Кристофър Уиткомб
Снайперистът (16)

15.

Ходенето се оказа трудно, особено през първите два-три километра. Хесус определи височината им на две хиляди метра, но уредът му показваше близо две и четиристотин. Слънцето буквално ги пържеше, особено ръцете и другите незащитени части от тялото. Надвисналите скали и пълната липса на ориентири превръщаше джипиес апаратурата в ненужна вещ, в нещо като транзистор с изтощени батерии.

— Трябва да извървим пет километра — рече Хесус, когато спряха за почивка след близо два часа непрестанно изкачване. Разтвори картата и посочи селище на име Хемфи. — Слушай инструктажа: преди шест месеца един холандски журналист, работещ за „Ню Йорк Таймс“, се появява в американското посолство в Исламабад и заявява, че току-що се завръща от Карачи. Задачата му била да напише материал за евентуалната намеса на разузнавателната агенция „Интер Сървисис“ в отвличането на Дани Пърл. Помниш ли този случай?

Джеръми кимна.

— Холандецът от „Таймс“ твърди, че са го отвели в тайна квартира, където неколцина талибански бойци му показали някакви документи. Тези бойци заявили, че са се сражавали на страната на „Ал Кайда“ в Тора Бора и са помогнали на Алал-Бин да напусне Афганистан, да прекоси цял Пакистан и Белуджистан, за да стигне до Карачи, където подкупил капитана на някакъв либерийски търговски кораб и отплавал. Според личната охрана на Алал-Бин, той заминал за Сомалия, но един от талибаните видял товарните документи на кораба, според които стоката била предназначена за Аден, Йемен…

— И ние бихме всичкия този път на базата на тази информация? — вдигна вежди Джеръми. Често се случва криминални случаи да се крепят на съвсем бегла информация, но това, което чу, беше наистина крайно недостоверно.

— Резидентът по сигурността в Исламабад предал тази информация в Ленгли, откъдето разработили сложна операция с помощта на средствата за комуникационно прехващане на НАС и Националното управление на разузнавателните спътници. Получените резултати им дават основание да заключат с вероятност 70%, че Алал-Бин, две от съпругите му, дузина деца и лека охрана се намират в нещо като махала — по-скоро струпване на десетина къщи, на пет градуса източно оттук, отвъд онзи баир… — Ръката му махна надясно.

— Май си правиш шибани шегички! — подскочи Джеръми и инстинктивно се огледа. — Открили са координатите на един от най-търсените терористи в света и пращат нас двамата да го хванем? Може би пропускам нещо, Хесус, но искам да те попитам какво пушиш напоследък?

Никога не се беше оплаквал по време на селекцията. Прие безропотно ужасната бумащина на ФБР, включително абсурдните предписания на главната квартира за израстване в кариерата. Не каза нищо дори когато го хвърлиха без бронежилетка в престрелката в Пуерто Рико, но това му идваше вече множко. Търпението му наистина се изчерпваше.

— Нямаме оръжие, нямаме апаратура за нощно виждане, нямаме подкрепа от въздуха… Нима си въобразяваш, че ще ни поканят в тази махала и ще ни стиснат ръцете, а после ще ни опаковат въпросния задник за малка разходка до Америка, където го чака електрическият стол?! Как ще реагираме, като започнат да стрелят? С камъни ли ще ги замеряме?

Хесус пресуши първата си бутилка с вода и се изправи.

— Събирай си боклуците! — кратко се разпореди той. — Имаме един час, за да заемем позиция!

 

 

Сирад получи достатъчно време да обмисли арогантната си атака срещу Амуд, просто защото срещата на принца престолонаследник Абдула се проточи по-дълго от очакваното. Това означаваше, че тя трябваше да седи и да чака в огромната заседателна зала в компанията на Крис, малък отряд охранители и един много ядосан арабин. Без съмнение нейните язвителни забележки доведоха до значително напрежение на дипломатическо ниво. В един момент в помещението се възцари толкова дълбока тишина, че Сирад чуваше тихото жужене на луминесцентната лампа на десет метра от себе си.

— Харесвам обувките ви — подхвърли най-сетне тя, обръщайки се към Амуд.

— „Бали“ — отвърна той, моментално доловил помирителния й тон. — Швейцарски.

— Откога работите за принца?

— От седем години. Учил съм в Харвард, където бях водач на отбора по гребане, след това се върнах у дома и започнах работа в Министерството на вътрешните работи.

— Водач на отбора по гребане на Харвард? — усмихна се тя, а Амуд наклони глава в опит да разбере дали това означава възхищение, или е поредната подигравка. Той беше човек с максимално добро американско образование, при това получено след колежа „Филипс Ексетър“. От къде на къде тази жена ще…

— Внимание, внимание! — разнесе се висок мъжки глас. — Негово величество току-що пристигна. Моля всички да се подготвят за аудиенцията.

В следващия миг в залата се появи друг сътрудник, очевидно по-високопоставен от Амуд. Беше прехвърлил четиридесетте, с безупречно сресана коса и ушит по поръчка английски костюм в тъмносин цвят. В походката му се долавяше онази особена гъвкавост, която притежават играчите на крикет.

