Кристофър Уиткомб
Снайперистът (23)

22.

Джеръми пробяга първите десет пресечки в западна посока, към Хъдзън, после сви на север по Бродуей, а след това на изток към Сентрал Парк. Даваше си сметка, че оставайки на улицата, ще бъде изложен на опасност от засичане. Но гората му предлагаше надеждно прикритие, а мракът сред дърветата беше най-удобната среда за всеки снайперист. Там той щеше да остане невидим, щеше да има свобода на придвижване и щеше да сменя позициите си, докато се увери, че е далеч от всякаква опасност.

Малко след полунощ изскочи на някаква пътечка за джогинг в източния край на парка, на табелата, над която пишеше СЕДЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТА УЛИЦА. Наоколо беше пълно мъртвило, а дъждът неусетно се беше превърнал в порой. Тротоарите бяха абсолютно пусти, по платното нарядко профучаваха таксита. По лицето му се стичаше вода и пречеше на зрението му. Гърдите му уморено се повдигаха и отпускаха.

Ето там! Оттатък платното се виждаше редица от три улични телефона, които възприе почти като исторически паметници, тъй като отдавна беше свикнал с клетъчните апарати. Огледа се внимателно в двете посоки, после се втурна напред. Десет секунди по-късно вече беше под прозрачния навес, наведе се над единия от апаратите и започна да набира домашния си телефон.

— Каролайн, слушай! — извика той, щом жена му във Вирджиния вдигна слушалката. Ако не броеше посланието, което й остави, не беше се чувал с нея от сутринта, когато излезе за работа.

— Къде си? — пожела да узнае тя. — Обадиха се от службата ти… Казаха, че ще те откарат в Чикаго за някакви психологически оценки… Джеръми, какво става, за бога?…

— Млъкни и слушай! — изкрещя той и веднага съжали за невъздържаността си. — Чуй ме, скъпа… Съжалявам, но в момента не мога да ти предложа никакви обяснения… В замяна на това искам да направиш нещо за мен.

Замълча, очаквайки някаква реакция. Но чуваше единствено плющенето на дъжда.

— Искам да ми изпратиш кола — по същия начин, по който го направи преди време във Вашингтон. Помниш ли? — Присви очи и направи опит да прочете уличната табела на ъгъла. ОСЕМДЕСЕТ И ПЪРВА УЛИЦА. — Този път обаче съм в Ню Йорк… Кажи им да ме вземат от… — Изведнъж се спря. Говореше по уличен автомат. А онези, които организираха сложната операция в Йемен, положително разполагат с начини да проследяват тези незащитени разговори. — Вземи нашата годишнина и прибави шейсет, окей?

— Денят или месецът? — делово попита Каролайн и Джеръми неволно се усмихна за пръв път от седмици насам.

— Денят — рече в слушалката той. — Денят плюс шейсет. Кажи им да ме вземат от тази улица, на…

Спря и се замисли. Какво по дяволите може да използва като конкретно указание?

— Сентрал Парк изток. Номерът и Сентрал Парк изток…

Прецени, че Пето авеню ще бъде най-вероятното предположение на диспечера, но нямаше време за игри.

— По най-бързия начин, скъпа! Ще го направиш, нали?

Каролайн потвърди, а той набързо сканира улицата.

— Ще се обадя, когато мога… Хей, Каролайн! — замълча, опитвайки се да намери най-подходящите думи. — Помни, че те обичам! Не вярвай на това, което ще ти кажат, и помни, че те обичам!

Окачи слушалката и изтича обратно към гората. Надяваше се да използва нейното прикритие до мига, в който щеше да се появи лимузината на спасението.

 

 

Гара Сентрал Стейшън представлява огромно хале от мрамор, бетон и история, но влязлата откъм Четиридесет и втора улица Елизабет Бийчъм не виждаше нищо друго, освен кратките, бързо стопяващи се мигове от живота, които се сменяха в съзнанието й като някаква любителска лента, пусната на бързи обороти. Някъде между този вход и влаковите коловози се намираше доказателството, че всичко натрупано срещу нея — обвинения, подмятания, заговори и конспирации — е само една подла лъжа.

Закрачи бързо към пероните, следвайки оскъдната информация за Валез, с която разполагаше. Портиерът й беше показал видеозаписи, направени при влизането и излизането му от сградата, тъй че вече разполагаше и с лице. Физическото описание й осигури Джеймс, който бе извадил данните от шофьорската книжка на мъжа. Едно обаждане до информацията й беше дало списъка със заминаващите влакове и съответните перони, тъй че имаше и конкретна цел. Единственото нещо, което решително не й достигаше, беше времето…

 

 

В момента, в който черният кадилак намали ход и спря до пресечката на Осемдесет и първа, Джеръми изскочи иззад ниския хвойнов храст, полетя към него и светкавично се тръшна на задната седалка.

