Кристофър Уиткомб
Снайперистът (19)

18.

Дитер надникна в кабинета, кимна с глава и влезе.

— В момента съм зает, Дитер — опита се да го спре Хамид.

Но шефът на сигурността в „Бордърс Атлантик“ се насочи право към бюрото му, отмести с ръка чертежите и тръсна един обемист плик върху безупречно подредения плот „Дънхил“.

— Хей, какво правиш? — инстинктивно се дръпна Хамид, тъй като от плика потече струйка ситен пясък.

— Хвърли им едно око — процеди Дитер и скръсти ръце пред гърдите си. — Нали точно това чакаше?

Хамид използва правоъгълната канцеларска гума, за да раздели и нареди пред себе си две подчертани в жълто изрезки и пет написани на машина страници. Всички бяха прегънати няколко пъти и изглеждаха доста износени.

— Това оригинални документи ли са? — попита той и изведнъж се приведе напред, забравил за праха. — Приличат ми на някакви боклуци!

— А ти какво очакваш от бегълци, които се крият из пясъците? — процеди все така враждебно Дитер. — Хайде, прочети ги!

Германецът владееше арабския не по-зле от Хамид, но част от страниците съдържаха само цифри. Именно за тях му беше необходим превод.

След няколко минути Хамид се облегна назад и прокара пръсти през косата си.

— Невероятно! — прошепна той и изпусна въздуха от гърдите си. — Тук има най-малко 250 шифровани банкови сметки. Плюс инструкции за трансфери, имена и адреси на Интернет кафенета из цяла Европа. Започна ли да проверяваш някоя от тях?

— Не — отвърна Дитер, отпусна ръцете си покрай тялото и заобиколи бюрото. Пръстът му се заби в лаптопа, легнал кротко до кошчето за входяща кореспонденция. — Само ти и Мичъл притежавате достъп до рутинната схема и шифрите…

— Стига бе! — засмя се Хамид. — Нима твърдиш, че има тайни, до които дори прочутата „Заешка дупка“ няма достъп?

— Провери сметките! — сухо се разпореди Дитер.

Хамид се поколеба, после включи лаптопа и започна серия от движения с мишката. На три пъти набра пароли, за да преодолее засекретен достъп, след което започна да преглежда един файл, за който всички индустриални нации без колебание биха влезли във война.

— Първата страница представлява списък на рутърни номера от „Фед Уайър“, плюс поредица от трансфери, направени от Федералния Резерв — обяви след известно време той.

— И? — погледна го с очакване Дитер.

— Федерален резерв Лос Анджелис… Атланта… Чикаго… Маями… Далас… Всички са тук. Някои вътрешни кодове, пароли за персонални лаптопи, но… Господи! Тези номера на банкови сметки! Няма никаква информация за средствата, които се крият зад тях!

— А рутърните кодове? — попита Дитер. За него достъпът до един куп лични сметки не означаваше нищо. Целта му беше да обхване генералната схема…

Хамид отново задвижи мишката и курсорът се плъзна върху серия от полиномни шифровъчни алгоритми, използвани от националната банкова система за движението на почти всички парични масиви в страната. За да се сдобие с тях, „Бордърс Атлантик“ беше изразходвала милиони долари, три години напрегнат труд и немалка доза късмет. И ето че дойде времето да ги използват по предназначение — насочвайки ги към купчина измачкани жълти листа от бележник, намерени някъде в йеменската пустиня.

— Тук са! — прошепна Хамид и пръстите му нервно затичаха по клавиатурата. В паметта на лаптопа му се съхраняваха страници със секретна информация от банки и други финансови институции на четири континента. Малайзия, Швейцария, Венецуела, Обединените Арабски Емирства, Камерун, Иран… Списъкът покриваше няколко десетки страни.

— Това е много по-задълбочено, отколкото сме очаквали! — поклати глава Хамид, докато ръцете му продължаваха да работят със светкавична бързина. — Ясно е, че разполагат с вътрешен човек…

— Какво ще рече това? Само пари ли придвижват, или…

— Не, съвсем не се занимават само с парични трансфери — сбърчи чело Хамид. — Тук има неща, за които дори аз не съм подозирал!

— Какво искаш да кажеш?

Дитер се занимаваше с куп деликатни проблеми, но в такава огромна и сложна корпорация като „Бордърс Атлантик“ беше невъзможно един човек да обхване всичко.

