Кристофър Уиткомб
Снайперистът (17)

16.

Асам Алал-Бин приключи с вечерята си, доволен от изтеклия ден. Въпреки че през последната година жизнената му среда претърпя многократни промени, той все пак успя да съхрани двете най-важни в живота си неща: семейството и „Ал Кайда“. Американските бомби бяха раздробили много квадратни километри от територията на Афганистан, бяха убили хиляди хора, но малцина членове на неговата организация. Повечето жертви бяха талибански пехотинци, които нямаха никаква представа какво е джихад. Те се сражаваха просто защото не можеха да вършат нищо друго. По принцип афганистанците са груби и брутални, без нито един мирен ден в живота си. В страна, изгубила едно цяло поколение във войната срещу Съветския съюз, това беше дреболия и нищо повече.

Американците го принудиха да се премести — той не можеше да отрече този факт, но победата им беше съвсем временна. Американските бомби бяха погнали голяма част от бойците на „Ал Кайда“, но после, за огромна изненада на същите тези бойци, американското командване не предприе мерки да блокира границата и вратата към Пакистан се оказа широко отворена. Това беше толкова арогантна и глупава грешка, че повечето от бойците му я взеха за капан. Но на засади така и не се натъкнаха. След няколко дни на подозрения и проверки те масово напуснаха Тора Бора и се прехвърлиха в една държава, която Съединените щати не можеха нито да бомбардират, нито да окупират. Пащуните, които населяваха северозападната гранична провинция на страната и които симпатизираха на „Ал Кайда“, предложиха подслон и храна на бойците, а след това ги поведоха на юг, по тайните пътеки за контрабанда на оръжие, наркотици и крадени стоки, които ползваха от векове.

Алал-Бин си спомни как напусна пристанището на Карачи на борда един търговски кораб само пет дни след бягството си от Афганистан. Буш и Ръмсфелд похарчиха няколко милиарда долара в опитите да пуснат кръв от камънаците, докато той и най-близките му съветници просто станаха и си тръгнаха.

— Тате, тате! Бум, бум!

Край него прелетя друг от синовете му, стиснал тояга в ръце. Играеше си на войници като всички момчета на своята възраст, както всички момчета по света.

— Внимавай! — извика след него Алал-Бин. Тук медицинските доставки бяха доста ограничени и евентуалното падане или нараняване на момчето с тази пръчка биха представлявали сериозен проблем. — Ако се набодеш, майка ти ще те напердаши!

Усмихна се на начина, по който растяха децата му. През целия си живот той мислеше повече за войната срещу Запада, отколкото за семейството си. И в моменти като този изпитваше съжаление. Но тук близките му бяха в безопасност, а и той имаше достатъчно време да бъде край тях. Йемен се оказа перфектното скривалище. Тук беше родината на майка му, а племената, обитаващи пустинните територии, живееха далеч от всякаква централна власт, предпочитайки да се управляват сами. Това бяха неговите близки — братовчеди, чичовци и племенни вождове, които отлично разбираха какви са заслугите му за Исляма. Всички те го почитаха като най-великия арабски войн, мнозина кръщаваха децата си с името му, а обречените на саможертва държаха неговата снимка в камионите, с които се взривяваха.

— Асам — извика един от лейтенантите му. Този човек му служеше вярно още от самото начало, веднага след великата саможертва на онази висококвалифицирана бригада от бойци на Исляма, която срина Световния търговски център и постави Америка на колене. — Асам, време е за телефона!

Алал-Бин излезе навън и тръгна към простата дървена маса, отрупана с документи за следващото нападение. Разбира се, най-важните неща не бяха там. Двама от най-близките му съветници плюс неколцина от охраната стояха прави около нея и със зле прикрито нетърпение очакваха новини за поредното си велико начинание — план, който самият Алал-Бин беше кръстил „Сватбата“.

— Готови ли сме? — попита той.

Един от съветниците — собственик на спедиторска фирма в Йемен, кимна с глава и отвърна:

— Саудитците току-що обявиха сделката си с „Бордърс Атлантик“. Новината беше потвърдена от нашия доверен човек в Риад…

Този тип не беше от приказливите, но казаното от него винаги имаше тежест. В качеството си на търговец, той поддържаше важни контакти с правителствата на редица държави от Залива и имаше правомощията да мести по всяко време цялата група около Алал-Бин, заедно с него.

— Тавакилт ал Аллах — каза Алал-Бин. — Поверявам съдбата си в ръцете на бога.

Внушителната по обем разузнавателна мрежа на „Ал Кайда“ беше одобрила употребата на новия телефон, приемайки мнението на агентите си вътре в саудитския кралски двор, според което технологията е надеждна и сигурна.