— Телефонът ви, моля! — извика на шофьора той. — Имам нужда от мобилния ви телефон!

 

 

Сирад знаеше, че никога не биха я допуснали на седемнадесетия етаж. А и нямаше смисъл. Отговорите, които й трябваха, несъмнено се намираха в служебния компютър на Хамид.

Малко след полунощ тя стана, излезе от кабинета си и взе асансьора за двадесетия етаж. Там просто прекоси коридора и влезе в луксозно обзаведения офис на финансовия директор. Компютърният му терминал кротко дремеше вдясно от писалището. Отляво беше лаптопът, с който обикновено работеше по сделките с перифериите.

— „Бордърс Атлантик“ е пълен с тайни и те всичките са мои! — напевно прошепна тя, иронизирайки думите, с които я беше посрещнал Джордън Мичъл. Вътрешната заповед, която забраняваше на служителите да заключват кабинетите си, вероятно беше свършила работа по отношение на дребните риби, но сега вършеше добра работа и на нея.

Седна, без да пали осветлението, и се наведе да включи и двете машини. Слабият блясък от екраните й беше напълно достатъчен.

Сега ще видите за какво става въпрос, копелдаци, закани се тя, докато пръстите й тичаха по клавиатурата. Трябва ми само един миг сред вашите малки тайни и те вече няма да са такива!

 

 

Мичъл се отдръпна от терминала на Ръс, убеден в успешния край на операцията, в която бе вложил толкова труд и нерви. Стартовото броене беше започнало.

— Значи приемаме, че арабите са сигурни в системата? — попита той.

— Да, сър — отговори Траск. — Би Би Си излъчва материал за ССТ телефони, открити в тайни квартири на терористи в Кайро, Каракас и Манила. Трите кабелни канала съобщават за намерението на ФБР да поиска заповед за обиск още утре сутринта. Претендентите от Демократическата партия заклеймиха „Бордърс Атлантик“ и лично вас, обвинявайки ви в предателство към интересите на САЩ в името на финансовата печалба. Ако изключим името на сенатор Бийчъм, в момента вашето име и името на компанията са най-мразени в Америка.

— Добре — кимна Мичъл и скръсти ръце на корема си, както го правеше в редките моменти на задоволство. — Нещо за нивото на заплахата?

— Департаментът по вътрешна сигурност възнамерява да го повиши до червено, главно заради „Матрица 1016“. Не са определили точно кога, ето защо не знаем дали ще е утре, или по-нататък през седмицата. Според някои спекулации, този ход може да окаже значителен натиск върху цената на нашите акции в посока надолу…

— Няма да има значение — поклати глава Мичъл. — Ние ще бъдем на сигурен бряг далеч преди това да е станало…

— Момент — изведнъж се обади Ръс. — Регистрирам нерегламентиран достъп до базата данни на перифериите. Току-що се появи!

— Къде? — попита Мичъл. Беше по-скоро любопитен, отколкото разтревожен.

— В кабинета на Хамид. Някой използва неговия терминал и парола…

Мичъл се извърна към най-светлия финансов ум на корпорацията.

— Нали ти казах, Хамид? — подхвърли той. — Красивото ти гадже проявява интерес към далеч повече от твоята топла усмивка!

 

 

Само три минути след проникването в кабинета на Хамид, Сирад успя да влезе в програмата за търговия с периферии на компанията, в различните сметки и папки с информация — на практика всичко, което Хох бе поискал да получи, когато я изпрати в апартамента на финансовия директор. Прехвърли всичко върху дискове и поклати глава, смаяна от мащабите на сделките и измамите, ръководени от Мичъл. Стотици милиарди долари, клиенти от Близкия изток, Европа, Азия, а дори и вътре в Съединените щати. Ако това тук попадне в ръцете на финансовите органи, с Мичъл ще бъде свършено.

Докато работеше, държеше под око и приемната. Беше съвсем наясно, че активирането на компютрите в този кабинет вероятно е регистрирано някъде из огромната сграда. Може би мутрите горе, на седемнадесетия етаж, вече знаят за присъствието й тук.

— Хайде, скъпи — прошепна тя, докато набираше последната си команда, и извади петия диск, запълнен докрай с информацията от лаптопа. Захранването бе прекратено, машината утихна. На екрана не се появиха никакви сигнали, че някой някъде се интересува от включването й.

Сирад тикна дисковете в джоба на жакета си и забърза към вратата. Нейният събеседник в чата беше дал да се разбере, че информацията им трябва спешно. Сега й оставаше да намери някое Интернет кафе, за да си уговори срещата.

Излезе в коридора и се насочи към асансьорите. Вратите се отвориха след цяла вечност и тя понечи да влезе.

