Кристофър Уиткомб
Снайперистът (2)

1.

Четири месеца по-късно

— Откривам заседанието на комисията.

Сенаторът на САЩ Елизабет Бийчъм — представителка на Демократическата партия от Южна Каролина, удари с дървеното чукче по масата и огледа зала С-407 — специалното помещение за секретни заседания в просторната сграда на Капитолия. Тази сутрин тук беше особено тихо, тъй като заседанието беше закрито за репортерите, телевизионните камери и тълпите туристи, които често присъстваха на други форуми.

— Добро утро, господа — добави Бийчъм, механично отбелязвайки, че пак е единствената жена сред двадесетината присъстващи. Винаги е така, помисли си тя. За двадесет и три години във Вашингтон беше ставала свидетелка на какви ли не промени, но Конгресът продължаваше да бъде най-влиятелният мъжки клуб в света. Фактът, че един доминиран от републиканците Сенат я беше избирал три пъти подред за председател на комисията — единственият непартиен вот от десетилетия насам — нямаше нищо общо с пола. Тя беше завършен професионалист в един свят, който говореше на свой собствен език, с неудоволствие се разделяше с всякакви тайни и изискваше безкомпромисно спазване на установените правила. Дори републиканците бяха наясно, че имат нужда от нея.

— Преди да започнем, искам да се отбележи в протокола, че това е заседание на сенатската Комисия по разузнаването… — сенатор четири мандата, Бийчъм говореше високо и ясно, с отлично, изискано южняшко произношение. — Темата е свързана с някои чисто технологически въпроси, които трябва да бъдат изслушани и разгледани. Всички справки, разговори и процедури са строго квалифицирана информация, отначало докрай.

Бийчъм продиктува датата, часа и списъка на свидетелите, седнали на първия ред пред нея. Редом с двамата представители на ЦРУ имаше по един човек от Националната агенция по сигурността, Военното разузнаване, ФБР и Департамента за вътрешна сигурност. Четеше имената бързо и ясно, като класна наставница, проверяваща добре познатите си ученици. Това беше процедура, бюрократично препятствие, което беше преодолявала хиляди пъти досега.

— Благодаря за присъствието на всички ви — кимна в заключение тя, а гласът й прозвуча леко разсеяно. Шестимата постоянни членове на комисията се бяха настанали в удобните си кресла и търпеливо чакаха. Очите й се сведоха към сутрешния брой на „Вашингтон Пост“, разтворен дискретно на коленете й.

БИЙЧЪМ И ВЕНАБЪЛ ВКОПЧЕНИ В СХВАТКА НА ЖИВОТ И СМЪРТ, гласеше водещото заглавие на първа страница. Въпреки усилията на Демократическата партия да излъчи свой кандидат за президент до края на март, надпреварата все още беше непредвидима. Губернаторът на Кънектикът Дейвид Рей Венабъл водеше с четири делегатски гласа, но ръководителите на партията в много щати от Калифорния до Ню Хампшър бяха твърдо решени да гласуват по съвест и в резултат на това Вашингтон тънеше в догадки и спекулации. Месец преди националния конгрес на Демократическата партия Бийчъм беше съвсем наясно, че една лека промяна в инерцията — под формата на добре изнесена медийна кампания например — би била напълно достатъчна, за да я превърне в първата жена претендент за Белия дом, издигната от едната от двете големи партии в страната.

— Позволете ми да добавя, че днес имаме честа да посрещнем един много специален гост — вдигна глава тя, опитвайки се да върне вниманието си към дневния ред. — Това е господин Джордън Мичъл.

Леко кимна към елегантно облечен мъж, който наперено седеше зад масата на свидетелите срещу нея. Мичъл имаше снежнобяла, безупречно подстригана коса и носеше очила в стил Джон Дийн, а скъпият му костюм влизаше в ярко противоречие с редицата безлични военни униформи и доста жалките чиновнически сака от изкуствена материя.

— Добре дошъл, господин Мичъл — поздрави го сенаторката. — Много мило, че сте тук.

Джордън Мичъл не се нуждаеше от представяне. Президент и основен акционер на „Бордърс Атлантик“ — най-голямата телекомуникационна компания в света, той беше пряк конкурент на Бил Гейтс за челното място в списъка на американските милиардери. Книгите му от поредицата „Как да успеем в бизнеса“ често влизаха в годишните класации за бестселъри, а ловките му сделки пълнеха финансовите страници на световния печат. Списанията често го слагаха на кориците си, а популярното предаване „60 минути“ на два пъти му беше правило подробен портрет.

— Добро утро, госпожо председател — усмихна се Мичъл. — За мен е голяма чест да свидетелствам пред оглавяваната от вас комисия. От години се възхищавам на вашата обективност и проницателност, на усилията ви да защищавате тази велика страна. Бих добавил, че на живо изглеждате още по… още по-ангажирана, отколкото по телевизията…

Омайник, записа Бийчъм в бележника с кожени корици, разтворен на масата. За щастие не беше нейният тип. Мъжете като Джордън Мичъл се държат снизходително с жените, отхвърлят всякакви опити да бъдат контролирани и се съобразяват единствено със собственото си мнение. Този тук живее в някакъв свой свят, който се състои от крайни срокове, балансови отчети и финансови анализи. За две десетилетия в Конгреса се беше нагледала на такива като него. Парите и властта го издигаха високо над обикновените бизнесмени, но тук едва ли можеха да му помогнат.

— Благодаря — кимна тя, опитвайки се да се покаже поласкана. — Тази комисия цени високо желанието ви да бъдете полезен. Доколкото разбрах, сте отменили едно пътуване до Дубай, за да бъдете с нас…

Мичъл леко склони глава, без да каже нищо.

— Още веднъж искам да повторя, че това заседание е секретно и обсъжданите теми трябва да останат тук, между тези четири стени — продължи сенатор Бийчъм. — Всички добре разбираме колко чувствителен е въпросът, който ще обсъждаме. Аз ви моля да се чувствате удобно и да бъдете максимално откровени.

