Кристофър Уиткомб
Снайперистът (21)

20.

Джеръми и Лотшпайх кацнаха на летище „Кенеди“ малко преди мръкване. На паркинга ги очакваше служебен джип със затъмнени стъкла, стълбичка за багажника на покрива, солидна броня и силно издадени встрани стъпенки. Фактът, че този боен автомобил стърчи сред море от лимузини изобщо не смущаваше шофьора с прическа „канадска ливада“ и бицепси като локомотивни буфери. Стажант трета година във ФБР, който очевидно искаше да направи впечатление на командосите от ООЗ и с удоволствие приемаше стреснатите погледи на останалите участници в движението. От момента, в който ги натовари на летището, до спирането на огромния джип пред командния пункт в съседство с моста Трайбъро, той не спря да им задава въпроси.

Джеръми предвидливо се настани отзад и остави партньора си да отговаря. В главата му непрекъснато се въртяха картини от операцията в Йемен, а тревогата му за документите, които Хесус събра от мъртвите мъже там, ставаше все по-силна. Имена, лични карти, снимки, адреси, кредитни карти — всичко това той видя много добре, въпреки слабото осветление пред хижата. Но онези гъсто изписани жълти листове, които взводният събра от масата? Дали това бяха плановете, за които по-късно стана въпрос? Плановете за „Сватбата“, за тази странна „Матрица 1016“?

Когато пристигнаха на командния пункт, той вече беше стигнал до заключението, че отклонението на Хесус по обратния път за дома е било свързано с оставянето на тези документи на някого в нюйоркската централа. Тази централа се беше занимавала както с нападението срещу Световния търговски център и със заговора на Слепия шейх за взривяване на мостовете и тунелите в града, така и с минирането на самолетоносача „Коул“ и нападенията срещу американските посолства в Дар Ес-Салам и Найроби. Беше напълно логично нюйоркската оперативна централа да прояви най-голям интерес към Алал-Бин и готвената атака срещу Федералния резерв.

— Уолър! — извика мъжки глас, когато двамата влязоха в просторното, напомнящо склад помещение, разположено на самия бряг на Ийст Ривър. Акцентът беше типично детройтски, а гласът — плътен бас. — Къде се изгуби, бе човече?

Обърна се и се озова лице в лице с мургав брадат мъж от италиански произход. Казваше се Анди Амустифано и двамата бяха споделяли една стая по време на началната им подготовка в академията на ФБР.

— Мусто! — извика Джеръми и с нескрита радост разтърси ръката на стария си другар. — А ти какво правиш тук?

Мусто беше бивш банков счетоводител, който, според последните им телефонни разговори, беше получил назначение в един от оперативните отряди за борба с престъпленията на „белите якички“. Джеръми доста се учуди, че агент с подобна квалификация е командирован в звено за ВИП охрана, но войната срещу тероризма беше променила много неща. Сякаш в потвърждение на тази мисъл, на колана на Мусто се поклащаше изящен 10-милиметров глок.

— Прехвърлиха ме в ОЧБТ на щата Ню Йорк — поясни Мусто. Беше ясно, че Обединените части за борба с тероризма го бяха изстреляли право на улицата. — В продължение на почти цяла година правех експертни криминологически анализи на финансовите трансфери на „Ал Кайда“, но няма какво да ти обяснявам… И без това няма да повярваш, ако почна да ти описвам с какви глупости се занимаваме тук… Но като те гледам, ти си добре — истински командос от ООЗ в пълно бойно снаряжение. Винаги съм твърдял, че по един или друг начин, ти в крайна сметка ще стигнеш до директорския стол!

Джеръми се разсмя и очите му пробягаха по вътрешността на командния пункт. Всяка от петдесет и шестте централи на ФБР в страната вече разполагаше с ОЧБТ и по всичко личеше, че именно тези части бяха поели охраната на Г-8. Десетки хора щъкаха насам-натам в огромната зала, други работеха на компютърните терминали, обслужваха специално осигурените телефонни линии и копирните машини, взираха се в телевизионни монитори. Истинска лудница.

— Хей, Уолър! — извика Лотшпайх. Двамата с шофьора с огромните бицепси разговаряха с някакъв нисък мъж в черен комбинезон. Изглеждаха като на рекламен плакат за набиране на доброволци в армията. — Я си домъкни задника насам!