— Много работите! — стресна я мъжки глас.

Джордън Мичъл се беше изправил в средата на кабината, на лицето му играеше усмивка. На крачка зад него стояха Хамид, Траск и Дитер.

 

 

Бийчъм го засече от двадесетина метра. Беше се изправил пред един от павилионите за закуски и плащаше кафето си. Носеше бейзболна шапка, дънково яке и каубойски ботуши. Бившият военен изглеждаше доста по-наедрял, отколкото го помнеше, но това без съмнение беше той. Животното, което я беше нападнало…

— Извинете, господин Валез — изправи се зад гърба му тя. — Нищо лично…

Говореше тихо, но самоуверено — точно както й беше говорил той при последния им контакт.

Без да се обръща, мъжът, който седмици наред беше смущавал съня й, махна капачето от димящата чаша и започна да разбърква кафето с мляко в нея. Якето скриваше татуировката му, но Бийчъм съвсем ясно си представи как силната му ръка беше притиснала гърлото й.

— За да го направиш лично, трябва да си бая куражлия — небрежно промърмори той.

Изправена на една ръка разстояние от гърба му, Бийчъм си даваше съвсем ясна сметка, че ако се обърне и замахне, този тип вероятно ще я пречупи на две. Но той не го направи. Беше военен, освен това се намираха на обществено място. Военните знаят кога да признаят поражението си.

— Искам само едно име — промълви Бийчъм, заобиколи го и застана така, че да вижда лицето му. Очите му бяха изненадващо сини, със силно изрусели вежди над тях. — Искам да разбера кой ви нае за тази работа…

Валез вдигна глава от кафето си. Изобщо не изглеждаше притеснен, че трябва да я погледне в очите.

— Знаете, че не мога да го направя — промърмори той. — Дори и да се чувствам неудобно от това, което ви причиних, няма как да изпълня желанието ви…

Не й каза, че никога няма да забрави инцидента, който преживя на Пето авеню, не спомена нито дума за твърдото си убеждение, че онези хора могат да го премахнат в момента, в който решат, че това им е изгодно.

— Никой няма да разбере, че сте говорили с мен — обеща Бийчъм.

Валез се изсмя, а очите му се плъзнаха покрай нея и спряха върху един мъж, изправил се в другия край на просторната зала. Афроамериканец със скъп костюм, който изобщо не се смути от погледите им.

— Те знаят всичко — рече Валез.

— Кои са те? — засече го Бийчъм, после започна да се обръща: — Всъщност, вървете по дяволите! И сама ще го разбера!

— Хей! — спря я Валез. — Не сте чак толкова глупава!

— Вероятно съм, защото искам да сложа край на всичко това! — отсече тя. — Разполагам с отпечатъците ви, открити в тунела под къщата ми. С тези на адвоката ми — също. Разполагам с магнетофонен запис на всичко, което сте казали и извършили!

— В такъв случай какво искате от мен, госпожо сенатор? — погледна я с лека ирония Валез. — Имате всичко, което ви е необходимо!

— Искам да чуя кой ви нае за задачата!

— Елате да се поразходим — промърмори Валез, отпи една глътка и я поведе към перона, от който възнамеряваше да вземе влака.

— Вероятно знаете, че не разполагам с такава информация — промърмори той. — При мокрите поръчки винаги е така. Сенки, предположения, отричане… Единствено мангизите са истински. — Напълни гърдите си с въздух и замислено добави: — Аз съм само изпълнител, госпожо сенатор… Малко винтче от един голям проект…

— Но все пак трябва да сте имали някакъв контакт! — възрази Бийчъм и замалко не се блъсна в купчината вестници, оставени до някаква сергия — „Вашингтон Пост“, „Ю Ес Ей Тудей“, „Ню Йорк Таймс“. Първите им страници си деляха две снимки — на Джордън Мичъл и нейната.

— Потърсиха ме по телефона — промърмори Валез. — Не съм се срещал с никого.

— А Филип? Той ли беше връзката ви? Какво точно ви каза?

— Ако имате предвид човека, с когото проникнах в дома ви, също не го познавам. Изглеждаше така, сякаш знае къде се намира, и нищо повече. Тогава го видях за пръв и последен път…

Излязоха на перона. Бийчъм забеляза, че същото стори и афроамериканецът с хубавия костюм. Този път обаче спря на два пъти по-близко разстояние.

— Помогнете ми поне с нещичко! — примоли се Бийчъм. От ФБР й бяха дали да разбере, че ще я изслушат само ако им предостави някакво име. Разбира се, ако това име е Марселъс Парсънс, ще им трябват и някакви доказателства…

— Има едно нещо — промърмори Валез, бръкна в джоба си и извади някакъв странен електронен уред. Бийчъм веднага го позна — беше един от новите телефони „Куантис“ на „Бордърс Атлантик“, срещу чиято продажба толкова енергично се беше борила. — С това поддържахме контакт — подаде й го той. — Но на ваше място не бих го включвал… Замалко не ме убиха с него!

