Кристофър Уиткомб
Снайперистът (11)

10.

Изминаха две седмици, преди командването да съобщи заключенията на предварителното следствие за стрелбата във Вила Давила. За запознатите с процедурите във ФБР тази бързина беше направо изненадваща, но тук отново ставаше въпрос за брилянтна акция на ООЗ. Хората от седмия етаж на сградата „Дж. Едгар Хувър“ не виждаха причина да забавят поредното напълно заслужено потупване по гърба.

„Имайки предвид изключително опасните обстоятелства, включително предварително известеното присъствие на тежко въоръжение, заложница и нагласа към насилие, ние стигнахме до заключението, че няма извършени нарушения от страна на операторите на Отряда за освобождение на заложници“, гласеше официалният меморандум по случая Вила Давила. На практика това си е чиста проба освобождаване от отговорност, каза командирът на Джеръми, просто защото Министерството на правосъдието никога не е публикувало по-директни текстове от този. Или, както подхвърляха момчетата, стрелбата беше отлична.

Но на Джеръми изобщо не му олекна. Продължаваше да се разстройва от дреболии — кипналото на печката мляко, отказът на Кристофър да си прибира играчките, анимационните филмчета на Мади. Каролайн се опитваше да държи децата на разстояние, преценила, че на Джеръми просто му трябват време и пространство, за да преодолее стреса. Но след като изтекоха две седмици, тя започна да проумява, че той все повече се затваря в себе си. На вечеря мълчеше, избягваше да слага децата да спят, избухваше по най-дребния повод. Нощем тя протягаше ръка да го докосне, но напипваше само овлажнелите чаршафи, тъй като той не беше в леглото. Безсънието му беше жестоко, отчуждението също. Не бяха се любили от нощта на завръщането му, а яростта беше единственото чувство, което Джеръми проявяваше напоследък.

За щастие това негово състояние беше забелязано и от Мейсън, който се обади на дивизионния координатор на Програмата за подпомагане на служителите. Двадесет и четири часа по-късно в отряда пристигна специалист по предотвратяване на психологически сривове, който се срещна с Джеръми и му обясни, че поведението му е съвсем нормална човешка реакция на стресова ситуация.

Но на практика не беше толкова лесно. Мотото над вратата на класната стая „Нищо извън тези стени“ звучеше абсолютно конкретно. От операторите на ООЗ се очакваше самообладание и кураж, те не биваше да се поддават на никакво външно влияние — независимо дали то идва от съпруги, служебни разследвания или хлевоусти „психолози“.

Приеми го като мъж, съветваха го по-опитните оператори, което означаваше да задържи всичко вътре в себе си и да мълчи като риба по време на сеансите с изпратения отгоре специалист. За известно време и Каролайн мълча, но когато той избухна по повод новите пердета, които беше купила, нервите й не издържаха.

— Не приличаш на себе си, Джеръми! — разсърди се тя. — Ние сме едно семейство, всички страдаме. Ако не вземеш мерки да излезеш от това състояние, ще унищожиш всичко, което сме изградили с толкова много труд!

И нещата се получиха. На другата сутрин Джеръми не се включи в тренировките на екипа, а се качи в джипа и подкара към психиатричната клиника „Сноудън“ във Фредериксбърг. Тя заемаше втория етаж на елегантна къща с еркери в центъра на града, почти на брега на река Рапаханок. В нея се влизаше от едно място, а се излизаше от друго — така се намаляваше до минимум вероятността от случайна среща между пациентите.

— Вие не сте луд — увери го докторът, когато останаха насаме в кабинета. Беше облечен в бяла престилка, под която се виждаше поло с висока яка. — Гневът е психологическа реакция на нещо, с което не знаете как да се справите. Все едно че сте се изгубили в гората и трябва да извадите от раницата си карта на местността, за да се оправите. Представете си, че аз съм тази карта…

Джеръми предположи, че човекът насреща му едва ли някога в живота си е използвал карта, но след първия терапевтичен сеанс се почувства доста по-добре. Доктор Скарлони не предлагаше отговори, а предпочиташе да слуша. От време на време задаваше по някой въпрос, предлагайки на Джеръми различна гледна точка към съмненията, които не му даваха мира. Поначало искал ли е всичко това? Дали е избрал тази работа заради конфронтацията, заради желанието да победи противника, който е амбициран не по-малко от него?