— Госпожице Мално — леко кимна мъжът. Виждаха се за пръв път, но той очевидно беше добре запознат с новата си бизнес партньорка. На практика беше изчел абсолютно всичко, свързано с „Бордърс Атлантик“, беше проучил обстойно биографията на Сирад, търсейки мнението на хора от различни сфери на обществото, с различно влияние. Принцът винаги очакваше задълбочени проверки.

— Здравейте, как сте — протегна ръка Сирад. Амуд отстъпи крачка назад и се присъедини към аудио-визуалния екип, редом с Крис. Личеше, че приема ролята на зяпач с огромно облекчение. Независимо от водещото си място в гребния отбор на Харвард, той явно не заемаше такава позиция в Министерството на вътрешните работи, която би му позволила да отваря уста в присъствието на принца престолонаследник.

— Негово превъзходителство всеки момент ще е тук, но аз бих искал да обсъдим предварително някои неща…

Сирад кимна и се постара да демонстрира най-очарователната си усмивка. Мъжът обаче не й обърна внимание.

— Времето ни е малко, ето защо ще ми позволите да…

Широката двойна врата рязко се отвори и в залата нахлу тълпа от бодигардове, прислужници, политически съветници, дипломати и експерти по протокола — обичайната свита на владетелите. След тях вървяха представителите на печата — повечето от тях местни, тъй като никой самоуважаващ се западен журналист не би се смесил с тълпата на царедворците. Репортерите бяха наобиколили принца — изненадващо висок и едър мъж с черни мустаци, облечен в ослепително бяла роба.

— О, да, да, това е госпожица Мално — обяви той и се плъзна към нея като крайцер в тихи води. Спря на крачка, но вече не беше част от тълпата, която бе изостанала два-три метра назад.

— Аз съм принц Сафир бин Аден Фейсал Абдула, близък приятел на вашия Джордън Мичъл и верен съюзник на Съединените щати — представи се той на перфектния английски, който според Амуд в никакъв случай нямаше да използва. — Добре дошли в царството на Аллаха.

 

 

Хесус спря петдесет минути по-късно, точно под арката, образувана от две огромни скали в подножието на върха. Избра си място в сянката, погледна часовника си и извади от раницата си още една бутилка вода.

— Стигнахме ли? — попита Джеръми. Краката му горяха от стръмното изкачване, чувстваше и обща умора от обезводняването и голямата надморска височина.

— Сега ще разберем — отвърна взводният и извади от раницата си мощен бинокъл марка „Бърис“, оборудван с допълнителни увеличителни стъкла. И двамата дишаха тежко в разредения въздух, чувстваха се зле.

— Давай координатите — разпореди се Хесус.

Джеръми натисна две копчета и портативният му джипиес локатор се свърза с два от многобройните геостационарни сателити, които кръжаха на сто и петдесет километра над главите им. Само преди пет години апаратурата в ръцете му струваше сто хиляди долара и за притежанието й се изискваше специално разрешително от една институция, наречена Отдел за сигурността на клетъчната информация. Днес обаче ще ви я подарят за Коледа, стига да си откриете сметка в местната банка.

— Готово — обяви миг по-късно Джеръми, извади геоложките карти от раницата си и маркира един от ламинираните листове с мек молив.

— Сега изстреляй обратния азимут към онези къщи долу — разпореди се Хесус.

Джеръми надникна изпод арката и насочи поглед към стръмния склон, под който зеленееха сочни ниви и пасища. По средата на разстоянието от около километър и половина — точно там, където свършваше каменистият склон и започваше полето, се издигаха няколко хижи с груба каменна конструкция.

— Сто осемдесет и седем градуса, отклонение плюс-минус седем — обяви той.

— Точно — кимна Хесус. — Това е мястото.

Джеръми извади бинокъла си и го насочи надолу. Веднага му направи впечатление, че само основите на къщите бяха от камък, а стените над тях бяха изградени от преплетени клони, замазани с кал. Бяха общо пет, а на празното място пред тях бяха паркирани два новички на вид джипа тойота, от модела „Ленд круизър“. Няколко деца си играеха с пръчки край малък кладенец. Около близката маса се очертаваха по-едри фигури, вероятно на мъже. Миражът пречеше на добрата видимост, особено когато се използваха допълнителните лупи на биноклите „Бърис“.

— Виж какво — промърмори той. — Гледам да си върша работата, без да задавам излишни въпроси, но сега съм длъжен да ти кажа, че това тук никак не ми харесва!

Хесус беше извадил от раницата си тайнствената черна кутийка и се опитваше да открие достатъчно равен камък, върху който да я положи.

— Какво искаш да знаеш? — попита той.

— Искам да знам какво търсим тук, човече! Защото веднага ще те предупредя, че няма да бъда изкушен от никакъв чек, ако трябва да измина километър и половина по голите скали, за да хвана мръсника!