— Аллах хуакбар… — мелодично пропя един от мъжете около масата, а останалите бързо се присъединиха към него: — Аллах хуакбар, Аллах хуакбар…

Алал-Бин ги изчака да свършат, после извади от джоба си тънкото като вафла апаратче. За момент всички се втренчиха в него, осъзнали опасността. Въпреки уверенията, че е сигурен, и високата му оценка като средство за комуникация, този телефон представляваше и съвсем конкретна заплаха. Израелските и американските тайни служби бяха слагали експлозиви в клетъчни телефони и ги бяха използвали като средство за покушение. Подобен опит имаше и срещу самия Алал-Бин.

След изпълнена с напрежение пауза телефонът иззвъня. Точен до секундата, един мароканец с постоянен адрес в Дамаск бе набрал номера на Алал-Бин. Подчинявайки се на напълно неправилното становище, че потенциалната телефонна бомба може да бъде взривена само от външно обаждане, вождът подаде апарата на един от по-низшите чинове сред охранителите си, чиято евентуална загуба би прежалил.

— Ало? — обади се без всякакво колебание лейтенантът. И да беше напрегнат, това изобщо не му пролича. — Да, тук е. Почакайте за момент…

Алал-Бин пое телефона.

— Ало, Фауаз, ти ли си?

Гласът му беше твърд, спокоен и ясен.

Йеменският търговец бавно изпусна въздуха от гърдите си, на лицето му изплува усмивка. Телефонът работеше безупречно, точно според уверенията на саудитските му информатори.

— Има ли новини за „Сватбата“? — попита Алал-Бин, след което започна да си записва нещо в бележника, разтворен на масата пред него. Лицето му видимо се разведри. Дръзкият заговор се развиваше отлично, а новият телефон на „Бордърс Атлантик“ надминаваше и най-смелите му очаквания.

 

 

В САЩ действат четиринадесет напълно автономни тайни служби и разузнавателни централи. НАС получава 45 процента от общото им финансиране, генерира 90 процента от излъчваните в ефира оперативни данни и носи почти пълна отговорност за електронно кодиращите и разкодиращи технологии. Макар че славата почти винаги се пада на ЦРУ и ФБР, от неофициалните твърдения на някои служители на Агенцията става ясно, че тя допринася далеч повече за предотвратяването на терористични актове от всички останали институции в страната, взети заедно. И тези служители вероятно са прави…

— На това място винаги ме побиват тръпки — промърмори Джеймс, изправил се в началото на главния коридор на Оперативната централа. Той беше разделен на два етажа, които се обединяваха пред Центъра за контрол на посетителите, пред който бяха строени десетки терминали. Една от стените беше заета от двуметров печат на НАС, на насрещната беше изобразено логото на агенцията. Според приблизителни изчисления пространството около двамата пришълци се простираше на един милион квадратни метра, плътно запълнено с тайни и заключени врати.

Приближиха се към униформен пазач, който ги посрещна със служебна усмивка.

— Добър ден. С какво мога да ви помогна?

Металните пръчки на входните „таралежи“ непрекъснато се въртяха от потока на служителите. На врата на всеки от тях висеше служебна карта — синя за служителите с достъп до секретни материали, зелена за подизпълнители, плюс още две дузини цветове за онези между тях.

— Всичко е наред, Фред — обади се един глас зад гърба им. — Те са с мен.

Близкият таралеж се завъртя под натиска на един полковник от ВВС в парадна униформа, който тръгна към тях с протегната ръка.

— Полковник Прат, госпожо сенатор — представи се той. — Радвам се да те видя, Джеймс.

Размениха си кратки любезности, след което полковникът ги насочи към таралежите, използва временните им пропуски на посетители и ги поведе към асансьорите. Оттук можеха да стигнат до всички служби на Оперативната дирекция.

Сенаторката беше посещавала повечето от тези служби по един или друг повод, включително и като почетен гост при откриването на Оперативния център по национална сигурност, който се намираше в съседство. Сега нямаше да я допуснат в светая светих, но тя прекрасно помнеше каква анти шпионска параноя цареше там. По стените бяха окачени идиотски плакати, напомнящи на служителите да не говорят помежду си, докато са в коридорите, тоалетната или служебните барчета. Тук секретността не беше празна дума. Сега единствената й надежда бе полковникът да притежава по-открит характер.

След като вървяха доста време, без да говорят, Прат свърна по коридор, който изглеждаше разделен на отделни работни места с помощта на евтини пластмасови панели. Флуоресцентното осветление беше скрито и идваше както отгоре, така и отдолу, придавайки на странно изглеждащите панели вид на някакво авангардно изкуство.

