Кристофър Уиткомб
Снайперистът (15)

14.

Елизабет изненада Роза по обед — нещо, което не беше правила поне десет години. Джеймс се изправи в рамката на вратата, непосредствено зад сенаторката, хвърли сакото си на едно имперско канапе за двама и сложи ръце на кръста.

— Започваме оттук! — обяви той.

Роза го изгледа, сякаш да провери дали е с всичкия си, после възобнови чистенето. Петъците бяха посветени на баните и кухнята, но сега беше мъничко закъсняла — заради шоуто на Монтел Уилямс, разбира се.

— Какво ще правим сега? — попита Бийчъм. Кожата й настръхна при мисълта, че се налага да преживее отново онази ужасна нощ. Но тя си даваше сметка, че е абсолютно наложително. Някой си беше направил труда да я натопи за ужасно престъпление, след което се беше прибрал обратно в леговището си. А тя беше длъжна да направи всичко необходимо, за да го извади оттам и да го изложи на дневна светлина.

— Разкажете ми какво се случи през онази нощ — каза Джеймс. — Кога напуснахте службата, къде се отбихте, как се прибрахте у дома… Изобщо всичко…

Огледа се наоколо, сякаш очакваше да види уликите, изписани на стената с лимонов сок, затихнали до появата на откривателя си.

— Напуснах офиса малко преди шест, качих се в колата и се прибрах у дома — започна Бийчъм. — Използвам един и същи маршрут — по Рок Крийк до моста, после все направо. Това е най-бързият път.

— Някакви проблеми? — попита Джеймс, напусна входното антре и тръгна по централния коридор, който пресичаше цялата къща и свързваше двойната дневна вдясно с библиотеката и кабинета вляво. Кухнята беше чак в дъното. Гостната бе обзаведена с мебели в южняшки стил, повечето останали от баща й. При всяко посещение тук Джеймс оставаше смаян от тяхната елегантна красота и величие.

— Какви проблеми имаш предвид? — попита Бийчъм.

Изведнъж я обзе страх да тръгне след асистента си, да не би да унищожи някоя скрита до този момент улика. Изобщо не й мина през ума, че по същия коридор вече се бяха изнизали куп ченгета от областната полиция на Вашингтон. Те не бяха успели да осъдят Марион Бари с видеозапис, на който се виждаше как пуши трева, защо да не сбъркат и тук, където уликите не бяха чак толкова явни.

— Имам предвид проследяване по улиците на града, засичане от друга кола, пресрещане на тротоара — отговори Джеймс и прокара пръсти през пясъчнорусата си, късо подстригана коса. Явно и той нямаше кой знае какви идеи за търсенето на пропуснати улики.

— Нищо такова — поклати глава Бийчъм. — Пристигнах нормално, паркирах малко по-надолу по улицата, тъй като тук винаги е трудно да се намери свободно място, а след това…

— Госпожо сенатор, имаше ли нещо по-особено? Нещо, което да говори за насилствено проникване в къщата или пък скрито проследяване на вашите действия?

— Не, мисля, че такива неща нямаше.

— Онази вечер Роза е била в почивка, така ли?

— Тя често прекарва уикендите при дъщеря си в Александрия.

— Добре. Приближихте се към вратата. Отключихте ли я? — Джеймс се върна във вестибюла, отвори тежката двойна врата и махна на сенаторката да се приближи.

— Да. Има само една ключалка. Никога не съм слагала резе.

— Нямате и система за сигурност, така ли?

— Живея тук повече от двадесет години и никога не съм изпитвала нужда от такава. — Тя бавно поклати глава: — Сега това звучи малко глупаво…

— Добре, влязохте във вестибюла. Какво стана после?

Тя затвори очи, опитвайки се да възстанови онази нощ като на видеозапис.

— Влязох и повиках Роза. Просто по навик. Знаех, че си е взела почивка, но понякога оставаше тук — я дъщеря й беше заминала някъде, я нещо друго… — Пристъпи напред, пресъздавайки събитията в главата си. — Направи ми впечатление, че е оставила кухненската лампа да свети. Ядосах се, тъй като не за пръв път проявяваше подобна небрежност. По принцип не обичам да пилея електричество…

— Знам — кимна Джеймс. Всичките й сътрудници бяха наясно със спестовността й. — После какво стана?