Отначало тези въпроси звучаха доста отвлечено и сякаш нямаха нищо общо със състоянието му. Какво пък чак толкова, запита се той. Хората се избиват помежду си още от времето на Каин и Авел. А на мен ми се случи при изпълнение на служебните задължения.

В крайна сметка възприе тезата, че засега не му трябват отговори. Нямаше нищо лошо във факта, че сърцето му кърви.

— Ти уби човек, но какво пък чак толкова? — каза си една сутрин той, докато си миеше зъбите. Пастата изби в ъглите на устата му, по лицето му се стичаха ситни водни капчици — съвсем като сълзите, които така и не успя да изцеди от очите си.

Сякаш прещрака електрически ключ. Досегашният му живот бе осветен от ярка светлина, а инцидентът в Пуерто Рико изведнъж му се стори като поредната снимка на стената на славата в класната стая на ООЗ.

Гласовете постепенно заглъхнаха. Кристофър остави играчките си пръснати из цялата къща, но му се размина без наказание. Мади отново пусна анимационните си филмчета, а Джеръми дори започна да свиква с новите пердета в хола. Животът полека се завърна към познатите и общо взето приятни неща.

 

 

Самолетът от Атланта докосна бетонната писта на летище „Кенеди“ малко след осем вечерта в четвъртък. Сирад беше сред първите пътници, които се появиха в терминала. Багажът й се състоеше от елегантен сак „Луи Витон“ и малко куфарче от същата марка. Прогнозата на Хох излезе вярна — Дитер се обади с нареждането да тръгне незабавно за Ню Йорк заради „спешно развитие“ на програмата „Куантис“. Задоволи се с неясно обяснение, но Сирад вече беше наясно, че й предстои неотложно пътуване до Близкия изток.

Колата я чакаше на паркинга. Подкара направо към апартамента на Хамид, където възнамеряваше да прекара нощта. Пристигна малко преди времето за вечеря, а на вратата я посрещнаха с рози.

Хамид само подсвирна, неспособен да изрече нито дума. И съвсем основателно. Сирад се беше подготвила за пътуването с изключително старание, твърдо решила и с дрехи да изглежда толкова привлекателна, колкото без тях.

— Няма ли да ме поканиш? — вдигна вежди тя.

Хамид пристъпи напред и протегна ръце да я прегърне, внезапно разтреперил се от сластна нега.

— Но да, разбира се. Заповядай — отстъпи крачка назад той. Протегнатата му ръка промени посоката си и махна към униформената прислужница да вземе багажа на Сирад.

— Господи, какъв апартамент! — възкликна младата жена, след като прекрачи прага. Не беше очаквала такова великолепие. Само произведенията на изкуството в хола струваха колкото голямо имение в най-хубавите квартали на Атланта. — Това Реноар ли е?

— Уилям Мерит Чейс — отвърна Хамид, най-сетне усетил позната почва под краката си. — Реноар имам в трапезарията…

— Уилям Мерит Чейс — в дневната, Реноар в трапезарията — промърмори Сирад, съблече жилетката си от мек кашмир и я захвърли на близкия стол: — Какво ли ме чака в спалнята? — Изрита обувките от краката си и въведе в хола собствената си изваяна фигура, облечена в къса пола „Бърбъри“ и бяла ленена блуза. Демонстрира фалшив интерес към голяма китайска ваза, после докосна с пръст дебелия слой маслена боя на едно решено в доста мрачни тонове платно от Дега.

— Май си запален почитател на импресионистите, а? — попита тя, спря на крачка от дивана и прекара същия пръст по чертите на Хамид. — Жената, която тази сутрин ми направи интимната кола маска, също смята себе си за човек на изкуството… Попита ме дали искам някакъв специален дизайн. Нали знаеш, там долу…

Хамид окончателно изгуби дар слово. Оказа се, че е сбъркал тотално, поръчвайки вечерята веднага след пристигането на приятелката си.