Джордън Мичъл, сепна се тя. Нима би стигнал чак дотам, за да продава проклетите си телефони?

— Като ви казах, че в цялата работа няма нищо лично, аз наистина бях убеден в това, госпожо сенатор — добави едрият мъж. Влакът безшумно спря на перона, вратите тихо изсъскаха. — Не знам дали някога ще се отърва от тези хора, но мисля да опитам… Бих посъветвал и вас да сторите същото.

Валез се обърна, но Бийчъм го хвана за ръкава.

— Не можете да си тръгнете просто ей така! — умолително го погледна тя.

Той внимателно се освободи от пръстите й, а чернокожият наблюдател направи още няколко крачки към тях.

— Желая ви късмет.

Бийчъм с отчаяние остана да гледа как последната й надежда за оправдание влиза във вагона и вратата се затваря след него. Чернокожият продължаваше да се приближава.

 

 

Джеръми освободи шофьора и излезе от приятно затопления кадилак. Намираше се на ъгъла на Шейсет и седма и Парк авеню. Бързата връзка с Мусто и автоматичният указател му дадоха достатъчно представа за това, което предстоеше през остатъка от нощта. Според Мусто нюйоркската централа на ФБР бе издала заповед за издирването му, разпространена сред всичките шейсет и шест подразделения на Бюрото в страната. В нея изрично било посочено, че той представлява „реална и непосредствена заплаха“ за текущи разследвания.

Добрата новина беше, че Мусто успял да локализира номера, на който се е обадил по сателитния телефон Хесус. Оказало се, че е централата на компанията „Бордърс Атлантик“ на две пресечки от командния пункт. Джеръми нямаше представа какво очаква да открие посред нощ в една празна офис сграда, но в този момент просто нямаше къде другаде да отиде. Нещо интуитивно му нашепваше, че ако проникне вътре, може би ще успее да разсече Гордиевия възел, който стягаше живота му.

 

 

Сирад седеше в тежкото орехово кресло, поставено в близост до огромните прозорци на Бойната зала, и поройният нюйоркски дъжд плющеше зад тях. Ръцете й бяха извити и завързани на гърба — толкова високо, че беше принудена да заеме доста болезнена приведена поза. Краката й бяха широко разтворени и оковани с вериги за крачетата на креслото. Бяха свалили дрехите й, оставяйки я по бельо.

— Пак ще попитам: за кого работите?

Разпитът се водеше пряко от Мичъл, останалите не бяха обелили нито дума.

— Знаете за кого! — рязко отвърна Сирад. Опитваше се да демонстрира кураж, въпреки че лицето й гореше от няколкото тежки плесника, с които я беше възнаградил Дитер. Кръв нямаше, но ударите с отворена длан винаги причиняваха силна болка. Към която се прибавяше и унижението от провалената мисия. — Работя за вас!

ПЛЯС!

Този път плесникът на Дитер беше достатъчно силен, за да разкървави долната й устна.

— Нали разбирате, че това не може да е вярно — снизходително подхвърли Мичъл. — Хората, които работят за мен, не крадат като вас. Моите служители не преспиват с хора от висшето ръководство на компанията, за да измъкнат поверителна информация. Моите служители не ме предават, защото прекрасно знаят какво правя за тях. Вярно ли е това, Сирад?

Мичъл заобиколи Дитер и се изправи на една ръка разстояние от лицето й. Пръстите му проследиха елегантната извивка на шията й и се плъзнаха надолу, към голото рамо. Хамид стоеше точно зад него и наблюдаваше сцената с абсолютно равнодушно лице.

Мичъл рязко дръпна презрамката на сутиена й.

— Вие може да получавате заплата от „Бордърс Атлантик“ и пак да не работите за мен — промърмори той. — Кой ви изпрати тук?

ПЛЯС!

Този път плесникът беше нанесен лично от Мичъл, който стреснато отстъпи назад, сякаш ужасен от собствената си постъпка. Гледаше ръката си с изражението на дете, което току-що е получило фантастична нова играчка.

— Така нищо няма да стане — обади се Траск.

— Съгласен съм — кимна Дитер, наклони глава и започна да разглежда Сирад като някакъв рядък екземпляр. — Времето ни изтича. Ако тя знае за търговията с периферии, вероятно знае и за матрицата. Което означава, че сме изправени пред изключително трудна ситуация.

— В такъв случай да опитаме с водната дъска — кимна Мичъл. — Тя може би ще възвърне дар словото на тази хубава уста!