— После се приближих до стойката за вино и си избрах бутилка мерло от добра реколта…

— А по пътя към стойката не извършихте ли някакви други действия? Например да си оставите чантичката, да се обадите по телефона…

— Не си спомням такова нещо.

— Добре. Влязохте в кухнята, а после?

— Момент! Точно тогава го чух за пръв път. Бях забравила за това, но… — Отново затвори очи, следвайки спомените: — Вървях по коридора, когато чух нещо откъм стълбите. Отново повиках Роза, но никой не ми отговори. По всяка вероятност е бил мръсникът, който се е подготвял да ме пресрещне.

— Какво направихте след това? Направо горе ли се качихте?

— Налях си чаша вино, а след това се качих горе и тръгнах към банята. Знаеш, че съм човек на навика. Вземам душ всяка вечер след работа…

— Значи се качихте горе… Добре, покажете ми.

Тя се обърна и го поведе към втория етаж. От стълбите се влизаше направо в малка дневна, отвъд която бяха двете спални вдясно, голямата баня вляво и най-накрая нейната стая. Банята за гости и четвъртата спалня се намираха в дъното на коридора, редом с тайната стаичка на Пол, чийто вход беше замаскиран като врата на стенен шкаф. От другата й страна беше задната стълба, която водеше обратно в кухнята.

— Най-напред се отбих в стаята си. Оставих си нещата, отпих глътка вино и влязох в банята. Завъртях крановете на ваната и пуснах вътре солите, които обичайно ползвам… — Обясненията й се придружаваха от повторение на конкретните действия. — След това отидох в гардеробната, за да се… приготвя… — Стана й неудобно да произнесе думите „събличам се“ пред подчинения си. — Тъкмо си бях свалила костюма, когато нещо привлече вниманието ми…

— Как реагирахте?

— Започнах да се извръщам към него, но в същия момент иззвъня мобилният ми телефон и аз тръгнах обратно.

— Къде беше той?

— В куфарчето, което бях оставила на леглото… — Посочи с ръка наляво, където през отворената врата на гардеробната се виждаше леглото от масивен махагон. — Взех го и отговорих…

— Съобщихте ли това на полицията?

— Не, бях забравила за този момент. Странно, как нещата се връщат с течение на времето…

— Кой беше? Кой ви търсеше по телефона?

Бийчъм се замисли за миг.

— Мисля, че обаждането беше от Белия дом. Някакъв служител ми съобщи, че са променили часа на заседанието на Националния съвет за сигурност. Вероятно е бил нов, тъй като не разпознах гласа му, освен това спомена за „Старфайър“…

— Това е една изключително секретна програма — отбеляза Джеймс. — Сигурна ли сте, че я спомена по име?

— Да, сигурна съм. Спомних си и какво си помислих — че здравата ще го спастрят за споменаването на такива неща по открита линия. Сигурна съм, че НАС се е заела със случая веднага, но не научих повече подробности…

Колелцата в главата на сътрудника й започнаха да се въртят.

— Какво направихте след разговора?

— Ами тръгнах към банята, защото ваната се беше напълнила и трябваше да спра водата…

— Продължавахте ли да разговаряте по телефона?

— Не, изключих го, преди да тръгна към банята… — Бийчъм говореше бавно, опитвайки се да възстанови действията си стъпка по стъпка. В един момент усети, че я обзема онова особено гадене, което беше изпитала във фаталната нощ. — После… После се съблякох, нали разбираш… — Джеймс кимна с глава, опитвайки се да й спести неудобството. — Мушнах пръст във водата, да проверя температурата й…

— А телефонът? Къде се намираше телефонът в този момент? На леглото ли го оставихте?

Тя се замисли за миг, после поклати глава:

— Не, май остана в ръката ми… Не съм сигурна… — Помълча известно време, после продължи: — Водата беше твърде гореща и реших да звънна в службата и да ти оставя послание. Исках да се оплача от поведението на онзи служител на НСС…

— Направихте ли го?

