Иван Попов
Нашите Марковски процеси (5) (застрахователен трилър за младши научни сътрудници)

5. ПЕТЪК

Корабът не беше голям, всичко на всичко двумачтов, и при всяко по-силно полюляване върху вълните изглеждаше, сякаш ще се разпадне: всичко в него зловещо скърцаше и се огъваше, а долу от трюма се носеше красноречив грохот, причинен сякаш от трошащи се дървении. Тома вдигна поглед нагоре, искаше да разбере накъде плава корабът, и видя, че на мачтите няма опънато нито едно платно. Вместо това от реите висяха, закачени като на простор, прани ризи, гащи, чорапи, чаршафи и разни други дрехи. Покатерилите се на едната мачта моряци ругаеха и показваха средни пръсти на колегите си от другата мачта, а най-високо се бяха качили двамата капитани — тоест не, това бяха по-скоро боцмани; всеки от боцманите, насочил бинокъл в прекрасните далечини, сочеше уверено в избраната от него единствено вярна посока, където, според единствено верните му съображения, лежеше поредният Етап от Големия Път — и както и трябваше да се очаква, единствено верните посоки се разминаваха на сто и осемдесет градуса. А капитанът… Тома го потърси с поглед и видя фигурата му закрепена на носа, във вид на плашило против акули, и в интерес на истината акули в морето имаше — и обикновени, и финансови, и застрахователни; острите им перки въртяха кръгчета около кораба и чат-пат някоя от тях опитваше да захапе за крака един от моряците, когото бяха спуснали с въже, за да изреже с трион няколко дупки в борда, под формата на цифрите, означаващи курса на долара. Тома се зачуди как корабът изобщо се изхитря да плава по курса си, от един Етап на Големия Път към друг, но при положение че котвата беше продадена за скрап на някое пиратско пристанище, нищо друго не му оставаше на кораба, освен да плава. А после той забеляза, че двете знамена на мачтите — червено на едната и синьо на другата — се развяват от вятъра в две противоположни посоки, и всичко сякаш му стана ясно. Накрая на Тома му омръзна да седи в сянката на праните гащи, увиснали в очакване на попътен вятър, и слезе в трюма. Там бяха натрупани кашони с цигари и уиски, и той си помисли, че на митницата сигурно пак ще трябва да бутат сухо на някого, но тогава се появиха четири мутри в полицейски униформи. Те разбутаха настрани кашоните и се откри един голям сандък; като разковаха сандъка, отвътре се показа суперкомпютърът — сив пластмасов шкаф, горе-долу колкото хладилник, без никакви бутони и други устройства на гладкия преден панел, виждаха се само няколко шарени светодиода. Отнякъде дойде и шефът на униформените мутри, оня с прошарената коса и златна рамка на очилата, и посегна към машината, но от задната страна на сандъка излетя рой пчели; пчелите налетяха да жилят мутрите, но шефът извади служебна карта на старши застраховател от „ЯТАГАН“ и бъжляците мигом се прибраха обратно без никакви възражения. „Все пак това е добър знак, че са пчели“, каза шефът. „Едно време, когато ни пращаха да проверяваме фалирали фирми, псевдобанки и други пирамиди, щом отворехме сейфовете, пари естествено не намирахме вътре, но винаги излитаха оттам някакви жилещи насекоми, и щом са пчели, това идва да ни каже, че тук все пак нещата не са съвсем зле, все пак се беремед, както пише в унгарския речник^[1]. Обикновено обаче излитат оси, понеже на повечето места се неберемед, а от сейфа на Агробизнесбанк, помня, излетяха търтеи; иначе казано, там се ебенеберемед…“ Тогава обаче суперкомпютърът неочаквано иззвъня, и при този звън Тома се събуди. Той бързо вдигна глава. На бюрото, една педя пред очите му, работеше мониторът, и сиянието му осветяваше лежащата отпред клавиатура, мишката и самия него; оказа се, че беше спал направо зад бюрото, забил глава върху скръстените си ръце. Той присви очи, за да се предпази от гнусната синкава светлина на монитора, и в този момент телефонът иззвъня още веднъж. Тома изпсува, протегна ръка напред, в тъмнината зад монитора, напипа апарата и без още да разбира нищо, вдигна слушалката.

— Ало. „Теория на хаоса“ ли е? — попита жизнерадостен мъжки глас.

— Да.

— Елате си вземете некролога. И по-бърже, че след малко тръгвам.

— Какъв некролог? — измуча стреснат Тома, без още да може напълно да контролира гласа си.

— Какъвто искахте, такъв ще получите. Нали така?

— Да, ама таковата… откъде да го взема?

— Абе вие там спите или какво? — изсмя се слушалката.

— Не, кажете, че нещо не мога да зацепя… — измънка Тома, мъчейки се да съобрази за какво става дума.

— При Антон, шестстотин и осма стая.

— Лъже! — намеси се в разговора още някакъв глас, с определено пиянска интонация. — В шестстотин и осма са курвите.

— Курва е на майка ти сина! — изкрещя първият глас и продължи: — Виж го бе, от сто грама го хваща. И идвайте по-бързо!

— Идвам веднага — отвърна Тома, но в този момент се сети за нещо и извика: — Ей! А къде е вашата шестстотин и осма стая? Кои сте вие, в коя сграда?