— Парите никога не спят — поясни Хамид. — Всяка вечер притежателите на банкови сметки и ценни книжа, от пенсионираните автомобилни монтажници в Детройт и фермерите в Канзас до спекулантите в Ню Йорк, си лягат с мисълта, че парите им също почиват в хранилището на някоя банка. На практика обаче техните спестявания обикалят света, играят на международните финансови пазари, фондови и стокови борси. С тях се купува петрол, покриват се ипотеки, плащат се лихви… И докато собствениците им кротко спят, те нарастват и се свиват, а понякога и напълно изчезват… В Съединените щати всичко това се осъществява на практика от дванадесет банки на Федералния резерв, пръснати по всички краища на страната…

— За какви суми говориш? — попита Дитер. — Милиарди? Десетки милиарди?

— Тук не става въпрос за конкретни суми, Дитер — поклати глава Хамид. — Става въпрос за брутния вътрешен продукт. За обединения ресурс на най-могъщата икономическа сила в света!

Мишката в ръката му щракна два пъти и на екрана се отвори ДОС прозорец, който примигна два пъти и се превърна в искане за парола.

— Става въпрос за финансовите причини, поради които Америка е люлка на свободата и роден дом на силните и смелите…

— Това ли искат да притежават? — присви очи Дитер.

Хамид обърна гръб на екрана и плъзна пръст по първите две страници, гъсто изписани с текст на арабски.

— За съжаление все още не мога да кажа какво искат да притежават — промърмори той. — Това тук доказва, че имат достъп до системата и притежават уменията да я манипулират, но нищо не сочи как и къде планират да нанесат удар. Може би търсят начин да откраднат огромни парични средства или просто да разбият системата, на която се крепи доларът. Няма начин да узнаем това, тъй като в момента, в който се опитаме, компютрите ни предлагат чертеж за ключалката, но никаква идея за ключа, който я отваря…

Очите на двамата се сведоха към измачканите листове. В свят, в който парите са най-силното оръжие, очертаващият се от тези документи заговор можеше да се окаже по-опустошителен от водородна бомба.

— Трябва да ти призная, че особено ме тревожи една от датите, които са описани тук… — загрижено подхвърли Хамид и посочи с молива си към датата върху първата страница на документа. — Всичко това трябва да се задейства през следващата седмица!

 

 

— По дяволите, Елизабет! — огорчено изръмжа адвокатът на Бийчъм. — Защо не дойде първо при мен? — Филип Матюз крачеше напред-назад из кантората си като ранено куче, търкайки чело в опит да разбере защо клиентката му е говорила с ФБР без него и е обсъждала следствието, което лесно би могло да я вкара в затвора до края на дните й. — Не можеш да отидеш направо при хората, които искат да те унищожат, и да им поднесеш информацията на сребърна тепсия!

Бийчъм седеше на дивана с кръстосани крака.

— Нищо не съм им поднесла, Филип — успокоително промърмори тя. — Ние с Джеймс разполагаме с информация, която ще докаже, че всичко е една зле скроена игра. Именно ФБР може да докаже невинността ми.

— ФБР не доказва ничия невинност, Елизабет. Тяхната работа е да доказват точно обратното и да вкарват хората в затвора. А това е едно от най-важните им следствия от няколко години насам, тъй че едва ли ще си позволят да загубят заради някаква техническа подробност!

— Те са длъжни да проверят всяка улика, включително и онези, които ме оневиняват. Мисля, че агент Милбанк е честна жена, която ще ми помогне. Наистина го мисля!

— О, я стига! Спомни си с кого имаш работа! А по въпроса за честността не е зле да се обърнеш към Ричард Джуъл… Ето какви са фактите: ФБР разполага с изобилни преки и косвени доказателства, че ти си застреляла служител на Съвета за национална сигурност, в нарушение на федералните закони.

— Но те не разполагат нито с труп, нито с пръстови отпечатъци! — извика Бийчъм. — Да не говорим за тромавата работа около онази касета! Не съм виждала по-зле скроено следствие!