Мичъл й отвърна с любезна усмивка. Във Вашингтон той се чувстваше удобно само когато се придържаше към двете си железни правила: 1. Никога не се доверявай на политик и 2. Никога не казвай нещо, което не искаш да чуеш два часа по-късно по новините на Си Ен Ен. Джордън Мичъл бе вложил няколко милиарда долара в проекта, който беше поканен да обсъдят, и по никакъв начин нямаше да сподели с Бийчъм и компания онези неща, които биха застрашили инвестицията му.

— Ако разрешите… — прозвуча един спокоен мъжки глас от залата.

Не, по дяволите! Пак започва — намръщи се Бийчъм и се обърна с лице към Марселъс Парсънс, сенатор републиканец от Монтана. Високият и кльощав някогашен скотовъдец поправи вратовръзката си, прокашля се и започна да изстрелва залповете на високомерната си тирада.

— Искам да подчертая колко много сме поласкани от присъствието ви тук, сър — каза той. — Разработените от вашата компания нови телефони от системата сигурна снопова трансмисия — ССТ, ще възстановят лидерските позиции на САЩ на световния телекомуникационен пазар. Наистина сме много поласкани!

Бийчъм направи отчаян опит да не се задави от мазните приветствия на Парсънс. За технологията, разбира се, беше прав. Именно заради нея се бяха събрали тук: компанията на Мичъл беше разработила нова, напълно защитена и евтина система за кодиране, позволяваща на абонатите комуникация без опасност от прихващане или подслушване. Тя беше съвместима с клетъчни и стационарни мрежи, действаше ефективно и във виртуалното пространство — една реализирана мечта за всички делови хора, Интернет брокери и частни адвокати.

За съжаление терористи, престъпници, чужди правителства и изобщо всеки, който може да отдели 59,99 долара месечно, щяха да се радват на същата защита. В случай че Мичъл откажеше да сподели тайната си технология с разузнавателните агенции на Съединените щати, компанията „Бордърс Атлантик“ положително щеше да блокира усилията за прехващане на телефонните сигнали през следващите двадесет и пет години.

— В такъв случай да започваме — предложи на глас тя. — Господин Мичъл, предполагам разбирате нашата загриженост относно ССТ технологията. Всяка година правителството на Съединените щати изразходва десетки милиарди долари за информация относно намеренията на враждебни на страната чужди сили. Както ще чуете от останалите свидетели, почти осемдесет процента от цялата ни информация идва по пътя на сигналното прехващане. То е жизненоважна част от националната сигурност.

Свидетелите на комисията — учени на държавна служба и ръководители на разузнавателни проекти, почти едновременно изпънаха гърбове и проточиха шии, вероятно с надеждата, че Бийчъм ще поиска подкрепата им. Всеки от тях беше наясно, че подобни заседания имат съвсем реални последици, всеки имаше желание да даде своя принос.

— Бих искал да подчертая, че не всички изявления на председателя съвпадат с намеренията и мнението на тази комисия! — гневно подхвърли Парсънс, прочисти гърлото си и кимна директно към Мичъл: — Аз например предпочитам да се позова на Първата, Четвъртата и Петата поправки на конституцията и да напомня на всички гордите традиции на тази страна в областта на предприемачеството и иновациите.

Бийчъм захвърли писалката на масата и мрачно поклати глава. Трудно й беше да толерира празната помпозност, особено пък когато се намекваше за липса на респект към конституцията.

— Сенаторе, в момента не става въпрос за Хартата на правата на човека… — започна тя, но Парсънс безцеремонно я прекъсна.

— А за какво става въпрос? — извика той. — Защо Сенатът на Съединените щати привиква един от най-известните бизнесмени и го обвинява в…

— Не го обвинявам в нищо, сенаторе! — с леден тон отговори Бийчъм. — Просто исках да…

— Моля ви, моля ви! Госпожо председател, сенатор Парсънс… — Джордън Мичъл вдигна ръце като боксов рефер, който прекъсва поредния клинч. Още преди да направят встъпителните си изявления, уважаемите законодатели вече започваха да се ритат и хапят. — Разбирам добре и двете страни на проблема — добави той с онази подкупна самоувереност, с която продаваше книги и клетъчни телефони. — Но веднага искам да ви напомня, че подобни спорове и възражения са съпътствали всички открития в областта на комуникациите от телеграфа насам. В момента, в който частният сектор предложи нещо ново, правителството надава вой, че то ще блокира усилията му да защищава сигурността и благосъстоянието на гражданите. В същото време не може да се очаква, че технологическият сектор ще запази предимството си пред чуждестранната конкуренция и едновременно с това ще се подчини на наложените от вас ограничения, които отразяват неспособността ви да го управлявате.

— Ние сме във война, господин Мичъл — натъртено подхвърли Бийчъм. — Война с тероризма. Не мога да ви покажа оригиналните сведения, но ФБР и ЦРУ разполагат със сигурни доказателства, че през следващите няколко месеца се планира удар срещу някоя от големите финансови институции на Америка. А ССТ телефоните, които възнамерявате да пуснете на пазара, ще позволят на терористите сигурни комуникации и съответно ще затруднят силно нашата работа. Да не говорим, че ще бъдат дадени и човешки жертви…

Парсънс моментално настръхна. Подобно на членовете на различни сенатски комисии по сигурността, и той беше получил секретния доклад, маркиран с гриф СКИ — строго класифицирана информация — и известен сред някои вашингтонски кръгове като „Матрица 1016“, в който се съобщаваше за замисъла на малко известна фундаменталистка организация от Саудитска Арабия да атакува и унищожи Федералния резерв^[1]. Но в доклада липсваха конкретни данни и нищо не даваше право на Елизабет Бийчъм да чете морал на един от водещите американски бизнесмени.