— Предполагам, че трябваше да ви помоля да изключите мобилните си телефони и пейджъри — обади се за пръв път полковникът. — Но вие всъщност го знаете…

Бийчъм кимна с глава. Спомни си първото въвеждане на тези странно изглеждащи „вълнови пътеки“, които имаха за цел да откриват апаратура за електронни комуникации.

— Не ви ли пораснаха допълнителни пръсти на краката от всекидневното преодоляване на тези препятствия? — подхвърли с мрачна ирония Джеймс.

— Не само на краката, а и на ръцете — включи се моментално полковникът. — И благодарение на тях пиша по-бързо на компютър…

Спря пред врата, обозначена със съчетанието 3Е132, вкара картата си в процепа и набра шестцифрен код върху монтираната на стената клавиатура. Ключалката щракна и се отвори и тримата се озоваха в претъпкана канцелария, в която миришеше на прясна боя.

— Пазете се от боята… Правим ремонти, тъй като иначе не можем да изхарчим допълнителните средства, които ни се отпуснаха за борбата с тероризма.

Завиха зад ъгъла и почти се сблъскаха с трима мъже в работни комбинезони, които полагаха допълнителна изолация по стените и които явно не са били там, когато полковникът бе тръгнал да посреща гостите си. Той поклати глава и им направи знак да го последват по друг коридор към врата, на която пишеше „Шифровъчна група №4“. Картата му отново влезе в действие и миг по-късно се озоваха на нещо като тераса, от която се разкриваше гледка към по-ниско разположената просторна зала, в която работеха цивилни. Работните им места бяха разделени с военна прецизност на десетки абсолютно еднакви кабинки.

Такива помещения имаше навсякъде по света и Бийчъм беше виждала много от тях. Портрет на президента на стената, неизменно обграден от по-малки снимки на министъра на отбраната и съответния пряк началник. Въздухът беше подчертано хладен и сух. Жуженето на луминесцентното осветление, тихото почукване на клавиатури и приглушеното бучене на твърди дискове навяваше асоциации с университетски компютърен център.

— Добре дошла в Третото око, госпожо сенатор — каза полковникът и им направи знак да го последват към остъклената канцелария в дъното.

— А сега кажете какво мога да направя за вас — подхвърли той, след като гостите му заеха двата метални стола пред бюрото.

Бийчъм забеляза един брой на „Нюзуик“ на плота пред него. Корицата на списанието беше почти запълнена от собствената й фотография, а изписаното с едри букви заглавие гласеше: ЕДНО ЗАГАДЪЧНО УБИЙСТВО — КАКВО СЕ КРИЕ ЗАД НАЙ-СТРАННИЯ СКАНДАЛ, РАЗТЪРСИЛ ВАШИНГТОН?

— Сигурна съм, че разбирате колко важно за нас е всичко това — промълви тя.

Полковникът се усмихна. Той добре помнеше как тази жена се беше борила да осигури бюджет за един от най-скъпите на сърцето му проекти, въпреки силната съпротива на конкурентните служби и висшето ръководство на Пентагона.

— Също така сигурна съм, че това, което ще ви кажа, ще изисква и малко доверие от ваша страна — добави тя думите, които си беше репетирала наум в колата. — Лъжа е всичко, което сте прочели в пресата за мен…

Замълча в очакване на някаква реакция, но лицето на полковника не трепна. Вероятно вече беше взел решение да не вярва на материалите в печата, тъй като в противен случай тази среща просто нямаше да се състои.

— Открихме, че в нощта на нападението сенаторката е осъществила неволно телефонно обаждане по мобилния си апарат — намеси се Джеймс, очевидно решил да пристъпи направо към въпроса. — Фактически това е станало в момента на нападението. Набрала е номера на офиса, където се е включил телефонният секретар. По време на този запис се чуват гласовете на най-малко двама мъже, плюс изстрели. На другата сутрин нашата рецепционистка е прослушала записа, но по невнимание го е изтрила…

— Много необичайно — отвърна с доволен вид полковникът. — Но не виждам как мога да ви помогна… Ако искате някой да обработи съответната касета, по-добре се обърнете към съответния отдел.

— Става въпрос за друго — намеси се Бийчъм. — Малко преди нападението ми се обадиха от Белия дом. Един от младите сътрудници на Съвета по национална сигурност искаше да ме предупреди за промяна в началния час на съвещание, насрочено за другия ден. В хода на разговора той използва фраза, която, спомената по открита линия, моментално задейства… — изведнъж млъкна, несигурна дали правилата за сигурност в момента й позволяват да произнася думата.

— Няма проблем, госпожо сенатор — успокои я полковникът. — Притежавам всички необходими разрешителни.