 

 

Джеръми нямаше време за планиране. От разговора с Мусто бе разбрал с кого говори Хесус по сателитния телефон, но едновременно с това почти сигурно се беше разкрил. В момента можеше да се надява само на едно — да предизвика достатъчно смут, за да принуди Джордън Мичъл да се върне в сградата. Успее ли да се добере до него, преди да бъде засечен от ФБР, може би щеше да разиграе картата „Хесус“. И междувременно да спре началото на онова, което Хесус наричаше „Матрица 1016“ или „Сватбата“…

Проникването в сградата се оказа лесно. Предизвикването на смут също. Просто бутна въртящата се входна врата и се насочи към нощния пазач с наднормено тегло и недостатъчно висока заплата, който вдигна глава прекалено късно, за да избегне добре премереното кроше в слепоочието му.

Би трябвало да изпита угризение на съвестта от това непровокирано нападение, но в състоянието, в което се намираше — подгизнал, изтощен и почти неспособен да разсъждава — един добре премерен удар наистина беше милосърдно решение.

— Мичъл! — изкрещя той, вдигнал глава към десетметровия свод над главата си. Размаха ръце, надявайки се да привлече вниманието на охранителните камери и другата специализирана техника. — Мичъл, мръсно копеле! Аз съм тук!

Нищо не се случи.

Джеръми пристъпи към гишето и издърпа телефонния указател изпод неподвижното туловище на пазача. Пръстът му се плъзна по стотиците вътрешни номера и спря едва когато намери цифрите, които му продиктува Мусто.

Стая 3171.

— Това ми стига — промърмори той, после издърпа 10 милиметровия глок от кобура на пазача и го тикна в колана си. — Сега вече ще те принудя да се появиш!

 

 

Мустафа Али Мохамед изчака определеното време и включи фантастичното ново апаратче, което бе получил по Ди Ейч Ел направо от Париж. Инструкциите бяха прости, но въпреки това тон непрекъснато си ги повтаряше, за да ги запомни. След като включи точно определения компютър, който му бе посочен предварително, той вкара в него диск, пристигнал със сутрешната поща.

Набра командата на клавиатурата и направи няколко кликвания с мишката. В крайна сметка на екрана се появиха точно онези икони, които му бяха казали да очаква.

— Аллах хуакбар — прошепна той, питайки се какво ли са виждали през стъклата на пилотската кабина онези герои, които се врязаха в Световния търговски център и в Пентагона. После се замисли за другите братя, които се бяха борили до смърт да запазят властта си в пътническия самолет, паднал в полето на Пенсилвания. Представи си как целият свят тръпне от уважение, докато повтаря името му — новото му мюсюлманско име…

Мустафа Али Мохамед се облегна в креслото и извърна глава към вратата — просто да се увери, че някой от останалите чистачи няма да се появи.

Търпение, рече си той и докосна с върха на пръстите си новия телефон на „Бордърс Атлантик“, благодарение на който ставаше възможна тази сложна операция. Те всеки момент ще се обадят.

 

 

Сирад се бореше с всички сили, но Траск беше доста по-як, отколкото изглеждаше. Освен това на помощ му се притекоха Дитер и Хамид, които с общи усилия я привързаха към масивната заседателна маса, извивайки главата й почти перпендикулярно на тялото.

— Това едва ли ще ти е приятно — изръмжа Дитер, а тя най-сетне разбра защо този човек никога не я беше харесвал. Садистите не харесват никого.

Наля известно количество газирана вода в ноздрите й и тя се задави. Миг по-късно мускулите й се напрегнаха до скъсване, тъй като мехурчетата проникнаха в кривото й гърло, а оттам — в белите дробове.

— За кого работиш? — отново попита Мичъл. Той продължаваше да изглежда изненадан от ужасните трудности, кои то носеше процедурата на разпита. Тестът с полиграф изглеждаше далеч по-чист и изтънчен.

Сирад направи безуспешен опит да освободи крайниците си, а очите й уплашено се извъртяха към масата. Беше сигурна, че следващата доза ще я изпрати в небитието.

— Пак? — подхвърли Дитер, поглеждайки въпросително към шефа си. Мичъл за пръв път виждаше толкова голям интерес върху лицето му — нещо близо до сексуална възбуда…

— Да, пак — кимна той.

Дитер вдигна шишето с газирана вода.

— Назад! — изкрещя непознат глас. — Всички да се дръпнат от масата!

Мичъл се обърна към масивната входна врата, в чиято рамка се беше изправил мъж с подгизнала военна униформа и отчаяно изражение на лицето. В протегнатата си ръка държеше тежък пистолет, а по очите му личеше, че изгаря от желание да го използва.