— Не, защото точно тогава те… той ме нападна изотзад… Излезе от гардеробната… — Тя рязко се завъртя, сякаш беше усетила горещия дъх на нападателя върху тила си. Джеймс разбра, че нещата стават трудни за Бийчъм, но друг начин нямаше. Уликите се намираха единствено в нейните спомени.

— А следващото нещо, което си спомняте, беше бавното ви свестяване на пода, така ли?

— Да, тогава, когато нещата станаха наистина…

— Тогава напипахте пистолета…

— Станах на крака, но се подхлъзнах и паднах върху нещо ръбесто… А после видях пистолета…

— Паднахте върху нещо ръбесто? Какво точно?

— Телефонът. Вероятно съм го изпуснала в момента на нападението…

Джеймс замислено докосна устните си с пръст.

— Разполагате ли с разпечатка на разговорите си от онази вечер? — попита след известна пауза той. — Имам предвид сметката на мобилния ви телефон…

— Разбира се, лежи на бюрото ми. Вече я платих.

— Донесете я, моля.

Той я последва в спалнята, откъдето тя взе плик с логото на „Бордърс Атлантик“. Дръпна го от ръцете й и нетърпеливо проследи с пръст дългата колона от цифри.

— Тук е отбелязано, че сте набрали службата точно в 19:01, госпожо сенатор — подхвърли той. — Едноминутен разговор. Но вие твърдите, че не сте го правили.

— Наистина не съм.

— Може би сте набрали номера, докато сте проверявали температурата на водата във ваната?

— Вероятно бих могла — колебливо отвърна Бийчъм. — Не помня…

Джеймс се замисли.

— Може ли да видя телефона ви? — попита след секунда той.

— Няма го — отвърна Бийчъм. — Прибраха го като веществено доказателство… Беше покрит с кръв… Но аз си взех нов, абсолютно същия модел…

— Като този? — попита той и положи върху дланта си тънкото, блестящо с никелираните си части апаратче. Бийчъм кимна.

— Я се опитайте да ме душите! — извика той и започна да набира някакви цифри на клавиатурата. — Нападнете ме изотзад и се опитайте да ме душите — както го е правил онзи… Хайде, с всичка сила!

Със своите метър и осемдесет и два, Бийчъм беше с цели десет сантиметра по-висока от административния си асистент. По тази причина никак не й беше трудно да заеме позиция зад гърба му и да стегне в мъртва хватка гърлото му.

— Стискайте, по дяволите! — извика той. — Стискайте здраво!

Тя се подчини. Изведнъж усети как отново я обземат чувствата от онази нощ — гняв, страх и дълбока безпомощност… Ръката й се стегна върху ларинкса на Джеймс, принуждавайки го да се надигне на пръсти и да се опита да се освободи от задушаващата хватка. Телефонът остана в дланта му, докато пръстите му се забиха в силната китка на Бийчъм. После тялото му изведнъж се отпусна и падна на пода, симулирайки загуба на съзнание. Ръцете му се разпериха, а телефонът се претърколи върху дебелия персийски килим.

— О, Джеймс, извинявай! — уплаши се внезапно тя. — Добре ли си?

Дребничкият асистент се надигна, взе телефона и го допря до ухото си.

— Я чуйте това — промърмори той и й подаде апарата.

Сенаторката се подчини и мълчаливо изслуша посланието на служебния й телефонен секретар, което звучеше в мембраната.

— Това е вашето едноминутно обаждане — заключи с категоричен тон Джеймс и пъргаво се изправи. — Докато се борите с нападателя, без да искате натискате бутона „сенд“. И в крайна сметка все се обаждате в офиса…

— С какво ще ни помогне това? — недоумяващо го погледна Бийчъм.

На лицето на Джеймс изплува доволна усмивка, а пръстите му механично опипаха възела на вратовръзката, разместен от борбата.

— Ще ни помогне и още как — отвърна той. — Защото означава, че по време на борбата телефонът ви е бил включен. Ако открием запис на това обаждане в службата, може би ще получим пълната картина на това, което се е случило тук!