— Първо на първо, на тях изобщо не им трябва труп! — мрачно поклати глава Матюз. — Член на президентския екип е изчезнал, а кръвта му е по цялата ти къща. Твоите отпечатъци са върху пистолета, с който е стреляно, а полицията счита, че разполага с достатъчно логичен мотив. В допълнение има доказателства, че този човек е разполагал със значителна информация за ново секретно оръжие, срещу което сте се обявили ти и твоята Комисия по разузнаването. Това са открили на касетата. И докато този човек не се предаде в полицията, предлагайки своето логично обяснение на събитията, ние ще трябва да доказваме, че ти не си го убила!

— Не съм, разбира се — промърмори тя.

Джеймс, който до този момент седеше и слушаше, реши, че е време да се намеси.

— Ти не разбираш, Филип — обади се той. — Тук не става въпрос за някакъв отчаян ход на защитата. Ние наистина разполагаме със запис, който я оневинява напълно. Запис, който доказва, че някой се е опитал да й припише престъпление, което не е извършила.

Но Филип почти не го чу.

— Ще ти кажа какво ще направим, Елизабет — замислено промърмори той.

— Хей, ти слушаш ли какво ти казвам? — повиши тон Джеймс. — Ключът към спечелването на делото не е да обявиш клиентката си за невменяема, а да докажеш, че е станала жертва на заговор! Ако искаме да й спасим живота, ще трябва да намерим начин да се сдобием със записа на НАС.

— Стига с този проклет запис! — избухна адвокатът. — Какво ще ни помогне той в съда? След като вече сте казали на ФБР за неговото съществуване, обвинението ще заяви, че всичко е предварително планирано. Никой не познава по-добре от Елизабет тайните техники за подслушване. Дори да убедим съдебните заседатели, че вашата теория е вярна, държавата ще обяви, че става въпрос за строго секретна технология за събиране на секретна информация, която е пряко свързана с националната сигурност, след което ще откаже всякакво сътрудничество. Надеждите ви са абсолютно безпочвени!

— Забравяш, че става въпрос за живота ми — обади се Бийчъм.

— Не го забравям, Елизабет. Но ти си допуснала огромна грешка… — Замълча за момент, после продължи, но вече с по-спокоен тон: — Ако искаш да имаш някакъв шанс да завършиш дните си в тютюневата плантация на баща си, най-добре е да забравиш тези глупости и да оставиш защитата на мен!

Елизабет мълчаливо го изгледа, след това премести очи върху Джеймс.

— Ценя това, което се опитваш да направиш за мен — надменно промълви тя, опитвайки се да уязви човека срещу себе си. — Но ние с Джеймс имаме по-важни задачи от празните приказки с разни наемници. Можеш да процедираш както намериш за добре, но Джеймс и аз имаме работа!

След това двамата с асистента станаха и си излязоха. Ей така, без дори да кажат сбогом.

Филип изчака малко, после стана и набра един номер. Насреща отговори спокоен мъжки глас. Каза само ало.

— Има някаква касета — направо започна адвокатът, сигурен, че гласът му ще бъде разпознат. — Запис на телефонно обаждане, който може да се превърне в проблем…

— Ясно — отвърна гласът. — Къде да я търся?

— Няма да я търсиш. Тук нещата трябва да се обмислят добре. Дай ми два часа, след това пак ще ти позвъня. Трябва да действаме много внимателно.

— Знаеш къде да ме намериш — рече гласът.

Филип прекъсна връзката и разтърка очи. Винаги се беше гордял с логиката на мисълта си, винаги беше убеден, че като адвокат по граждански и наказателни дела може да предвижда пет-шест хода напред и да изпреварва противниците си. За нещастие този път беше направил пропуск. Много важен пропуск. Разполагаше със съвсем малко време да поправи грешката си, а начинът беше само един…

 

 

В късния следобед Джеръми пристигна в Кемп Пиъри. Двата часа шофиране бяха достатъчни, за да се отърси от напрежението на последните няколко дни, но не и за да обмисли бъдещето. Ако каже истината на Каролайн, тя положително щеше да поиска от него да напусне отряда, да подаде молба за работа в Съвета за професионална отговорност или още по-нагоре — в самото министерство на правосъдието. Защото сегашната му работа не беше свързана с налагането на закона, а с чисти убийства.

