Кристофър Уиткомб
Снайперистът (14)

13.

Хамид живееше добре. Гледката от апартамента му в Горен Ийст Сайд включваше най-малко четири манхатънски сгради, в които държеше контролния пакет. Колекцията му от произведения на изкуството — живопис и скулптура, предизвикваше възхищението и завистта на нюйоркските артистични среди, които я наричаха „най-хубавият частен каталог, създаден за последните петнадесет минути“. Половината отбор на „Ню Йорк Никс“ беше пил шампанско в едно от градските му жилища.

На 41 години финансовият магьосник на „Бордърс Атлантик“ живееше високо горе, в стратосферата на новобогаташите, която май се беше превърнала в новата американска мечта. Способностите му на финансист бяха спечелили милиарди на компанията и известност за самия него. Той имаше всичко — от личен стол на бара в „О’Флаърти“ до портрет в електронната страница на „Уолстрийт Джърнъл“.

Но независимо колко завидни бяха материалните му придобивки, те никога нямаше да бъдат прехвърлени на наследници. Портфейлът му изглеждаше повече от внушителен с всичките творби на Бранкузи, френските импресионисти и уникалните екземпляри от „Тифани“ и Хамид получаваше много добра заплата, но беше собственост на Джордън Мичъл.

— Разкажи ми какво знаеш за тази жена.

Беше седнал във фоайето на хотел „Мърсър“, сгушен между огромна ваза с калии и Дитер Планк — лишеният от чувство за хумор великан. Директорът на Отдела за сигурност от 17-ия етаж отпи глътка „Шато льо Пан“, реколта 1982, и одобрително кимна с глава.

— Какво знам за нея? Знам, че е една от най-вълнуващите жени, които съм срещал в живота си — отвърна Хамид. — Запозна ни общ приятел. Това проблем ли е?

— В този случай всичко е проблем — отвърна Дитер. — Чувстваш се удобно в живота, който сме ти предложили, но забравяш, че той може да изчезне всеки миг.

Дитер беше облечен в черно от глава до пети. Костюмът му беше от „Прада“, но въпреки това не му стоеше добре.

— Не ме поучавай, Дитер — погледна го с неприязън Хамид. — Никой никога не е поставял под въпрос моята лоялност!

— Не ни безпокои лоялността ти — поклати глава шефът по сигурността. — Тази жена изскача буквално отникъде и изведнъж отсяда в дома ти. Не можем да открием нищо за нея отпреди 1989 г. Сякаш изобщо не е съществувала.

— Откога започнахте да проверявате жените, с които се срещам?

— Ти спиш с нея, а това е нещо повече от среща. Знаеш, че си имаме указания…

— Майната им на вашите указания! Ако живеех по правилата на „Заешката дупка“, със сигурност не бих постигнал нищо от това, което имам! — неколцина от гостите на хотела се обърнаха и Хамид бързо понижи глас: — Бачкам като роб, изпълнявам си задълженията. Не виждам защо да не се позабавлявам, когато имам време за това!

— Не говорим за невинни забавления, а за потенциална заплаха срещу най-голямото бизнес начинание в историята на компанията. Нима ще го поставиш под заплаха единствено от мерак да изчукаш една мацка повече? Настоявам да преразгледаш приоритетите си, Хамид!

Хамид направи огромно усилие да не избухне.

— Аз съм дал всичко за това начинание! — просъска той. — Всичко, разбираш ли? Но това, което съм изградил с цената на доста жертви, не може да се превърне в някаква жалка премия към чека със заплатата, или още по-жалко повишение. Тук не става въпрос за едно чукане, тук става въпрос за удара на живота ми! — Заби очи в очите на Дитер, думите му се изстреляха като куршуми. — Може би това е точката, в която твоите задачи по корпоративната сигурност се разделят от моето душевно здраве. Затова ти казвам, че ще се срещам, с когото пожелая и когато пожелая!