— Става въпрос за думата Старфайър — каза Бийчъм. — Така се нарича един проект на…

— Запознат съм със Старфайър — прекъсна я офицерът. — А онзи служител е използвал наименованието по открита линия?

— Да — отвърна Бийчъм. — Тук сме, за да проверим дали думата е задействала прехващателната апаратура…

Полковникът се облегна назад и втренчи тежък поглед в лицата на посетителите си.

— Госпожо сенатор, приех да се срещна с вас от благодарност за всичко, което направихте за тази служба през годините. Но сега ме поставяте в много неудобно положение. Вие добре, знаете, че законът забранява да използваме „Ешелон“ за прихващане на частни емисии и телефония. Особено пък когато става въпрос за член на американския Сенат…

— Знам много добре — кимна Бийчъм. — Аз самата участвах в написването на този закон и съм запозната с реалното състояние на нещата. В момента, в който някой някъде спомене думичката Старфайър, вашият компютър автоматично се включва и записва разговора. Вие маркирате номера и в продължение на двадесет и четири часа записвате всичко, което се говори по този телефон. Зная, че разполагате с разпечатка на всичките ми обаждания и при добро желание можете да ги възпроизведете. Разбира се, само при добро желание…

В стаята се възцари дълбока тишина. За десетте секунди, през които полковникът мълча, той успя да прехвърли в главата си всички инструкции, свързани с националната сигурност, техните положителни и отрицателни страни. Има случаи, в които националната сигурност означава нещо повече от един наръчник. Понякога тя означава справедливост — основната причина той самият да избере военното поприще.

— Аз не ви моля за отговор — добави Бийчъм. — Моля просто да се приближите до съответния терминал и да поискате тази справка. Прослушайте я сам, без чуждо присъствие. Направете си съответното заключение. Някой е организирал тази работа с единствената цел да ме извади от комисията, да ме отдалечи от нещо, което не е свързано нито с вас, нито с НАС, нито с когото и да било в тази сграда.

— Искате да кажете, че някой ви е поставил капан, така ли? — остро я погледна полковникът.

— Не — отвърна Бийчъм. — Искам да кажа, че това е един много сложен проблем, който самата аз още не съм си изяснила. Всичко, което знам, е, че някой страшно много иска да ме няма в Комисията по разузнаването — толкова много, че не се колебае да извърши убийство и да го припише на един редовно избран член на американския Конгрес с намерението да го тикне в затвора. Вие сте посветил живота си на защитата на тази страна от подобни нарушения, полковник. Помогнете ми да предотвратя това!

Полковникът я гледа втренчено в продължение на почти цяла минута, после се изправи.

— Моля да ме извините, но се налага да отскоча до тоалетната — промърмори той. — Ще се върна веднага…

Бийчъм преплете пръсти в скута си и наведе глава. Почти никога не се беше обръщала към бога с лични молби, но в живота явно имаше време за всичко.

 

 

Към четиридесет и пет минути бяха нужни на Джеръми и взводния му командир, за да покрият разстоянието от скривалището до камънаците, разположени на шейсет метра от скупчените една до друга хижи. Придвижваха се бавно и внимателно направо към мястото, където сенките изтъняваха от бялата светлина на един петромаксов фенер и захранваната от малък генератор настолна лампа.

— Сборен пункт тук — прошепна Хесус. — Ако нещата се объркат, ще се срещнем при тези скали.

— А какъв е планът за изтегляне? — попита Джеръми. Сборният пункт си е сборен пункт, но как ще се оправи, ако се наложи да действа сам? Куонтико беше на много дни плуване от това дяволско място.

— Онова откритото място пред хижите — посочи с пръст Хесус. — Имаме непрекъснат контакт с птичките. Ако ме ликвидират, трябва да изпратиш два червени светлинни сигнала нагоре и те ще разберат откъде да те вземат…

Джеръми поклати глава, а Хесус отново извади малката черна кутийка от раницата си и й счупи капачето. Дотук с доверието, рече си Уолър.

— Какво трябва да правя? — попита след известно време той. Виждаше съвсем ясно Алал-Бин — най-високия от всички мъже около масата. По всичко личеше, че говори по мобилен телефон.

— Изчакваме да падне и последният от тези типове, след което се придвижваме натам, прибираме калашниците и влизаме вътре да разчистим хижата. Помни, че трябва да действаме тихо, за да нямаме проблеми със съседите. Шумни можем да станем само в най-краен случай.

— Последният ли? — вдигна вежди Джеръми. — Мислех, че сме тук заради Алал-Бин…

— На мен всички тези задници ми изглеждат еднакви, Уолър. Нямам време да им снемам пръстови отпечатъци!