— Основната задача на тази комисия е надзор, а не регулиране! — гневно подхвърли той. — Една от най-важните й функции е да предотвратява злоупотребата с власт, да бъде сигурна, че правителството никога не превишава правата си. Не виждам никаква връзка между класифицираните доклади на разузнаването и новата телефонна система на господин Мичъл!

— Сенаторе, разрешете — вдигна ръка Мичъл. — Напълно разбирам, че водим война с тероризма и всеки един от нас има своята отговорност. Но проблемът е там, че не можем да спрем технологическия напредък в името на сигурността. Частният сектор не би открил и разработил Интернет, микровълновите комуникации, сателитите и още хиляди забележителни открития, ако учените бяха вкарани в рамката на някакви ограничения, наложени от правителството…

— Това е друго — поклати глава Бийчъм. Беше прекарала живота си в разузнавателната общност и познаваше по-добре от всеки друг на Капитолия нейните скрити пътечки и огледални лабиринти. — Прехващането на сигнали е едно от най-силните ни оръжия за борба с тероризма, но вашето откритие изведнъж го превръща в неефективна отживелица.

— Но, моля ви! — възкликна с добре изиграно възмущение Мичъл. — Разузнавателните централи винаги са откривали начини да се справят със сложните кодиращи системи. Спомнете си за програмата „Хищник“ на ФБР или за „Ешелон“ на Националната агенция по сигурността. И двете бяха създадени за подслушване на иначе сигурни комуникационни средства, и двете показаха висока ефективност. Но хората имат определени очаквания относно сигурността на своите телефони и компютри и за щастие на потребителите моята компания откри начин да възстанови тази сигурност. Това не е предателство, а добър бизнес…

— Ние не се опитваме да ограничим правото на личен живот на американците — поклати глава Бийчъм. Две десетилетия на Капитолийския хълм бяха напълно достатъчни, за да си изгради стабилно чувство по отношение на националната сигурност и да усеща всякакви опити за спекулация в тази посока. — Ние браним своето право да разследваме и да събираме информация.

— Това ми е ясно — кимна бизнесменът. — Но вие сте публична фигура на избираема длъжност, докато „Бордърс Атлантик“ е частна компания със своите акционери, борд на директорите, маркетинг анализатори и юристи — и всички те, без никакво изключение, заявяват, че ние имаме законното и морално право да разработим тази нова технология…

— Замълча малко за допълнителен ефект на думите си, после продължи: — Ако сте убедена, че трябва да направите пъпна дисекция на новата ССТ технология, значи се включвате в отбора на нашите конкуренти. Ще ви моля обаче да не превръщате „Бордърс Атлантик“ в предизборен лозунг на своята кампания. Не ни употребявайте за политически цели.

Бийчъм се облегна в стола си, вътрешно смаяна от тази откровена арогантност. Тя възнамеряваше да се пребори с един все по-уязвим президент със залязваща репутация, а Мичъл беше усетил това и ловко го използваше за собствена изгода.

— Не вярвате в това, което казахте, нали? — подхвърли тя.

— Не мислите, че правото да спечелите някой долар е по-важно от правото на правителството да се защити.

— Аз не съм шпионин, а бизнесмен, госпожо сенатор — отвърна Мичъл и закова очи в нейните. А тя с неудоволствие установи, че от него се излъчва сила. Личното богатство на този човек беше около 47 милиарда долара, освен това управляваше огромна международна компания. Такива хора не скланят глава пред никого.

— Господин Мичъл е прав — побърза да се обади Парсънс. — Новата кодираща технология означава хиляди нови работни места, милиарди долари приходи, търговско равновесие и пазарен дял, който…

— Който означава два нови завода във вашия избирателен район! — добави неволно Бийчъм и моментално се прокле за своята невъздържаност.

Парсънс се втренчи в нея, същото сториха и останалите шестнадесет членове на комисията. Политиците често ровят в калта, но избягват да се замерят с нея. Всеки участник в политиката беше наясно, че избирателите гласуват за чековите си книжки. Затова едва ли имаше жив човек на изборна длъжност, който да не приветства в избирателния си район строителството на заводи като тези на Мичъл.

— Мисля, че уважаемата госпожа сенатор от Южна Каролина трябва да се замисли върху собственото си лобиране и протекции за тютюневата промишленост, а едва след това да хвърля камъни по евентуалното промишлено строителство в Монтана! — натъртено процеди Парсънс.

Това, което започна като кротко изслушване на свидетели, бързо се превръщаше в бой без правила.

— „Бордърс Атлантик“ е горда да разкрие близо хиляда и петстотин нови работни места в една икономически слаба област на Съединените щати — тактично обяви Мичъл. — Ние можехме да построим няколко нови завода в Тайланд, Мексико и дори в Китай, но предпочетохме да останем тук и да използваме най-високо производителната работна ръка в света… На практика се обявяваме за запазването на всички нови и високоплатени технологии в границите на САЩ, където е мястото им.

Браво, мислено изръкопляска Бийчъм. Добре се е подготвил.

— Не възразявам срещу заводите, а срещу технологията, господин Мичъл — каза на глас тя. — Тези работни места няма да струват много, ако американците, които ги заемат, живеят в постоянен страх от терористични атаки.

Спря в момента, в който усети, че говори като на предизборен митинг. Тръсна глава, на лицето й се появи широка усмивка.

— И така, преди да обявим господин Мичъл за светец, нека все пак му зададем няколко въпроса — подхвърли тя.

— Цялата сутрин съм на ваше разположение, госпожо сенатор — отвърна Мичъл и леко кимна с глава по посока на Парсънс и останалите членове на комисията. Поведението му беше самоуверено, по нищо не личеше, че се е засегнал.