— Няма да го хващаме, нито пък ще го връщаме в Щатите — поклати глава Хесус. — Само ще го убием…

— Ще го убием?! На каква база, по дяволите? — Съжали още в момента, в който думите излетяха от устата му, но вече беше късно.

— Ако имаш проблем с изпълнението на моите заповеди, можеш да си вдигнеш възмутения задник още сега и да го прибереш в базовия лагер! — отсече Хесус и в гласа му се долови мрачна нотка.

— Нямам проблеми със заповедите ти — даде заден Джеръми. — Но продължавам да се питам… Защо само двамата? Дори не разполагаме с оръжие! И откога ФБР провежда на чужда територия операции по ликвидиране на престъпници?

Хесус отвори черната кутия и извади от нея някакво апаратче с триножник, което приличаше на съд за пренасяне на готова храна.

— Времената се промениха — отвърна той. — Вече не сме склонни да чакаме терористите да ни вземат на мушка… Достатъчно ти е да знаеш, че хората, които ни изпратиха тук, отдавна са се погрижили за политическата страна на въпроса. И очакват от теб да си свършиш работата…

Ръцете му внимателно поеха апаратчето с триножника.

— А що се отнася до оръжието, това тук ни е напълно достатъчно. Не ме питай как действа. Знам само, че е безшумно, течно и убива, без да оставя балистични следи. Ще изчакаме да се мръкне и ще се промъкнем на стотина метра от колибата на Алал-Бин, след което ще го задействаме…

Пръстите му сръчно завъртяха някакво копче, разположено на страничната стена на уреда.

— И когато този нещастник се надупи, за да отправи поредната си благодарност към Аллах, който му помага да коли американците, той ще получи послание от небето, при това точно в навирения си задник!

 

 

Асам Алал-Бин никога не беше приемал сериозно американските закани за отмъщение, включително и по време на Афганистанската война. Той беше използвал огромното си лично богатство, за да изгради най-голямата терористична мрежа в света и благодарение на нея беше нанесъл многобройни и унизителни поражения на американците, въпреки огромната им военна машина. Фактът, че на даден етап здравето му се влоши, нямаше абсолютно никакво значение — той вече беше изпълнил това, за което беше мечтал. Историята помни и почита истинските революционери, които променят света. А той със сигурност си беше запазил поне една отделна глава в тази история — в раздела, който се отнася за войната.

— Вечерята е готова, съпруже — обади се Лия.

Въпреки че беше известен като лидер на „Ал Кайда“ и най-жестокия терорист на света, Алал-Бин продължаваше да става преди изгрев-слънце, за да се моли на аллаха, обличаше се като всеки нормален мъж и използваше храната, приготвена от жените му. Правителството на САЩ се опитваше да го обрисува като зъл гений, но той се считаше за съвсем обикновен човек. Ето, неотдавна се разболя. Постоянно изпитва страх. Понякога ридае от отчаяние. Но в крайна сметка си остава боец, който води свещена война за спасението на всичко, обещано от аллаха. Неговият народ водеше тази война вече хиляда и петстотин години и той беше твърдо решен да участва в нея до самата си смърт. Но и след него войната нямаше да спре, тъй като мястото му щяха да заемат синовете му. Неверниците никога нямаше да победят дори още хиляда техни поколения да се борят срещу Исляма.

— Тате, тате, виж! — извика един от синовете му. Осемгодишното момче размахваше автомат АК-74 — версия със сгъваем приклад, която беше по-лека и по-удобна за носене от младите бойци. Разбира се, оръжието беше проверено и обезопасено от Ясер — един от личните му телохранители, който имаше грижата за сигурността на момчето. Защото в крайна сметка то си беше само дете, независимо колко пламенно се стремеше към битката. Трябваха му най-малко три-четири години, за да бъде готово за истински джихад.

— Храната е готова, сине — отвърна Алал-Бин. — Сядай на масата.

Бойците му се хранеха сами, но семейството му неизменно се събираше около масата, откъдето отправяше своите благодарности към аллаха. Животът му в момента беше тежък и неблагодарен, но бог знае какво е добро за него и последователите му. Той разполага с богатство и слава, с милиони пламенни последователи. Това с положителност му осигуряваше място на небесната трапеза. Сведе глава към гърдите си, благослови храната и започна да яде.

— Тате, искам да те питам нещо — обади се най-големият му син. — Кога ще видим новото оръжие, за което казваш, че ще ни помогне да свалим орела?

Мухамад беше висок и широкоплещест младеж на двадесет и една, който имаше блестящите черни очи на саудитската си майка. Алал-Бин го беше гледал как се сражава в Афганистан и се гордееше с него. Ако не бяха онези огромни Б-52 с техните умни бомби и ракети, „Ал Кайда“ със сигурност щеше да разбие на пух и прах войските на Северноатлантическия съюз.

— Още сега — отвърна той, остави плоското хлебче и бръкна в джоба си. Преди броени часове бе получил дяволския уред, заедно с редовната доставка на хранителните продукти от Нажран.