Хесус направи последни корекции върху скалата на апаратчето и вдигна палец по посока на Джеръми. След което набра някакъв номер по сателитния телефон, обърна се към мъжете около масата и зачака действието на малката черна кутийка. Пръв се свлече Алал-Бин, после мъжът до него, а след това и всички останали, седем на брой. Без никакъв шум, без куршуми, без видимо насилие.

— Пресвета… — започна Джеръми, но Хесус вече събираше оборудването и се готвеше да тръгва.

— След мен! — заповяда шепнешком той, скочи на крака и със смайваща скорост се добра до купчината мъртви тела. Джеръми се придържаше на крачка зад него. В движение се наведе и издърпа един автомат от ръцете на най-близкия арабин. Приклекна до масата и насочи автомата си към вратата на хижата, готов да ликвидира всеки, който се покаже. Беше толкова тихо, че успя да долови някакъв глас от мобилния телефон на Алал-Бин. От вътрешността на хижата долитаха приглушени женски гласове.

Хесус бързо огледа падналите мъже. Искаше да се увери, че са мъртви, но това беше повече от очевидно. Лицата им бяха замръзнали в разкривени гримаси, сякаш някой бе взривил гранати в черепите им. Около тях тъмнееха огромни локви кръв, които вече попиваха в пясъка.

Джеръми задържа входа под прицел, докато Хесус се присъедини към него. Тялото му неудържимо трепереше, а в главата му виеха хиляди истерични гласове, единодушно повтаряйки, че това е най-тъпото нещо, което е правил в живота си. Но в мига, в който Хесус го потупа по рамото, той сложи пръст на спусъка и се стрелна напред, озовавайки се в единственото, доста просторно помещение на хижата. Вътре имаше четири жени и няколко деца. Не си направи труда да ги брои, тъй като очите му търсеха оръжие.

Никой не каза нищо, само очите им се изблещиха.

После една от жените се изправи и бавно бръкна под наметката си.

— Ликвидирай я! — изръмжа Хесус и на няколко скока взе разстоянието до вътрешните врати, които очевидно водеха към спалните.

— Ръцете горе! — изкрещя Джеръми. — Нали каза, че ще станем шумни само в…

— Ликвидирай я, за Бога! — изкомандва с нервен глас Хесус.

Но Джеръми замръзна на място, ококорил се към жените и децата насреща си. Не би могъл да си представи, че…

— Аллах хуакбар! — изпищя жената и рязко дръпна наметката си. Под нея мътно проблесна дулото на калашника.

Хесус светкавично се обърна и натисна спусъка. БУМ! Куршумът улучи жената точно под дясното око, тялото й отскочи назад и малко встрани, след което се строполи сред останалите.

Джеръми се приведе напред, стреснат от внезапно избухналото насилие, но някакво движение вдясно привлече вниманието му. Иззад ленената завеса се показа дулото на друг АК-74. Тялото му отскочи назад, пръстът му натисна спусъка. Всичко се сля в едно-единствено движение.

БУМ! Прикладът здравата го ритна в рамото.

Завесата се разлюля и иззад нея политна тялото на малко момче, което безпомощно се просна в краката му. Бедрото му се плъзна и опря в десния му крак — сякаш играч от неговия отбор заемаше мястото си на втора база. Пушката играчка, очевидно обезопасена от баща му, изтрополи на пода едновременно с тялото, от устата му бликна алена кръв.

В този момент го напусна всякакво чувство за реалност. Стаята сякаш изригна в мига, в който и останалите жени извадиха автомати. БУМ, БУМ, БУМ! Грохотът на изстрелите се смеси с неистови крясъци и тропот на крака, настъпи пълен хаос. Опрели гръб в гръб, Джеръми и Хесус стреляха като бесни, въздухът около тях просветваше с пламъчетата на изстрелите.

Куршумите се забиваха в стените, прекършваха мебелите, поваляха тела, разкъсваха плат, чупеха крайници. Джеръми не можеше да каже кой стреля. Беше забравил за всичко на света, крепейки се единствено на адреналина, насилието и невероятно силното желание да оцелее.

Хесус се прицелваше и стреляше, без да показва никакви признаци на колебание. Децата бягаха насам-натам, опитвайки се да стигнат до вратата, но той ги разстрелваше едно по едно, с методичността на робот. Част от тях се свиха в един от ъглите, но автоматичната му карабина ги намери и там. БУМ! БУМ! БУМ! От дългото дуло излитаха огнени пламъци, един след друг, неумолими като смъртта, която носеха. Спря стрелбата едва когато пълнителят се изпразни, а всички в къщата бяха отдавна мъртви.

Изведнъж настъпи дълбока тишина. Всичко замря.

Петромаксовият фенер тихо съскаше, пламъчето на лампата леко потрепваше. Джеръми се бореше да си поеме дъх.