Обаче беше късно: оттатък прекъснаха разговора и в слушалката се чуваше само сигналът „свободно“. Окончателно разсънен, Тома погледна таймера на компютъра — той показваше един и петнайсет минути, — после се протегна на стола и понечи да щракне лампата, но се сети, че светещият посред нощ професорски прозорец навярно ще привлече вниманието на охраната от „ЯТАГАН“, и се отказа. Макар слабо и противно трептящо, сиянието на монитора все пак правеше различими предметите в кабинета. Шестстотин и осма стая, мислеше Тома. Ако е в сградата на института, значи е на последния етаж, във владенията на „ЯТАГАН“. Ако не… кучета я яли. „Ей, това е идеален повод! — мина му през главата. — Качвам се горе, все едно само да взема некролога, и ще огледам как е замаскиран там седмият етаж. В края на краищата за чий дявол останах тук тая нощ?“ Той закачи на ревера на якето си визитката на Лука Вартоломеев, пъхна във вътрешния джоб приготвената от вечерта метална щанга и френския ключ — в случай на нещо непредвидено, — и без да изключва компютъра, открехна бавно вратата и подаде глава навън. Както трябваше да се очаква, коридорът беше полутъмен, светеха само лампите до стълбището, и цареше тишина — е, не съвсем пълна тишина, а по-скоро относителна; някъде отгоре се носеха приглушените звуци на цигански оркестър и дрезгав мъжки глас влачеше: „Евала на холдинга в центъра на София, жега-а-а…“^[2] Тома запристъпва бавно по коридора, стараейки се хем да върви безшумно, хем походката му да не е съвсем като на крадец. Дали това му се удаваше — не беше ясно, но щом излезе на осветеното стълбище и се запъти нагоре, охранителят, който пазеше подстъпите към ятаганските сфери, само хвърли един бегъл поглед на визитката му и отново се вторачи в портативното телевизорче на стола пред себе си: даваха криминален филм и тъкмо сега течеше финалната перестрелка. Окуражен от липсата на внимание към неговата личност, Тома леко се изкачи до шестия етаж, намери вратата с номер 608, почука и без да чака отговор, надникна вътре. Зад бюрото в кабинета седеше човек на средна възраст, съвсем обикновен на вид с бялата си риза и късо подстригана коса, ако не беше пистолетът в кожения кобур под мишницата. Мъжът вдигна очи от хартиите пред себе си и се втренчи в лицето на Тома, подаващо се през открехнатата врата; погледът му не предвещаваше нищо добро.

— Тебе пък кой те праща тука? — попита той със заплашителни нотки в гласа.

— За некролога — отвърна Тома, мъчейки се да запази спокойствие.

— А, ти си бил значи… На, дръж — каза мъжът, взе един от лежащите върху бюрото листа и го подаде на Тома. — Друго има ли?

— Няма — отвърна Тома и заднишком се изниза от стаята. Като се отдалечи на няколко метра по коридора, той разгъна листа. „На трети този месец, четвъртък, внезапно почина Максим Лесидренски, доцент в секция «Бързи сънища»… загубихме един прекрасен колега и забележителен учен… Поклон пред паметта му.“

Тома усети как по гърба му бавно полазват мравки. През последните няколко дни нещата все се развиваха тъй, че тези работливи животинки неведнъж му бяха лазили по гръбначния мозък: първо историята с мутрите, после полицаите, и некролозите, и изобщо цялата неизвестност и абсурдност на положението… Лазенето по гръбнака му бе станало познато до степен такава, че вече можеше да различи кога мравките се движат в колона и кога пълзят напосоки, кога излизат от мравуняка и кога се връщат, кога тръгват на война срещу някой друг мравуняк и като се върнат, победили ли са или са загубили. Понякога мравките вървяха празни, понякога бяха натоварени — носеха на гърбовете си сламки, житни зърна, семки, — очевидно натоварени бяха и сега, но усещането беше, сякаш мъкнат не зрънца и сламки, а чували с цимент. Работата съвсем беше задебеляла. Незнайно как, но трима професори се оказаха внезапно починали веднага след като бяха говорили с Тома; разговорите все касаеха работата му на трижди проклетия суперкомпютър, който все тъй си оставаше персонаж от легендите… Страшното беше не че професорите са умрели — в края на краищата, те не му се падаха никакви, — а непонятната връзка на тяхната смърт със скитащата по митници, вирусолози и данъчни управления машина. А от машината — с „ЯТАГАН“, на чиято територия сега се мотаеше той, с щанга и френски ключ в джоба. Жалки оръжия… Изведнъж някъде отзад в коридора нещо изскърца и заговориха два гласа едновременно; Тома подскочи напред и в този момент видя вдясно от себе си светеща неонова реклама на ресторант над сива метална врата, двойно по-широка от останалите. Иззад вратата се процеждаха звуците на някакво фолк-парче, а отстрани до стената стоеше изправена табела с менюто, от която периферното зрение на Тома фиксира само няколко реда: „Гювеч «Депутатски», ракия «Застрахователна» (бивша хайдушка), салата «Застрахователна» (бивша вълча)…“ Гласовете отзад обаче рязко се усилиха, сякаш говорещите се показаха иззад някаква преграда, и Тома, без да се обръща назад, се шмугна зад металната врата. В ресторанта, естествено, беше задимено, и пластовете дим в съчетание със синьозелената мъждива светлина правеха видимостта почти нулева. Застанал нерешително на входа, Тома огледа масите и седналите зад тях фигури, осветени от инсталираните ниско в стените призрачни лампи, без да знае кого търси — така или иначе нямаше кого да познава тук. В средата на бара той забеляза открита площадка, върху която нещо се клатеше в такт с циганската музика, но чак след десетина секунди успя да проумее, че това нещо е всъщност еротично шоу: една руса мадама с увиснали цици и кравешка физиономия, най-вероятно рускиня, се мъчеше да издокара по-секси гърчове. Но за никакви секси гърчове не можеше да става и дума, тъй като левият крак на рускинята беше стегнат с метална шина и въобще не можеше да се сгъва в коляното, и поради този му конструктивен недостатък тя го замяташе настрани с движение, подходящо не толкова за стриптийз, колкото за крачещите бойни механизми в „Звездните войни“… Това сигурно е производствен травматизъм, реши Тома, следствие на някой по-здрав пердах от мениджъра на шоуто. И стриптийзът тук би трябвало да се състои в сваляне не на дрехите, а именно на шината… До сваляне на шината обаче не се стигна, понеже чалгата утихна, рускинята спря да върти задник и се скри някъде зад кулисите, а във връхлетялата тишина ясно прозвучаха спокойните разговори около масите. „Не, аз не мога да разбера как онези от Първа частна се измъкват от всичките закони!“ — обясняваше дребният мъж с костюм и жилетка, седнал на най-близката до вратата маса, а събеседникът му, с гръб към Тома, твърдеше: „Ами разправяха, че Носорога успял да им купи индулгенция, при това използвал намалението по случай десетдневката на любовта към ближния, и индулгенцията му излязла почти без пари, като се има предвид с какви грехове оперират подчинените му…“ Двамата на масата по всяка вероятност бяха адвокати, поне така излизаше от спецификата на разговора, и понеже той засягаше Първа частна, Тома се заинтересува и наостри уши, но тогава някъде от другия край се чу звън от трошене на чаши, последваха мъчно разбираеми пиянски възгласи и за около половин минута разговорът се заглуши съвсем. Чак тогава той успя да хване думите: „Добре де, имат яка защита, ама аз какво да предложа на Ламята? Да си свали гащите ли? Според тебе само това остава.“ „Освен да хванем някой да им свали защитата. Хакери ли се казваха, как бяха там…“ „Най-важното е да не спираме натиска. Хакерите са си хакери, но трябват и процеси. Съдът си е съд.“ „Правилно, процеси трябват, при това не прости процеси…“