Но убийства, поръчани от кого? Разрешението за такива операции със сигурност идва от най-високо място. Фалшиви паспорти, корпоративен самолет, контакти с резидента на ЦРУ в Аден, изтегляне на боен кораб с помощта на морската пехота… Списъкът беше доста дълъг. Някой е дърпал доста конци, за да организира операцията на такова ниво, да вкара и изкара от Йемен двама професионални командоси, като преди това ги снабди със секретно оръжие. За подобна операция е нужно участието на трима директори с ранг министри, плюс решение на Съвета за национална сигурност. И благословията на президента…

Ами документите на онази маса, прибрани от Хесус? Те очевидно са съдържали доказателства за подготовката на много опасен за страната заговор, за да предизвикат подобна реакция. „Матрица 1016“? Нападение срещу американски цели? Това не е ли работа на ФБР?

Много неща го смущаваха. На кого може да се довери? Знаят ли колегите от отряда? Дали и те са правили подобни пътувания? Хесус със сигурност, но това вероятно се дължеше на факта, че е бил в армията и има опит в „мокрите“ операции.

Порасни и си гледай шибаната работа, звъннаха думите на Хесус в съзнанието му.

Точно така, кимна той. Мотото на ООЗ е кратко и ясно: Servare vitas — спасявай живот. Това е мисията му. Този път вероятно нямаше да стигне до СПО, но спокойно можеше и сам да провери как стоят нещата.

— Име? — върна го в действителността грубият глас на постовия.

— Уолър. Джеръми Уолър — отвърна той и извади от джоба си служебната карта на ФБР. Човекът до бариерата беше облечен в камуфлажен комбинезон и носеше автоматична пушка МП-5.

Надписът над главата му гласеше МИНИСТЕРСТВО НА ОТБРАНАТА, но и децата бяха наясно с истинското предназначение на Кемп Пиъри. Огромната площ от 10000 акра беше превърната в център за обучение на специални части от всички видове — от начинаещи агенти и анализатори на ЦРУ до щурмови формирования на страни от Третия свят.

— Моля ви, отбийте се в приемния център, сър — кимна войникът. — Там ще ви насочат…

Джеръми му благодари, прибра си документите и подкара към малкия паркинг пред едноетажна сграда с изцяло остъклени стени. Местата бяха почти запълнени от автомобили на ООЗ, а половината отряд се беше наредил на опашка пред гишето за инструктаж и временни пропуски. И тук витаеше духът на секретността.

Гледай си шибаната работа, напомни си той, докато слизаше от камионетката и се насочваше към опашката. Някой някъде притежаваше отговори на всичките му въпроси, но на този етап най-важното беше да реши дали да ги задава…

 

 

Бийчъм не се поколеба да стартира личния си кръстоносен поход в търсене на истината. Докато по-голямата част от колегите й се занимаваха с обичайните депутатски неща — заседания на комисии, служебни обеди и мероприятия за набиране на средства, тя се затвори в кабинета си и захапа телефоните. По време на дългата си служба във Вашингтон си беше създала много връзки, разчиташе на информация от всички страни — от служители на Капитолийския хълм, анализатори на разузнавателни сведения, репортери, всезнайковци от Пентагона. Започна да им върти наред, опитвайки се да открие някой, който познава Крейг Слейтър — мъжа, в чието убийство я обвиняваха. Каква е връзката му с всичко това, искаше да знае тя. Защо бяха избрали за жертва именно него?

Първоначалните резултати бяха доста обезкуражаващи. Онези, които познаваха Слейтър, твърдяха, че е бил тих саможивец, теоретик и човек на науката, изпратен на работа в Съвета за национална сигурност от екипа на ЦРУ, действащ в Пентагона. Харесвал археологията, шаха и радиопредаванията на живо. Ерген, без деца.

Животът му, подобно на живота на повечето шпиони, беше протекъл между секретните операции и поверителната информация. Джеймс откри една карта с пръстови отпечатъци, няколко служебни и частни снимки, плюс телефона на родителите му, на който и двамата бяха единодушни, че не бива да звънят. Ако изобщо имаше причина, поради която са го избрали за участник в такава трагедия, Бийчъм просто не можеше да я открие.

Интеркомът зажужа в момента, в който Джеймс реши да смени посоката на разследването.

— Съжалявам за безпокойството, госпожо сенатор, но тук една жена настоява да ви види — прозвуча гласът на секретарката. — Казва, че било спешно. Името й е майор Елсуърт…

Бийчъм сви рамене и хвърли поглед по посока на любопитно вдигналия глава Джеймс. За пръв път чуваше това име.