Хесус стоеше в средата на помещението. Потта се стичаше в очите му, главата му имаше нужда от проясняване. Оръжията мътно проблясваха в ръцете им, нагорещени от стрелбата. Във въздуха се носеше странна миризма — нещо средно между мириса на кръв и къри, на „Шанел №5“ и кордит. За миг Джеръми опря пушката в рамото си, после я смъкна на нивото на очите си и погледна бялата струйка дим, която се виеше от дулото.

На светлината на фенера проблеснаха златни верижки. Сред купчината женски трупове се виждаха златни пръстени и гривни, кръвта криволичеше между тях на алени ивици, капеше по пода и бързо попиваше в земята.

— Сега вече мръсниците не изглеждат толкова опасни, нали? — задъхано изръмжа Хесус.

— Господи… — понечи да каже нещо Джеръми, но гласът му изведнъж изтъня и прекъсна.

Навсякъде около него се търкаляха трупове. Жени и деца. Момчета и момичета. Майки със синовете и дъщерите си.

— Покрий вратата! — дрезгаво заповяда Хесус, но той не беше в състояние дори да се помръдне. Ужасът от стореното притисна гърдите му с такава сила, сякаш цялата къща се беше сгромолясала върху него.

Хесус пристъпи към фенера и рязко намали фитила. Пламъкът бавно се превърна в оранжева точица, после угасна. Двамата потънаха в непрогледен мрак. За пръв път в съзнателния си живот Джеръми изпита страх от тъмнината.

 

 

Джордън Мичъл се облегна в стола и разтърка очи. Ръцете му трепереха. Беше планирал и реализирал поглъщания на гигантски корпорации за милиарди долари, беше сривал индустриални гиганти, беше оцелявал след жестоки атаки на конкурентите си, но нищо не можеше да се сравни с проекта, който току-що беше осъществил.

— Е, хубаво — промърмори той. Екраните бяха помръкнали, само на единия от тях все още личаха светлосивите инфрачервени контури на мъртвите тела. Това беше всичко, което каза.

Траск поклати глава.

— Кога ще се върнат? — попита Мичъл.

Изтекоха няколко секунди, преди Траск да забележи малките светли точици в десните ъгли на затъмнените телевизионни екрани.

— Ако всичко върви по план, трябва да се приберат в неделя вечерта — отвърна той и посочи топлинните сигнатури на реактивните двигатели. — Това трябва да са хеликоптерите…

Мичъл знаеше, че всички детайли на този сложен план са били обсъдени и уточнени предварително, включително оттеглянето на полевия екип, но всичко през този ден беше преминало забележително добре. А това не можеше да не изнерви всички, дори педантичен човек като него.

— В това сме вкарали много пари — промърмори той, стана и закопча сакото си. — Искам да ми се докладва статутът им на всеки два часа, чак до пристигането им на КОНУС.

После, за пръв път от няколко седмици насам, на лицето на Джордън Мичъл изплува истинска усмивка. Това, което беше наблюдавал току-що, никога нямаше да се появи като извънредно съобщение по Си Ен Би Си. Въпреки че днешните акции практически бяха най-шумното навлизане на пазара в съвременната история на бизнеса, цялата сцена се беше разиграла без никакъв звук на двуизмерните екрани на черно-белите телевизори. Иронията в този факт беше почти поетична.

 

 

Сенатор Бийчъм мълча почти четиридесет минути, въпреки присъствието на административния си асистент. Седяха в кабинета на полковника и разглеждаха снимковите спомени от двайсет и седем годишната му служба в авиацията. Завършил Военната академия, той беше летял на бойни изтребители Ф-14 и Ф-18, според голямата снимка на ескадрилата му — 459-та, наречена „Грабливите птици“. 41 бойни полета над Ирак и Кувейт по време на Войната в Залива, Почетен кръст за изключителни пилотски умения, изложен в специална кутия във витрината на малка библиотека, претъпкана с оперативни наръчници за дейности, за които дори Бийчъм не беше чувала.

— Съжалявам, че се забавих…

Полковник Прат влезе в кабинета, затвори вратата зад гърба си и се настани зад бюрото, покрито с казионния изкуствен фурнир. Ръцете му нервно се сплетоха в скута.

— Нека за момент си представим една хипотетична ситуация — подхвърли той.

Бийчъм го гледаше като дете, неочаквано попаднало в кабинета на директора.

— Да допуснем, че съм станал свидетел на огромна несправедливост, извършена спрямо мой близък приятел — започна Прат. — Но имам сериозен проблем, тъй като бих станал обект на тежки обвинения в личен и служебен план, ако разкрия методите, благодарение на които съм се сдобил с доказателства за неговата невинност.