Юридическият помощник на Бийчъм — харвардски възпитаник с клубна вратовръзка и измачкано сако, се приведе над нея с папка в ръка. Вътре имаше паметни записки, статистически данни, купища компрометиращи факти. Само един от тези материали — строго секретно заключение за състоянието на националната сигурност — беше достатъчен, за да накара Мичъл да седне на задните си части, облечени в отлично скроен панталон, но тя все още не виждаше смисъл да прибягва до този коз. В отсъствието на телевизионни камери и жадни за политически сензации репортери слушането не беше нищо повече от неофициално изясняване на отношенията.

Сенатор Бийчъм остави писалката и отпи глътка вода от чашата пред себе си. Демократ в царството на републиканците, тя си даваше ясна сметка, че част от тях открито оспорват нейната власт. И какво от това — запита се тя. Този мръсник е добър, но аз съм още по-добра.

 

 

— Бийф! Бийф, Бийф!

Джеръми Уолър си проби път през тълпата, търсейки най-доброто място за наблюдение. Петдесетината командоси от ООЗ се бяха струпали в близост до детската площадка, която се намираше в околностите на базата за обучение „Хамптън Оукс“ във Вирджиния. Членовете на ООЗ бяха задължени да живеят в максимална близост с основната тренировъчна база на морските пехотинци в Куонтико, с оглед бързото им събиране в случай на тревога. Това място беше на пет минути пеша оттам, а самият Джеръми съвсем наскоро беше прехвърлил семейството си в една къща малко по-нататък по същата улица:

— Разкажи им играта, Великане! — извика някой.

Център на всеобщото внимание беше Албер Девроа — щурмовак от екипа „Чарли“, когото всички наричаха „Бийф“. Висок над метър и деветдесет и тежък 134 килограма, той въпреки всичко приличаше на първокурсник от Военноморската академия, който дебютира във футболния отбор, а не на опитен агент на ФБР. Късо подстриганата му коса блестеше под яркото следобедно слънце, по врата му се стичаха вадички пот. Колената на защитните му панталони бяха изцапани с прах и следи от влажна трева. Което означаваше, че вече е опитал веднъж.

— Какъв е маршрутът и най-доброто време? — пожела да узнае един от съекипниците му.

Бийф се втренчи в лицето му, дишайки тежко. Естествено, въпросът беше риторичен — мъжете прибягват до такива неща, когато искат да скрият страха си.

„Маршрутът“ изглеждаше съвсем ясен. Бийф стоеше зад стартова портичка, направена от няколко вратички за крокет и едно градинско гребло. Добре отъпкана пътечка водеше към ливадата зад къщата му, извиваше се между щанга с тежести и портативен батут. Свършваше пред стар обръч за хула — хоп, поставен редом с градински стол от бяла пластмаса. Върху седалката беше закрепена чаша от прозрачна пластмаса, пълна до ръба с леденостудена бира „Майкълъб“.

Правилата бяха прости: всеки участник в състезанието имаше право на два опита да се промуши през обръча, да направи една лицева опора, а след това да седне на стола и да изпие бирата. Засичаше се времето на всеки опит, най-бързият печелеше.

Но, както при всички състезания между командосите на ООЗ, и тук имаше допълнителна трудност. В случая тя се криеше някъде между обръча за хула — хоп и градинския стол. Съвсем наскоро Албер беше инсталирал невидима ограда за кучето си, която минаваше по границите на парцела. А обръчът лежеше точно върху заровения в земята шоков сензор.

По всяка вероятност всички щяха кротко да си хапват хамбургерите с царевица, ако една от съпругите не беше изказала мнението, че електрошоковият сензор е доста жестоко средство за възпитание на домашните любимци. На което Албер отвърна, че вече го е изпробвал върху себе си и го намира за напълно поносим. Това твърдение роди и идеята за предизвикателството. То от своя страна ги отведе до създаването на правилата, а правилата — до самото състезание. Само двадесет минути по-късно всички гости от мъжки пол се изсипаха пред къщата, за да се пробват срещу невидимата преграда.

Джеръми съзнаваше, че участието в това състезание го поставя в доста трудно положение. В качеството си на член на ШНО — Школата за нови оператори към ООЗ — на изпитателен срок, той все още не беше утвърден в постоянния състав на елитния клуб. Агентите ветерани наоколо несъмнено щяха да очакват пълно себеотдаване от него, но това съвсем не означаваше, че ще им е приятно да бъдат победени от един „шибан новак“.

От дипломирането го деляха само три дни и никак не му се искаше да настройва срещу себе си хора, под чието командване щеше да бъде през следващите пет-шест години.

— Хайде, скъпи, направи го!

Присила, съпругата на Албер, се беше надвесила от задната веранда и крещеше с пълен глас. Повечето съпруги на командосите не биха си позволили подобна намеса, но Присила беше известна с буйния си нрав. С едната си ръка размахваше ръжена от барбекюто, което димеше до нея, а с другата придържаше Бийф младши. Изобщо не й пукаше как изглежда, сега всичко беше въпрос на чест.

Джеръми си намери място в края на тълпата и леко поклати глава. Независимо от характера на състезанието, всеки от командосите размахваше като ятаган дълбоко вродената си максима, че единствено най-силните оцеляват. Това вероятно имаше смисъл, но само донякъде. Разбира се, че само първият печели при евентуалната престрелка. Второто място е без никакво значение.

— Готов ли си?

Бийф раздвижи глава наляво-надясно върху масивните си рамене, пропука с пръсти и кимна. Ароматът на сандвичи с раци и свинска скара се носеше на вълни над потъмнялата трева в задния двор. Сред тълпата се гонеха деца, които очевидно нямаха никакво отношение към предстоящата война на възрастните.

— По местата…

Куини, който също беше възпитаник на Военноморската академия, беше застанал близо до стартовия бокс. Едната му ръка лежеше върху рамото на Албер, а другата стискаше хронометър.

— Готови…

Тълпата се смълча. Присила Девроа свали ръжена.

— Старт!