От шалварите му изскочи сребрист мобилен телефон с размерите на кредитна карта. На челния му панел пишеше „Бордърс Атлантик“, а в десния долен ъгъл бе отбелязан моделът — „Куантис“.

— Какво е това? — сбърчи чело Мухамад. — Някакъв телефон? Възможно ли е подобна дреболия да ни помогне да спечелим свещения джихад?

— Дреболия? — вдигна вежди Алал-Бин, опитвайки се да не повишава тон на младежа, който стърчеше с цяла глава над него. — Убихме три хиляди благодарение на ножове за отваряне на кашони! Джихад не се води с някакви оръжия на Страшния съд, Мухамад, а по-скоро с такива, които врагът нито вижда, нито усеща. Те очакват да ги нападнем с ядрено, химическо или бактериологическо оръжие, но ние им предлагаме само сенки. Сенки във въздуха. Ще видиш…

Хапна няколко залъка и се ослуша, за да разбере дали мъжете навън бяха приключили. Напоследък разполагаше единствено със сенки и въздух. Имаше хора в Америка, разбира се, но повечето от тях живееха в бедни жилища и си изкарваха хляба с фалшифициране на кредитни карти и дребни кражби. Разузнавателните агенции като ЦРУ и ФБР отказваха да признаят, че не могат да спрат една неорганизирана банда от самотници и по тази причина си съчиняваха страшни конспирации — просто за оправдание на безплодните си усилия.

Естествено, това ставаше възможно единствено благодарение на медиите. Дори най-незначителната атака предизвикваше верижна реакция на терор, която в рамките на двадесет и четири часа достигаше места, които бяха невъзможни за него — дори и със саможертвата на най-нескопосания самоубиец. Телевизията е навсякъде — от най-бедните квартали до Ситуационната зала в Белия дом, и именно тя, а не бомбите, беше най-страшното оръжие. Тя разпространяваше ужасяващите кадри по целия свят, повтаряше ги до безкрайност и променяше отношението на света към водещата роля на Америка по начин, който не беше възможен за нито една идеология или армия.

Една ръчно направена бомба гръмва и изчезва за секунди, но видеозаписът на събитието се върти със седмици, а дори и с години. Бърборковците от екрана — тъй наречените „експерти“, които фактически си нямаха хабер за него или неговите операции — помагаха с пълна сила за разпространението на страха и несигурността. След тях идваха политиците, които харчеха милиарди долари за засилване на сигурността по летищата, тайни операции и съдебни искове от граждани срещу същото това правителство, което искаше да ги защити. Бизнесмените изтегляха инвестициите си, опасявайки се от икономически колапс. В крайна сметка Западът пръскаше милиарди долари, които биха могли да се използват за строителството на нови училища, магистрали и болници…

— Никога не забравяй, че капиталистическата алчност е нашето най-силно оръжие! — натъртено рече той, взе телефона от ръцете на сина си и го вдигна нагоре: — Американците са продали на Саудитска Арабия съвсем нова технология — тези клетъчни телефони, които работят чрез система от спътници, но са толкова евтини, че всеки селянин може да си ги позволи.

— Значи ще могат да разпространяват повече западна култура сред страните на Исляма — сбърчи вежди Мухамад. — Западната упадъчност… Това е още едно доказателство, че саудитското кралското семейство е лакей на американския президент!

— Почакай малко! — вдигна ръка Алал-Бин. — Използвай главата си, а не сърцето. Спомни си какво ти казах за сенките и въздуха, бъди по-умен от врага. Тези нови телефони осигуряват комуникации — при това толкова защитени, че дори компютрите на НАС не могат да ги подслушват. Те предлагат онази комуникационна система, която ни е нужна за сплотяване на силите. Американското правителство упорито се противопоставя на намеренията на компанията откривател да продаде технологията в чужбина. Наши разузнавателни източници съобщават за изключителни усилия в тази посока, включително от страна на вестниците и електронните медии.

Алал-Бин си позволи едва доловима усмивка. Винаги изпитваше задоволство, когато имаше предимство пред неверниците. Те се молеха единствено на бога на алчността и печалбата и по тази причина винаги бяха готови да му продадат това, което пожелаеше, включително и в случаите, при които имаше голяма вероятност покупката да бъде използвана срещу собствените им семейства. Уолстрийтските брокери, богатите собственици на телекомуникационни компании и президентите на търговските камари — всички до един бяха негови сътрудници, независимо дали го съзнаваха, или не.

— Добре де, дори всичко това да е вярно — погледна го Мухамад. — Как точно ще ги използваме ние?

— Предстои ни голяма операция — усмихна се Алал-Бин. — Планираме я от месеци. И когато я осъществим, ти ще имаш повод да се гордееш…

 

 

Форт Мед, Мериленд, е носител на много рекорди, включително най-високата концентрация на математици на глава от населението, най-скъпата цена на електрическия ток в щата и най-сложната система за събиране и обработка на секретни данни в света. Причината за всичко това беше проста, но малко известна: във Форт Мед е седалището на Националната агенция по сигурността — най-секретното подразделение на Министерството на отбраната. НАС има най-големия бюджет от всички агенции, които се финансират по силата на Закона за набиране на разузнавателни данни.