— Пусни я да влезе.

Вратата се отвори почти веднага и в кабинета влезе дребна жена в безупречно изгладена униформа на военновъздушните сили и къса коса, сресана във формата на момчешки перчем. Бийчъм си спомни, че тя е един от телекомуникационните експерти на НАС и беше давала показания срещу Джордън Мичъл по време на приключилото в началото на есента разследване.

— Благодаря, че ме приехте, госпожо сенатор — отривисто изрече майор Елсуърт, направи няколко крачки и застана мирно пред писалището. — Надявах се, че ще можем да поговорим насаме… — Опитваше се да не гледа Джеймс, но присъствието му видимо я притесняваше.

— Всичко е наред, майоре — успокоително подхвърли Бийчъм. — Това е моят административен асистент, не се притеснявайте от него. Аз лично предпочитам да остане…

— Слушам, госпожо сенатор. Съжалявам, че ви отнемам от времето, но просто не можех повече да седя и да гледам как ви… Да гледам всичко това!

Безупречно стегнатата жена офицер бръкна в уставната си черна чантичка и извади касетка марка „Меморекс“. Държеше я внимателно между палеца и показалеца си, сякаш демонстрираше важно веществено доказателство пред съда.

— Трябва да чуете този запис, госпожо.

Бийчъм се поколеба за миг, спомнила си какво се случи при последната подобна оферта, после протегна ръка и пое касетката. Джеймс вдигна вежда, наблюдавайки я как се насочва към малкото стерео, монтирано на една от махагоновите лавици. Ръката й не трепна, когато вкара касетката в леглото на апарата и натисна бутона за възпроизвеждане.

— Побързай! — изръмжа нисък мъжки глас и тонколоните бръмнаха. Силен южняшки акцент.

— Това е той! — ахна Бийчъм и прикри устата си с длан. — Господи! Това е мръсникът, който ме нападна! Всяка нощ сънувам, че чувам този глас!

— Нали е в безсъзнание?

Отговори му друг глас, далечен и неясен.

— Няма да е задълго! — изръмжа мъжът. — Дай ми пистолета!

За миг настъпи тишина, после тонколоните се разтресоха от оглушителните изстрели. БУМ! БУМ!

— Господи, каква дандания! — промърмори вторият мъж. — Хайде, побързай! Разливай тая кръв и да се махаме, преди някой да е повикал ченгетата! Не там… Ей тук, до вратата!

Последваха приглушени звуци от движение, после — вече доста по-тихо:

— Хайде, човече! Ей там! Дръж по-далеч тая гадост! — Отново южняшкият акцент. — Гледай да оплескаш и стените… Точно така. Парсънс е…

ЩРАК. Касетата спря, записът беше свършил.

Бийчъм протегна ръка и натисна бутона за пренавиване.

Наведе глава и се заслуша в свистенето на лентата, после пръстът й светкавично се прехвърли на бутона за възпроизвеждане:

— … Оплескаш и стените… Точно така. Парсънс е…

Щрак.

— Парсънс ли каза? — попита тя, след което повтори цялата процедура по прослушването.

— Откъде разполагате с това? — обади се Джеймс.

— Бях дежурна вечерта, в която дойде обаждането — поясни униформената жена. — Една от колежките анализаторки хвана кодовата дума, а „Ешелон“ се включи във вашия телефон и направи този запис само няколко минути по-късно… Това беше прехващане вътре в територията на страната и по тази причина не му обърнах внимание. Но когато историята се раздуха от медиите изведнъж си дадох сметка, че в онази нощ нещата са се развили по-различно… Затова реших да ви потърся. Не можех просто да стоя и да гледам какво ще се случи!

Ето… така… Парсънс. Щрак.

— Бихте ли занесли този запис във ФБР? — попита Джеймс. — Ние не можем да го сторим, тъй като сме засегнатата страна…

Раменете на жената леко увиснаха. Очевидно беше обмисляла вариантите.

— Имам две деца, госпожо сенатор, отглеждам ги сама — прошепна тя. — А това би сложило край на кариерата ми…

Бийчъм кимна с глава.

— Всичко е наред, госпожо майор. Разбирам ви много добре… — Вече беше осъзнала, че не могат да искат от жената толкова много. — Оттук нататък ще се оправяме сами.

Ръката й измъкна касетата от леглото на стереото, а Джеймс скочи на крака и попита:

— Ленгли, нали?