 

 

В шест без четвърт на следващата сутрин Джеръми побутна Хесус, помагайки му да излезе от състоянието на неспокойна дрямка, в което и двамата бяха изкарали нощта. Облякоха се набързо, събраха багажа си и слязоха долу да чакат колата. По план Пауъл трябваше да отлети обратно за Сана, което означаваше, че веднъж напуснали хотела, двамата агенти на ФБР могат да разчитат само на себе си.

Хесус не обели нито дума по време на пътя до Голдън Махор — красив оазис, сгушен в долчинката между голите, обсипани с отпадъци хълмове около Аден и яркосините води на Йеменския пролив.

— Виждаш ли палатката горе на хълма? — извика Хесус, опитвайки се да надвика боботенето на големия дизел. Джеръми кимна с глава. Двама войници седяха край пътя, който водеше към един от хълмовете, издигащ се на около 200 метра над пристанището. — Там има една батарея от ракети САМ, руско производство. А през 2000 година задниците, които я обслужват, взеха на прицел самолетите С-5, които докараха екипите, разследващи взрива на „Коул“.

— Сериозно? — учуди се Джеръми. По онова време вестниците се скъсаха да хвалят правителството на Йемен, което сътрудничело по образцов начин на следствието. — Мислех, че са на наша страна…

— Когато работиш в този район, трябва да помниш едно основно правило: всеки е твой приятел и всеки е твой враг — зависи кой плаща сметката. Този хотел е първото място, бомбардирано от Алал-Бин. Майка му е йеменка, но синовната вярност е качество, присъщо само на упадъчния Запад. Тези типове са готови да изнасилят собствения си брат, стига това да им донесе някаква изгода.

Джеръми мълчаливо кимна с глава.

— И още нещо — подхвърли Хесус. — Днес си глухоням! — Шофьорът спря в близост до три доста очукани микробуса, около които се суетяха неколцина европейци. — Използвай кодовото си име, измисляй си каквото щеш за живота си в нормалния свят, но помни едно — колкото повече говориш, толкова по-голяма е опасността да се прецакаш. Разбрахме ли се?

— Да — кимна Джеръми.

Изведнъж всичките приказки, изприказвани от Лес Мейсън в класната стая, започнаха да придобиват реален смисъл. Ролята му в тази мисия се изчерпваше със слушане, изпълнение на заповеди и плътно затворена уста до изрична заповед в обратен смисъл. Очевидно някой, разположен далеч по-нагоре по хранителната верига, беше започнал да брои точните изстрели…

 

 

Сирад спа добре, стана късно и остана цели два часа в минералния басейн. Мичъл им беше ангажирал най-луксозните апартаменти в „Риц — Карлтън“, надявайки се да демонстрира благополучие и да убеди клиентите си, че рецесията в телекомуникационния бизнес не е засегнала „Бордърс Атлантик“ толкова силно, колкото останалите участници на пазара. Тя се възползва от жеста и побърза да поръча вана със специална кал от Мъртво море, плюс пълна козметична програма за лице.

Крис Бартолъмю се обади малко след дванайсет и я изпрати до колата, която чакаше пред хотела. От изпълнените с уважение погледи на обслужващия персонал заключи, че е избрала правилното облекло. Мъжете са си мъже, независимо дали живеят в Близкия изток, или изповядват друга религия.

Двадесет минути по-късно пристигнаха в „Роял Дубай“ — петзвезден хотел с претрупана архитектура и всевъзможни екстри, който й напомняше за Лас Вегас. На алеята между фонтаните бяха паркирани лимузини с марки като „Бентли Континентал“ и „Астън Мартин“, в разкошния парк се разхождаха майсторски оковани бенгалски тигри, а вътрешният периметър на хотела беше под контрола на гардове със скъпи костюми и миниатюрни микрофони в ушите. Външният бе поверен на войници с безупречно изгладени униформи и готово за стрелба автоматично оръжие. Гостите се проверяваха с магнитометри и рентгенова апаратура, а представителите на медиите бяха задържани на почетно разстояние заедно с многобройните си телевизионни камери и фотоапаратура, пристигнала тук специално за пресконференцията.