Бийчъм наведе глава на една страна, твърдо решила да не реагира, докато не чуе всичко, което този човек имаше да й каже. В момента й съобщаваше, че е потърсил и открил съответния запис, а след прослушването му се е убедил в нейната невинност. Проблемът му беше там, че не би могъл да признае неговото съществуване.

— Полковник, аз съм била в този бизнес достатъчно дълго, за да са ми ясни правилата и начините, по които понякога ги нарушаваме… — подхвърли тя, после отправи многозначителен поглед към папката, която лежеше разтворена на бюрото му.

Полковник Прат проследи погледа й и побърза да я затвори. На титулната страница беше изписано кодово наименование, което автоматически я правеше строго секретна и никакви материали, свързани с нея, не биваше да се оставят без надзор.

— Слушам ви — кратко отвърна той.

— Готова съм да се обзаложа, че между петте трилиона страници информация във вашата база данни се крие транскрипцията на телефонен запис с времетраене 60 секунди, която никога не би трябвало да бъде направена според Директива 18 за сигнално разузнавателната дейност в САЩ… — Бийчъм спря да си поеме дъх, после продължи: — Бих се обзаложила и за още нещо: името, свързано с този рапорт — моето име — е било подменено със сериен номер на прехващането и генеричен идентификатор. Ако ФБР изпрати по факса официално искане до Федералната идентификационна служба, вие ще бъдете в правото си да предадете този материал…

Полковникът се замисли за момент, после отвори чекмеджето си и извади някакъв справочник, дебел три пръста.

— Разузнавателни сведения, получени от вътрешни комуникационни източници — дори когато това е станало погрешка, случайно или в резултат на някаква небрежност — трябва да бъдат незабавно унищожени — прочете той.

— Карайте нататък — подхвърли Бийчъм. — Прекрасно знаете, че има и едно изключение…

— Вътрешните комуникации, за които се счита, че съдържат информация за чуждо разузнаване, трябва да бъдат прехвърлени на Федералното бюро за разследване за по-нататъшни процедури на минимализация.

Полковникът неволно се облегна назад, смазан от тежестта на искането на Бийчъм.

— Госпожо сенатор, аз излизам в пенсия след по-малко от месец. Ще направя всичко възможно, за да ви помогна, но хората от записа изглеждат твърдо решени да ви причинят зло. Не ми трябва голямо въображение, за да си представя какво могат да направят на мен…

— Според мен не сте от хората, които се плашат лесно — подхвърли Бийчъм.

Полковникът се замисли.

— За двайсет и седем години служба не съм лъгал нито веднъж — промълви той. — Ако изпратите в този кабинет човек от ФБР, който да ми зададе подходящите въпроси, аз ще му отговоря.

Бийчъм стана на крака и протегна ръка.

— Благодаря ви, полковник. Уверявам ви, че съвсем скоро ще се измъкна от тази бъркотия, а след това, ако не ме лъже паметта, ще ми бъде необходим съветник по въпросите на военното законодателство. Заплатата е добра, но шефката е малко строга…

— Благодаря — сведе глава полковник Прат. — Но мисля, че Вашингтон ми дойде до гуша. Предпочитам да ходя на риба на едно място, на което нито вие, нито НАС и цялото проклето правителство ще се сетят да ме потърсят!

— На мен също — усмихна се Бийчъм. — На мен също…

 

 

— Какво става, мамка му? — изрева Джеръми, опитвайки се да надвика пищенето в ушите си. Мракът наоколо беше толкова непрогледен, че той не беше в състояние дори да помръдне, въпреки че сърцето му продължаваше да блъска като чук и цялото му съзнание пищеше час по-скоро да се маха оттук. — Какво по дяволите беше това?

Все още усещаше тежестта на убитото момченце върху крака си.

— Навън! — изръмжа Хесус, наведе дулото на своя АК-47 и извади от джоба си тънко фенерче „Маглит“ с червен рефлектор. Джеръми се ориентира по слабия лъч на взводния и намери пътя навън, където телата на седмината мъже лежаха безразборно около масата.

— Помогни ми! — прошепна Хесус и махна с ръка към двама от бодигардовете на Алал-Бин. — Вземи всичко, после ще го сортираме…

Взводният приклекна и започна да пребърква джобовете на убитите. Документи, карти и всичко останало тикаше в тънък найлонов плик, който измъкна от джоба си.

Джеръми се подчини. Положи автомата в свивката на ръката си и се залови за работа. С дясната си ръка бъркаше в джобовете и вадеше всичко, което напипа вътре — документи, хартии, монети, парцалчета и какво ли още не. Комбинезоните им в защитен цвят бяха лепкави, подгизнали от кръвта, но той упорито продължаваше — надявайки се да намери някакъв смисъл в заповедта на командира си. Да намери нещо в джобовете, което да оправдае това клане.