Елизабет Бийчъм и нейният асистент напуснаха магистралата Балтимор — Вашингтон и завиха на изток по специално построена естакада, чиито многобройни разклонения, мостове и тунели глътнаха трафика буквално за нула време. Движението се следеше от многобройни охранителни камери, а управляваната от Джеймс лимузина се плъзгаше покрай тежковъоръжени мъже в черни униформи и бронежилетки. В далечината се очерта контролно-пропускателен пункт, охраняван от всички страни.

— Добре дошла в Черната дупка на главен кръстопът Анаполис — обяви тържествено Джеймс. От всички секретни държавни обекти, които беше посещавал, придружавайки сенатор Бийчъм, този беше най-потискащият.

— Внимавай какво говориш — усмихна се Бийчъм. — Нали знаеш, че чуват всичко!

„Шифросити“, както го наричаха запознатите, силно наподобяваше шпионските филми от 70-те, в които всички се придвижват с колички за голф и се преструват, че носят имена от сорта на Джон или Джейн. Това беше отделна култура, откъсната от света, едно затворено общество със своите вътрешни правила, училища, полиция и пожарна, кинозали и болници. А дори и със собствен университет — Националната школа по криптология.

Без никакво преувеличение можеше да се каже, че тук, на огромната секретна територия на НАС, човек би могъл да се роди и да умре, без нито веднъж да излезе от периметъра.

Бийчъм разполагаше с максималната за външен човек информация за НАС и нейния закрит град. В качеството си на председател на сенатска комисия тя беше посещавала Шифросити много пъти и ако не беше изпаднала в немилост, някой ден със сигурност щяха да кръстят на нейно име я училище, я друга сграда в района. Нямаше член на Конгреса, който да се е борил с нейния плам за финансирането на проекти, считани от мнозина за излишни и дори фриволни. Ако не бяха нейното влияние, връзки и умно лобиране, едва ли щеше да се роди суперкомпютърът на НАС, благодарение на който армия от анализатори подслушват, превеждат и обработват огромен поток от микровълнови комуникации.

Разбира се, днешното й посещение нямаше да бъде почетено с червен килим. Просто защото Бийчъм беше станала персона нон грата навсякъде, където се изискваше специален пропуск. Джеймс се надяваше да я вкара през КПП-то с помощта на стар свой приятел — полковник от ВВС пред пенсиониране, който спокойно щеше да рискува с рутинно административно нарушение. Бийчъм би могла да получи достъп единствено с някоя от значките, на които пише „само с придружител“ с едно голямо червено V отгоре. Разбира се, беше малко унизително за човек от нейния ранг, но тя разбираше и се примиряваше.

— Джеймс Епълтън и Елизабет Бийчъм.

Джеймс изрече имената им в нещо като гише на драйв-ин заведение. После отчетливо продиктува номерата на социалните им застраховки и името на човека за контакт вътре в затворения град. Няколко секунди по-късно един глас им разреши да продължат и те се насочиха към блиндираната кабина на същинския пропускателен пункт, където офицер във военна униформа провери документите им. Друг пазач им подаде карта на района, временен пропуск за паркиране и брошура с правилата за сигурността. След което отдаде чест на сенаторката и им махна да тръгват.

След броени минути вече влизаха в огромната 11-етажна сграда на Оперативното командване. Тя приличаше на всяка друга корпоративна централа, с бетонни колони и огледални стъкла, но Бийчъм добре знаеше, че това е само привидно. Главната сграда на комплекса на НАС, който включваше още 60 постройки, не беше нищо друго, освен имитация и куха черупка. Подобно на някаква странна архитектурна метафора, истинската структура се криеше зад фасадата — беше сграда в сградата. Тя беше облицована с медни листове, които не пропускаха електронни емисии, а специалните й противошокови прозорци бяха направени така, че да изолират всички звуци и да изключват всякакви опити за подслушване.

— Независимо колко често идвам тук, винаги си представям, че навлизаме в паралелна вселена — промърмори Бийчъм, докато вървяха по широкия коридор. Беше посещавала Ленгли, Кемп Пиъри, Харви Пойнт и няколко чуждестранни обекта, но единствено във Форт Мед изпитваше чувството, че се намира в друг, напълно различен свят.

— Как се чувствате? — попита Джеймс. И неговото сърце беше свито по начин, по който не се беше чувствал отдавна.

— Надявам се, че си точно толкова умен, колкото предполагам — отвърна с въздишка Бийчъм. — Защото ако „Вашингтон Пост“ излезе с материал за опита ми да проникна в Националната агенция по сигурността и да използвам служебното си положение, за да получа строго секретна информация, мен наистина ще ме тикнат в затвора и ще хвърлят ключа в морето!

Бийчъм и административният й асистент се насочиха към автоматичните прегради на главния вход.