Джеръми подхвърли на Мусто, че по-късно пак ще се видят, и отиде да се представи на координатора на нюйоркския снайперистки екип и бивш оператор от ООЗ — ветеран на име Накамото и истинска легенда сред колегите си. Той не само беше единственият мормонски епископ на служба в ООЗ, но и най-добрият стрелец в цялата двайсет и една годишна история на отряда. Дребничкият и винаги усмихнат американец от японски произход беше застрелял четирима опасни терористи в три различни акции.

— Радвам се да ви видя — протегна му ръка Джеръми. За миг се запита дали в неофициалната класация на убитите врагове при акции в чужбина се включват жените и децата. Ако е така, той със сигурност вече е оставил дребното японче далеч зад себе си.

Онзи с бицепсите се обърна и ги поведе към едно от страничните помещения, изпълнено с около две дузини мъже и жени на сгъваеми столове. Пред тях стоеше мъж по риза и вратовръзка, но без сако. В ръката си държеше лист хартия. Той вдигна глава, видя Накамото в компанията на двамата снайперисти от ООЗ и се извърна към аудиторията.

— Внимание, започваме!

Хората утихнаха. Джеръми и Лотшпайх си намериха места в близост до стената.

— Няма да ви губя времето с представяне, но все пак ще ми позволите да посоча хората, които не са членове на ОЧБТ. — Ръката му махна към трима мъже на първия ред, всичките бели и около четиридесетте. — Те са представители на Центъра за борба с тероризма към ЦРУ, Следствената служба на военноморския флот и Отдела по сигурността към Държавния департамент. Бих ви ги представил и поименно, въпреки че със сигурност ще наруша някакви протоколи. Но за съжаление не мога да го направя, защото тъй и тъй имената им няма да са истинските…

Помещението се разтърси от смях. В сравнение с други инструктажи, настроението тук изглежда доста весело, отбеляза Джеръми.

— При нас са и двама снайперисти от ООЗ, пристигнали направо от Куонтико преди колегите си. Добре дошли, господа…

Джеръми и Лотшпайх кимнаха с глави.

— И накрая, тук присъства и един армейски екип за медицинска подкрепа, състоящ се от двама хирурзи — травматолози и трима ординатори, който ще бъде прикачен към оперативно-тактическата група. Имам уверенията им, че ако нещо се случи, пострадалите ще бъдат откарани директно в „Белвю“, където е организиран временен полеви лазарет…

След тези встъпителни думи специалният агент на ФБР, отговарящ за контратерористичните разследвания на оперативната централа в Ню Йорк, премина към същинския инструктаж. Той се оказа изключително задълбочен, без да пропусне нито една техническа подробност — почти като онзи преди акцията в Пуерто Рико. Съдържаше пет основни точки, които засягаха разстановъчни проблеми, оценка на рисковете, пътища за евакуация, метеорологични прогнози — включително лунните и слънчевите цикли — радиочестоти, транспортни средства и какво ли още не, включително кодовия номер на операцията, който даваше възможност за правилното попълване на съответните документи. Както винаги, всичко, което се случваше във ФБР, трябваше да бъде регистрирано върху хартиен носител. Не се ли направеше, значи не се бе случило…

— И още нещо, преди да ви разпусна — подхвърли агентът. — Повечето от вас вероятно са чували по нещо за „Матрица 1016“ и една операция на „Ал Кайда“ с кодовото име „Сватбата“. Тя е насочена срещу Федералния резерв, но все още не знаем точно по какъв начин. Може би става въпрос за вирусна атака, може би за употребата на някаква нова хипертехнология…

Джеръми гледаше втренчено и не можеше да разбере за какво точно става въпрос на този инструктаж. Разбира се, че агентът, който отговаря за охраната на срещата на Г-8, на която присъстват и част от най-големите световни финансови експерти, би трябвало да знае нещо за това, което двамата с Хесус бяха открили в Йемен. Според казаното от Хесус, убийството на Алал-Бин е извършено по време на едно от последните заседания с най-близките му сътрудници. А това означаваше документите на масата да съдържат конкретни детайли и време за извършване на операцията. Но след като специалните части за борба с тероризма не разполагаха с тези детайли, кой ги притежаваше?