— Марковски процеси трябват! — съвсем без да знае защо, произнесе на глас Тома. Двамата от масата, които бяха на не повече от метър разстояние от него, като по команда обърнаха глави и го зяпнаха подозрително.

— Какви са тия марковски процеси? — попита единият.

— Случайни процеси. С отсъствие на последействие. Поне така помня аз дефиницията…

Двамата от масата отново забиха в Тома недобрите си погледи. Гледаха го няколко секунди, после оня с жилетката каза: „Ей, тук май има нещо. Правилно, случайни процеси ни трябват, и колкото по-малко последействие, толкова по-добре. Как точно се казваха?“ „Марковски.“ „Идеално! Още утре ще ударя един телефон на Марков, той има да ми връща една услуга, и всичко ще се уреди.“ „А сигурен ли си, че е същият Марков? Я по-добре да питаме момчето…“ Като чу, че става дума за него, Тома без повече експерименти обърна гръб на спорещите и се омете от ресторанта. Време беше вече да потърси и седмия етаж. Или поне входът към него. В края на краищата, той затова бе дошъл тук. Главното стълбище свършваше на този етаж и затова Тома мина в другия край на коридора, където беше задното стълбище. То също не продължаваше нагоре, но в тавана на площадката пред него зееше квадратна шахта, в която влизаше закрепената в стената метална стълба. Тома се изкатери по стълбата в тъмната шахта и в един момент главата му се удари в нещо тенекиено; той избута капандурата нагоре — тя за негов късмет не беше залостена с нищо — и се озова на плоския покрив на сградата. Макар фолклорните слухове да твърдяха, че на покрива ден и нощ дежурят снайперисти от „ЯТАГАН“, всъщност никакви снайперисти, и изобщо хора, горе не се виждаха. Пълната луна идеално осветяваше плоското, посипано с чакъл пространство — с три инсталирани отгоре му грамадни сателитни антени, огромна, изправена на ръба на покрива светеща реклама на обединението и няколко по-незначителни метални конструкции. В другия край на сградата, някъде около мястото на главното стълбище, се издигаше ниска неизмазана тухлена постройка с бяла талашитена врата — това по всяка вероятност беше горният край на асансьорната шахта. Тома се разходи напред-назад по чакъла, погледа минута-две панорамата от жълти градски светлини и шарени реклами, а после се спусна обратно през капандурата по желязната стълба, скочи долу на пода и се огледа — да не би случайно някой да го е видял. Веднага той разбра, че е станало нещо нередно. Първо, опънатата по пода на коридора пътека беше зелена на цвят. А той много добре си спомняше, че преди минути тя беше тъмночервена! Второ, стените не бяха бели като преди, а имаха лек синкав оттенък. Тома направи десетина тихи крачки по пътеката, фиксирайки с поглед номерата на вратите: от лявата страна 726, 724, 722, а от дясната — 725, 723… И чак сега убийствената догадка стигна до него: той беше на седмия етаж! Невярващ на очите си, Тома бързо се изкатери обратно на покрива и се огледа наоколо: мислеше, че просто е слязъл през друга капандура. Но втора капандура на покрива нямаше. Пътят надолу беше само един. Тома се смъкна обратно долу. Сега пък пътеката отново беше червена! И номерата на вратите бяха шестстотин и нещо. С две думи — шести етаж. Пълен ужас, помисли си той, и за да не се обвинява в халюцинации, още веднъж се качи на покрива и слезе обратно. Пътеката пак беше зелена! И етажът — седми. Усещайки, че нищо не разбира в цялата тази каша, Тома отчаяно повлече крака по коридора, без да знае къде отива. И някъде към другия му край забеляза, че една от вратите е открехната и иззад нея се процежда звукът на работещ матричен принтер… Той никога не можа да си обясни как изобщо успя да набере смелост и да се промъкне тихо през открехнатата врата. Може би просто вече му беше все едно какво го чака там. Може би стърженето на матричния принтер го беше успокоило някак: все пак познат звук, свой, роден, компютърджийски, не като звънът на мобифон или пък пищенето на алармена инсталация. А и хората, които в днешната напредничава епоха още работеха със старите матрични принтери, бяха малко особена порода, нещо като шофьорите на трабанти или на полски фиати — хора уравновесени, приятелски настроени, гледащи