— О, това е специален агент Уолър! — възкликна с престорена изненада той.

Джеръми стоеше на място и усещаше как водата от дрехите му се стича право върху уникалния килим „Ушак“. Обзавеждането го впечатли, особено ламперията от солидно дърво и пушките и сабите по стените. А жената върху масата беше същата, с която бяха пътували до Йемен.

Мичъл се обърна и тръгна към него с протегната ръка.

— Забавихте се повече, отколкото очаквах — подхвърли той. — Вероятно сте имали трудности при влизането…

— Стой! — вдигна ръка Джеръми, а дулото на пистолета направи кратка обиколка на стаята — колкото да напомни на Дитер, Хамид и Траск, че не ги е забравил.

— Отдръпнете се от нея! — заповяда той, пристъпи към масата и развърза въжетата с лявата си ръка. Сирад скочи на пода и се запрепъва към дрехите си, струпани на един стол до стената.

— Искам да знам защо, предателско копеле! — изръмжа Джеръми. — Защо правиш всичко това с нещастния ми живот!

— Вече чух, че задавате прекалено много въпроси, агент Уолър. Но това вероятно е нормално за хора от вашата професия… — Мичъл направи леко движение по посока на Траск: — За съжаление, в момента не разполагаме с достатъчно време…

Траск посегна да вземе дистанционното, с което се управляваше медийният център.

— Не мърдай! — изрева Джеръми, но онзи все пак успя да натисне копчето. Облицованата с ламперия стена се плъзна встрани, зад нея се показа редицата от телевизионни и аудио монитори, благодарение на които беше проследена и йеменската експедиция на самия Джеръми.

— Казах ти да не…

Преди да успее да завърши изречението, някой безшумно се изправи зад гърба му. Той го усети с периферното си зрение и започна да се обръща, но един глас го накара да се закове на място. Мъжки глас, на чиито заповеди беше свикнал да се подчинява.

— Достатъчно, Уолър! — изръмжа Хесус. — Хвърли пистолета!

Джеръми примигна два пъти, опитвайки се да прогони дъждовната капчица, паднала от мократа му коса. Как, по дяволите, ме е проследил дотук, механично се запита той.

— Нищо няма да хвърля! — тросна се той и насочи пистолета право в челото на Мичъл. Дулото се оказа толкова близо до президента, че в носа го удари миризмата на оръжейна смазка. — А ти какво ще направиш? Нима ще застреляш в гръб колегата си? Убийствата в Йемен ти се разминаха, но тук това едва ли ще стане!

В следващата секунда главата му бе прорязана от остра, зашеметяваща болка. Изпита чувството, че се е изправил пред гигантски високоговорител, от който обаче не излизаха никакви звуци. Политна, стисна слепоочията си с две ръце и бавно рухна на колене. Пистолетът глухо изтрака на пода пред него.

— Тук оръжията присъстват само в колекции, господин Уолър — усмихна се Мичъл. — И мястото им е на стената. Новите технологии отдавна са ги заместили…

Направи знак към глока на пода и Хесус се наведе да го вдигне. В момента, в който го стори, болката в главата на Джеръми изведнъж изчезна, а очите му възстановиха фокуса си. От върха на носа му увисна малка капчица кръв.

— Хох, доведи ги! — разпореди се Мичъл с леко повишен глас.

През една от страничните врати се появиха трима мъже и една жена. Сирад беше първата, която демонстрира смайване. Пресвети Боже, ахна безгласно тя. Първият от влезлите мъже беше Хох.

— Позволете да ви представя нашите гости — подхвърли Мичъл и скръсти ръце пред себе си, сякаш откриваше заседание на борда. — Това е господин Чарлс Хох, армейски полковник на работа в Централното разузнавателно управление.

Хох се изправи до стената със сабите, лицето му беше напълно безизразно. До него застана мъж, чиято физиономия Джеръми смътно познаваше — най-вероятно от телевизионните репортажи, свързани със скандала около сенатор Бийчъм.

— Това е господин Крейг Слейтър от Съвета за национална сигурност — продължи представянето Мичъл. — Може би ще разпознаете в него жертвата на сенатор Елизабет Бийчъм, която, сигурен съм, няма нужда от представяне…

Джеръми и Сирад гледаха опулено, без да могат да повярват на очите си. Бийчъм наистина стоеше пред тях, редом със Слейтър, който изглеждаше здрав и в добра форма, въпреки многобройните репортажи, уверяващи в противното. Никой от останалите присъстващи в помещението не изглеждаше впечатлен.

— И накрая, но не на последно място, позволете ми да ви представя Филип Матюз — вашингтонски адвокат с безупречна репутация. — Мичъл замълча за момент, очите му с наслада огледаха присъстващите. — Май всички сме тук… Добра работа, господин Траен.