Вече бе отгатнал намеренията на шефката си и в очите му се появи възбуден блясък.

— Първо Филип! — вдигна ръка да го спре тя. — После отиваме в Ленгли, всички заедно. Може би няма да успеем да използваме този запис като доказателство в съда, но със сигурност ще го използваме като лост!

— Отивам за колата! — извика Джеймс и изчезна.

Бийчъм благодари на смелата си посетителка и протегна ръка към телефона. Набра номер, който знаеше наизуст, след което зачака. Обратният път към живота щеше да започне от главната квартира на ЦРУ, където се намираше може би единственият човек, все още готов да я изслуша. Картонената кула на Марселъс Парсънс започваше да се разпада.

 

 

Джеръми подкара камионетката към Пайн Кебин — хижа в стил Втората световна война, сгушена в гъстите гори отвъд Парч Роуд. Там разтовари личните си вещи и забърза след Кокс, който вече беше тръгнал към стрелбището. Макар че откритият полигон на Агенцията изглеждаше малко недодялан в сравнение с Тренировъчния център за употреба на тактическо оръжие на ООЗ — едно истинско произведение на изкуството — той предлагаше на операторите онзи простор, който снайперистите приемат на драго сърце след продължителната диета сред едни и същи стени и врати…

— Подгответе се! След десет минути поемаме рубежите! — подвикна Хесус, докато Джеръми мъкнеше екипировката си към момчетата, скупчили се на тясната пътека. Взводният навлезе в периметъра, за да провери на мишените, докато останалите снайперисти от екипа „Рентген“ разтвориха черните си щурмови торби и започнаха да изваждат бронежилетки, пълнители, радиостанции и щурмови гранати — всичко необходимо за следващите два часа, през които щяха да се упражняват в стрелба от близко разстояние и ръкопашен бой.

— Е, ще кажеш ли за какво става въпрос, или ще продължаваш да си траеш? — изведнъж изтърси Кокс, подбрал удобния момент да зададе въпроса си така, че да го чуят и всички останали.

— Какво да ти кажа? — погледна го с недоумение Джеръми.

— Какво става — процеди колегата му. — През целия уикенд жена ти звъня на моята, тъй като ти беше потънал вдън земя… Имаш три деца, човече! И това не ти дава право да лъжеш!

— Какви ги дрънкаш? — кипна Джеръми. — Изобщо не ми е минавало през акъла да изневерявам на жена си! Изпълнявах мисия в чужбина! — Прехапа устни почти веднага, но вече беше късно — думите излетяха от устата му.

— Мисия ли? — обърна се да го погледне Бъки.

Хесус го беше предупредил да си държи езика зад зъбите, но връщане нямаше.

— Как ще реагираш, ако ти кажа, че в края на миналата седмица Хесус и аз излетяхме от летище Манасас на борда на корпоративен самолет, приземихме се в Йемен, използвайки фалшиви паспорти, след което видяхме сметката на Алал-Бин!

Сега вече целият взвод го гледаше.

— Бих казал, че онази стрелба в Пуерто Рико здравата те е повредила — обади се след доста продължителна пауза Кокс. — Не е зле да идеш да се прегледаш…

— Казах ти истината! — тръсна глава Джеръми. — Открихме и документи, от които се разбра, че са готвили ново нападение срещу Щатите… Всъщност, откри ги Хесус… — Замълча за момент, после объркано поклати глава: — Не знам, момчета… Имам чувството, че сме започнали война срещу тероризма, но аз съм проспал инструктажа!

Тайни избухна в смях.

— Проспал си го, разбира се — извика той. — Не видя ли ордена, който ми окачиха, защото съм свитнал Осама Бин Ладен?

Бъки щраква пълнителя на своята МП-5.

— Виж к’во, Джеръми — подхвърли загрижено той. — Най-добре иди да видиш някой от психолозите, преди това да се е превърнало в проблем. А междувременно си дръж плювалника затворен. Ако шефовете те чуят какви ги дрънкаш, като нищо ще те преместят във взвода на онези с гумените пушки…

Хората го гледаха втренчено, чудейки се как да му помогнат.

— Хей, к’во става тук? — подвикна Хесус, приближил се неусетно към групата. — Ще тренирате ли, или ще си бъбрите?