без злоба на останалите участници в движението, знаеш, че няма да те засекат, няма да те напсуват на кръстовището… Не, в онзи момент пред вратата никаква такава мисъл не мина през главата на Тома, поне в явен вид, тогава той въобще не бе способен да мисли, — но все пак той се промъкна вътре. Пред погледа му се изправи сива пластмасова преграда, с височина малко повече от човешки ръст, която заграждаше пред вратата нещо като тесен коридор и пречеше да се види останалата част от стаята. Тома се придвижи покрай нея, мъчейки се да стъпва безшумно по шарения балатум, и като стигна до края й, надникна внимателно зад нея: там също не се виждаше жив човек, само едно бюро със смачкани списания „Блясък“, „Млясък“ и „Крясък“ и две мръсни кафени чашки отгоре му, прашен дървен шкаф и умивалник до стената в дъното. А звукът от принтера все така се носеше из въздуха, идвайки някъде отстрани, иззад една втора преграда от същата сива пластмаса, с неголяма пролука в далечния край. Тома се приближи до нея, промуши глава, завъртя се да огледа помещението зад преградата — и в този момент принтерът спря и той замръзна на мястото си. Гърбом към него, пред грамаден цветен монитор, седеше Мария. Нямаше никакво съмнение — той успя да мерне лицето й в профил, когато тя се протегна към масата вляво, за да откъсне от принтера току-що отпечатания листинг с дължина няколко педи. В следващия миг Мария, без изобщо да забележи Тома, се облегна назад на въртящия се стол, вирна събутите си крака на масата до клавиатурата и се вторачи в листинга, мърморейки нещо тихичко и съвсем неразбираемо. Тома я следеше с определено безпокойство, сякаш наблюдава пациент от лудницата, улавяйки само отделни нейни думи: „гад… всичко на мойта глава… изображения… на Кохонен… само да се появи тук… разслоени… висока енергия… на връзката… гадости…“ След минута-две това му омръзна и той се зачуди дали да не е време да се маха оттук, но в този момент Мария изведнъж се хвърли към бюрото, на което стоеше мониторът, и почна бясно да рови из чекмеджетата. На пода полетяха козметични принадлежности и броеве от списания „Блясък“, „Млясък“, „Плясък“, „Крясък“ и „Трясък“; последва съвсем отчетлива и невероятно многоетажна псувня, за която Тома досега все си мислеше, че я употребяват само в родното село на майка му на сръбската граница; в следващия миг Мария скочи от стола, хвърли се към пролуката в преградата и почти се сблъска с Тома, преди да го забележи.

— А… Лука!?! — за части от секундата на лицето на Мария се смениха изражения на изненада, радост и негодувание. — Къде се губиш толкова време? Защо ни заряза, без да се обадиш?!? От „Безсмислен труд“ вчера дойдоха и вдигнаха вой на шефа. Искат си новите носители, ама като няма кой да ги пусне… Шефът беше казал, че ако до утре следобед не се появиш, ще те издирва по застрахователния ред. И ме върза тук да се боря с програмата като свиня с тиква, сам виждаш… Не бягай, не бягай, сядай и се хващай с носителите! — При тези думи Мария хвана бавно отстъпващия Тома за ръкава, дръпна го с неподозирана сила и със замах го насади на стола пред монитора.

— Ама такова… — замига на парцали обърканият Тома. — Чакай! Аз не съм Лука, аз съм Тома!

Чак сега Мария сякаш се осъзна.

— Я, май вярно… — промълви смутено тя, вглеждайки се по-внимателно в колегата си. В този момент обаче погледът й падна върху визитката над джоба на якето му.

— Ами това откъде е? — попита тя с явно подозрение и понечи да откачи визитката.

— Това ли? А, това ми го… такова… донесоха… не барай! — викна той, изкопчи картончето от пръстите на Мария, откачи го и го прибра в джоба си.

— И кой ти го донесе?

— Кой, кой… — Тома се чудеше какво да отвърне. — Който трябва, той ми го донесе.

Ефектът от последните думи беше абсолютно неочакван. Мария мигом пусна ревера на Тома, виновно се дръпна назад и за няколко секунди се замисли толкова напрегнато, че чак набърчи чело и прехапа долната си устна. После, също толкова внезапно, лицето й грейна от щастие.

— Значи тебе?… — възкликна тя.

— Може и така да се каже — отвърна уклончиво Тома, чудейки се как да тълкува всичко това.

— Ура-а-а!!! — викна победоносно Мария.