— Искам да подчертая, че нямаме информация за конкретна заплаха към някой от нашите обекти, но ние по принцип ги разглеждаме като мишени. Нашият приятел от ЦРУ, който присъства тук, ни предостави изключително секретна и достоверна информация за една техническа клетка в Малта, която може би ще играе централна роля в споменатата „Сватба“. За съжаление всички, които държим под око, преминаха на новата ССТ телефония, и това се отрази фатално на възможностите ни да ги подслушваме. Първоначалните надежди, че ще получим технология за проследяването на тази телефония, се оказаха напълно безпочвени.

Залата се изпълни с дюдюкания, стенания и викове. „Бордърс Атлантик“ бе надминала Джейн Фонда като намразено име в разузнавателната и правоохранителната общност, а Мичъл беше синоним на предател.

— На този етап работим на сляпо, що се отнася до сигналното разузнаване — продължи агентът. — А това означава, че дори и да липсва конкретна заплаха, трябва да се държим така, сякаш я има.

Джеръми усети студени тръпки по гърба си. След дванадесет часа екипът оператори от ООЗ и още двеста професионалисти от други агенции щяха да започнат охраната на най-важните финансови брокери в света. Информацията, която бяха открили в Йемен, би трябвало да има важно значение за тяхната среща, но по всичко личеше, че най-голямата и най-добре информирана служба на ФБР в страната не знаеше нищо за нея.

Изчака да завърши инструктажът, излезе от стаята и отиде да намери Мусто, който се оказа затънал до гуша в току-що получени по факса оперативни сводки, изпратени от отдела за контратерористични действия към Центъра за стратегическа и оперативна информация.

— Мусто, искам да ми направиш услуга — рече той. Двамата с Лотшпайх имаха задачата да огледат на място два хотела и четири евентуални маршрута на автомобилния конвой в центъра на града. Онзи тип с бицепсите вече ги чакаше отвън. — Нали имаш достъп до всичко?

— Горе-долу — отвърна Мусто. — Защо? Какво ти трябва?

— Да речем, че разполагам с информация за определен разговор по сателитен телефон — дата, час, адрес на чуждестранния контакт и всичко това с точността на джипиес координати. Можеш ли да го проследиш? Можеш ли да ми осигуриш начална и крайна информация за него?

От момента, в който напусна Йемен, Джеръми беше наясно, че координаторът на мисията им беше направил всичко възможно да прикрие следите. Малко преди да напусне Лондон, той върна на Хесус фалшивия паспорт и останалите документи. А данните за излитането и кацането от журнала на летище „Манасас“ бяха регистрирали фалшив фюзелажен номер на онзи елегантен „Гълфстрийм“. Покупки с кредитни карти не бяха правени, нямаше телеграфни преводи или подобни действия, които биха могли да бъдат проследени. Хесус се беше погрижил за всичко, с изключение на онзи разговор по сателитния телефон. Вероятно беше преценил, че докато държи апаратурата у себе си, никой не може да го засече.

— Възможно е, защо не — сви рамене Мусто. — Но такова нещо ще задейства няколко червени лампички.

— Важно е! — настоя Джеръми, надявайки се приятелят му да не прояви повече любопитство.

— Добре. Дай ми двадесет и четири часа и ще ти кажа какво съм открил, окей?

— Хей, Уолър, време е да тръгваме! — извика откъм вратата Лотшпайх.

— Обаждането беше осъществено от пустинен район на Йемен, казва се Хадрамаут — забързано рече Джеръми, след което надраска на лист хартия деня, часа и джипиес координатите на разговора, който беше провел Хесус. — Продължителността му беше не повече от двадесет секунди, почти сигурен съм, че е бил насочен към някоя част от територията на САЩ… — Приближи се към приятеля си и се наведе над ухото му: — Освен това не разполагам с двайсет и четири часа, пич. Разполагам най-много с дванайсет, а може би и по-малко…

— Ще видя какво мога да направя — промърмори Мусто. От изражението на стария си съквартирант разбра, че нещата са твърде сериозни.

 

 

Сирад знаеше, че отсега нататък ще следят всяка нейна крачка, но нещата се развиха толкова зле, че разговорът с Хох се превърна в приоритет. Откъдето и да го разглеждаше, нападението в апартамента на Хамид нямаше никакъв смисъл. Естествено, „Бордърс Атлантик“ го беше задръстила с камери и микрофони, но преди да влезе там, тя бе взела всички мерки да се освободи от евентуалната опашка. Проследяването й от страна на седемнадесетия етаж беше напълно изключено. Което автоматично поставяше въпроса: кой беше онзи мъж?