— И какво й отвърна? — най-сетне възвърна част от самообладанието си той.

Сирад направи чупка в кръста, позволявайки на блузката да се отвори точно толкова, колкото трябва.

— Отвърнах, че новият ми приятел е изтънчен, но консервативен мъж, който притежава значително състояние. Един много практичен човек. — Протегна ръка и лекичко докосна устните му: — Казах й да остави петно, но не по-голямо от пощенска марка. Просто за в случай че решиш да си почешеш горната уста…

Хамид поклати глава. Никога не беше срещал жена с по-сексуално излъчване. Говореше като викторианска проститутка, но поведението й беше по-скоро на дебютантка от Саутхамптън. Той беше неудържимо привлечен от невероятната грация на фигурата й, съчетана по уникален начин с бистър и остър ум.

— Ще ме извиниш ли за минутка? — попита Сирад. — Пътуването беше дълго, имам нужда от леко освежаване…

— Сакът ти е в стаята ми — кимна Хамид. — Последната врата вдясно.

Сирад тръгна по дългия коридор и хлътна в покоите му. Привидната й отпуснатост моментално се стопи. Затвори и заключи вратата, възбудена от близостта с тайните на друг човек. Винаги се беше наслаждавала на особената интимност на тези моменти — от първото скрито надничане в списанието на майка си до полевите упражнения в Кемп Пиъри — една от главните тренировъчни бази на ЦРУ. По принцип актът на злоупотреба с доверието крие нещо недостойно, но въпреки това й носеше огромно вълнение и дълбока наслада.

Това беше главната причина да избягва съквартирантите. През първата година в колежа издържа до средата на първия семестър, след което подаде молба до управата да бъде преместена. Конкретната причина беше, че веднъж се завърна ненадейно в стаята, където завари доста необичайна картина: главният надзирател на пансиона беше окован с белезници за двойното легло, а Сирад го яздеше с бясната наслада на младо пони.

Тя е пълен психопат, написа съквартирантката й в молбата си до Комисията по настаняването. Краде ми шампоана, чете писмата на приятеля ми, постоянно преписва от записките ми по физика…

Сирад бързо прерови чекмеджетата в спалнята на Хамид. Чорапите в първото, боксерките в следващото. Пуловери и пижами в третото. Пижами? Тя вдигна вежди, леко поклащайки глава. Този човек е на четиридесет и една и живее сам. За какво, по дяволите, са му притрябвали пижами?

Кутия на тоалетната му масичка съдържаше три ръчни часовника: хронометър IWC, „Патек Филип“, който тя вече познаваше от Атланта, и един „Картие“, модел „Танк Америкън“, изработен от 18-каратово злато. Вътре имаше и няколко комплекта скъпи копчета за ръкавели, пръстен с монограм и нещо, което приличаше на значка с инициалите на някакво братство.

— Къде си се скрил, по дяволите? — прошепна Сирад. Продължаваше да действа бързо и за нула време претършува гардероба, нощните шкафчета и чекмеджетата на старинния скрин. Нищо. Едва тогава забеляза сакото му, преметнато върху облегалката на богато гравирано кресло. Ръката й се плъзна към вътрешния му джоб и се появи обратно с джобен компютър марка „Палм Пайлът“. При предишните им срещи го беше виждала в ръцете на Хамид, стараейки се да запомни поне част от кода за достъп.

