас?

По очите му личеше, че този човек наистина не разбира за какво става въпрос.

— Инвестирал е милиарди в този продукт и желанието му е час по-скоро да го предложи на пазара — кротко каза Бийчъм. — Едно сенатско разследване за връзката на новите му клетъчни телефони с националната сигурност е последното нещо, което би пожелал. Ако обявим на всеослушание, че мобилният телефон „Куантис“ е удобно оръжие за терористите — особено в сегашния политически климат — той положително ще бъде спрян от Комисията за национална сигурност.

Парсънс мълча толкова дълго, че Бийчъм се запита дали изобщо е мислил за подобно развитие.

— Но това е смешно — каза най-сетне той. — Това е просто…

— Това е истината! — отсече Бийчъм. Направи опит да спре дотук, но отвращението й беше толкова силно, че думите излитаха от устата й по собствена воля, без команда от мозъка. — Във време, когато хора като Джордън Мичъл могат да натрупат повече богатства от цели държави, парите неминуемо означават и власт. Те са моторът, който движи света. Политиката е само ауспухът на този мотор.

— Знаеш ли какъв е проблемът на хора като теб, Марселъс? — остро попита тя. — Политическата ви далновидност е закърняла. Всичко опира до пари — най-вече до онези, които се харчат за обществени нужди. Автомобилни магистрали, субсидии за селското стопанство, изобщо всичко, което създава работни места и привлича бюджетни средства и вестникарски заглавия по посока на избирателите ви.

— Не се опитвай да превърнеш дълга ми към избирателите в Монтана в нещо недостойно! — сопнато отвърна Парсънс. — Разбира се, че представлявам техните интереси. Това ми е работата.

— Работата ти е да представляваш всички американци — контрира Бийчъм. Самата тя бе усетила необходимост от по-широк електорат дори преди новата си роля като претендент за президентския пост. — А какво ще кажеш за евентуалните жертви, ако телефоните на Мичъл помогнат за организацията и провеждането дори на една-единствена терористична акция? Чел си „Матрица 1016“ и знаеш, че става въпрос за съвсем реална и непосредствена заплаха…

— А ти какво ще кажеш, ако те помоля да слезеш от коня и да говориш за истинските причини на всичко това? — изпречи се на пътя й Парсънс. — Трябва ти удобен проблем за предизборната кампания, с оглед увеличаване на твоите и на партията ти шансове в президентската надпревара! Ти се обяви срещу Патриотичния закон, срещу Закона за защита на родината, срещу войната в Ирак. Все губещи теми. И сега ти трябва нещо, което най-после ще повиши рейтинга ти!

Парсънс направи крачка назад и се обърна да си върви, после изведнъж промени намеренията си.

— Недей да ми четеш проповеди, Елизабет. Нищо в тази сграда не се случва без предварително изяснени мотиви, всеки мисли единствено за това, което може да спечели…

Двамата сенатори се втренчиха един в друг, изведнъж осъзнали, че в обикновено пустите коридори започнаха да надничат главите на различни сътрудници.

Бийчъм рязко понижи глас.

— Аз вярвам в тази страна, Марселъс — просъска тя. — И нямам никакво намерение да продам сигурността на двеста и осемдесет милиона американци, за да можеш ти да предложиш два нови завода на избирателите си. Твърдо решена съм да спра опасността и ако трябва да използвам за лост националната президентска кампания, със сигурност ще го направя!

Несъразмерно голямата долна устна на Парсънс започна да трепери по начина, по който обикновено го правеше, когато бе ядосан.

— Знаеш ли какво си мисля? — попита той. — Мисля, че това е начинът да покриеш неправомерното изразходване на четиридесет милиарда долара годишно, за които толкова разпалено се бориш през последно време. За всичките тези строго секретни проекти, които никой няма право да види. Нямаш какво да покажеш на избирателите и това е причината да се нахвърлиш върху Джордън Мичъл.

Бийчъм понечи да отвърне на удара, но невежеството на Парсънс беше толкова огромно, че й попречи да си отвори устата. Да, Комисията по разузнаването действително бе отказала да разсекрети няколко от тъй наречените „черни“ програми, но поради единствената причина че процесът на тяхното финансиране изискваше допълнителна секретност.

— Това ли ти е проблемът? — попита тя и с недоумение поклати глава. — Секретните операции? — Благоприличието изискваше да спре дотук, но никъде в наръчниците по етикеция не пишеше как да се справи човек с арогантни тъпаци, обути в каубойски ботуши от тюленова кожа.

— Войната срещу тероризма е нещо далеч по-сложно от незаконните присвоявания, сенаторе! — изръмжа тя. — Дори най-обикновен арест в чужбина може да се провали, ако дадена страна откаже да пропусне самолетите ни през въздушното си пространство. Една строго секретна операция може да се провали от обикновена вестникарска дописка. Не се опитвай да превърнеш подкрепата ми за Комисията по разузнаването в обикновена лакомия за странична изгода.