— Зарязвам всичко! — изръмжа след известно време той. — Какво, по дяволите, правим още тук?

Хесус се изправи и пристъпи към масата.

— Ти изпълняваш заповеди, Уолър! — отсече той. — Но защо винаги мърмориш?

Взводният използва ботуша си, за да отмести три от телата от пътя си, след което се наведе над лицето, което Джеръми беше виждал хиляди пъти: лицето на митичния Асам Алал-Бин, който вече не беше нищо друго, освен един изстиващ труп. Дългата му брада беше доста посивяла и значително оредяла.

— Защото за такива гадости няма заповеди! — изръмжа раздразнено той, издърпа окървавените си пръсти от последния джоб и се изправи, за да види какво е привлякло вниманието на командира му. — Имам право да получа отговор!

— Нямаш никакви права! — отсече Хесус, изправи се и плъзна лъча на фенерчето по масата. Няколко жълтеникави листа хартия изшумоляха на лекия ветрец. Той ги взе, сгъна ги и ги тикна в найлоновия плик при останалите вещи. — Но аз все пак ще ти дам отговор, защото знам какво е да изпълняваш чужди заповеди, без да знаеш за какво става въпрос. Целта на нашата мисия не беше да види сметката на Алал-Бин, а ей това!

Найлоновият плик се вдигна пред очите на Джеръми.

— От известно време насам „Ал Кайда“ подготвя мащабна операция под кодовото название „Сватбата“. За пръв път се споменава за нея на 16 октомври миналата година, в един от всекидневните рапорти, пристигащи в ЦРУ. По тази причина я наричат „Матрица 1016“. Но независимо от имената, с които я кръщават, Агенцията е на мнение, че става въпрос за атака срещу Федералния резерв, която предстои съвсем скоро. Ето това е причината, поради която сме тук!

— Какво значи „съвсем скоро“? — попита Джеръми и рязко вдигна глава. Ушите му доловиха далечното свистене на хеликоптерни витла, влизащо в дисонанс с тишината на пустинната нощ.

— Според НАС това тук е била последната им оперативка… — Хесус се наведе и вдигна ССТ телефона, използван от Алал-Бин за връзка със задграничните ядра на организацията му. — За съжаление мръсниците вече разполагат с абсолютно непробиваеми комуникации и никой не може да чуе какво си говорят. Това е другата причина да нанесем удар веднага, без никакво отлагане.

— Какво е това, мамка му? — изведнъж извика Джеръми и посочи към някакъв неясен силует, който летеше ниско над хоризонта.

— Руски хеликоптер МИ-28, управляван от йеменски пилот, който в момента прави такава пачка, че изобщо не го интересува какво става долу. Качваме се и пътуваме, ясно?

На хоризонта се появиха светлини. Двамата едновременно отбелязаха, че те не идват от хеликоптера, а са светлини от автомобилни фарове.

— А какво ще стане с онези хора от петролната компания, които оставихме на лагер? Кой ще ги прибере?

— Не ги мисли, те не са от петролната компания — отсече Хесус, после извади от джоба си миниатюрна инфрачервена „светулка“, натисна едно копче и я вдигна над главата си. Грохотът на хеликоптера се засилваше. Джеръми се запита дали невидимата птичка ще изпревари фаровете, които едва ли бяха на повече от петстотин метра от хижите.

— Виж какво… — Хесус изчака още секунда, за да се увери, че пилотът е уловил сигналите му, после тикна апаратчето обратно в джоба си. — Откак съм завършил гимназия, все съм войник. Но никога не съм искал да измислям правилата, само съм ги следвал. Защо според теб оставих Сребърната си звезда в чекмеджето? Защото жена ми и децата ми и до ден-днешен мислят, че съм един шибан готвач!

Джеръми се разтрепери. Не знаеше дали е от студа, тъмнината наоколо, или от обезводняването.

— Това не ти е „Делта“, Хесус — с мъка промърмори той. — Ние сме агенти на ФБР и не бива да убиваме цивилни!

Хеликоптерът увисна на метър от земята, лъхна ги горещ въздух. Не се виждаше дори една светлинка. Джеръми го различи едва когато кацна, и то, защото вдигна облак прах, малко по-светъл в мрака. Витлото причини буря от ситни камъчета, които забарабаниха наоколо.

Хесус побутна партньора си към машината, която щеше да ги отведе обратно в цивилизацията. Автомобилните фарове бяха на не повече от двеста метра и бързо се приближаваха. Нямаше никакво време за губене.

— Животът е сложен — промърмори взводният. — Крайно време е да пораснеш и да си вършиш шибаната работа!