Всичко беше позлатено — от автоматичните писалки на регистрацията, до крановете в тоалетните на фоайето. Това беше място, специално изолирано за богати хора. Ако те няма в някой от стриктно изготвените списъци, значи просто няма да влезеш…

— Как се чувстваш? — подхвърли Бартолъмю, докато се отдалечаваха по посока на заседателната зала. Сирад беше облечена с копринена пола от „Хермес“ и жакет в подходящи тонове и снежнобели ревери. Блузката под него се придържаше от голяма диамантена брошка. Косата й беше прибрана назад по начина, заимстван от арабските жени, които беше срещнала вчера в търговския център на летището. Беше си сложила съвсем малко грим и носеше миниатюрна чантичка „Луи Витон“, която беше в тон с елегантното й кожено куфарче.

— Като шибаната Клеопатра — процеди през зъби тя. Ако наоколо имаше чифт очи, които не следяха движението на стегнатия й задник, собственикът им със сигурност беше гей. — Взе ли телефона, предназначен за министъра на вътрешните работи?

— Всичко е наред, не се безпокой. Нашите техници са тук вече цял месец и са направили всичко необходимо, за да пуснат в действие съответните електронни джаджи. Ти се придържай към сценария, а ние ще имаме грижата за логистиката.

Откриха Амуд, секретаря на принца, точно пред входа на заседателната зала. Той ги осведоми, че негово превъзходителство се съгласил да им отдели петнадесет минути от времето си, докато пътува от конференцията към мястото на обяда си. Всички подробности били уточнени: принц Абдула щял да се обади на вътрешния министър по новия си телефон „Куантис“, след което щял да позира за снимки с него.

Двете страни разбираха символичното значение на тази среща. Обширни райони на Близкия изток все още бяха далеч от покритието на мобилните телефонни оператори, а и не разполагаха с обикновени линии. Това пречеше на бизнеса, образованието и културното развитие на региона. И изведнъж се появява новата ССТ технология, която вместо традиционните наземни ретранслатори използва нискоорбитни спътници и по този начин осигурява по-евтино и по-плътно покритие на огромните, доскоро изолирани от света територии в района на Персийския залив. Инфраструктурата вече беше изградена и не след дълго компанията „Бордърс Атлантик“ щеше да превърне Саудитска Арабия в новия комуникационен център на ислямския свят. В допълнение тя щеше да предостави на принца престолонаследник пълен контрол върху секретните комуникационни честоти, използвани от богатите му и изключително предпазливи съседи.

— Моля ви да запомните, че трябва да използвате обръщението „Ваше величество“ и нищо друго — умолително подхвърли Амуд, докато въвеждаше Сирад и придружителя й в заседателната зала. — Принц Абдула говори перфектно английски, но поради дипломатически и политически причини ще използва услугите на преводач…

Сирад бавно кимна с глава. Тук всичко се подчиняваше на условностите.

— Преди него в залата ще се появят хора от личната му охрана. Не бива да мърдате, освен ако не ви помолят за това. Негово величество ще застане ей там, в близост до лекторската катедра, а неговият вътрешен министър ще ви поздрави с добре дошли в Дубай на английски език. Ще се придвижите дотам, докъдето ви позволи охраната му. Не зная как точно ще му предадете този телефон. Нали го носите?

Сирад кимна и докосна куфарчето си.

— Много добре. Можете да отговорите на евентуалните въпроси, които би ви задал, но в никакъв случай не отваряйте уста, преди да се е обърнал към вас… По принцип на тези географски ширини е крайно необичайно жени да вземат участие в подобни церемонии…

На Сирад започна да й писва от инструкциите на този дебел лакей.

— Много благодаря — кимна тя. — Но все пак не забравяйте, че ние инвестираме милиарди долари в една огромна пясъчна дупка, която никой друг не желае дори да погледне! — Усмихна се широко и кимна с глава на зяпачите, част от които минаваха за втори или трети път покрай нея. — Единственият принц, на когото съм готова да целуна разни атрибути, живее в Минеаполис и най-много си пада по червени плувки марка „Спандекс“. След като твоето високопоставено приятелче не може да пее ритъм енд блус, предлагам да пробутваш глупостите си на някой друг. Що се отнася до мен, аз възприемам цялата церемония като обикновен гъзоблиз, който струва огромна купчина мангизи!