— Съжалявам да чуя всичко това — промърмори Дитер.

— Познавам играта ти — добави Хамид. — Познавам политическата действителност зад този проект, познавам и онази част със секретната националност на изпълнителите и крайните срокове. И не само ги познавам, но и ги разбирам. Парите обаче нямат нищо общо с новата ми любовница: тя е мрежов администратор в Атланта. Вземи й компютъра и ще бъде толкова опасна за нас, колкото е онзи комедиант ей там… — Хамид кимна към далечната стена, където Джордж Клуни изпробваше широкоекранния си чар пред някаква тайландска келнерка в бара. После погледна часовника си и се обърна към вратата: — Време е да тръгвам. Резервацията ми е за осем нула-нула, а след този час никой няма да ми пази масата…

Дитер го огледа внимателно, опитвайки се да реши с каква порция информация за новата му приятелка да го възнагради. Беше ясно, че въпросната мадама е успяла да завърти главата на финансиста, но никой нямаше право да поставя под съмнение намеренията и верността му към „Бордърс Атлантик“. Този човек беше наистина незаменим.

— Прав си — най-сетне рече той. — Надявам се, че ще ме извиниш за прекалената реакция.

— Нямаш проблем — кимна Хамид, погледна още веднъж часовника си и направи знак да му донесат сметката. — Тя е красива и надарена жена, която има лични амбиции, но във всичко останало е абсолютно безопасна, повярвай ми.

 

 

Пътуването до хотел „Аден“ им отне пет минути. Джеръми правеше неистови опити да не се блещи, но никога в живота си не беше виждал нищо подобно. Мизерия докъдето стигат очите, мръсотия, боклуци. Порутени постройки, кози по улиците, дълбоки дупки по настилката, през които Пауъл майсторски прекарваше своя рейндж ровър.

— Кого ядосахме чак толкова, че да ни изпрати на подобна мисия? — учудено промърмори той. Беше седнал отзад и напразно се опитваше да нагласи часовника си на местно време.

— На север, в Сана, не е чак толкова лошо — обади се посрещачът и натисна клаксона, за да подмине един старец, който носеше само къси гащи, а изсъхналата му кожа висеше на пластове. — След взривяването на самолетоносача „Коул“ Аден върви надолу.

Спирачките изскърцаха и джипът закова на място. Намираха се на някаква оживена пресечка, а пътят им беше препречен от магарешка каручка. Отнякъде се появи тълпа сополиви деца, които започнаха да блъскат с юмруци по стъклата и да просят пари от богатите западняци вътре.

— Средногодишният доход на глава от населението е около осемстотин долара и това ги нарежда сред най-бедните нации в света — подхвърли Пауъл. — Но шибаният им президент притежава личен боинг 747 и това трябва да ви говори нещо…

Кракът му отпусна съединителя, а ръцете му завъртяха волана силно надясно, принуждавайки децата да отскочат встрани.

— Малките дяволчета могат да ти разбият сърцето, стига да им позволиш…

Две по-големички момчета ги изпратиха с камъни. Джипът профуча покрай тях, покривайки ги с облак бял прах.

— А също и главата — добави Джеръми в момента, в който един заоблен камък отскочи от задното стъкло.

Десет минути по-късно Пауъл ги сваля пред хотела и обеща след час да ги вземе за вечеря. Имал работа около визитата на посланичката, която прекарвала на юг всеки уикенд, а той трябвало да уреди формалностите.

Хотел „Аден“ беше осеметажна сграда с европейски вид, разположена в единия край на нещо като площад, в който се вливаше движението от всички части на града. На изток от него започваха хълмистите жилищни квартали, на запад се простираше пристанището. В сравнение с обстановката наоколо, хотелът е доста приятно място, реши Джеръми.