Остана в леглото за около час, опитвайки се да прогони пулсиращата болка от главата си, а и да намери отговорите на дълъг списък с въпроси. Нея ли беше дебнал онзи тип? Дали не беше проникнал в апартамента със същата цел? Как Мичъл и горилите му се озоваха толкова бързо там, дори да са били предупредени от алармата?

Изчака известно време след като си тръгнаха Мичъл, Хамид и докторът, когото бяха повикали да я прегледа, после скочи от леглото и навлече дънки и проста памучна блузка. Разбира се, че са я поставили под наблюдение, но положението беше такова, че нямаше голям избор.

Смени няколко таксита, разхождайки се в различни посоки из центъра на Ню Йорк. Използваше същата контраразузнавателна техника, до която беше прибягнала и по-рано през деня. Този път обаче носеше само пари в брой — никаква чантичка, никакъв телефон или електронни карти, които биха могли да скрият евентуалния издайнически чип.

Когато най-сетне реши, че се е отървала от наблюдението, Сирад слезе от поредното такси и хлътна в едно Интернет кафе в центъра. Поръча си чаша диетично соево мляко и седна пред един от обществените терминали. Докато течността в чашата й изстиваше, тя успя да се свърже с електронния вестник на студентите от Щатския университет на Индиана и се регистрира в неговия уебсайт. След броени секунди за нея се лепна абонат с име АПЕКС575. Всеки страничен наблюдател би стигнал до заключението, че последвалият диалог не е нищо повече от обичайното празно дърдорене в мрежата, но на практика АПЕКС575 беше електронното име на един офицер от ЦРУ с работно място в Чантили, Вирджиния. Студентският вестник беше явката за спешни контакти на всички агенти под прикритие, изпаднали в неприятна или опасна ситуация. В нейния случай АПЕКС575 беше пътят й към свободата…

Зае удобна позиция пред клавиатурата и набра собственото си Интернет прозвище.

ПОРТИА27 Животът се обърква. Искам съвет.

АЛЕКС575 С какво мога да ти помогна?

ПОРТИА27 Трябва да се срещна с ментора.

АПЕКС575 Невъзможно. Какво ти трябва?

ПОРТИА27 Указания.

АПЕКС575 Претърси домашната база. Веднага. Времето изтича.

ПОРТИА27 Периферни данни?

Тук й се наложи да почака. Бе поискала среща с Хох на предварително определено място, но й отговориха, че той е извън Ню Йорк. Той обаче й беше оставил разпореждане час по-скоро да влезе в служебния компютър на Хамид, който се намираше в кабинета му в „Бордърс Атлантик“. Не знаеше защо получава подобна заповед, може би такива са стандартните изисквания.

АПЕКС575 Да. Времето е малко. Няма допълнителна информация.

Сирад се изключи от чата, огледа се във всички посоки за евентуален наблюдател, след което излезе от Интернет. Допи млякото си, после стъпи на тротоара, спря такси и се насочи към една пътническа агенция. Там изразходва по-голямата част от парите си за покупката на еднопосочен билет първа класа за Белиз. Билетът беше издаден на името на Марта Родригес — псевдоним, който си беше избрала отдавна.

Никога не скачай без резервен парашут, предупреждаваха я инструкторите от школата по парашутизъм в Северна Каролина. Нещата започнаха да се развиват прекалено бързо, дори и за нейния вкус — Сирад Мално искаше да е сигурна, че ако се наложи, отново ще може да се превърне в жена, която никога не е съществувала…

 

 

Заместник-директорът на ЦРУ Джордж Шеридан се обади още преди Елизабет Бийчъм да се беше върнала в офиса си. Новината бе, че е успял да открие първообраза на татуираните зарове. Те били измислени от малък екип за специални операции, охранявал известно време някакви оръжейни складове в Туйли, Юта. Няколко бойци от 62-ри пехотен полк били командировани за специална съвместна операция между ЦРУ и Министерството на отбраната, възложена на специален отряд „Медина“. Задачата му била да търси скрити химически и биологически оръжия. Три седемчленни екипа, състоящи се от сапьори, химици и специалисти по биологически оръжия, били пръснати в различни части на Ирак да търсят доказателства за съществуването на различни програми на Саддам за създаване на оръжия за масово унищожение.