Настъпи пълна лудница. Петдесет яки мъже и избрана част от синовете им започнаха да крещят с пълно гърло, сякаш бяха свидетели на бой с камъни.

— Бийф, Бийф, Бийф!

Във въздуха се появи гора от стиснати юмруци, всички се надсмиваха на мъките на Бийф.

Отначало той тръгна бавно, поставяйки нетърпението си под контрол. Първите десетина крачки бяха лесни, но с приближаването му към заровения в земята сензор, кучешкият нашийник около врата му започна да издава предупредителни сигнали право в ушите му. Напредването стана значително по-трудно, а сигналите се превърнаха в шокови заряди. Тялото му беше пронизано от силна болка, тъй като естествените му електрически заряди бяха превърнати в импулси за блокиране на мускулите.

Бийф направи опит да увеличи скоростта, съзнавайки ясно, че първи ще блокират основните двигателни мускули. Краката. После гърбът. Ще се сгърчат до степен, която ще направи невъзможни каквито и да било движения, независимо от усилията на волята му.

Вкара в действие всичките си 134 килограма мускули и сухожилия. Така трябва да бъде, рече си. Присила го гледаше, колегите щурмоваци го подкрепяха. Целият ООЗ разчиташе на него, мамка му! В случай че не успее да се добере до стола, там можеше да се окаже някой проклет новак, който несъмнено ще поиска да спечели „Кучешката“ купа. А това не се беше случвало нито веднъж през цялото 21-годишно съществуване на ООЗ.

Бийф прекоси поляната, гмурна се в обръча и падна на колене. Макар и с цената на огромни усилия, дланите му успяха да се залепят за земята.

Една лицева опора, рече си той. Само една! Опразването на халбата с бира беше лесна работа.

 

 

На триста петдесет и пет километра южно от Куонтико, в околностите на Ралей, Северна Каролина, седмина корпоративни мениджъри се бяха събрали да изиграят една друга игра. Центърът „Д’Артанян“ по нищо не се различаваше от хиляди подобни на него бизнеспаркове — половин дузина едноетажни бунгала с остри покриви, големи прозорци и предостатъчно места за паркиране. Зъболекарите и педиатрите ги харесват заради спокойната атмосфера и лесния достъп. Офис 411 беше нает само седмица по-рано от медицинското дружество „Д-р Ернандес и сътрудници — общопрактикуващи лекари“. Съответният надпис на вратата все още миришеше на боя.

В скромно обзаведената чакалня седяха шестима мъже и една жена. Слънчевите лъчи проникваха през евтините щори. Купчина парцаливи списания лежаха върху масичката, имитация на дърво. На стените бяха окачени репродукции в дървени рамки, купени от второкласен супермаркет.

— Проклети евтинджоси! — полугласно изръмжа един от бизнесмените. — Виждал съм публични домове, които са обзаведени по-добре!

Един-двама от присъстващите кимнаха с усмивка, другите не реагираха.

Няколко минути след появата им се отвори една от вътрешните врати и на прага се изправи възрастна сестра с очила на носа и хокейни наколенки на краката. На табелката на ревера й пишеше „Деби“.

— Добър ден — поздрави тя. — Доктор Ернандес ще ви приеме след секунда, но за да приключим по-бързо, ще ви помоля да се съблечете по бельо.

— Стига бе! — реагира един от новодошлите. Всички бяха шефове на могъщи и световноизвестни компании, а тази лелка им заповядва да свалят дрехите си! Нечувано! На всичкото отгоре сред тях имаше и една жена, при това изключително привлекателна жена! В корпоративна Америка не стават такива неща. Особено пък в днешно време, когато един случаен поглед може да стане повод за обвинение в сексуален тормоз.

— Моля, направете го — настоятелно рече сестра Деби и тръгна да излиза. — След малко се връщам.

Отначало никой не помръдна, но след кратка размяна на изпитателни погледи пръв се раздвижи корпоративният шеф по сигурността на име Дитер Планк — блед мъж с очила, който бавно разхлаби възела на вратовръзката си „Хермес“, разкопча ризата си и изрита леките си мокасини марка „Ферагамо“. Докато другите петима мъже и дамата седяха неподвижно и се чудеха дали наистина искат да свалят раираните си брони, господин Планк спокойно смъкна панталоните, събра останалите си вещи и ги положи в спретната купчинка на килима.

После се върна на мястото си. Коремът му се сгъна на няколко пласта, които бяха абсолютно лишени от косми и изглеждаха странно — като млечнобели кренвирши, полегнали един върху друг в скута му. Очилата със сребърни рамки мътно проблясваха на изпотения му нос.

Няколко минути по-късно вратата се отвори и сестра Деби отново влезе в стаята.

— Докторът ще… — Рязко замълча, очевидно смаяна от факта, че пациентите не бяха изпълнили разпореждането й. — Много се извинявам — рязко смени тона си тя, — но докторът е прекалено зает и не може да ви чака!

Категоричността на тези думи не остави никакво място за недоразумения. Тези млади лъвове на американския бизнес печелеха десет пъти повече от нея, но първата крачка към поста изпълнителен директор на компанията минаваше през вратата зад гърба й. А Деби държеше ключа.

— Виждам, че сте готов, сър — извърна се към германеца тя. — Оттук, ако обичате…

Дитер вдигна акуратно сгънатите си дрехи и зашляпа с боси крака след нея. Вратата се затвори зад гърба му с леко щракане.

— Майната му! — обади се след малко един от другите мъже, смъкна костюма и жилетката с марка „Хуго Бос“ и остана по изненадващо яркочервено бельо. Консултантът по човешките ресурси от Орландо изчака още една минута, после намръщено започна да сваля дрехите си. В рамките на няколко минути се съблякоха и всички останали. В корпоративния свят, в който цветът на дизайнерския етикет често е достатъчен критерий за мощ или уязвимост, тези хора току-що бяха признали своето безсилие.