— Добър ден, господа — поздрави ги мъжът зад гишето на администрацията, а после, без никой да го пита, ги засипа с информация от личен характер: оказа се, че е завършил Школата за хотелски мениджмънт в Корнел и е работил в гранд хотел „МГМ“ в Лас Вегас. Любимото му шоу било ревюто на Дейвид Касиди, харесвал също така Зигфрид и Рой, но преди инцидента с тигъра.

Регистрираха се с фалшивите си документи и взеха асансьора за шестия етаж. Кабината спря на мецанина, където се помещаваше ресторантът. Влязоха двама араби в традиционно облекло, потънали в разпален спор. За момент млъкнаха да огледат чужденците, после възобновиха неясния си брътвеж.

— Взеха ни за руснаци — обади се Хесус, след като слязоха на шестия етаж.

— Ти говориш арабски? — учудено го погледна Джеръми. Нямаше никаква представа, че взводният му притежава подобни умения, макар че мнозина агенти на ФБР бяха учили в Института по лингвистика на Министерството на отбраната, който се намираше южно от Сан Франциско.

— Да, научих го, докато бях в армията.

Хесус по принцип не обичаше да говори за службата си в „Делта“, въпреки че в отряда се носеха легенди за нея.

Джеръми последва взводния си командир в една типична хотелска стая, която беше обзаведена съвсем скромно, но поне изглеждаше чиста. Двете двойни легла с издути матраци бяха поставени под прозорците. Подът беше покрит с линолеум, мебелите бяха от изкуствени материали, имитация на дърво. Килимът беше протъркан, на места имаше дупки, през които спокойно можеше да мине охранена полска мишка.

— Хей, я провери това! — извика Джеръми и посочи някакъв предмет, залепен под странен ъгъл на вратата на гардероба. Предметът представляваше стрела, под която беше написана на арабски и английската дума „Мека“.

— Поставена е така, че да им показва накъде да се обърнат, когато се молят — обясни Хесус. — Но това не важи за шибаните убийци на деца, каквито сме ние…

Джеръми мълчаливо посегна към кошницата с плодове на масата и си избра една ябълка, но Хесус я грабна от ръката му.

— Забрави за тези боклуци! — изръмжа той и хвърли ябълката в кошчето до масата. — Не пий водата, не яж нищо, което е измито с нея! — Раницата му тежко се стовари на леглото, а наставленията продължиха: — Не знаеш какво е да лежиш три денонощия в зародишна позиция, да трепериш като куче и да дрискаш ножчета за бръснене, полети с лютив сос „Табаско“… — Настроението му видимо се подобряваше, макар че не можеше да се нарече ведро. — Утре ми трябваш здрав, Уолър. Затова ще ядеш само това, което ям аз. И ако все пак се разболееш, вината ще бъде моя…

Няма проблем, рече си Джеръми. На този етап мислеше единствено за един душ и два часа здрав сън. За него всичко беше съвсем ново приключение, ето защо нямаше нищо против Хесус да играе ролята на туристически гид…

 

 

В петък сутринта Бийчъм пристигна в офиса си, където завари трескава дейност и непрекъснат телефонен звън. Същото се беше случило в деня, в който я отстраниха от президентската надпревара.

— По дяволите, госпожо сенатор! — извика административният й асистент. — Президентската надпревара може и да е приключила за нас, но вие все пак трябва да помислите за този офис! — Останалите хора от екипа й само се обърнаха, наострили слух.

— Страхувам се, че снощи се държах като глупачка, Джеймс — призна с въздишка тя. — Трябваше да говоря с теб още преди… — Замълча, наведе глава и мина покрай него на път за кабинета си.

През последните двадесет и четири часа беше получила порицанието на Комисията по етика, Комисията по разузнаването и сигурността й отне пълномощията, лидерът на малцинството в Сената публично я осъди. Но поне не й бяха отнели мястото. Бащите — основатели на държавата се бяха погрижили да впишат в конституцията права от всякакъв вид, като разбира се не бяха забравили и себе си. За да изриташ американски сенатор от топлото му местенце, са необходими сложни процедури и доста време.