Единият от тези екипи бил напълно унищожен при засада на проправителствени федаини, вторият загинал при катастрофа с хеликоптер, но третият все пак изпълнил задачата си — въпреки изключителните трудности, които срещнал по пътя си. Четирима от седемте му членове били учени, а трима — бойци от специалните части. Именно последните носели татуировки с търкалящи се зарове. С тях се играела специална игра, особено популярна сред командосите. Единицата отговаряла на една от най-популярните им поговорки.

— „Един задник спасява всички останали“. Трите двойки пък символизирали числото 32 — спомен за някогашния им взвод в Юта. Двама от бойците били прехвърлени в щаба на Седма група в Панама, а третият бил осъден за извращения над пленници в Киркук и уволнен от армията след една година в дисциплинарна рота.

Името му било Едгар Джийн Валез — старши сержант, роден на 27 юли 1962 г. в Оксфорд, Мисисипи. Според информацията на Шеридан, последният му адрес за контакти бил Форт Ли, Ню Джърси, 79-та улица, номер 178.

— Ало, Джеймс? — притисна мобилния телефон до ухото си Бийчъм. Според изискванията на гаранцията тя нямаше право да се отдалечава на повече от 30 километра от Вашингтон, но просто не можеше да седи и да чака намесата на ФБР. И въпреки че съзнаваше тежките последици от своите действия, тя беше скочила в първия самолет на „Делта Еърлайнс“, летящ по маршрута Вашингтон — Ню Йорк и обратно.

— Ама вие добре ли сте? — бяха първите му думи. Преди да отпътува, му беше оставила съобщение на гласовата поща с кратко описание на това, което възнамеряваше да направи. Искаше да го подсети и за нещо, което и двамата бяха пропуснали по време на огледа в дома й. — Как е възможно да изчезвате така?! Полицията всеки момент ще издаде заповед за издирването ви!

— Каква заповед?

— Ама не гледате ли новини?!

— През последния час и половина бях във въздуха, Джеймс — поясни тя. — Случило ли се е нещо?

— Случило се е и още как! Адвокатът ви току-що обяви, че се отказва от делото. Като причина посочи различия по защитната стратегия, но отнякъде се появиха съобщения, че сте признала за специфични нарушения на националната сигурност, които сте поискала да скриете зад поверителните отношения между адвокат и клиент. Утрешният „Пост“ ще публикува информация за посещението на Филип във ФБР, където обявил, че има „моралното задължение“ да се оттегли от случая и да ви издаде…

— Ах, този кучи син! — изръмжа Бийчъм. С Филип се познаваха точно от двадесет години.

— Къщата ви е обсадена от репортери, а полицията проверява дали спазвате условията на гаранцията. И ще издадат заповед за ареста ви в момента, в който разберат, че сте в Ню Йорк. Затова трябва да се върнете тук колкото може по…

— Никъде няма да се връщам! — отсече Бийчъм. — Единственият начин да спрем тази лудост, с да открием човека, който ме нападна!

— Как? Ще му позвъните на вратата и ще го помолите да се яви в съда и да заяви, че ви е накиснал за убийство? Вероятно веднага ще ви ликвидира!

Бийчъм не обърна внимание на гневното му избухване и побърза да се смеси с тълпата, която се насочваше към терминала.

— Не се безпокой за мен! — отсече тя. — И престани да ми се правиш на началник, ами казвай какво откри!

Настъпи кратка пауза. Джеймс явно се опитваше да избере някаква линия на поведение. Беше му ясно, че няма никакъв смисъл да спори.

— Ами… Трябва да ви призная, че бяхте права за онзи тунел — неохотно промърмори той. — Върнах се в къщата, качих се горе и открих тайната врата — точно по начина, по който предложихте вие… Пъхнах се вътре и пропълзях цялото разстояние до мазето и градината на съседите. Добре, че имах фенерче, защото вътре е тъмно като в рог. Открих ясни доказателства, че вратата е била насилвана. А когато се върнах обратно на втория етаж, частните детективи, с които сте се свързала, вече бяха там. Те свалиха два комплекта латентни отпечатъци, единият отговаря на самоличността, която ви е дал Шеридан — Едгар Джийн Валез, роден на 27 юли 1962-ра, но с друг адрес: Деветдесета улица — Запад, номер 271, апартамент 7А, Ню Йорк. Не знам къде живее, но на този адрес си плаща всички текущи разходи…

На лицето на Бийчъм разцъфна широка усмивка. Ускори крачка, заобиколи тълпа шумни туристи и се насочи към изхода. Джеймс беше открил неоспоримо доказателство за начина, по който нападателите са проникнали в къщата и са се измъкнали от нея. Просто бяха повторили номера на Елингтън Пийч и бойците му преди 140 години по време на Гражданската война. Това доказваше категорично, че тези хора са разполагали с пълна информация за дома й. За съществуването на тунела са знаели само близките приятели на Пол и студентите от Джорджтаун, имали честта да бъдат поканени на вечеря.