— Той ще намери начин да те спре — заканително отвърна Парсънс.

Бийчъм се наведе достатъчно близо, за да усети аромата на пресен бекон, който се долавяше в дъха му.

— Ще ти дам един съвет, сенаторе — прошепна тя. — Правосъдието. То е на моя страна…

Сенатор Марселъс Парсънс рязко се обърна и започна да се отдалечава. А тя остана да гледа след него, заслушана в звучното потракване на токовете му по мраморния под, леко поклащайки глава. Изпитваше искрена омраза към този човек, от безвкусната вратовръзка чак до каубойските му ботуши.

 

 

— Моля за внимание… Да започваме!

Специалният агент надзорник от контингента на ООЗ Били Лутър беше заел място зад високата катедра в претъпканата класна стая без прозорци. На стената зад него имаше две черни дъски, върху лавиците на противоположната стена бяха подредени номерирани халби от бира. Пространството между тях беше запълнено от петдесетина мъже в зелени, пристегнати в кръста пилотски комбинезони и бели тениски с логото на екипа — орел, стиснал верига в ноктите си, под който имаше две думи на латински: Servare vitas — Да спасиш живот…

ООЗ има много традиции, но сутрешната сбирка е сред най-старите от тях. Всеки работен ден точно в осем всички членове на отряда се виждат, за да се запознаят с непосредствените задачи.

— „Хотел“? — попита Лутър.

Чък Прайс прочисти гърлото си и отвори малък бележник с черни корици. След близо пет години като командир на екипа „Хотел“ — специализираният авиоотряд на ООЗ, той знаеше процедурите наизуст.

— Пайпс и Фиш съм изпратил в Редстоун, Харбау чете ОТ отсреща, а Големия Джак ползва РДП след онова предаване в Кхалин…

Превод: щурмоваците Майк „Пайпс“ Синот и Джон Фишър усъвършенстват уменията си да работят с експлозиви в Армейската сапьорска школа, намираща се в Хънтсвил, Алабама. Люк Харбау води курс по отбранителна тактика (ОТ) отсреща, в един от учебните центрове на Академията на ФБР, а Джак Мориси ползва редовния си ден почивка (РДП) след акция. През същата нощ той се беше прибрал от Банкок, където бе взел участие в спешна мисия по залавянето на беглец.

— „Ехо“? — Били отбеляза нещо в дневника пред себе си и продължи с проверката на щурмовите екипи.

— „Ехо“ на линия — гласът на Ед Деймън се обади някъде откъм дъното на помещението.

Вратата се отвори и в помещението се плъзна командирът на ООЗ Лес Мейсън, който безшумно зае един от столовете до стената. Останал единствен от основателите на ООЗ, той се радваше на далеч по-голямо уважение, отколкото можеше да получи чрез званието си — изпълнителен помощник специален агент. Личното му досие наподобяваше каталог на най-големите инциденти и кризи, в които се бяха намесвали правоохранителните сили на Съединените щати: безизходното им положение при инцидентите „Завет“, „Меч“ и „Божията ръка“ през 1985-та, Сперивилският снайперист през 88-а, отвличането на Фауаз Юнис през 87-а, бунтовете в затвора Таладега, Уако, Руби Ридж, Косово, Йемен и др. Той беше участвал във всички тях.

— „Рентген“?

— Бъки и Кокс са в Литва по онази задача на ЦРУ — обади се Хесус Смит. Той беше с най-висок чин сред всички командири в ООЗ и един от най-уважаваните. Преди да постъпи във ФБР, беше служил в армейските подразделения „Делта Форс“, или — както още ги наричаха — „Групата за бойни приложения“, където го бяха наградили с няколко ордена за храброст. Притежаваше характер, който го открояваше сред останалите и го превръщаше в естествен лидер, беше солиден и улегнал.

— Тайни излиза в отпуск по майчинство, или по-скоро по бащинство… Във всеки случай за известно време ще отсъства…

— Не знаех, че е забременял — обади се някой и това моментално отприщи закачките. Пръв се възползва Дейв Шелънбай — щурмовак от екипа „Чарли“.

— Чух, че щял да кърми през цялото време — подхвърли той.

Класната стая се разтърси от оглушителен смях.

— Стига, стига — размаха ръце Били, но и на неговото лице грееше широка усмивка. После побърза да повика и последните два екипа: щурмоваците от „Чарли“ и „Голф“ и снайперистите в екипите, наречени „Янки“, „Уиски“ и „Зулу“. Всички бяха налице.

— Твои са, шефе — рече Били, обръщайки се към Лес Мейсън.

Лутър отстъпи от катедрата, освобождавайки място за Мейсън. В помещението се възцари тишина. Новаците бяха петима и седяха най-отзад: Уолър, Майк Мос, Хорхе Салинас, Уил Андрюс и Фриц Лотшпайх. В качеството си на ООЗ оператори от най-новото поколение, те бяха преодолели абсолютно всички препятствия. Вече беше време да стъпят на борда.