— Тази бъркотия само ще се влошава — промърмори Бийчъм на административния си асистент, който я следваше по петите. — Бих те разбрала, ако решиш да си подадеш оставката.

Административните асистенти управляваха Вашингтон, а към най-добрите се отнасяха като към членове на семейството. Самата Елизабет би се чувствала горда, ако можеше да нарече Джеймс свой син.

— Госпожо сенатор, когато ме назначихте, ви казах, че най-голямата ми амбиция е лоялността. Оставам, докато всичко това бъде забравено, независимо кога и на каква цена. — Той вече почти не мислеше за президентската надпревара. — Освен това някои хора започват да ме ядосват!

— И мен, ако това те успокоява — засмя се Бийчъм. После се обърна към прозореца и отправи поглед към Капитолия, символа на най-уважаваната институция в света.

— Знаеш ли, първият ми кабинет беше в задната част на сградата Дирксен, точно под кухнята… — Избърса нещо от окото си. Напоследък често я връхлитаха изблици на сантименталност, умора и сълзи. — Вътре винаги вонеше на пържено. През първите месеци отслабнах с цели пет кила, просто защото ми ставаше лошо от миризмата на храна. Непрекъснато ми се искаше да вляза под душа…

— А я ни виж сега — овладя гласа си тя и бавно огледа просторния, облицован с махагон кабинет. — Знаеш ли какво? Никога, дори за миг, не съм си позволявала да мисля, че съм го получила незаслужено.

Обърна се и седна на стола си. Обикновено бюрото й беше безупречно подредено, но днес бе отрупано с най-различни бумаги. Навсякъде в кабинета се виждаха кашони, претъпкани с документи на Комисията.

— Постоянно повтарях на хората, че единственото нещо, което ме е плашило във Вашингтон, е да не се проваля, да не изневеря на институцията. Непрекъснатите обиколки на избирателния район, безкрайното работно време, глупостите на разни лобисти, неправителствени организации, репортери и републиканци, които бях принудена да търпя — пет пари не давах за всичко това, защото бях изплашена до смърт, че мога да се проваля и да лиша тази прекрасна институция от респекта, който й се полагаше. Не исках да предам вярата. И знаеш ли какво? Никога не го сторих. Нито за миг!

— Вярвам ви — кимна асистентът.

Вратата се открехна и кабинетът се изпълни с обичайния шум на телефони и работеща офис техника.

— Извинете, че ви прекъсвам, госпожо сенатор — надникна главата на рецепционистката. — Но на телефона е Том Брокау и настоява да разговаря с вас по личен въпрос. Какво да му предам?

— Елизабет, никога не съм ви виждал да отстъпвате — погледна я в очите Джеймс. — Заявихте, че нямате нищо общо с всичко това и че имате желание да се борите. Е, сега му е времето!

— Как, Джеймс? Разбира се, че имам желание да се боря, но пробойните са навсякъде. Съдията няма да предприеме нищо, тъй като се страхува, че действията му ще се изтълкуват като опит за прикриване. Никой от партията няма да ми протегне ръка, защото всички мислят, че съм виновна. Полицията отказва да ме запознае с уликите срещу мен, твърдейки, че това би застрашило шибаната национална сигурност!

Той пристъпи към нея и спря съвсем близо, на малко неподходяща дистанция.

— Помните ли какво ми казахте, когато постъпих на тази работа? Че в този град разузнаването е детска игра, тъй като бюрократите не могат да запазят в тайна дори мястото, на което са решили да обядват. После добавихте, че единственият начин да бъде запазена някаква тайна между трима души, е двама от тях да са мъртви… — Замълча, позволявайки на думите да достигнат до съзнанието й, после тихо добави: — Ако те разполагат само с тайни, вие ще можете да ги победите.