— Сезам, отвори се — заповяда с усмивка тя, натискайки бутона за включване. После извади от чантичката си някакво устройство, което наподобяваше любителски МР-3 плейър и ловко го свърза с компютъра на Хамид. Във вътрешността на тази машинка се криеше един софтуер, който представляваше истинска революция в извличането и декодирането на данни от електронни устройства — същият, който Хох й беше връчил в Атланта. Беше разработен от научноизследователската лаборатория по електроника на ФБР в Куонтико, Вирджиния, после проектът се прехвърли към Националната агенция по сигурността в Хюстън. Благодарение на уникалните си качества, усъвършенстваният вариант на апарата бе в състояние да възстанови абсолютно всеки удар по клавиатурата на даден компютър, независимо кога е направен. Ако имаха представа за този нов „Голям брат“, защитниците на гражданските свободи със сигурност щяха да нададат вой до небето, но подобно на повечето секретни разработки след 11 септември, тази технология така и не се появи в научните публикации.

Сирад работеше бързо, спирайки само колкото да смъкне блузката и полата си. Не искаше да бъде изненадана, в случай че Хамид реши да се отбие да види какво прави. Гледката на съблазнителната й фигура, останала само по сутиен й гащички, със сигурност щеше да го разсее достатъчно дълго, позволявайки й да прикрие истинските си намерения.

— Чаках те — щеше да прошепне, приближавайки се към него. Много хора не биха разбрали защо го прави, помисли си тя. Не биха видели смисъла в изграждането на една връзка, която на по-късен етап ще се компрометира сама, нито пък в секса с човек, от когото иска да черпи информация. Разбира се, повечето хора водят незначителен и егоистичен живот, без никаква представа за това, което ги пази и закриля. Няма нищо лошо в това, сексът да ми помага на работата, каза си тя. В случая той беше оръдие на труда, като всички други. В един или друг момент всяка жена го използва по този начин.

Сирад отвори устройството, което Хох й беше оставил в хотелската стая на „Четири сезона“. Натисна два бутона един след друг и то тихо забуча. Миниатюрният диск във вътрешността му задейства програма, създадена специално за преодоляване на електронни пароли и други защити срещу непозволен достъп. След броени минути устройството щеше да й осигури достъп до всеки файл и имейл в системата на Хамид, щеше да регистрира всяка трансакция, банков превод или заверка на сметките му, щеше да проникне във всички компютри, с които е бил във връзка, осигурявайки в реално време проследяването на всички уеб комуникации.

— Хайде, бебче — промърмори тя, давайки си сметка, че съвсем скоро ще владее този мъж с помощта на средства, които са далеч по-могъщи от секса. — Превърни ме в звезда!

Отпусна се в близкото кресло с двойна тапицерия и зачака машинката да приключи с магическата си дейност. Понякога тази работа я възбуждаше толкова много, че й се налагаше да седне, за да не загуби равновесие.

 

 

Мичъл се прибра у дома след поредната вечеря за набиране на средства в „Кенеди Сентър“ и с изненада установи, че Траск го чака в библиотеката. С изненада, защото неговият личен асистент често работеше до малките часове на нощта, но никога не се появяваше без предварителна уговорка.

— Сирад е тук, в Ню Йорк — обяви той и започна да крачи напред-назад под прозорците — точно както го правеше Мичъл. — Отседнала е у Хамид.

Мичъл стисна зъби, но замълча. Не му пукаше от избора на Сирад, но се тревожеше, че тя би могла да използва забележителните си способности, за да разкрие голяма част от тайните финансови манипулации, с които се занимаваше Хамид. По принцип „Бордърс Атлантик“ бе комуникационен конгломерат, който вече бе стъпил на доста опасна почва, сключвайки партньорски договор със саудитците за новата ССТ технология. Разкриването на незаконните финансови трансакции с някои от близкоизточните инвеститори би довело до опустошителни резултати.

— Не сме наясно дали тя е надушила нещо за сделките с периферии — подхвърли Траск, отгатнал точно кръвожадното настроение на шефа си. Въпреки проследяването, подслушването на телефонните разговори и щедрото използване на разузнавателни средства по отношение на Сирад, Отделът по сигурността на „Бордърс Атлантик“ беше научил болезнено малко за същността на отношенията й с Хамид.

— Надушила е, разбира се! — просъска Мичъл. — Иначе защо ще ходи подире му?