— Знаете, че не си падам по церемониите — обяви Мейсън. Зад гърба му имаше девет години служба в отряда на снайперистите, които потвърждаваха това изявление. — Но все пак бих искал да ви кажа някои неща…

Ръцете му легнаха върху катедрата, сякаш търсеха подкрепа.

— Нашата страна е в състояние на война. Можем да я наречем с различни имена — сенчеста война, война зад затворени врати, но при всички случаи това е една трудна за разбиране война. Водим я срещу враг, който е по-силен, по-гъвкав и по-мобилен от всичко, което познаваме досега. Той няма униформа, а понякога му липсва и име…

Лес замълча и прочисти гърлото си.

— След няколко минути ще получите заповед за изпълнението на задачи по места, които дори не сте сънували, ще ви се наложи да вършите неща, които никога не сте си представяли. Но преди да ударите камбаната, трябва да сте наясно, че приемането на тази заповед означава всеотдайност. Означава саможертва. Означава съвършенство — като начин на живот, във всичко — от учебните стрелби в „Периметъра на смъртта“, до възпитанието на децата ви.

В душите на всички присъстващи потрепна гордостта.

— Тук властват два неотменими закона — продължи командирът. — Първо, мисията винаги е най-важна, преди всичко останало. Всеки от нас разчита на колегата си да запази живота му.

Никой не мигна. Всеки ден минаваха покрай Дъба на Макалистър — величественото 21-годишно дърво, посадено в памет на първия оператор на ООЗ, убит при изпълнение на служебния си дълг. Всички знаеха какво е неговото значение.

— Второ, казаното между тези стени си остава между тях — ръката му посочи спартанското мото, изписано на гръцки над вратата: EXO TES THYRAS OUDEN, което в превод означаваше: „Извън тази врата — нищо“.

— Не ме интересува дали става въпрос за непокрити пътни разходи, или отбиване на движението от района на Белия дом — предупреди Лес. — Ако имаш проблем, споделяш го тук и той си остава тук. Точка. Нашата единствена предпазна броня е честта.

Шелънбай започна да чука с кокалчетата си по масата, останалите бързо го последваха. Получи се страховит тътен, като ритуала на древните войни, удрящи с юмруци по щитовете си преди началото на боя. Очите на всички се заковаха върху курсантите, които бяха наредени край стената в дъното, дълбоко впечатлени от странния начин, по който колегите им изразяваха своята солидарност.

— Servare vitas — извика Мейсън, повтаряйки мотото на щурмоваците. След което кимна на Били, който отиде в ъгъла и взе в ръце една голяма корабна камбана от бронз, прикрепена към дебела дървена поставка. От основаването на Отряда на 3 януари 1983 до ден-днешен всички нови оператори изпълняваха този ритуал. Един по един те се изправяха пред отряда, изричаха на висок глас новополучения си „алфа номер“, удряха камбаната и се заклеваха във вярна служба.

Били постави тежката, излъскана до блясък камбана върху първата маса. Лес отново прочисти гърлото си.

— Специален агент Уил Т. Андрюс — обяви той. — Екип „Чарли“.

Били стана и се насочи към масата, правейки огромни усилия да прикрие усмивката си.

— XP-27 встъпва в длъжност — обяви той, протегна ръка и дръпна езичето на камбаната. Помещението изведнъж се изпълни с брилянтно чистия ек на пробудения метал и предизвика много спомени.

Мейсън обаче не беше склонен да си губи времето в сантиментални спомени.

— Специален агент Фриц Лотшпайх, екип „Рентген“.

Фриц излезе отпред, удари камбаната и извика:

— XP-78 встъпва в длъжност.

Уес продължи по списък: специален агент Майкъл А. Мос, екип „Ехо“ щурмоваци; специален агент Хорхе Салинас, екип „Хотел“ — щурмоваци… Стисна ръцете на повиканите, поздравявайки ги с авторитетно кимване. Когато приключи, очите му се насочиха към дъното, където седеше последният човек от списъка.

— Специален агент Джеръми М. Уолър, екип „Рентген“.

Джеръми стана и тръгна към предната част на стаята. Ако му бяха дали право да избира, вероятно щеше да предпочете щурмоваците, но в ООЗ нямаха практиката да се съобразяват с личните предпочитания. Все пак беше добре, че двамата с Фриц щяха да са в един екип. При ШНО това се случваше изключително рядко.

— XP-28 встъпва в длъжност — извика той и дръпна езичето на камбаната. От вълнение му се стегна гърлото, а погледът му се замъгли. Стисна ръката на Лес и тръгна обратно към мястото си, опитвайки се да поддържа стоицизма, с който толкова много се гордееха тези мъже.

Снайперист, помисли си той. Така да бъде. Мисията винаги е на първо място, независимо дали това ти харесва, или не…