Началникът щабът склони глава в знак на благодарност, после посегна към апаратчето за смяна на каналите. Щракна веднъж и на мониторите се появи лицето на мъж, заснето от непосредствена близост. Никой от присъстващите не го познаваше по име, но това беше Мустафа Али Мохамед — чистачът, на когото се падаше честта да задейства „Матрица 1016“.

— Знам, че някои от вас имат въпроси — продължи Мичъл. — На тях ще отговоря след минутка, а сега трябва да свършим една дреболия…

Траск усили звука и присъстващите получиха възможност да проследят разговора между чистача и неидентифициран глас от другата страна мобилната връзка.

— Здравей, храбри рицарю на „Ал Кайда“ — прозвуча поздрав на английски със силен арабски акцент, усилен многократно от тонколоните в залата. — Време е, Мохамед. Време е да осакатим тлъстите и богати американски свине!

— Ей затова ни мразят — промърмори Мичъл. — Заради парите. Съединените щати са най-великата имперска сила в историята на планетата не заради военната си мощ, а заради богатството си.

Сякаш подчинявайки се на тази констатация, Хамид се приближи към един от терминалите и започна да чука по клавишите. Останалите гледаха екраните, опитвайки се да разберат какво става.

— Това е причината, поради която толкова трудно се борим с „Ал Кайда“ — поясни Мичъл. — Те набират бойците си с помощта на идеологията — в случая фундаментализма, която не познава географски граници. Те са в състояние да стигнат до на пръв поглед съвсем обикновени граждани — включително и вътре в САЩ, които да надъхат с омраза и страх. Наречете ги както искате — спящи или замразени агенти, резултатът винаги е един и същ. Те искат да ни причинят зло, но едновременно с това са умело законспирирани и разкриването им е изключително трудно.

— Започва — обади се Хамид, без да сваля очи от екрана. — Следвам клавишите, които натиска, вече е…

— Вече затвори — допълни Дитер. Всички се обърнаха към стената от екрани, която примигна и потъмня. — Камерата работи само когато линията е активирана.

— Ясно — кимна Мичъл, решил временно да се откаже от разясненията. — Все пак не разполагаме с много време и трябва да ги следим отблизо…

Джеръми успя да възстанови равновесието си, но се чувстваше толкова нестабилен, че потърси опората на стената. Забеляза, че Хесус е насочил дулото си към пода, но продължава да проявява по-голям интерес към него, отколкото към събитията на електронната стена.

— Получи се! — извика Хамид, начука нещо на клавиатурата, после вдигна глава да види резултата. — Всички международни финансови трансфери на Федералния резерв са депозирани в наши сметки. Господин Мичъл, от този момент нататък вие сте най-богатият човек в историята на земята!

— Много добре — кимна Мичъл. — Убийте го!

Без повече въпроси и разяснения Дитер извади един „Куантис“ и набра няколко цифри на клавиатурата. Екраните светнаха в мига, в който чистачът Мохамед натисна копчето за връзка.

— Ало? — обади се той. Вградената камера показа изображението му съвсем ясно. След миг объркано мълчание Мохамед се стовари на пода, а телефонът излетя от безчувствените му пръсти и се плъзна под близкото бюро. Камерата за миг улови разкривените черти на лицето му. От носа и ушите му рукна кръв. Човекът беше мъртъв.

— Кой, по дяволите, сте вие? — изкрещя Джеръми, обръщайки се към Мичъл. Беше видял достатъчно.

— О, да… Отговорите, които ви бях обещал… — Мичъл леко се извърна: — Господин Хох, може би вие ще ни помогнете…

— Преди тридесет и седем години един току-що завършил Датрмут младеж подаде молба за работа в Централното разузнавателно управление — не чака втора подкана агентът. — Ние го приехме, финансирахме дипломирането му в Харвард, а след това му предложихме специализирано обучение във Фермата. Последва едногодишен договор в Перу, просто за да си наточи зъбите… Между другото, това се случи през 1967 — исторически момент, в който се раждаше взаимноизгодното сътрудничество между държавните разузнавателни институции и частния бизнес. В конкретния случай представител на бизнеса беше Ай Ти Ти — най-голямата мултинационална корпорация. Поради обща стачка в Чили, откъдето Ай Ти Ти се снабдяваше с мед за своите телефонни кабели, а и поради нашата битка на живот и смърт с комунизма, двете страни постигнаха взаимноизгодно споразумение. Те предоставиха средствата, а ние — оперативна подкрепа при организирането на преврата срещу Салвадор Алиенде.

Хох огледа присъстващите, сякаш искаше да се увери, че е задържал вниманието им.