— Вече сте обвинена в убийство, шефке — подхвърли Джеймс. — И според мен отдавна са решили къде точно да хвърлят ключа…

 

 

Сирад направи крачка напред и стисна протегнатата ръка на принца.

— За мен е огромна чест, Ваше величество — каза тя със звънлив и ясен глас на безупречен арабски. — Нося ви най-топли поздрави от господин Мичъл и цялото голямо семейство на „Бордърс Атлантик“.

— Какво хубаво костюмче — отбеляза принцът, отново на английски. Телевизионните камери жужаха, проблясваха светкавици, а сътрудниците на кралската особа си размениха учудени погледи. Принц Абдула рядко правеше коментари за неща, които се срещаха по страниците на списания като френския „Вог“, особено пък по време на делови събития, отразявани от пресата. — Сигурен съм, че една от моите съпруги много ще го хареса!

— Благодаря, Ваше величество — отвърна Сирад, отново на арабски. Принцът леко склони глава, наслаждавайки се на финия ливански акцент и блестящите й очи, от които се излъчваше почти хипнотична енергия.

— Моля ви, разкажете ми нещо за новото начинание, което ще стартираме днес следобед — подхвърли той, а ръката му изскочи изпод блестящо колосаната роба и се протегна напред, сякаш чакаше подарък.

— Разбира се — кимна Сирад. В поведението й личеше пълно самообладание, тъй като знаеше, че този кратък диалог ще обиколи света, а утре сутринта репортажите за него ще заемат първите страници на финансовия печат. — Договорът за партньорство между „Бордърс Атлантик“ и кралското семейство ще превърне Саудитска Арабия в световен телекомуникационен лидер, при това във време, когато информационните технологии означават чиста власт.

Помнеше наизуст малката реч, която й беше предал Бартолъмю, но говореше така, сякаш думите излитат направо от сърцето й.

— Нашите телефони „Куантис“ се базират на специалната технология за дигитално кодиране, която позволява абсолютна сигурност на гласовите и образните сигнали, при това на приблизително същата стойност като вече съществуващите системи — продължи с разясненията тя. — ССТ технологията работи с помощта на наша собствена система от сателити, която прави излишни скъпите ретранслатори на конвенционалната клетъчна телефония. А по-малко инфраструктура означава по-малко поддръжка и по-голяма печалба. Поради факта, че нашата система работи в диапазона между 1600 и 1900 мегахерца, тези телефони ще бъдат конкурентоспособни на всички световни пазари.

Принцът кимна с глава и се усмихна. Той си даваше ясна сметка, че и тази негова публична изява е режисирана отначало докрай, както всички останали, а фразите идват от предварително написан сценарий. Това обаче изобщо не го смущаваше, въпреки че част от сътрудниците му изглеждаха притеснени и многозначително поглеждаха часовниците си. Саудитският лидер не бързаше да се отърве от компанията на Сирад.

— И ние сме първата държава в света, която получава това, така ли? — подхвърли той.

— Първата в света — потвърди Сирад.

— Прекрасно! А къде е малкото чудо, което ми носите?

Сирад бавно посегна към чантичката си. Очите й ясно забелязаха ръцете, които докоснаха пистолетите и автоматите наоколо, небрежно покрити от дрехите. В помещението имаше толкова много оръжие, че във въздуха се долавяше леката миризма на оръжейна смазка „Хопс“, която на моменти дори потискаше ароматите на скъпи одеколони.

— Това е първият телефон „Куантис“ от новата технология ССТ, който се използва извън нашите лаборатории — гладко излъга тя. Подобни апарати ползваха неколцина от висшите ръководители на компанията, при това от няколко месеца насам, а Крис твърдеше, че в Близкия изток се срещат толкова често, колкото и будките за продажба на фалафел.

— Ваше величество, програмата ни е много натоварена — обади се един от приближените на кралската особа, който беше достатъчно високопоставен, за да не бъде пренебрегнат веднага.

— Да, разбира се — кимна Абдула и пое от ръцете на Сирад красивата опаковка. Отвори я и спря поглед върху телефона „Куантис“, който Крис беше показал на Сирад. Платинената кутия беше инкрустирана с квадратно изсечени диаманти и изумруди, а над логото на „Куантис“, издълбано в самороден къс оникс, беше красиво гравирано саудитското знаме.

— Благодаря, госпожице Мално — склони глава принцът престолонаследник. — Доколкото съм информиран, на мен се пада честта да проведа първия разговор в света, базиращ се върху ССТ технологията…

— Точно така, Ваше величество — отвърна със сияещо лице Сирад. — Вашият вътрешен министър в Риад разполага със ССТ телефон и очаква обаждането ви. Номерът му е в директорията за бързо набиране, така че е достатъчно да натиснете бутона „сенд“.

Върху лицето на принца изплува широка усмивка. Тази малка церемония означаваше много повече от обичайните фотографски сесии с новите американски партньори — тя представляваше огромен скок в областта на мобилните комуникации за всички араби от района на Близкия изток. Само след няколко седмици търговците на камили в Йордания щяха да имат пряк достъп до стоковата борса в Чикаго. Днешният ден поставяше началото на една нова ера, която завинаги ще остане свързана с името му.