— Край! Лука… тоест Тома, ти ме спасяваш! Хайде, изкарай тъпащините на „Безсмислен труд“, и ще седнем да полеем събитието…

Без да спира да приказва, тя се шмугна зад преградата и след миг се появи с плоска бутилка уиски и две химически стъкларии със странна форма.

— Чакай! — викна отчаяно Тома, усещайки как в мозъка му всичко се обърква в една гигантска каша. — Обясни спокойно! Какво събитие искаш да поливаме?

— Как какво? — не разбра Мария. — Твоето назначение тук, какво друго остава за поливане…

— Къде тук? — Тома мигом се съвзе. — Мен никъде не са ме назначавали!

— Как така не са? Ами визитката?

— Визитката такова… ама те не ми казаха нищо конкретно… — тук Тома се обърка окончателно и извади въпросното картонче, за да го разгледа. Единственият детайл в него, който би могъл да значи нещо, беше съкращението „ЛЕИ“. „Значи… — нещо като идея осени Тома, — излиза, че това тук е…“

— Значи това тук е ЛЕИ? — повтори на глас той.

— А ти какво мислеше? — учуди се Мария. — Че е канцеларията на свети Петър?… Чакай, ти как изобщо стигна дотук?

Тома обясни за капандурата на покрива, без да отваря дума нито за ресторанта, нито за некролога на Максим Лесидренски. Мария отново се замисли и отново загледа подозрително.

— Хм-м-м… Пробили са значи дупка в защитата. Люк… Хакери! И ти си хакер, знаех си аз, затова си се вмъкнал. Но от друга страна, тези визитки не ги дават на всеки… И зелената папка я показват само на когото трябва. Значи все пак… Не, така не става. Лука… тоест Тома, не ме карай да мисля, аз това не го умея… Щом си тук, значи си правилният човек. А щом си правилният човек, значи трябва да се оправиш с програмата… Ето, хващай клавиатурата, мишката и се заемай.

Тома неразбиращо се взря в екрана на монитора, на който се виждаха някакви странни менюта и една съвсем сюрреалистична графика, състояща се от групирани цветни петна и точки.

— Че аз не знам за какво служи това — изсумтя той. — Всъщност, вие тук… с какво се занимавате? Какво означава това ЛЕИ?

Мария въздъхна и сви рамене.

— Означава „Лаборатория по езиково инженерство“ — каза назидателно тя. Както усещам, зелената папка май си я чел по диагоналната методика… И сега ще трябва аз да ти обяснявам всичко, нищо че толкова и разбирам. Ех, ако беше тук Лука! Той е най-големият специалист в целия бивш соцлагер… Гледай сега. Първо цъкаш в това меню и инициализираш модела, поне аз така помня. После минаваш с мишката по графиката… По-бавно! Гледай как се сменят горе индикаторите.

Наистина, в горната част на екрана няколко хоризонтални цветни линии се стрелваха вдясно веднага щом Тома минеше с мишката през някое от петната на графиката.

— Какво показват тия черти? — попита той.

— Дявол ги знае… тоест Лука ги знае. Аз изкарах на принтера някаква документация, ама тя написана на унгарски… — тук Мария размаха листинга някъде в периферното зрение на Тома. — Май по-лесно ще се оправим без нея. Лука разправяше, че трябва да намериш някой възел, който вдига червения и синия индикатор и сваля останалите, и да цъкнеш отгоре с мишката… Не! Първо с десния бутон.

Тома заби наслуки мишката в едно особено живописно петно и цъкна с десния бутон. Показа се второ изображение, горе-долу като първото.

— Така! Добре. Това е фината структура. Сега още веднъж, да изкараме още по-фината.

Той повтори операцията.

— А сега давай с левия бутон.

Тома цъкна с левия бутон и изведнъж някъде от дъното на стаята се чу тихичко бръмчене на компютърно захранване — и той едва сега си даде сметка, че то си е бръмчало и досега през цялото време, но по-тихо и по-басово, а сега сякаш машината се е натоварила с някакви тежки сметки. Той вдигна очи по посока на звука и видя сив неугледен шкаф, горе-долу колкото хладилник, с няколко светодиода на предния панел.

— Това е суперкомпютърът — обясни Мария, улавяйки погледа му. — Между другото, той се води на секция „Теория на хаоса“ и по идея трябва да стои долу при тях. Сложиха го тук с цел максимална секретност… да, да, нашата работа е най-свръхсекретната в целия институт! За нас знаят само четирима от борда на директорите на „ЯТАГАН“, един от вицепрезидентите на „Св.Димитър Общи“ — и шефът, естествено…

— А какво смята компютърът? — оживи се веднага Тома, игнорирайки секретно-застрахователната тематика.

— Как да ти го обясня, като и аз не съм много в час? — отвърна Мария. — Само някакви общи приказки подочух от Лука. Това шареното на екрана е фрактален граф. В него ние избираме опорен възел, а после машината претърсва неговата околност за комбинации с висока енергия на връзката и ниска взаимна ентропия. Тук имаше нещо за разслоени пространства, за изображения на Кохонен^[3], запазващи топологията, ама аз като съм си без акъл и образование…

Тома с неудоволствие трябваше да си признае, че акълът и образованието не му стигат и на него.

— А на практика? — попита той. — Какво означава това на практика?

— Ей сега ще видиш, още малко остана. Я по-добре, докато чакаме… — и Мария сипа уиски в химическите стъкларии, подаде едната на Тома и ги чукна за наздраве, след което с едно надигане пресуши поне петдесет драма. — Блага работа е това уиски…

В този момент някъде откъм монитора се чу противно бипване. Мария заряза уискито, хвана мишката и цъкна няколко пъти по менютата.