— Май си прав — бавно кимна Бийчъм. — Възможностите тук са само две: или чакаме да се разпадне поредният заговор, или сме изправени пред задължението да изровим няколко мъртъвци. И по всичко личи, че трябва да престанем със скимтенето и да хващаме лопатите!

— Пресконференция? — попита Джеймс.

— Още не — отвърна тя. — Първо ще отидем у дома и ще открием нещо, което можем да използваме като оръжие…

— Какво е то?

— Не знам, но ние с теб притежаваме две дипломи по право, плюс трийсет години стаж в Конгреса. Не открием ли нещо, което ченгетата са пропуснали, значи сме за затвора!

Бийчъм свали палтото си от закачалката и го тупна по рамото. Беше рано за пълна капитулация.

— Хайде да се залавяме за работа! — подхвърли тя. — Времето е пари, а ти знаеш, че аз не обичам да губя нито едното, нито другото.

 

 

— Е, вече ме домъкна на другия край на света — подхвърли Сирад. — Няма ли да престанеш с тази тайнственост?

Теглеше куфара си на колелца покрай дългата редица лъскави магазини, изпълнили централния терминал на международното летище в Дубай. По протежение на петдесетина метра от двете страни на алеята за пешеходци бяха струпани стъклени витрини, в които бяха изложени огромни златни слитъци, фотоапарати „Хаселблат“, скъпа бижутерия, мерцедеси с подвижни покриви и френски парфюми. Никъде не се виждаше мизерията, която толкова често показваха по телевизията, когато стане въпрос за Близкия изток.

— Не тук — отвърна Бартолъмю. — Ще ни чуят.

Сирад огледа най-оживеното летище на Близкия изток, което живееше свой собствен живот и беше далеч по-живописно от всяка туристическа дестинация в границите на САЩ. Облечени в национални носии араби и африканци крачеха редом с работници от петролодобива от славянски произход, швейцарски финансисти и турски хамали. Тълпи жени, покрити с традиционните черни бурки, се насочваха към тоалетните, а излизаха оттам в костюмчета на „Шанел“ и с диаманти с размерите на павета. Навсякъде миришеше на „Ести Лодър“ и черен марокански тютюн и тези ухания по наистина неповторим начин се смесваха с телесните миризми и характерния аромат на лютиво къри. Сцената беше наистина безкрайно любопитна.

— Сериозно ли говориш? Никой не ни обръща внимание. Прекалено са заети да пазаруват, за да се приближат максимално до упадъчния западен начин на живот! — Сирад спря за миг да се полюбува на едно блестящо порше, кацнало на излъскана до блясък въртяща се платформа и сякаш замръзнало преди скок.

— След като приключим тази сделка, спокойно ще можеш да си избереш цвят — подхвърли Бартолъмю и направи крачка встрани, за да даде път на група забързани японци, които искаха да си напазаруват, преди да излетят.

— Добре, достатъчно! — закова се на място Сирад. — Няма да направя нито крачка повече, преди да ми обясниш за какво става въпрос!

— За клетъчни телефони.

— Без майтап? — изгледа го иронично тя. Часовата разлика и шестнайсет часа в кабината на G-IV бяха повлияли неблагоприятно на чувството й за хумор.

— Утре започва срещата на високо равнище на ОПЕК, която ще продължи една седмица — понижи глас Крис, докато предпазливо се оглеждаше. — Ще присъства и престолонаследникът на Саудитска Арабия, принц Абдула…

— Е, и?

— Според договора, подписан между „Бордърс Атлантик“ и саудитците, ние трябва да представим новата ССТ технология първо тук, а едва след това в Щатите. Мичъл държи сделката да бъде обявена, преди информацията за нея да изтече към финансовите пазари.

Бартолъмю бръкна в куфарчето си и извади един ССТ телефон. Изглеждаше съвсем същия като прототипа, който Сирад беше виждала в службата, ако не се брои допълнителната работа на бижутерите, които го бяха поставили в кутия от платина, обсипана със скъпоценни камъни.