— Али, здравей! — извика в слушалката той. — Чуваш ли ме?

 

 

Джордън Мичъл беше прекарал поне час зад бюрото си, когато Траск влезе да докладва, че сателитното захранване е включено. Спуснаха се по стълбите четири етажа по-долу и влязоха в Бойната зала, където двама специалисти по електроника току-що бяха приключили проверката за подслушвателни устройства. Мичъл прекрасно знаеше докъде може да стигне конкуренцията в опитите си да разкрие тайните му.

— Къде сме? — попита той.

Траск насочи дистанционното в ръката си към стената в дъното.

— Седемнадесетият етаж успя да синхронизира видео захранването на наземните съоръжения. — Две от големите витрини в дъното бавно се плъзнаха встрани и зад тях се разкри редица аудио-визуални екрани, телевизионни монитори и лекторски дъски за записване на информацията. През по-голямата част от деня този телекомуникационен център предлагаше интерактивна конферентна връзка с всички части на света, но тази сутрин щеше да предложи една далеч по-интересна картина.

— Получихме положителна идентификация — продължи Траск. — Стрелците са заели позиция на рубежа непосредствено до селото.

— А Сирад? — кратко попита Мичъл.

— Принцът престолонаследник току-що е провел разговор с вътрешния си министър. Всеки момент световните агенции ще излъчат информацията за сделката.

— Отлично.

Мичъл безмълвно наблюдаваше как екраните на трите плазмени телевизора оживяват, захранени с изображение от шпионския спътник КХ-11 на Националната разузнавателна служба, успешно прихванато от ултрамодерните гео синхронизирани самолети и съответните наземни съоръжения на „Бордърс Атлантик“. Въпреки че държавните разузнавателни агенции редовно ставаха обект на опити за проникване от страна на частните телекоми, единствено „Бордърс Атлантик“ беше успяла да пробие защитните им кодове и да получи достъп до предаваните от сателитите изображения. Командният пост на седемнадесетия етаж беше в състояние да прихване абсолютно цялата информация, обработвана с помощта на Националната програма за военно тактическо разгръщане, включително и това, което течеше в момента — емисия в реално време, осъществена от двама мъже в Йемен и предназначена за военновъздушната база Онизука в Сънивейл, Калифорния, откъдето трябваше да бъде препратена в един от националните центрове за фото интерпретация под контрола на ЦРУ, който се намираше във Вашингтон.

В момента на един от екраните беше запечатан широко обективен кадър на пет колиби от кал, разположени в пустинна долина. Другите два предлагаха същата картина, но под различни ъгли. Разделителната способност на кадрите беше безупречна, позволявайки на Мичъл и Траск да различават дори дрехите на стрелците, въпреки зеленикавото сияние, излъчвано от инфрачервените увеличители на образа. Фигурите им се бяха сгушили в сянката на две огромни гранитни скали.

— Кой е Уолър? — попита Мичъл. Беше виждал достатъчно снимки в досието на командоса, разбира се. Беше изчел всичко, свързано с представянето му в ООЗ. Разполагаше дори със снимки на семейството му. Но нищо от това не му вършеше работа сега, докато наблюдаваше разузнавателните кадри, заснети директно от космоса.

— Онзи вдясно, виждате ли го? Смит е по-нисък и в ръцете му се вижда един ПСТ апарат…

Мичъл сведе поглед към часовника си, който показваше 8:17. Дубай беше в часовата зона Гринуич плюс пет — девет часа преди тукашното време и един час преди Йемен. Текущата операция се провеждаше в три различни часови зони, на хиляди километри разстояние в различни континенти и в абсолютно противоречие с всичко, което само допреди пет години учените считаха за абсолютно невъзможно. Но то беше тук, пред очите му. Кой беше казал, че не всичко се купува с пари?

— И тъй, кога ще се случи? — нетърпеливо попита той. По принцип не обичаше да чака, независимо за какво става въпрос.

— Няма начин да се каже със сигурност, сър. Положително ще бъде в рамките на един час. Обърнали сме внимание на абсолютно всички реални фактори, но за съжаление няма начин да отстраним известен процент несигурност…

Мичъл беше одобрявал лично всеки отделен елемент от сложния план и си даваше ясна сметка, че въпреки задълбочената подготовка, милиардите долари, оперативните съвещания и научно обоснованото отчитане на неподлежащите на статистика рискове, в момента цялото гигантско начинание зависеше единствено от човешките действия — факторът, който никога не подлежи на пълен контрол…

 

 

Хесус лежеше в сянката на древен каменен зид и мажеше лицето си с камуфлажен гел в очакване на заповедта за атака. Обърна се да погледне Уолър и загрижено попита:

— И к’во, отпадна от списъка, така ли?

— Какъв списък? — учудено попита Джеръми, проверявайки дали се е намазал добре. Лежеше на хвърлей камък от леговището на най-опасния терорист в света, но нощната тъмнина беше единствената му защита.