Амуд я гледаше със зяпнала уста. В родината му жените не смееха дори да го заговорят, докато тази тук демонстрираше открито неуважение и го засипваше с обиди. Как бе възможно това?!

Сирад се обърна към Бартолъмю, който изглеждаше не по-малко потресен от арабина.

— Надявам се да приключим бързо, защото ще се напикая! — подхвърли тя.

 

 

Когато Джеръми и Хесус най-сетне се добраха до базовия лагер в Хадрамаут, и двамата бяха на ръба на изтощението. Това се дължеше както на уморителния преход, така и на смазващото въздействие на часовата разлика. Не помогнаха нито специалният препарат „Амбиен“, нито нощта, прекарана в приличен хотел.

Пътуването до Анизи премина спокойно, без инциденти. На път за летището си размениха няколко реплики, но вътре в хеликоптера беше прекалено шумно за каквито и да било разговори. Цялата сцена се разиграваше без думи, но имаше всичко останало — герои, имена, декори…

— Как ли е завършил последният мач на „Янките“ — промърмори някой и това беше единственият коментар, имащ някаква връзка с Америка. Местните канали на Ал Джазира и Би Би Си не излъчваха резултатите от бейзболните мачове.

Пристигнаха късно следобед в околностите на високопланински проход, който контролираше долината Башар. Склонът от едната страна се спускаше към гола пясъчна низина, а другият се снижаваше към единствения плодороден район на страната, в който бяха разпръснати няколко селца — главно около изворите, достатъчни за напояването на зеленчуковите градини и цитрусовите дръвчета наоколо. Джеръми не виждаше голяма опасност от компрометиране. Археологическата им експедиция беше старателно оборудвана с всичко необходимо — от академични препоръки до правителствено финансиране. Освен това, наоколо нямаше подозрителни личности, никой не ги наблюдаваше. С изключение на две селища със средновековен вид, които бяха подминали по пътя, Хадрамаут беше толкова пуст, колкото вероятно е и обратната страна на луната.

За по-малко от час отрядът разтовари багажа и издигна лагер. Някъде в средата на следобеда Джеръми и Хесус разпънаха палатката си, помогнаха в разпределението на кухненската посуда и изкопаха канавка за отпадъците. Докато другите си почиваха на сянка, те подготвиха всичко необходимо за нощувка, след което тръгнаха на малка екскурзия.

— Ще се върнем след няколко часа — обяви Хесус, потупа Джеръми по рамото и кимна на пазачите, които само свиха рамене и налапаха поредната порция тютюн за дъвчене, примесен със сакъз. Плащаха им да носят пушки и да защитават базовия лагер срещу евентуално нападение на бандити — защо трябваше да се интересуват от двама прекалено усърдни учени?

Джеръми и взводният тръгнаха пеш, вземайки със себе си само вода и апарат за сателитно позициониране. В допълнение Хесус пъхна в джоба си малка черна кутийка, която държеше да носи лично. На въпроса на един от сеизмолозите отговори, че в нея имало последен модел апаратура за изследване на почвата.

После казаха сбогом и се закатериха по ръбестите скали, заобикалящи лагера от всички страни.

— Тези хора наистина са отдадени на професията си — промърмори един от другите участници в експедицията, проследявайки с присвити очи как двете фигурки се стопяват в ярката слънчева светлина.

Когато Бийчъм и Джеймс се добраха обратно до службата, рецепционистката Мили вече бе успяла да открие двата кашона, в които се съхраняваха микрокасетите със записите на обажданията в извънработно време. Макар че по-голямата част от Америка отдавна беше преминала на цифрови записи, Бийчъм отказа да изхвърли перфектно функциониращите машини с обикновена магнетофонна лента. Тя отвори капака на първия кашон и се зарови в съдържанието му, а останалите продължиха работата си.

Наоколо цареше пълен безпорядък. Това обаче нямаше значение, тъй като за пръв път от два месеца насам Бийчъм се появяваше в офиса си, без душата й да бъде скована от ужас.

Навсякъде зееха отворени шкафове, пълни с архивни документи или неработеща офис техника, по рафтовете имаше чаши за чай и кафе, потъмнели и немити от седмици. Опразнените от папки кантонерки нестабилно се поклащаха, но служителите не им обръщаха внимание, заети да търсят касети.