— Прав сте, сър — кимна Траск. По време на войната в Залива той беше служил в щаба на генерал Шварцкопф и добре знаеше, че истинските лидери често изпадат в нервни кризи. В такива случаи покорното съгласие е най-доброто поведение.

— Добре — тръсна глава Мичъл. — Къде е Дитер?

— Още е в кабинета си, работи по някои проблеми на сигурността.

— Свържи се с него и му кажи, че искам веднага да извика Сирад при себе си, в кабинета. Не утре сутринта, а сега — в този момент!

— Слушам, сър — кимна Траск и бръкна за мобилния си телефон. — Какво ще заповядате да прави с нея, след като я повика?

— Да й даде някаква задача, все едно каква. Не искам да се мотае в опасна близост до никой от сътрудниците ми. До четвъртък вечерта всички подразделения трябва да са на позиция, а това означава цялостно пренаписване — от медийните анекси до организираната подкрепа и операциите за отвличане на вниманието. В допълнение искам спешно да събереш екип от „чистачи“, които да огледат апартамента на Хамид за евентуални „дървеници“, плюс пълен преглед на личния му хардуер, който използва интерфейс за връзка с нашите бази данни.

Мичъл започна да щрака с пръсти като военачалник, който подрежда силите си за предстоящата атака.

— Искам да зная за всичко, което върши Сирад от тази минута до утрешния й полет. Всичко, разбираш ли? С кого разговаря, къде ходи, какви фрази изрича по телефона, от коя страна на шибаното легло предпочита да спи!

— Ще имам грижата, господин Мичъл — успокоително отвърна Траск. — Но според мен всичко около Сирад е нормално. Тя се запозна с Хамид в един асансьор, абсолютно случайно. Освен това Хамид е съвсем наясно за какво става въпрос и едва ли ще си позволи да компрометира тайните ни операции.

Юмрукът на Мичъл звучно потъна в разтворената му длан.

— Май не ти е ясно, а? — подхвърли той. — Тази жена вижда всичко. Ако дори за миг допускаш, че е от хората, които не знаят какво правят, значи не си подходящ да работиш за мен. Искам я в кабинета на Дитер в рамките на един час. Искам неотстъпното й наблюдение.

След тези думи пристъпи към прозореца и остана там, загледан в панорамата на нюйоркските светлини.

— Кой отговаря за сигурността на това пътуване?

— Бартолъмю.

— Кой?

— Крис Бартолъмю, бившият командос от „Делта Форс“.

Мичъл не можа да си спомни човека, но вярваше на строгата система, която беше въвел. Всеки, който работеше за сигурността на корпоративно, финансово или научно-техническо ниво, бе предварително подготвен на 17-ия етаж, преминавайки през прецизни тестове и продължителен скрининг. Канцелариите на този етаж бяха лишени от прозорци, но това не пречеше на хората в тях да наблюдават абсолютно всички тайни операции на „Бордърс Атлантик“.

— Искам да го инструктираш лично — заповяда Мичъл. — Разбираш ли? Да не споделя със Сирад абсолютно нищо, преди да влязат в страната. Ако надуши нещо нередно, моментално да се свърже лично с мен. Тази наша малка екскурзия е свързана с прекалено много пътувания и аз не искам да объркаме конците само защото ти си мислиш, че знаеш това, което знае Сирад!

— Разбирам, сър — отвърна Траск и изпусна скрита въздишка на облекчение, тъй като Мичъл най-сетне се насочи към бара и напълни чашата си с някакво питие. Шефът беше очертал границите на неговата битка, беше направил и първия си инструктаж. Това в повечето случаи беше достатъчно и поведението му ставаше сравнително поносимо.

 

 

— Някой да ми е виждал енвегето? — попита Джеръми, изправил се на прага на склада. Инструкторът беше обявил упражнение по нощна стрелба, за която Джеръми се нуждаеше от високотехнологичното оптическо съоръжение. Без него нямаше как да изпробва новия инфрачервен лазер на снайпера си. — Вчера го оставих в шкафчето си, а днес вече го няма…

— О, забравих да ти кажа — сепнато го погледна Кокс. — Бъки го взе, още снощи… Неговото се повредило.