— Онзи, с най-добрите стрелци…

Джеръми поклати глава. Списъкът на Лотшпайх с най-добрите снайперисти в отряда му се струваше на светлинни години от тази забравена от Бога камениста пустош.

— Имах срок до следващия петък да го победя — поясни той. — Как мислиш, ще си бъдем ли у дома дотогава?

— Надявам се — промърмори Хесус, измъкна ПСТ телефона от раницата си и започна да мести капака му с формата на лаптоп, надявайки се да улови сигнала на някой спътник. — За всяко отсъствие над три дни се изисква бележка от доктора.

— Бележка от доктора ли? — втренчи се в него Джеръми. — Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Поискал си болнични за четвъртък следобед и целия петък — поясни Хесус. — Което означава, че лошо ни се пише, ако не се появим на развод в понеделник сутринта!

Джеръми се замисли, а очите му механично следяха действията на взводния, който нагласяше своя хиперсоничен или дявол знае какъв апарат върху един плосък камък. Не искаше да задава глупави въпроси, но тая работа започваше да губи смисъла си.

— Я ми помогни да се ориентирам, човече — изпъшка той. — Искаш да кажеш, че сме взели отпуск по болест, за да свършим тая гадория?!

— А ти к’во си мислиш? Че може да се изпарим, просто ей така, без никой да задава въпроси? Или е отпуск по болест, или е годишен, но ако е годишен, трябва да посочиш телефон и адрес за връзка…

— Значи това тук не се брои за специална задача? Исусе!

— Исусе като името ми, или се обръщаш към онзи горе? — пожела да узнае Хесус.

— Какво? — с недоумение го погледна Джеръми.

— Никога не съм сигурен какво вие, задниците около мен, имате предвид, когато казвате Исусе — поясни Хесус. — С вас човек трябва да притежава ясновидска дарба!

Джеръми облегна глава на камъка и замълча, а Хесус се зае да набира някакви цифри по сателитния телефон. Отново го обзе чувството, че присъства на поредната селекция. Или беше прекалено уморен, за да осмисли всичко около себе си, или просто халюцинираше.

— И преди си участвал в подобни операции, нали?

Хесус кимна с глава и се наведе над микрофона.

— Сиера едно на позиция — обяви той. — Моля разрешение за преминаване към зелена фаза…

Джеръми изчака кимането на взводния си командир, който прекъсна връзката и прибра телефона обратно в раницата.

— Не се обиждай, Уолър. Добре си спомням първата операция на „Делта“, в която участвах. Току-що ме бяха назначили в ескадрон А — това беше в навечерието на иракската агресия срещу Кувейт…

Джеръми заинтригувано вдигна глава. Хесус рядко споменаваше за времето, прекарано в армията.

— Пребазираха ни на онзи природен самолетоносач, наречен „Диего Гарсия“… Командирът дойде и избра мен и още двама за цивилна охрана на някаква мисия. Трийсет и шест часа по-късно се озовахме в бетонен бункер малко отвъд иракската граница, наречен с гръмкото име „Преден разузнавателен пост“. Имахме и пленник… Преди това ме инструктираха по същия начин, по който аз инструктирах теб: с една кръгла нула. Нищо, разбираш ли?

Хесус се намести, опитвайки се да открие по-удобна позиция върху каменистия терен.

— С нас беше един шпионин на агенцията, истински полиглот. Още не бях изкарал езиковите курсове и изобщо нямах понятие за какво се говореше. Имаше много крясъци и дори малко кръв. Човекът от агенцията започна да се нервира, тъй като нямаше никакъв напредък. В един момент командирът на наряда взе една празна бутилка от кока-кола и отиде да я напълни с бензин. Като се върна, пристъпи към врабчето и започна да излива бензина в ботушите му. Никога няма да забравя тези ботуши — кожени, с връзки.

После накара човека на агенцията да възобнови разпита. Очите на врабчето станаха като паници, но продължаваше да мълчи. И командирът му щракна запалката. Нещастникът литна нагоре, сякаш бе избухнала газова бутилка…

Беше прекалено изненадан, за да изкрещи. В продължение на една-две секунди мълчаливо се блещеше към огъня, който бързо обхвана шибаните му ботуши и стигна до гащите му. След което започна да пищи, ама яката…

Командирът се изправи пред него. В едната си ръка държеше одеялото, а в другата — бутилката с бензина. Раменете му леко се повдигнаха, сякаш да кажат: „Ти решаваш кое от двете, на мен ми е все едно“… Никога няма да забравя това, което последва… Онзи нещастник започна да пее „Били Джийн“, на шибан английски! Пееше си хит на Майкъл Джексън, а гащите му горяха! Никога през живота си не бях виждал по-шантава и по-ненормална сцена!

Хесус поклати глава, сякаш по-късно му беше дошло до гуша от такива сцени.

— Първият човек, когото запалиха жив пред очите ми — промърмори той, помълча малко, после добави: — А ти не се тревожи за отпуска по болест, Уолър. Давай да вършим работа, тъй като току-що получихме зелена светлина.