— Утре вечер, по време на една от почивките на конференцията на ОПЕК, докато светът тръпне в очакване на промени в петролните квоти, ти ще поднесеш този телефон на принц Абдула като специален подарък от „Бордърс Атлантик“ — продължи с обясненията Крис. — Това ще е първият апарат в света, който работи с новата ССТ технология. От теб се иска да раздаваш сладки усмивки пред камерите, да предадеш апарата на престолонаследника и да го накараш да го използва.

— А защо сключваме сделка със саудитците, а не с Израел, например?

— Защото Израел няма пари — засмя се Бартолъмю. — Това е бизнес, а не външна политика, Сирад. Клиентите ни в Саудитска Арабия предлагат покритие в района на Персийския залив, освен това възнамеряват да навлязат в пазара със субсидирани тарифи и три месеца безплатно ползване от всеки абонат. С очите си видях един доклад, който предвижда до края на тримесечието да бъдат продадени над петстотин хиляди от новите апарати. Саудитците ще бъдат наистина могъщи партньори.

Сирад го гледаше и не можеше да повярва на ушите си. Невъзможно бе Мичъл да не знае, че предаването на ССТ технологията в ръцете на тези хора означава далеч по-големи затруднения за ЦРУ и НАС при подслушването и засичането на евентуални терористи.

— И нямаме близки планове за въвеждането на системата в САЩ, така ли? — попита тя, вътрешно потресена от факта, че знае толкова малко. — Комисията по конкуренцията със сигурност ще нададе вой до небето!

— Нека си вие — сви рамене Бартолъмю. — Тя няма правомощия на чуждестранните пазари. На практика това е причината, поради която Мичъл иска промоцията да бъде извън САЩ. Докато новината стигне Вашингтон, никой не ще може да ни спре.

Замълча и с интерес я погледна в очакване на реакция. Такава не последва, затова добави:

— Това е най-съблазнителната сделка в историята на бранша… Но ако имаш някакъв проблем, искам да ми го кажеш още сега!

Сирад се замисли, но замълча. Хох я беше предупредил да изпълнява каквото й наредят и да не се безпокои за намеренията на Мичъл. Агенцията би трябвало да знае какво прави.

— И така, имаме ли проблем?

— Нямаме — отвърна най-после Сирад. — Но щеше да е по-добре, ако ме бяха информирали предварително… — Стисна дръжката на куфара си и продължи да го влачи по посока на изхода, където бяха такситата. — Ако знаех, че ще се срещам с принц, сигурно щях да си взема перлите!

 

 

Джеръми откри взводния си командир във фоайето на хотела. Беше успял да дремне съвсем мъничко, но това му помогна да се отърси от напрежението и да прогони мъглата, сред която се движеше напоследък. Разликата в часовото време си казваше думата. Вътрешният му часовник не можеше да не се съобразява с това.

— Поръчах ти бира — рече Хесус. Беше се настанил чак в дъното на салона, в съседство с гигантски шах, разположен направо на пода. Короната на царицата стигаше почти до рамото на Джеръми.

— Хей, какъв е този декор? — вдигна вежди Джеръми. — Ти никак не приличаш на шахматист!

— Поне сме закътани — отвърна Хесус и плъзна кутийка бира към партньора си. — Нали се досещаш, че сме нещо като бели мишки? Тук всичко е променено и няма нищо общо с последното ми пребиваване. Някога беше пълно с туристи, най-вече хора, които обичат разкопките. Тук има разкопки, които датират още преди етруските гробници…

Джеръми мълчаливо кимна с глава. Не си беше представял, че Хесус може да притежава познания по археология, но този човек непрекъснато му поднасяше изненади.

— Отдавна ли чакате, момчета?

Пред тях се изправи Пауъл и избърса потта от челото си с маркова кърпа от голф игрището „Калауей“.

— Току-що дойдохме — отвърна Хесус. — Уреди ли всичко около визитата на нейно превъзходителство?