 

 

Докато Джеръми Уолър и колегите му се къпеха в морето от тестостерон навън, жена му Каролайн седеше в компанията на останалите съпруги от ООЗ и се опитваше да запази самообладание. Десетмесечният Патрик беше пропуснал следобедния си сън и никак не беше щастлив. Мади и Кристофър лудееха наоколо заедно с останалите деца. В понеделник на Каролайн й предстоеше презентация в службата и никак не й беше до глупостите, с които си запълваха следобеда.

Но денят беше предварително отреден за ООЗ. Точка по въпроса. Никакви спорове, никакви извинения. Церемонията включваше и официалното завършване на ШНО, но това беше отделна работа. Днес беше ден на семейството и присъствието на всички беше задължително.

— Какво прекрасно момченце! — възкликна една жена с префърцунен вид, която протегна ръка да избърше лигите, плъзнали по брадичката на Патрик. — Вие вероятно сте Каролайн Уолър, а това трябва да е Патрик…

Сякаш разпознал името си, Патрик отново започна да реве. Добре подбран момент, няма що, рече си Каролайн.

— Аз съм Луиз Канел, скъпа — представи се дамата и я възнагради с бодряшка усмивка. — Исках само да ви поздравя с добре дошли на борда…

Каролайн беше чувала това име. Съпругът на дамата беше Стив — един от командирите на щурмовите екипи.

— Приятно ми е — промълви тя, без да знае какво друго да добави. Как се благодари на съпругата на човек, заради когото Джеръми всеки ден се прибира подут, окървавен и полумъртъв от умора?

— Обадете ми се начаса, ако имате нужда от нещо… Трябва да се държим заедно, докато нашите момчета си вършат работата.

Луиз я дари с още една любезна усмивка, след което се обърна и изчезна. Каролайн не остана с впечатлението, че ще изпита желание да й довери най-съкровените си тайни, но все пак замълча.

Рязката промяна в начина на живот дойде малко неочаквано за семейство Уолър. Първите четири години след постъпването на Джеръми във ФБР бяха чудесни. Живееха в Спрингфийлд, Мисури — жив, приятен и нескъп град, който им предлагаше съвсем поносим стандарт на живот срещу началната заплата на Джеръми от 41370 долара годишно. Северна Вирджиния от своя страна изглеждаше като огромна човешка спалня, лишена от всякакво чувство за общност. Тук жилищата бяха далеч по-скъпи, а в продължение на близо година тя остана у дома с бебето и това създаде особена празнина в биографията й, която причини доста проблеми при търсенето на работа. Дори с диплома на магистър по психология, тя беше принудена да приеме нископлатено място в някаква общинска служба.

За щастие Мади и Крис харесаха новото си училище, намериха си и много приятели в квартала. Съпругите на останалите курсанти в ШНО бяха изградили нещо като затворена мрежа за взаимопомощ, която се занимаваше с всичко — от гледане на децата до първата среща на някое поизраснало момиче. Джеръми изглеждаше истински щастлив с новата си работа, въпреки неустановеното работно време и честите контузии. Това беше неговата сбъдната мечта и тя постепенно свикна с нея.

— Мамо, мамо, следващият ще бъде татко!

Мади се стрелна покрай нея, зачервена и възбудена. Езикът й се показа през дупката на мястото на предните й зъби, превръщайки нормалния английски език в трудноразбираемо фъфлене.

Патрик я гледаше втренчено изпод биберона си, усещайки края на спокойния период.

— Каролайн! — извика женски глас, след което пред нея изскочи Присила Девроа, окачила Бийф младши на специалните презрамки пред гърдите си. — Мъжът ти сериозно е решил да натрие носа на другите! Няма ли да го гледаш?

Това изобщо не й беше минало през ума. Но предвид поведението на останалите съпруги, просто нямаше друг избор. Жените на командосите винаги им засвидетелстват подкрепата си. Това правило е всесилно точно толкова, колкото и брачната клетва.

— Хайде, скъпа, върви — подкани я Мелиса Товар и протегна ръце да поеме Патрик, кимайки към задната веранда. — Викай за него!

 

 

Сестра Деби се появи в чакалнята точно час и десет минути по-късно, когато шестимата бизнесмени вътре вече бяха крайно изнервени. Те продължаваха да седят разсъблечени, лишени от обичайните лаптопи, електронни бележници и клетъчни телефони, с които да си запълват времето. Мъжът с червения комплект се беше сгушил на креслото с наметнато на раменете сако, потънал в дълбоко притеснение. Единствената жена беше най-накрая, запазила самообладание и пренебрегваща крадливите погледи на останалите, привлечени от изящното й италианско бельо.

— Неприятно ми е да го кажа, но доктор Ернандес беше повикан за спешен случай в болницата — подвикна през отворената врата сестрата. — Страхувам се, че ще се наложи да уточним нов час за визитата ви по-късно през седмицата…

Изявлението й беше посрещнато с мрачно мърморене и тежки въздишки. Тези хора не бяха свикнали да си губят времето, най-малкото, — след като са ги съблекли по долни дрехи.

— На излизане се отбийте на рецепцията, за да си запазите час — добави сестра Деби и побърза да изчезне.

— Тая май си прави майтап с нас! — възкликна мъжът с червеното бельо, после се наведе за дрехите си на пода и побърза да намъкне панталоните. — Цяла сутрин висим да чакаме някакъв тъп преглед, третират ни като шибани новобранци! Нямам време за подобни глупости!

— А бе тия за какви се мислят? — подкрепи го един от останалите бизнесмени, без да се обръща конкретно към никого. Другите мълчаливо се обличаха, успели да запазят самообладание. Вратата се отвори, когато всички бяха готови. На прага се изправи сестрата с бележник в ръце.

— Съжалявам, че ви причинявам неудобство, но току-що уредихме да ви прегледа друг доктор — обяви тя. — Ще ви помоля отново да се съблечете…

— Без мен! — отсече мъжът с червеното бельо и тръгна към изхода, последван от още един бизнесмен. Останалите четирима покорно се съблякоха, изпълнявайки искането на сестрата.