— А… Идеално! Лу… Тома, ти си гений! Направи го!

— Къде? Кое?

— Ето това — Мария гордо показа един прозорец, в горната част на който се червенееше самотна фраза: „ШНОРХЕЛ НА РЕВОЛЮЦИОННОТО ДВИЖЕНИЕ“.

— Ъ? — зяпна Тома и направи гримаса, сякаш фразата е била употребена по адрес на самия него. — Само за това ли мъчихме машината?

— Как така „само“? — повиши глас Мария. — Ако искаш да знаеш, колкото по-малко версии изкара компютърът, толкова са по-добри. Аз няколко дни се мъчих — и все ми изплюваше списъци по половин метър дълги, и там все разни психарщини… А ти от първия път удари десетката. Само че… — за миг Мария замря и се замисли. — Ще трябва малко да го преправим. И така не е зле, но революционното движение нещо не ми се нрави, то през последните години не се котира високо… Затова ще наложим върху него профилите на клиентите, това поне знам как се прави.

Мария отново се заигра с менютата. Мярнаха се някакви списъци, графики и социологически баници. След няколко секунди отдолу се появи нова версия: „ШНОРХЕЛ НА ПРАВОСЪДИЕТО“.

— И все пак — не издържа Тома — за какво служат тия идиотщини? Какъв е смисълът?

— Смисълът? — повтори Мария. — Всякакъв може да бъде смисълът. Ето, да кажем… какво е това шнорхел? Нещо, през което дишаш, ако си се потопил под водата. Както, според читанките по история, нашите прадеди славяните са се криели по няколко часа на дъното на блатото, без да мърдат, дишайки само през една тръстика, която се подавала на повърхността… И така, смисълът: правосъдието се е скрило надълбоко, притаило се е, нито се вижда, нито се чува, по повърхността на блатото — никакви следи от него, никакви мехури и вълни, изобщо — все едно го няма; но нали все пак трябва да диша отнякъде, да черпи ресурси от горния свят? И ако човек се вгледа по-внимателно, все пак ще види нещо отгоре да стърчи. Това е шнорхелът на правосъдието. По дефиниция! А въпросът на кой точно деятел правосъден, или на кое звено от системата да бъде лепнат тоя етикет, не е принципен: тук вече всичко зависи от тактиката на клиентите, ще го изясним идната сряда, когато шефът строи на килима в кабинета си главните редактори от холдинга „Безсмислен труд“. Тия редактори, под секрет казано, са големи брусове, страшно бавно загряват под каква форма да пуснат в обръщение езиково-инженерните изрази. Миналия път да речем, когато трябваше да се разпространи формулата „дистрибутори на индулгенции“, се наложи ние тук да им напишем няколко статии и материали с този израз употребен вътре, че да зарибим с него аудиторията по оптималния начин…

— Дистрибутори на индулгенции, казваш? — Тома мигом си припомни думите на ония адвокати в ресторанта. — Това пак за съдебните работи ли се отнася?

— Предимно, но не само. Има много чиновници, на които са придадени за ползване някакви парцели от закона заедно с правото да съдят и помилват погазилите тези парцели срещу съответната зелена сума. Това Лука го беше измислил: „Освен всичко останало, бюрократичната пирамида е и пирамида от дистрибутори на индулгенции“… Давай да пуснем още една сесия, а? Че с теб работата върви…

Тома, макар никак да не разбираше с какво неговите цъкания с мишката по екрана се различават от хвърляне на ези-тура, не възрази и повтори процедурата. Този път машината смята съвсем кратко, след което изплю яростен лозунг: „ПРОЛЕТАРИИ ОТ ВСИЧКИ СТРАНИ, ДЕБЪГВАЙТЕ СЕ!“. Като видя този бисер на мъдростта, Тома не издържа и се разсмя с глас.

— Защо се хилиш? — викна му Мария. — Какво означава „дебъгвайте се“?

— А… не знаеш ли? Компютърджийски термин. Означава изчистване на програмата от бъгове. От грешки, де…

— Чакай! Тук в модела нямаме вкаран компютърджийския жаргон! Освен Лука да се е изгаврил като за последно… Това не става за нищо! Масовият човек няма да го разбере. И с поръчките на клиентите сигурно не се връзва…

Мария хвана мишката и направи някакви манипулации, но резултат нямаше.

— Тома, дай идея! Не можем ли да го сменим с нещо това дебъгване? От какво произлиза думата?

— „Bug“ означава на английски молец. Разправят, първата компютърна повреда била причинена от един молец, попаднал между контактите на някакво реле…