— А другият? — попита на глас тя.

Отвърна й мълчание.

— Джеймс? Нали каза, че са свалили два комплекта отпечатъци? Успя ли откриеш самоличността на втория нападател?

— Да — едва доловимо прошушна асистентът й. Бийчъм почти не го чу, заета да се качва в наетата кола, с която щеше да се придвижва из града.

— Е, и?

Джеймс помълча една секунда по-дълго от необходимото, после реши да смени темата:

— Детективите прибягнаха до спектрален анализ, за да открият капчиците кръв по стълбите надолу, а също така и по тайната врата на тунела. За ДНК тест ще е нужно повече време, но аз съм уверен, че отново ще опрем до Крейг Слейтър…

— Хей, кажи ми за втория отпечатък! — не му позволи да се разсейва Бийчъм. — Нали каза, че са били два?

Джеймс изпусна въздуха от гърдите си.

— Детективите го пуснаха за проверка по свои канали. Оказа се, че е на Филип…

Бийчъм подскочи толкова рязко, че замалко не си удари главата в тавана.

— Филии Джеймс Матюз, роден на 16 януари 1942-ра, номер на социалната осигуровка 003-56-1189, Маршфийлд Мюз 27, Арлингтън, Вирджиния. Това е вашият адвокат, госпожо сенатор! — Асистентът замълча за момент, после добави: — Веднага след като го помолите да престане да ви представлява, бихте могла да го попитате какво е правил в тайния тунел под къщата ви с окървавени ръце!

 

 

— Е, къде е тя?

Мичъл бе заел председателското място на масивната заседателна маса. Вляво от него се бяха настанили Дитер и Хамид, а вдясно седеше Траск. Президентът на фирмата изглеждаше стегнат, целенасочен и твърд — като командващ армия пред решителното сражение.

— Напусна апартамента на Хамид малко след инцидента — отговори Траск. — Екипът на наблюдателите я изгуби в трафика, но по-късно я открихме в едно Интернет кафе в Сохо. Продължаваме да търсим подробности от дейността й, но вече е сигурно, че е осъществила достъп до няколко офшорни банкови сметки, които притежава под различни псевдоними.

— Добре.

Мичъл отдавна подозираше какви са мотивите на Сирад по отношение на ССТ телефонията. Вече нямаше съмнение, че е успяла да вкара секретен софтуер в персоналния компютър на Хамид, но той се възхищаваше именно на безпардонността, с която тази жена пренебрегваше всички над себе си. А и седемнадесетият етаж бе засякъл машинациите й достатъчно рано, за да не нанесат вреда на търговията с периферии.

— Къде е тя в момента?

— Преди десет минути влезе в сградата и се насочи право към кабинета си — отговори Траск. — При последната ми проверка се занимаваше с логистични проблеми — нали й предстои пътуване до Лондон? С нищо не показва, че има идея за крайния срок…

— Добре, а сега ми покажи с какво разполагаме.

Траск натисна един бутон на дистанционното пред себе си и стената — екран оживя, запълнена с графики, диаграми и различни часови извадки.

— Честотните анализи и поточните графики показват няколко неща — започна обясненията си той. — Началниците на отделните клетки не са осъществили контакт със спусъка, но според нас той е някакъв оперативен мениджър с достъп до „Фед Уайър“, тук, в Ню Йорк.

Стана и се приближи до един от мониторите, на който имаше графика с първите седемнадесет ръководители на „Ал Кайда“. Най-отгоре беше изписано името на Алал-Бин, а надолу следваха шефовете на различните клетки в Судан, Индонезия, Пакистан, Мароко и Канада.

— Някъде към четири часа сутринта те възнамеряват да атакуват системата на Федералния резерв със залпови трансфери по посока на Азия. Малко по-късно на същата атака ще бъде подложена и Япония, след това и Европа. Ще се получи последователна верига от чудовищни фалити, които ще сринат банките и фондовите борси по света.