— Мислех, че след уволнението от флота няма да ми се налагат подобни неща — промърмори един от мъжете, но върху лицето му липсваше недоволство. Човекът просто се опитваше да завърже разговор.

Адвокатът латиноамериканец до него протегна ръка и се усмихна:

— Джоел Гарсия от юридическата кантора в Ню Йорк… И вие ли сте тук заради проекта „Куантис“?

Бившият моряк кимна и се представи:

— Фред Хастингс от офиса в Портланд.

— Марк Ден Оудън — последва го и мъжът до тях. — Аз съм мениджър на завода в Банкок.

Последният кандидат — високата жена с атлетична фигура и ориенталски черти, седеше с прибрани колене и отпуснати в скута ръце. Равномерно загорялото й, добре поддържано тяло под скъпата дантела излъчваше меко сияние и неудържимо привличаше погледите на останалите.

Жената би могла да се представи като Сирад Мално, вицепрезидент на филиала за електронни технологии на компанията в Атланта. Би могла да се похвали с шеметното си издигане по корпоративната стълбица или пък да посочи, че от централата в Ню Йорк са я повикали специално за новата длъжност. Но тя не направи нищо подобно. Сдържана и спокойна, хубавата жена в края на редицата продължаваше да мълчи и да гледа право пред себе си.

 

 

Джеръми тактично изчака и зае място в редицата на желаещите да се пробват едва когато се увери, че всички ветерани са минали преди него. Не след дълго Куини сложи ръка върху рамото му и нулира хронометъра си. Групичката на школниците от ШНО се беше оформила малко встрани и изразяваше подкрепата си с вдигнати палци и приятелски подвиквания. Всички разбираха, че Джеръми има последен шанс да подобри постижението на Бийф. Макар че мъжагата от ООЗ не успя да стигне до бирата, той единствен съумя да се промуши през обръча и да направи лицева опора. Останалите участници в състезанието отпаднаха далеч по-рано, въпреки огромното си желание за успех.

— Готов ли си? — попита Куини.

Джеръми се наведе и прехвърли тежестта си на левия крак, после разпери ръце и закова очи в стола, който се белееше в другия край на полянката.

— По местата, готови…

— Опа-а! — изкрещя Лотшпайх, предизвиквайки доста недоволни гримаси. Новобранците трябва да си държат устата затворена.

— Старт! — извика Куини.

Джеръми рязко полетя напред — като състезател по дълъг скок, който иска да набере максимална скорост, преди да се отлепи от земята. Очите му бяха заковани в обръча за хула — хоп, ушите му изключиха всякакви звуци, дори и поощрителните възгласи на тълпата. Ярката следобедна светлина помръкна, миризмата на печено месо изчезна. Звънкото гласче на Мади се стопи някъде надалеч.

За разлика от повечето хора, които в подобни моменти се стремят максимално да се съсредоточат върху конкретната цел, Джеръми започна да обмисля различните възможни варианти. Вместо да избере един-единствен подход за решаване на проблема, умът му се стремеше да обхване цялото огромно разнообразие от възможности.

Това не остана незабелязано от оценителите на ООЗ по време на селекционния процес. Докато повечето кандидати си пробиваха път с главата напред, преодолявайки препятствията с груба сила, Джеръми прилагаше творчески решения и проявяваше изобретателност. По време на една от тренировките с виртуално вземане на заложници той избягна пряката конфронтация, като се престори на обикновен уличен пияница и успя да се промъкне през задната врата, докато ООЗ оценителите очакваха класическа директна атака. Друг път спечели първото място в 30-километров преход през пресечена местност благодарение на хрумването си да задигне велосипед от гаража на полицейската академия, с който безпрепятствено задмина всички свои конкуренти.

Какви правила — учудено попита той, когато един от участниците го обвини в измама. Бяха им посочили крайната цел с потвърдени от системата за глобално позициониране координати на финала. Никой не спомена за каквито и да било правила за преодоляване на разстоянието.

Оперативното командване на ООЗ прие аргументите му и продължи да наблюдава изявите му с нарастващ интерес. И той напълно го оправда. Независимо дали участваше в предварително аранжирани арести, престрелки на „Периметъра на смъртта“, роли под прикритие, или физически състезания, той неизменно подхождаше творчески и се показваше невероятно изобретателен. Невинаги беше най-бързият или най-силният, но винаги успяваше да постигне състояние на бистър ум и бързи реакции.

Индустриалните психолози, наети за оценка на кандидатите, единодушно подчертаваха това в своите доклади. Невероятно, пишеше в тях. Забележително. И координаторите по селекцията от ООЗ бяха съгласни с тях. Резултатите на още двама кандидати се доближаваха до Джеръми по отношение на коефициента за интелигентност, но никой не съперничеше на психологическия му профил. По отношение на оригиналност, интуитивна интелигентност и емоционална зрелост (все ключови качества за командоса от ООЗ) този човек се открояваше далеч над останалите. Беше наистина съвършен.

Но докато се приближаваше към обръча, Джеръми изобщо не мислеше за тестове за интелигентност или личностни характеристики. Улови усмивката на Каролайн, която междувременно се беше появила на верандата. Мади се спускаше по пързалката в съседство, а екипът го наблюдаваше със смесени очаквания. Тръсна глава и се съсредоточи върху непосредствения проблем. Единствените препятствия между него и халбата студена бира бяха неколкостотин волта електрическо напрежение и едно гимнастическо упражнение.

Прекоси полянката, изчака да се приближи на около метър и половина от обръча и скочи. Ръцете му се приземиха във вътрешността на обръча, колената му рязко се присвиха и се залепиха за корема, тялото му се стрелна напред. Мускулите му изразиха протест с няколко инстинктивни спазми, но те бяха като детска игра в сравнение с това, което последва. Остра като нож болка проряза черепа му и светкавично се спусна надолу по гръбначния стълб. В съзнанието му се появиха странни възприятия: миризма на разтопен марципан, вкус на лимон, тънък писък в ушите.