— Снощи ли? — вдигна вежди Джеръми. Беше принуден да крещи, тъй като от съседната стая на екип „Ехо“ долиташе „Добре дошли в джунглата“, издъненото докрай парче на „Гънс енд Роузис“. — Какво е имало снощи?

— Малко бракониерство — подхвърли многозначително Лотшпайх.

Джеръми поклати глава. Бъки обичаше да убива животни — елени, мечки, диви прасета. Изобщо всичко, което ходи на четири крака и има козина. Често се хвалеше, че отдавна не е давал пари за месо.

— Искаш да кажеш, че върши престъпление! — язвително подхвърли Кокс, който беше заклет вегетарианец и привърженик на „Грийн Пийс“. Броните на хондата му с повишена проходимост бяха облепени със съответните стикери. — Доколкото ми е известно, законите на щата Вирджиния забраняват нощната стрелба по диви животни…

— Хей, пак ли си на вълна милосърдие? — подхвърли току-що пристигналият Тайни, който хвърли сака си на една лавица, затрупана с черни торби с оборудване. — Човекът трябва да яде!

— Не съм на никаква вълна! — раздразнено отсече Кокс. — Но не приемам убийството на диви животни. Има хора, които наистина си заслужават боя, но какво са виновни беззащитните животни, избивани посред нощ от някакви типове със супермодерни оръжия?

— Виновни са! — намеси се в разговора Бъки. — След като са толкова вкусни на скара, значи са виновни. И не започвай пак с тези глупости за защита на животните, Кокс. — Подхвърли на Джеръми прибора за нощно виждане и с усмивка добави: — Откъде, мислиш, се е взела кожата за ботите ти?

— А ти защо винаги се правиш на такъв задник? — предизвикателно се обади Тайни. Със своите метър и седемдесет той беше най-ниският оператор в ООЗ, но компенсираше с изключителната си агресивност.

— Задник ли? — усмихна се Кокс. — За тая приказка май заслужаваш да те сритам в задника!

— Хайде да видим! — извика Тайни, скочи и го притисна към стената. Тук съперничеството никога не стихваше.

— Хей, хей! — изправи се между двамата Лотшпайх. — Спрете тези глупости! Искам да разбера как се е представил…

— Елен мъжкар от четиристотин и трийсет метра — отвърна Бъки и подхвърли към Кокс един доста голям стек, увит в прозрачна торбичка за фризер.

— Каква е тая гадост! — дръпна се като опарен Кокс.

— Четиристотин и трийсет, през нощта! Няма начин! — отсече Тайни. Той се гордееше, че е най-добрият нощен снайперист, въпреки всекидневните опити на Джери да го свали от пиедестала. — Приборите за нощно виждане действат до двеста!

— Червата му още са там, можеш да провериш — отвърна Бъки. — Което означава, че за момента аз съм човекът, по когото трябва да се равнявате!

Пристъпи към пространството между два високи шкафа и изписа името си върху начертаната на ръка таблица. Нощните снайперисти се обзалагаха на какво ли не — от всекидневните състезания по точна стрелба до това, колко пъти Мейсън ще изплюе тютюн за дъвчене по време на сутрешния развод. Последното състезание беше класическо и в него участваха всички снайперисти. Целта беше да се постигне точен изстрел от максимално разстояние, при максимално трудни условия. Правилата се изчерпваха с една-единствена точка: преди стрелбата мишената да е жива, а след нея — мъртва. После участниците сами решаваха кой е произвел най-майсторския и най-труден изстрел, прилагайки по най-категоричен начин уменията си да убива…

— Уолър, май си вън от играта — обяви Лотшпайх. Той отговаряше за таблицата и имаше последната дума.

— Много добре — кимна Джеръми, докато проверяваше партидния номер на кутия амуниции, калибър 308. — И без това не исках да съм на върха.