Мичъл и останалите мълчаливо слушаха секретната информация, която „Бордърс Атлантик“ прехващаше чрез своите ССТ телефони. Мрежата работеше безотказно. Въпреки че всички — от оперативните ръководители на „Ал Кайда“ до петролните шейхове, бяха сигурни в непробиваемия шифър на новата технология и пълния си имунитет по отношение на подслушвателните станции на НАС, всяка дума от техните разговори се насочваше към седемнадесетия етаж, където екип преводачи и анализатори прецеждаха чисто разузнавателната информация, произтичаща от обикновените разговори. Впоследствие тя стигаше до кабинета на Мичъл — разбира се в силно конспектиран вид.

— Нещата леко се усложняват поради огромния обем цифри, с които боравим, но главната цел остава непроменена — в момента, в който „Ал Кайда“ започне операцията си, ние пускаме в действие собствения си софтуер и неусетно поемаме управлението на целия дерайлирал влак… Нашата намеса ще бъде напълно прозрачна — нещо като кибер огледало, но ефектът й ще е опустошителен. Ще установим контрол не само върху периферните инвестиции на Хамид — с твърди аргументи срещу всеки, който си позволи да обяви някаква загуба — но в хода на този процес ще успеем да смъкнем от един до три процента от всички отклонени капитали. И докато регулаторите се ориентират сред пламтящите останки на влака, ние отдавна ще сме изчезнали…

— С нула отпечатъци — подхвърли Мичъл.

— С нула наши отпечатъци, сър — поправи го Траск. — Вината ще се стовари върху „Ал Кайда“. Можем само да предполагаме каква ще бъде реакцията на Белия дом, чийто стопанин ще е много, много бесен…

Джордън Мичъл пристъпи към източния прозорец и насочи поглед към нощната панорама на Ню Йорк.

— А с Бийчъм какво ще стане? — попита изведнъж той.

— Нещата се развиват според плана — отвърна Траск и хвърли на масата предварителни копия от статиите на „Вашингтон Пост“ и „Ню Йорк Таймс“, които вече бяха излезли в електронните им издания.

— Адвокатът й се оттегля от делото. ФБР и областната полиция ще искат да я затворят за нарушаване на гаранцията. Положението й бързо се влошава. Наела е частни детективи да претърсят къщата й. Те са открили известно количество отпечатъци, но ние ще имаме грижата. В момента, в който Америка прочете историята, която сме й скалъпили, никой няма да иска да я чуе…

— А другите елементи? — попита Мичъл, обърна се и вдигна някакво досие от масата.

— Всичко е готово. Времевата последователност изглежда безупречно. Напълно сме убедени, че нашите линии към йеменската операция са били на сто процента защитени. В момента, в който получим прехващането, „Бордърс Атлантик“ ще бъде готова за преврата. Точно по график.

— Добре.

Мичъл пристъпи към една от витрините и плъзна пръст по стъклото, което предпазваше най-ценното му старинно оръжие — изработената от бронз и никел карабина „Хенри“, калибър 5440. Тя е била предложена в дар на Лудия кон, в знак на добра воля непосредствено преди насилственото преместване на сиуксите в резервата Пайн Ридж. Но обзет от подозрението, че индианският вожд може да я използва срещу американските войници, Юлайсис С. Грант наредил на личния си оръжейник да й изпили ударника…

— Как са продажбите? — попита той. Дори изложен на публично презрение и изолация, заплашен от разследване на сенатски комисии и ФБР, той продължаваше да жъне успехи на писателското поприще — книгата му се продаваше като топъл хляб, доказвайки на практика правилото, че лоша реклама няма…

— Осемдесет хиляди през последната седмица — отговори Траск. — Току-що пуснахме две реклами на по цяла страница в „Ню Йорк Таймс“, насочени към младите и образовани хора във възрастовата група 21–30. А ако настоящата операция продължава да се развива по план, продажбите ще скочат до небето.

Мичъл кимна. За добро или за лошо, той беше капиталист. Дори и сега, по-малко от осем часа преди организираната атака срещу финансовите устои на държавата, която щеше да се разпростре и върху цялата световна икономика, той пак искаше да е сигурен, че всичките му бази са покрити. Силните ще оцелеят и когато това стане, той ще бъде най-силният между тях…