— Два кашона — обяви Мили, възбудена до такава степен, че размахваше ръце като побъркана. — Според мен това е горе-долу всичко. За съжаление, някои касети липсват…

— Какво значи „липсват“? — попита Джеймс, задавайки въпроса, който Бийчъм не смееше да зададе. — Имаме ли шанс да ги открием, или не?

Самият Джеймс беше уверен, че това, което им трябва, се намира тук, в офиса. Той контролираше абсолютно всички операции, а работата на рецепционистката му беше повече от ясна, тъй като именно с нея беше започнал кариерата си преди петнадесет години. Знаеше прекрасно, че изваждането на една микрокасета от телефонния секретар сутрин и прибирането й в специално определен за целта кашон, не е толкова трудна работа, и изключваше някакво по-сериозно объркване.

— Ами… — заекна момичето. — Не е точно така… — Лицето на сенатор Бийчъм видимо пребледня. — Спомням си деня… Онази сутрин чух нещо, но реших, че са сбъркали номера…

— Какво точно чу? — попита Бийчъм, пристъпи към служителката си и хвана ръцете й. Изглеждаше така, сякаш е готова да изтръгне отговора направо от гърлото й.

— Всички сме развълнувани — промърмори с пресилено спокойствие тя. — Успокой се и помисли. Какво направи с онази касета?

— Ами всички бяхме много разстроени от това, което ви беше сполетяло…

Джеймс грабна кашончето с надпис „Меморекс“ от бюрото й и започна да прехвърля малките пластмасови кутийки, подредени в него. Всяка от тях беше номерирана, някои имаха кратки указания като „Сивите пантери“ или НАСА, индикиращи обаждания от по-важни личности или организации, които изискват незабавен отговор.

— Спомням си, че когато дойдох на работа, линиите бяха буквално задръстени. Всеки искаше да получи някаква информация, знаете… Затова помолих младите колеги от съседния офис да ми помогнат при отговорите… Извадих касетата от секретаря, както винаги. Това е първото нещо, което правя сутрин — дори преди да сложа кафето… Помислих си, че може би сте се обаждала, че сте болна или кой знае какво…

Момичето виждаше, че сенаторката чака незабавен отговор и това я правеше още по-нервна. Ръцете й отново се размахаха.

— После осъзнах, че не мога да прослушам лентата, след като съм я извадила от апарата, сложих я обратно и го пуснах.

Изведнъж разбра какво е направила и очите й се насълзиха.

— Чух тези гласове… Мъжки гласове, малко отдалечени, като фон… После имаше викове и… и нещо като глухи удари. След което нещо прещрака и на линията се появи репортерът на някакъв вестник… По принцип всички обаждания бяха от репортери и…

— Какво направи с проклетата касета? — прекъсна я с леден глас Джеймс.

— Ами там е работата… Реших, че обажданията са само от репортери, бях разстроена заради госпожа сенаторката, предстоеше уикендът на Четвърти юли, а телефоните звъняха и звъняха…

— Какво направи е проклетата касета? — повтори заплашително Джеймс.

Рецепционистката избухна в сълзи и се захлупи по очи на бюрото си.

— Всичко е наред, скъпа — обади се Бийчъм, пристъпи към разстроената жена и я прегърна през раменете. — Изхвърли ли я?

— Трябва да съм я забравила в апарата — изхълца Мили. — И… И сме записвали нови обаждания върху старите…

— Бийчъм протегна ръка и вдигна от бюрото касета с надпис 7/2.

— Ужасно съжалявам, госпожо сенатор! — проплака служителката. — Отивате в затвора, при това по моя вина!

При тези думи Бийчъм видимо потръпна, но бързо се овладя. Нямаше смисъл да й причинява допълнителни страдания.

— Не се безпокой — промърмори тя. — Всичко ще свърши добре.

Не успя да измисли нищо друго.

Обърна се и тръгна към кабинета си.

Секунда след като затвори вратата след себе си, някой почука.

— Може ли да вляза?

Вратата се открехна и в процепа надникна физиономията на Джеймс. Изглеждаше по-нещастен дори от Бийчъм.