— Молец значи, насекомо. Паразит… А! Набарахме го! — оживи се Марияи удари с длан по масата. — Това вече е друго нещо! „ПРОЛЕТАРИИ ОТ ВСИЧКИ СТРАНИ, ОБЕЗПАРАЗИТЯВАЙТЕ СЕ!“ Гениално! Бисер! И най-хубавото е, че думата „паразит“ притежава нужната двусмисленост, нали такива са не само въшките и кучешката тения, но има и едни други паразити, социалните паразити, които един мой щур даскал по бай Тошово време наричаше „кърлежи върху снагата на човечеството“ и „плевели в социалистическата нива“… в края на краищата, може и капиталистическата. Значи думата „обезпаразитяване“ означава за нас не само дезинфекция, дезинсекция и дератизация, но и унищожаване на другите паразити, социалните такива, дето се возят на БМВ-та и мерцедеси и пият народната кръвчица, образно казано. Виж какъв страхотен лозунг скалъпихме за нула време! Ще кажа на шефа на „Безсмислен труд“ да го сложи на първата страница, над заглавието. „Пролетарии от всички страни, обезпаразитявайте се!“ Брилянт! Прост, мощен, лесен за използване, можеш да оклепаш с него когото си щеш — нали сега всички видни хора са паразити по дефиниция… Усещам обаче, че можем да извлечем още някои полезни производни от него, няма да е трудно. Например идва ми наум такава нишка. Една фантастична книжка бях чела, май от братя Стругацки беше, и там в една страна тайните служби се титулуваха като „Департамент за обществено здраве“^[4]. А какво ще кажеш за такава институция — Департамент за социално обезпаразитяване? Трябва да предложим този титул на министъра на вътрешните работи, все пак и той ни е клиент, повтарям, не агент и не пациент, а всичко на всичко клиент… Дератизация. Санитарите на гората. „Санитарю, обезпаразити се сам“… а освен това… Да! Гениално! Невероятно! Ей това е удар!… С тези думи Мария, крайно възбудена, грабна стъкларията с уиски и я пресуши до дъно, след което с все сила я запрати навън през отворения прозорец. След няколко мига се чу трясък и противният вой на автомобилна аларма се вряза в нощната тишина, а Мария невъзмутимо продължи:

— Виж какво се получи! Решението на най-главния въпрос! При това съвсем ненадейно. Тома, ти си нов човек тук, малко неща разбираш, но все пак трябва да си загрял, че скалъпването на шизофренични съчетания е най-маловажното направление на езиковото инженерство, нещо като шир потреба. Основната ни задача е друга: предсказване на бъдещия език, на бъдещите думи-носители. „Какъв ще е следващият Етап от Големия Път?“ — ето това е най-главният въпрос, поне засега, и ето днес получихме отговор: СОЦИАЛНОТО ОБЕЗПАРАЗИТЯВАНЕ. То ще наследи Валутния Борд и Структурната Реформа! Ще се появи Агенция по Обезпаразитяване, ще има и министър с ранг на заместник-премиер, отговарящ за О., и в парламента ще се гласува програма за О., със списъци, бройки, проценти и суми в нея, и когато програмата за О. се провали или пък недоизпълни, а аз се обзалагам, че именно тъй ще стане, — ще искат оставки и ще се обвиняват взаимно по телевизията, че спъват О. Сигурно ще открият секция „О.“ към института, нали всичко трябва да се постави на научна основа, тоест да се изпробва първо върху кучета, и секцията ще прерасне в отделен Институт по О., под шапката на „ЯТАГАН“, на финансиране от фондацията „Свети Димитър Общи“ и под егидата на Мирослав Мирославов-Крушата, геройски загинал за делото на О., и тъй нататък… Или май нещо не разбираш? — попита Мария, виждайки зяпналата физиономия на Тома. — А? Ако не ти е ясно нещо, питай.

Но Тома почти не слушаше колежката си, тъй като в мозъка му ставаше нещо неописуемо. Всички парчета от разговора, всичките му мисли от днешния и от последните дни, въртейки се като тухли от компютърната игра „Тетрис“, с невероятна бързина се подреждаха в здрава и свързана картина. В самия център на тази картина обаче зееха огромни дупки… с които трябваше да се заеме незабавно.

— Излиза, че… идиотските заглавия в „Безсмислен труд“… от типа на ония, как бяха, „Жаба изяде войник на пост“ и тям подобни… ги съчинявате вие тук с това? — той махна с ръка по посока на суперкомпютъра. Мария кимна утвърдително и сръбна още уиски направо от бутилката.

— Но защо ви е суперкомпютър? — попита неразбиращо Тома. — Аз като бях ученик, вземахме един осембитов „Правец-82“, пишехме една елементарна програмка, слагахме й речник от стотина нецензурни или полуцензурни думи, и тя по случаен начин изкарваше всякакви идиотизми. В това число — и много по-щури от тия вашите… — Тома посочи червенеещия се върху екрана лозунг „ПРОЛЕТАРИИ ОТ ВСИЧКИ СТРАНИ, ОБЕЗПАРАЗИТЯВАЙТЕ СЕ!“.

— Можеше да си купите един тъп „Пентиум“ и щеше да ви свърши идеална работа… Защо ви трябваше такава мощна машина за такива прости неща, ами не я оставихте долу на нас в „Теория на хаоса“, че да я натоварим с каквито трябва сметки?

— А долу с какви сметки щяхте да я товарите? — попита ехидно Мария и Тома веднага млъкна и се изчерви, спомняйки си, че сам не знае какво се върши в секцията му. Настъпи кратка пауза.

— Всъщност, честно казано, и Лука разправяше същото — каза накрая Мария и махна с глава нагоре към шкафа до дясната стена, и Тома с немалка изненада видя качен отгоре един компютър, чиято мръсна кутия от грапава жълтеникава пластмаса несъмнено го датираше към отдавна отминалата правешка епоха. — Само че… Най-напред, суперкомпютърът придава на лабораторията нужната доза наукообразие. В смисъл че сега изглежда, сякаш вършим нещо съвсем незнайно колко сложно. Мислиш ли, че дебилите от „Безсмислен труд“ щяха да ни носят сакове с пари, ако бачкахме с някоя проста машина от ония, дето ги има във всеки офис? Поне така казваше Лука…

— А къде е този прословут Лука? — попита Тома. — Местният специалист по всичко? Защо не дойде той да се оправя с програмата?