По лицето му Джеръми отгатна, че вече знае какво е станало.

— Хайде, строй се и ходом марш! — подвикна Хесус и ги побутна към входната врата. — Кокс, днес ти ще бъдеш номер едно… — Това съобщение предизвика обръщането на няколко глави. Обикновено Джеръми беше този, който заемаше водеща позиция при атаките. — Тайни ще покрива с халосни евентуален обход на противника. Въпроси?

Въпроси нямаше. Промяната на задачите обикновено се посрещаше с намигвания и смушкване в ребрата, но днес подобни закачки не се получиха. Нещо се беше променило. Нещо по-важно от учебните задачи.

— Окей, започваме — подвикна Хесус.

Джеръми се плъзна покрай него и се насочи към последния рубеж. Очите им за миг се срещнаха. Тези на взводния бяха изпълнени с подозрение. Останалите от екипа опряха приклади в раменете си, вдигнаха предпазителите и се приведоха до стената. Той обаче усещаше, че признанието му не беше прието само като временна лудост.

— Готови, аз поемам контрол — пропя Хесус, симулирайки атака по инициатива на оперативното командване. Кокс насочи оръжието си към фалшивата входна врата, а Джеръми се облегна на Кокс, който беше непосредствено пред него. Взводът притихна, очаквайки началото на стрелбата с бойни патрони.

— Атака, атака! — изрева Хесус.

Всички се втурнаха напред със светкавична бързина, оръжията им изригнаха къси пламъчета. Щурмът на къщата бе проведен според стандартната тактика — по трима в по-големите помещения, по двама в по-малките. Тайни изстреля „лепка“ по посока на една от вътрешните врати — специален експлозив, който се залепяше за преградата, която трябваше да бъде взривена. Бъки отвори друга с помощта на щурмова граната „Хатън“. Всичко потъна в дим и пламъци, сред които яростно тракаха автомати и се чуваха войнствени викове.

Джеръми се понесе напред, като унищожаваше мишените там, където ги засичаше. „Заложниците“ поваляше на пода, с оглед да ги изтегли от огневата линия, а след това да ги изведе навън. След броени секунди се озова пред последната врата — „горещата зона“.

Залегна под ъгъл спрямо рамката, насочи дулото си в центъра на затворената врата и направи знак на партньора, който го следваше, да гръмне препятствието. Здрави пръсти върху рамото му съобщиха, че ще има компания за последната атака. В следващия момент видя взводния да се плъзга отляво и да нанася силен ритник на вратата. Ръката му се стрелна напред и нагоре, в помещението литна специалната бикфордова нападателна граната.

БУМ!!!

Джеръми се гмурна след взрива, пусна два куршума в челото на ухиления терорист, появил се вдясно, после светкавично се извъртя към пет манекена с превръзки през устата, нахвърляни върху раздърпан диван. Това очевидно бяха заложниците, тъй като бяха без оръжие.

— Чисто! — подвикна той, свали дулото към пода и се обърна към Хесус и останалите.

Но в момента на завъртането видя нещо, което накара напомпаното му от адреналин сърце да пропусне един такт. Хесус се беше изправил до стената в дъното, на три-четири метра от него, заковал мерника си точно между очите му. Ако лазерът му беше включен, щеше да маркира челото му с червената си бенка — точно като някоя достолепие индийка от Ню Делхи.

Пук, пук!

Двата куршума бръмнаха покрай лицето му — единият отляво, другият отдясно. Толкова близо, че усети топлината им върху кожата си. Ако беше помръднал, единият със сигурност щеше да го убие.

— Хей, какво по дяволите… — започна той, но изражението в очите на Хесус го накара да млъкне. В рамката на вратата се появи фигурата на Кокс, който ги поздрави с вдигнат палец и извика:

— Тук е чисто!

Джеръми се обърна към заложниците и едва сега забеляза, че зад тях се е скрила мишена, полулегнала на дивана. В бързината я беше пропуснал. Челото й беше продупчено от двата куршума на взводния.

— Веднъж вече ти казах да си гледаш работата! — изръмжа Хесус, свали оръжието си и на два скока се изправи до него. Раменете им почти се докоснаха. — Имаш проблем с възприемането на генералната схема, но фактът, че си пропуснал нещо дребно, не означава, че то няма да те убие!

Беше ясно, че няма предвид мишената на дивана. Това беше предупреждение.