— Жестоко е, нали? — промълви тя. Възбудата от вероятността да намери алиби я беше напуснала. Обаждане наистина бе имало и поне един човек извън банята го беше чул.

— Може би ще намерим някой, който да обработи лентата — подхвърли Джеймс. — Може би има начин да се възстанови първоначалният запис. Лабораториите могат да правят истински чудеса с…

— Джеймс — вдигна ръка тя. — Надеждата е хубаво нещо, но фалшивата надежда е по-лоша и от най-черното отчаяние… — Нямаше намерение да звучи като онези картички, които предлагат мъдри съвети, но от време на време думите на татко й сами изскачаха в съзнанието й. Подобно на всички фермери, той също бе получил своята порция от възход и падение…

— Съжалявам, Елизабет — промълви асистентът. — Искрено съжалявам!

Отпуснати върху столовете, двамата безмълвно се потопиха в мрачните перспективи, които им предлагаше бъдещето. Внезапно лицето на Джеймс се озари от усмивка, клепачите му рязко се вдигнаха.

— Ешелон! — извика той.

Бийчъм го чу, но думата не предизвика никаква реакция в съзнанието й. Тежестта на разочарованието беше толкова голяма, че не бе в състояние да мисли.

— Има още един запис!

— Какво?

— Още един запис! Нали казахте, че онзи служител на Белия дом споменал думата „Старфайър“?

Бийчъм сепнато го погледна. Нещо помръдна, дълбоко в душата й.

— Старфайър е една от най-засекретените програми, поставени за обсъждане пред Комисията. Това трябва да е парола ключ, при споменаването, на която автоматически се задейства системата „Ешелон“!

Сърцето на Бийчъм прескочи един такт и отново започна да бие. Би трябвало и сама да се досети. Години наред компютрите на Националната агенция по сигурността, разположени във Форт Мед, сканират ефира с помощта на една изключително сложна програма, наречена „Ешелон“. Космическата технология за подслушване им позволява да разпознават специфични думи, произнесени по телефон или радиостанция. Тези думи могат да свържат някой от участниците в разговора с определена държава, програма, класифицирана информация, операция или оръжие. „Ешелон“ е една от най-продуктивните системи в историята на разузнаването и ако Джеймс е прав, тя със сигурност би могла да спаси кариерата й…

— Ами ако се е обадил по обикновен телефон? — попита на глас тя. „Ешелон“ прихваща ефирните емисии, но не действа върху кабелните контакти, например обикновените телефонни линии.

— Набрал е мобилния ви телефон. Значи излъчването трябва да е било ефирно.

— Да, ама при първото му обаждане аз затворих. А второто е било съвсем случайно и не съдържа никаква информация…

Настроението й следваше резките промени на логиката, започна да й се завива свят.

— Те прихващат обажданията и вие го знаете. Осъществи ли се обаждане, номерът автоматически се превръща в мишена…

— Ами ако…

— По дяволите, Елизабет! — възбудено я прекъсна Джеймс и скочи на крака. — Стига съмнения! Тръгваме за Форт Мед с намерението да прослушаме определени записи!

Погледна часовника си, който показваше три и петнадесет.

— Ако побързаме, ще изпреварим задръстванията!

Бийчъм също се изправи, но възбудата й беше доста по-умерена.

— Искам да ти кажа, че вече ми отнеха достъпа до секретна информация. НАС няма да ме пусне да припаря до портала на Форт Мед, да не говорим до някой от онези богове на анализа, които работят зад него!

Това накара Джеймс да направи малка пауза, но тя продължи само докато се сети къде беше оставил ключовете от колата си.

— Но моят достъп си е наред! — отсече той. — Да не говорим, че вие сте главната причина агенцията да разполага с „Ешелон“.

Бийчъм се беше борила със зъби и нокти за финансирането на програмата, докато повечето членове на Конгреса бяха на мнението, че това е поредната бездънна дупка за милиарди след програмата „Звездни войни“…

— Тук си прав! — кимва тя. — Искам да погледна в очите онзи, който ще събере достатъчно кураж да ми каже, че не мога да прослушам собствените си телефонни разговори!