За момент Мария се загледа някъде към тавана.

— От миналата седмица не се е мяркал тук. Носеха се слухове, разбира се… Че бил избягал, кучият син, чак в Южна Корея. Без никой от „ЯТАГАН“ да го усети! Вчера някой разправяше, че се бил обадил на шефа по електронна поща. И се бъзикал така с него — във вашата лудница, пишел, добре си живях, няма какво да се оплаквам, но сега не ме търсете повече за глупости и се оправяйте сами… — тук Мария внезапно млъкна, вслушвайки се в неясния шум, идващ откъм коридора. В коридора някой говореше. Гласът бе далеч и лошо се чуваше, но постепенно се приближаваше, примесен с бавни звучни стъпки по мозайката; той се чуваше неравномерно, на отделни откъслечни фрази, и Тома разбра, че всъщност някой говори по мобифон или радиотелефон. Скоро взеха да се различават отделните думи от разговора: „…абе за какъв се мисли тоя? Като е освободен от застраховка «Задгробен живот», да не е сто кила?…“ „Шефът идва!“ — прошепна Мария и се втурна към предния отсек на лабораторията. Гласът беше вече съвсем близо, и Тома изведнъж усети, че той му е страшно добре познат, при това му навяваше определено неприятни асоциации; обзе го инстинктивно желание да се скрие под масата, но някак се удържа и се дръпна към ъгъла на стаята, между сивата пластмасова преграда и шкафа с качения отгоре осембитов „Правец“, преценявайки, че този ъгъл не се вижда от входа. В следващия миг се чу звук от местене на стол и сякаш нещо тежко и ръбесто удари по повърхността на бюрото в предния отсек.

— Мария, къде ми е зелената папка? — извика гласът зад преградата, може би само на метър от ухото на Тома. Последваха звуци от отваряне на чекмеджета и прелистване на хартии; Тома почти визуално си представи как Мария се рови между нахвърляните в чекмеджетата броеве от списания „Блясък“, „Млясък“, „Плясък“, „Крясък“ и „Трясък“, търсейки папката на шефа си.

— В този институт вече дявол знае какво става! — обяви гласът и тежко изпуфтя. — Представяш ли си, някакъв мушморок от долните етажи пуснал в мрежата статия! И в тази статия, ако знаеш само какво пише в тази статия… Виж само заглавието: „Институтът като информационен полигон“! Къде отиде цялата секретност, питам аз? Така им ударих по масата на Новоселски и на Згурев, че…

— Защо на Згурев? — обади се Мария.

— Защото мушморокът е от неговата секция, „Нечиста математика“! Някой си Ивайло, или поне аз така го запомних…

Като чу споменато името на приятеля си, Тома усети как сърцето му лудо заподскача във всички възможни посоки и степени на свобода.

— И на всичкото отгоре пробили дупка в защитата! — продължи да гърми гласът. — Всичко били нагласили хората на Крокодила, двама от тях трябвало да се качат на етажа, но охраната на Носорога ги засякла… Ужас! Скандал! Утре в борда на директорите на „Св. Димитър Общи“ какви циркове ще се разиграват!… И не стига това, ами нашият човек от секцията излязъл изпод контрол! Долу се оправдават с мушморока от „Нечиста математика“, ама явно бая са оплескали сценария…

— И сега? — попита тихо Мария.

— Какво сега? Ясно какво! Цялата секретност отиде. Ще трябва спешно да се местим оттук. За оня от „Нечиста математика“ е ясно — контролен изстрел, и край. За хакерите на Крокодила — той сам да се оправя с Носорога, аз няма да се бутам между шамарите. А виж, за нашия човек, от „Теория на хаоса“… как беше там… Тома… да, Тома Марков…

Единственото, което искаше Тома в този момент, беше просто да изчезне. Да се разтвори безшумно в пустотата без мехури и утайка. И никой повече да не го види — нито Мария, нито притежателят на познатия до болка глас… Но в същия миг през пролуката между загражденията нахълта невисок мъж с модно тъмночервено сако, и като съзря лицето на влезлия, Тома направо изхълца от ужас. Леко прошарената коса и очилата със златна рамка се бяха запечатали здраво в паметта му от двете бурни визити в кабинета на професор Дамгов, още повече отоците от ужилвания по бузите още не се бяха разнесли напълно… Не, нямаше никакво съмнение. Мъжът, явно абсолютно неочакващ да види в лабораторията външен човек, се спря като вкаменен и зяпна Тома със съвсем изумен поглед. От зелената пластмасова папка под мишницата му се измъкна тесен лист хартия — изрезка от рубриката „Футболен топфолк“ на вестник „Меридиан мач“ — и мъчително бавно тръгна да планира към пода… Но след миг изумлението, изписано на лицето на мъжа, почна полека да изчезва, сякаш той бавно, но неотвратимо загряваше кой стои пред него, сякаш още малко — и съвсем ще загрее, и тогава… Ето, в очите му проблесна искрица интерес, при това интерес от подчертано хищен тип, ето и устата му се отвори, за да възкликне: „А-а-а, кой ни дошъл на гости“…

— Аз не съм Тома! — викна панически Тома и измъкна с треперещи пръсти визитката от джоба си. — Ето! Аз съм Лука, а не Тома! Лука съм!

 

 

септември 1997 — май 1999 г.

София,

Институт за космически изследвания