— А когато Оперативната дирекция реши да потърси доброволци, това хлапе от Дартмут моментално сграбчи шанса. В рамките на шест месеца успя да превърне 400 хиляди долара от парите за вербовка в малък, но печеливш бизнес, внасяйки минно оборудване в страната и експортирайки разузнавателни сведения. Нещо като „Еър Америка“, но в по-малък мащаб…

Постепенно това, което стартира в един тесен офис с двама търговци и една секретарка, се превърна в процъфтяваща южноамериканска фирма за внос-износ. След година имаха два самолета и още двадесет и седем служители. След още една компанията стана три пъти по-голяма. В края на осемдесетте тя пое по пътя на диверсификацията и навлезе в областта на телекомуникациите, финансите и дори в Интернет технологиите — един на пръв поглед безспорен успех. Оказа се, че президентът на новата компания имаше толкова нюх към бизнеса, колкото и към разузнаването.

И това бе прекрасно, тъй като той бе в състояние да даде на американското правителство това, към което със зъби и нокти се стремят всички правителства по света: ДОСТЪП. Със своите сто двадесет и седем хиляди работници и служители, с филиали и подразделения в банковото дело, корабостроенето, промишленото производство и легални търговски отношения със сто и седемнадесет страни в света, неговата компания бе в състояние да отваря врати, недостъпни за никой друг.

Хох направи кратка пауза, после се обърна надясно и тържествено обяви:

— Този човек е Джордън Мичъл, дами и господа!

Джеръми и Сирад си размениха смаяни погледи.

— Искате да кажете, че една от най-големите американски корпорации е фасада на ЦРУ? — подхвърли Джеръми. — Но защо, по дяволите, ЦРУ ще продава сигурни комуникации на…

На Сирад й светна едновременно с него. Лицето й все още гореше от побоя, но нещата в главата й започваха да се подреждат.

— Защото е знаел, че те ще ги използват — подхвърли тя.

Бийчъм кимна с глава. Явно я бяха запознали със ситуацията в колата, на път от централната гара насам.

— Това бе единственият начин да ги спрем — каза тя. — „Ал Кайда“ планира нападенията си в продължение на години. От разговорите по уж сигурните линии разузнавателната общност научава, че Алал-Бин и неговите сподвижници планират нападение срещу федерално учреждение — това, което ние нарекохме „Матрица 1016“, но без никаква представа за какво точно става въпрос — химическа атака на Уолстрийт, портативно ядрено устройство вътре в Нюйоркската банка, кибер престъпление…

Тук думата взе Траск.

— Джордън Мичъл доброволно се остави да бъде демонизиран и мразен от цялата страна, с единствената цел да я спаси…

— А парите? — попита Джеръми, който все още не разбираше подробностите. — Вие току-що откраднахте парите на терористите!

— Само за момента — поясни Хамид. — Няма начин да спрем всички трансфери, стартирани от „Ал Кайда“. По тази причина прехвърлихме процеса през нашите защитни сървъри. Сега вече всичко е наред. Никой няма да разбере какво изобщо е станало, с изключение на нас…

— Нас? — вдигна вежди Джеръми. — Какво имате предвид?

— Светът вече е друг, агент Уолър — обади се Мичъл. — И изисква нов подход спрямо тероризма. Това, което виждате в тази зала, представлява основата на един изцяло нов начин за водене на бой: никакви следи, абсолютно отрицание, незабавен отговор — дълбоко секретна операция, за която дори президентът знае само в най-общи линии.

От изражението на Хесус личеше, че е бил посветен в плановете още от самото начало. Останалите очевидно бяха посветени на различни етапи от действието.

— От всичките двеста и осемдесет милиона американски граждани, аз трябваше да открия трима, които да притежават нужните умения и постове за реализацията на проекта — подхвърли Мичъл, после се изправи и направи няколко крачки към новите посветени — Джеръми, Сирад и сенатор Бийчъм: — Филип и останалите помогнаха за изграждането на мрежата, но ние имахме нужда от действащи представители на силите на реда, разузнавателната общност и политиката. Вие тримата оцеляхте, поздравявам ви…

— Това селекция ли е? — възкликна Джеръми. — Разбихте ни живота в името на някаква шибана селекция?

— Разбихме ви живота ли? — викна Мичъл. — Едва ли, агент Уолър. Това, което ви беше отнето, може да се възстанови още преди закуска. Животът понякога е странно нещо. Всичко опира до шанса и начина, по който избираме да се възползваме от него…

Мичъл замълча, позволявайки на кандидатите си да обмислят това, което им предстои. Ангажимент като този неизбежно се опира повече на вярата и убеждението, отколкото на логиката.

— Вие сте патриоти — добави той. — Доказахте го по категоричен начин. — Тази вечер видяхте какво можем да направим, когато сме разделени. Опитайте да си представите колко повече можем, ако сме заедно!