— Предполагам, че вече си чувал за нея — промърмори Пауъл. Американската посланичка в Йемен Барбара Шот си беше спечелила доста солидна репутация.

— Сърбал съм й попарата в Сомалия — призна Хесус. — Там научих всичко, което трябваше да зная за дипломатическия корпус.

Държавният департамент беше наказал Шот с понижение заради провалената наказателна акция за сваления американски разузнавателен самолет „Блек Хоук“, при която загинаха 19 бойци от частите със специално предназначение. Оказа се, че Йемен е единствената дяволска дупка, която е по-лоша от Сомалия. И Барбара беше изстреляна тук.

— Не съди за Държавния департамент само по една негова служителка — подхвърли Пауъл, вдигна празната кутийка от бира и я показа на келнера в знак, че иска пълна. — Надявам се, че моят приятел Райфа се е погрижил за вас…

— Съвсем като в „Четирите сезона“ — кимна Хесус. — Ще имаме ли проблеми с подслушването?

— Да, но на доста примитивно ниво. През осемдесетте руснаците са им предоставили аналогова апаратура, която използват и до днес… — Очите му пробягаха по помещението, търсейки подозрителни лица или маниери. — Гледали ли сте някога кючек?

Джеръми поклати глава, а Хесус се усмихна.

— Елате, ще ви заведа на по-безопасно място.

Пауъл се изправи и поведе двамата агенти на ФБР през фоайето. Но малко след рецепцията свърна рязко вляво, в нещо като полуостъклен коридор, успоредно на входната врата. Оказаха се в заведение, което силно наподобяваше западните нощни барове. Портиерът на вратата поздрави Пауъл по име и ги съпроводи. За разлика от баровете на веригата „Холидей Ин“ в Северна Вирджиния, този тук беше тапициран с яркочервени тапети, арабски филигран и озвучаван от деветчленен оркестър, който изпълняваше най-популярните близкоизточни хитове.

— Тук можем да говорим спокойно — рече Пауъл, докато се настаняваше в едно сепаре до стената. В цялото заведение клиентите бяха не повече от двадесет, всички без изключение мъже.

— Сигурен ли си? — попита Джеръми и посочи с очи една привлекателна бяла жена, облечена като в приказките за Али Баба, която напусна сцената и бавно се насочи към тях, разтърсвайки гърди и таз типично по ориенталски.

— Това е най-свястното, на което човек може да се надява в подобна дупка — поясни Пауъл. — Момичетата пристигат тук от Беларус. Преминават кратък курс по танц и умерена проституция, след което ги пускат да работят. В Щатите на това му викат търговия с бели робини, но тук си е бизнес като всички останали.

— Как изглеждат шансовете ни за утре? — попита Хесус. Беше пътувал достатъчно по света, за да му правят впечатление разни мадами, които друсат цици с надеждата за бакшиш.

— Добри. Ескортът ще ви чака в Голдън Махор, едно място оттатък планината. Трябва да сте там преди обяд.

Облегнал се назад, Джеръми се чудеше коя от последните превратности в живота му беше най-странна — проститутката, танцуваща кючек на сцената отсреща, или пък агентът на ЦРУ, който им обясняваше с подробности как ще заловят някакъв международен беглец, когото изобщо не познаваше. Направи опит да хвърли на командира си поглед от сорта „какво става, по дяволите“, но без да бъде забелязан от Пауъл.

— С какво транспортно средство разполагаме? — попита Хесус.

— Фирмата „Арсин Ойл“ докара от Дар три хеликоптера „Бел Джет Рейнджърс“. С тях ще прелетите до малко градче на име Анизи, което се намира на около сто и петдесет мили от целта ви. Оттам ще ви поемат ленд роувъри и ще пътувате предимно по черни пътища — около четири часа, докато стигнете района на Хадрамаут. Тръгвате утре сутринта в седем, с оглед да заемете позиция преди мръкване.

— Прикритие?