Една лицева опора, нищо повече, рече си той. Протегна ръцете си напред, рефлексът свърши останалото. Разбра, че е победил в момента, в който се оттласна нагоре и застана на колене. Усмихна се, въпреки че продължаваше да се тресе от високото напрежение. Оставаше му единствено да седне на стола и да изпие бирата.

Бавно се изправи на крака и застана в средата на кръга. Уви полупарализираните си длани около халбата, обърна се да седне и стъпалата му се отлепиха от земята.

После всичко свърши. Болката изведнъж изчезна. Съзнанието му отново започна да възприема звуците и формите. Отделни части на тялото все още го боляха, но това беше по-скоро спомен за болката, отколкото реално усещане. Мади ентусиазирано му махаше от горната площадка на пързалката.

Обърна се да погледне групата командоси от ООЗ, скупчени на хвърлей камък от него. Колегите от школата бяха малко встрани и стискаха палци да има сили да довърши състезанието. Фриц Лотшпайх — най-близкият му приятел сред тях — бавно кимна с глава, подканяйки го да сложи точка на проклетия регламент.

Но нещата не бяха толкова прости. Тук ставаше въпрос за традиции. Джеръми бе имал шанса да се отличи от тълпата, да бъде забелязан. Колегите му вероятно не бяха допускали нищо подобно до момента, в който краката му се отлепиха от тревата, а тялото му се отпусна в пластмасовия стол. Тези действия доведоха до изключването на електрическия ток, просто защото източникът беше изгубил заземяването си — в случая собственото му тяло. Прост физически закон, известен на всички от ученическите години. Благодарение на него птиците могат да кацат невредими по далекопроводите с високо напрежение. В момента, в който краката му се отделиха от добре отъпканата пътека, проклетият нашийник се превърна в обикновена кожена каишка, която дори Мади би могла да нахлузи на врата си без никакъв проблем.

Тълпата го зяпаше така, сякаш в центъра на кръга се беше настанил някакъв призрак с подвити нозе. Така изтекоха двадесетина секунди, може би и повече.

— Пресвети Боже! — изръмжа най-сетне Бийф. — Какво му стана на тоя човек?

Джеръми изчака още малко, сигурен, че вкусът на разтопен марципан ще се разсее. После вдигна халбата и се обърна към скупчените зрители.

— За ШНО — кратко обяви той.

Всякакви други тостове биха се възприели като предизвикателство.

 

 

Сестра Деби се появи в чакалнята след още час и половина.

— Няма да повярвате — промърмори извинително тя. — Но вторият доктор, който трябваше да ви направи тестовете, напусна клиниката по лични причини… Много съжалявам, но в крайна сметка ще се наложи да ви запишем нов час.

Гарсия шумно се изсмя. Хастингс само поклати глава и побърза да посегне за панталоните си.

— Какво ви става, бе хора? — попита с недоумение той.

— Просто си върша работата — отвърна сестра Деби и побърза да затръшне вратата след себе си.

Директорът на завода в Банкок бавно започна да закопчава ризата си.

— Изобщо не ми пука — промърмори той. — Нали всичко става в работно време?

Жената се обличаше със същите спокойни движения, с които се беше съблякла. Първо полата, после бялата ленена блузка и коланчето. Закопча дрехата си с бързи и точни движения, обръщайки гръб на останалите.

— Можете ли да повярвате? — попита я Хастингс, едва сега осъзнал, че тази жена цяла сутрин не беше отворила уста. — На бюрото ме чакат два недовършени доклада. Ако знаех, че ще ни…

Рязкото отваряне на вратата го накара да млъкне. На прага се появи сестра Деби. Ръцете й притискаха бележника към гърдите, очите й гледаха надолу.

— Току ще се обадиха от централата — обяви тя. — Казаха, че изпращат програмния директор, който ще ви прегледа… — Замълча за момент, а когато се обади отново, гласът й издайнически потрепери: — Искат пак да се съблечете…

— Да бе, как не! — саркастично се изсмя Хастингс. — Кажете на вашия програмен директор да ми целуне задника!

Гарсия завърза обувките си. Ден Оудън закопча колана си.

— Хайде — обърна се директорът на завода към жената. — Не позволявайте на тези идиоти да ви правят на маймуна!

Сестра Деби гледаше как тримата мъже се насочват към изхода. В чакалнята остана единствено мълчаливата жена, която свали жакета си и отново започна да се съблича.

— На практика това няма да е необходимо, госпожо — спря я Деби. — Докторът ще ви приеме веднага…

Изчака Сирад да приведе тоалета си в ред, след което й направи знак да излезе от чакалнята и я поведе по някакъв коридор. Крачеше бързо и продължаваше да държи бележника като щит пред гърдите си.

— Благодаря за сътрудничеството — усмихна се тя миг след като спря пред една затворена врата. — Много мило от ваша страна, че приехте спокойно това, на което ви подложихме…

Обърна се и почука два пъти, после отвори. Помещението се оказа ослепително бяла стая, обзаведена единствено с продълговата заседателна маса със стъклен плот и шест обикновени стола. Край нея се бяха настанили неколцина мъже, които правеха отметки в бележниците пред себе си.

— Поздравления, госпожице Мално — обади се мъжът, заел председателското място. — Вие току-що преодоляхте първото препятствие в процеса на кандидатстването си.

Сирад смаяно поклати глава, неспособна да произнесе дори една дума. Това съвсем не беше лекарски кабинет. Мъжете около масата нямаха намерение да правят медицински прегледи, просто защото бяха същите шестима колеги, които бяха чакали цял следобед заедно с нея. А човекът, който я поздрави, беше Дитер.