Името му беше включено в списъка след стрелбата в Пуерто Рико, която отговаряше на всички критерии, с изключение на добрия вкус. Джеръми неволно потръпна при мисълта, че Съветът за професионална отговорност би могъл да разбере за първото му място в традиционното вътрешно състезание, получено благодарение на факта, че е убил човек.

— Моля, залагайте! — обади се Лотшпайх. Наддаването стартираше със залог от десет долара, а при появата на ново име в списъка се добавяха още пет. Онзи, който се окажеше на върха на класацията в края на тренировъчния период — до който оставаха само две седмици — печелеше джакпота от 125 долара.

В началото Джеръми опита да се измъкне от участие в това грубовато състезание, но след това си даде сметка, че ООЗ не е клуб за социални контакти в Харвард. Тези мъже си вадеха хляба с помощта на насилието, рискуваха живота си всеки ден — включително и по време на тренировките. Това беше просто начин да изпуснат парата, да намалят напрежението и да поддържат състезателния дух. В света извън тези стени те биха могли да бъдат обикновени адвокати или счетоводители, но тук бяха войници.

— Все още не мога да повярвам, че е истина — промърмори Тайни, поклащайки глава. — Не е ли по-добре първо да проверим онази купчина с черва? И как ще разберем откъде точно си стрелял?

— Лъжец ли го наричаш? — попита Лангдън. Той беше най-мълчаливият в екипа, но тук и една дума беше достатъчна.

— Не, разбира се. Но ние стреляме от рубежи, имаме установени правила. Просто не виждам как ще възпроизведе такъв изстрел. Приборът за нощно виждане не стига толкова надалеч…

— Използвах инфрачервен лазер, който включих към прибора — поясни Бъки. — Стрелях само веднъж. Ако искаш, спокойно можеш да идеш и да помиришеш онези вътрешности. Затова съм ги оставил там…

— Какво толкова, човече? — попита Лангдън. — Ако искаш да го победиш, иди в гората и се опитай да произведеш по-добър изстрел!

— Хей, нима си въобразявате, че във филма ще присъства точно този диалог? — подхвърли Кокс. Той беше дълбоко убеден, че един ден някой ще направи филм за ООЗ и неговата дейност. — Не мислите ли, че би бил доста тъпичък? Спомнете си онази сцена в тоалетната от „Пълно бойно снаряжение“. На това му се вика диалог!

— Какви ги дрънкаш, да те вземат мътните? — изгледа го Лотшпайх. — Уолър, давай пет кинта!

Джеръми отвори шкафчето си, но вместо портфейл извади малка найлонова торбичка, пълна с брашно.

— Кой беше тоя умник? — раздразнено изръмжа той. — Кокс?

— Хей, човече, престани да ме обвиняваш за всичко! — усмихна се Кокс.

— Прави го, защото ти си единственият задник в екипа, който не ходи на лов — намеси се Хесус. Взводният се беше появил в стаята незабелязано, но в поведението му се долавяше леко напрежение. — Хайде, махайте тези боклуци, че ни чака работа!

С тези думи вдигна калъфа с пушката си и изчезна обратно навън.

— Някой му е вкарал муха в задника! — поклати глава Тайни.

Лотшпайх само сви рамене. Всички знаеха, че Хесус понякога може да бъде доста крив.

— Хей, Уолър, продължаваш да ми дължиш петарка! — подвикна той. Джеръми му подаде банкнотата и последва командира си към стрелбището.

 

 

— Какъв беше този пожар? — попита Сирад, след като лекичко почука на открехнатата врата на Дитер. Едрият германец седеше зад бюро от тънка стомана, върху което бяха подредени няколко акуратно струпани купчини с документи. По стените бяха окачени множество черно-бели фотографии от Ваймар. — Моля ви, не ми казвайте, че съм била всичкия този път до Ню Йорк само за да ме известите за предстоящото кратко пътешествие до Дубай!

Германецът видимо посърна, недоволен от факта, че не е единственият, на когото са доверили тайната. Облегнат назад в стола си, той проявяваше прекалено голям интерес към една от купчините на бюрото си.

— Кой ви каза за Дубай?

Сирад затвори след себе си и спокойно пристъпи към бюрото.