— Геолози сте. Но едва ли някой ще ви задава въпроси, защото всички са на наша страна. На позицията ще ви очакват двама полеви оператори на НАС, категория Е-4, които разполагат с АСТ, настроени на вълната на Морската пехота, плюс един от по-старите модели на ККИС. Ще има и един доктор от „Уолтър Рийд“, който също е агент на ЦРУ, плюс двама цивилни сеизмолози от университета „Джордж Вашингтон“. Към тази група ще бъде прикрепена въоръжена охрана, вероятно от двама души, които ще имат грижата да ви пазят, в случай че някой от местните вождове пощръклее. С тях сме работили и преди — читави момчета са и умеят да не се пречкат на никого…

Джеръми слушаше напрегнато, опитвайки се да разшифрова жаргона. Никога не беше работил с хора от Националната агенция по сигурността, но беше чувал, че повечето й оперативни агенти са бивши военни. Е-4 означаваше, че са сержанти, които имат достатъчно опит в подобни операции, но няма да са сред хората, издаващи заповедите. АСТ е сателитен телефон с акумулаторно захранване, настроен за работа в международния обхват на Морската пехота и способен да осигури връзка с практически всяка точка на земното кълбо. Той беше използвал такъв телефон в Пуерто Рико, по време на операцията срещу мачетеросите.

— Какво е ККИС? — попита на глас той. Въпросът му беше съвсем логичен на фона на предстоящата мисия, която с всяка изпита бира му изглеждаше все по-тежка и по-тежка.

— Кодирана клетъчна информационна система — поясни Хесус и на свой ред му хвърли поглед, който означаваше „Какво, по дяволите, става с теб?“.

— Кой е КО? — попита на свой ред Хесус. Всичко от логистиката до изпълнението се развиваше по правилата на военната операция, което означаваше, че ще им трябва и командващ офицер, който да контролира нещата.

— Докторът. Той е бивш полковник от Специалните части. За всички възникнали проблеми ще се обръщате към него.

Джеръми седеше и слушаше. В главата му напираха милион въпроси, но той по-скоро би се изложил на картечния огън на йеменците, отколкото да се издъни още веднъж пред Пауъл.

— Оборудване?

— Минимално. Климатът по това време на годината е направо жесток, но няма дъждове и силни ветрове. Ще ви трябва много вода — двойно повече от нормалната дневна доза. Плюс обичайния личен комплект. В магазините намерих всичко по списъка, който ми предадохте. Утре сутринта ще ви чака при птичките.

— Маршрут за оттегляне?

— Обратно до лагера, после право на запад към Дар. Направете така, че да прилича на спешна медицинска помощ за някой цивилен. През нощта ще летите с „Блек Хоук“ до крайцера „Дълът“, който в момента се насочва на юг към Суецкия канал като част от редовната си обиколка на района.

— А от ваша страна? Информирахте ли съответните костюмари?

— Това е причината, поради която посланичката пристига за уикенда. Според нея това си е чисто отвличане, организирано от държавата и лично от президента на Йемен. От Вашингтон й обясниха, че става въпрос за откупуване на стойност 30 милиона долара и тя го прие за чиста монета. След сделките, които въртяхме по време на войната в Ирак, спокойно можем да й кажем, че операцията се провежда от марсианци — дори окото й няма да мигне…

— Добре — кимна Хесус и Джеръми побърза да стори същото.

Оркестърът свърши парчето и Пауъл го изчака да започне следващото.

— Знам, че мисията е трудна за вас, но мисля, че сме се погрижили за всичко — рече той. — Бърз удар и още по-бързо оттегляне. А сега имате традиционната последна дума…

— Успех!

Хесус вдигна бирата си в мълчалив тост, после извърна поглед към танцьорката.

— Понякога се питам какво ли прави останалият свят в нощ като тази — промърмори той.

Джеръми само поклати глава. За него останалият свят беше останал някъде на юг от Дубай.