— Имам си своите източници — лекичко се усмихна тя.

— А те казаха ли ви, че заминавате още днес? — засече я Дитер.

— Не мога днес! — сепнато го погледна Сирад. — Не съм се подготвила… Не съм дори…

— Заминавате днес! — повтори с категоричен тон Дитер. — В три нула-нула ще ви вземе кола за летището, а там ще ви чака един от нашите експерти по сигурността. Ще летите директно до Дубай, където ще участвате в заседание с един от нашите близкоизточни клиенти. В четвъртък вечерта трябва да сте обратно у дома.

— А какво точно трябва да правя, след като пристигна там? — пожела да узнае Сирад. Въпросът й беше съвсем логичен, ако се вземеше предвид фактът, че според новото си назначение тя получаваше поста вицепрезидент, отговарящ за всички международни операции на проекта „Куантис“.

— През последните двадесет и четири часа преживяваме известни… хм… затруднения — промърмори Дитер, доволен да запази дистанцията между себе си и Сирад. Тя го безпокоеше, особено в личностен план. — Ще ви информират за тях, щом кацнете в Дубай.

— От какъв характер са тези затруднения? — втренчи се в него тя.

— Имат отношение към сигурността — уклончиво отвърна германецът. — Сигурен съм, че разбирате деликатната същност на проекта „Куантис“…

— Изобщо не разбирам деликатната същност на проекта „Куантис“! — отряза го Сирад. — И на практика почти не съм запозната с него! — Очите го фиксираха с достатъчно настойчивост, за да го накарат да се почувства неудобно. — Макар че лично ме избра за тази задача, Джордън Мичъл не ме запозна дори с най-общите положения на проекта. Как според вас да си върша работата, без да зная каква всъщност е тя?

Германецът я гледаше с дълбока омраза. Ненавиждаше физическата й красота, ненавиждаше начина, по който я използваше да манипулира мъжете.

— Ако имате някакви оплаквания, най-добре се качете горе и ги изразете лично пред шефа — кисело подхвърли той. — Господин Мичъл положително няма да се затрудни с евентуалния ви заместник, след като тази задача ви безпокои толкова много! Кандидати колкото щеш!

Тя му хвърли отровен поглед и драматично сложи ръце на кръста си.

— А на вас какво ви става, по дяволите? — попита. — Фактът, че Джордън Мичъл ми поверява управлението на този проект, би трябвало да означава, че ми има доверие!

— Ще бъдете информирана в Дубай — повтори Дитер. — А по въпроса за доверието ще ви кажа следното: за мен вие сте една средно способна чиновничка, която прекалено много залага на стегнатото си задниче! Предупредих господин Мичъл, че сте неподходяща за тази мисия, но той беше на друго мнение.

Изправи се и бавно тръгна към вратата, очевидно с намерението да прекрати разговора.

— В личен план не приемам неговото решение, но се примирявам в името на крайния успех — добави той. — Вие издържахте тестовете със стриптийза и детектора на лъжата, благодарение на които вратата се отвори пред вас. Но доверието е нещо съвсем различно. Него трябва да заслужите…

Сирад го гледаше втренчено, опитвайки се да определи до каква степен да се ангажира в този проблем. Беше ясно, че Дитер знае повече от нея за предстоящото пътуване. Хох също. Ролята й в „Бордърс Атлантик“ беше претърпяла внезапна промяна и тя трябваше да разбере защо.

— Аз не съм врагът, Дитер — промълви тя, обръщайки се към вратата. Надяваше се думите й да стигнат до Мичъл; който беше натъпкал цялата сграда с микрофони. — Ако наистина искате да разгърнем пълния потенциал на проекта „Куантис“, трябва да приемете този факт.

— Не закъснявайте — предупреди я Дитер. — Самолетът няма да ви чака и спокойно ще излети без вас!

Сирад спря на крачка от вратата. Лесно би могла да го репликира, но вече беше казала достатъчно. Задълбочаването на конфликта с този човек би означавало повече трудности на оперативно ниво.