Иван Попов
Нашите Марковски процеси (2) (застрахователен трилър за младши научни сътрудници)

2. ВТОРНИК

„…Ще трябва да се каже още в началото, че тази дисертация още не е написана. Сигурно опонентите веднага биха възразили, че това не може да го бъде, нали да четеш ненаписана дисертация е нещо като да четеш утрешен вестник. На това обаче ние веднага ще отговорим, че да се четат утрешни вестници не само може, но в известен смисъл и трябва, а какъв е тоя смисъл, в който трябва — и това ще стане ясно, но малко по-нататък. Хайде по-добре да не се отвличаме от темата и да я караме по същество. Ако погледнем който и да е научен труд, било то книга или дисертация, ще видим, че обикновено някъде в началото авторът благодари на хората, които са му помогнали с нещо в работата. Ние също ще изкажем своите благодарности, когато му дойде времето. Тук обаче можем да поразсъждаваме малко по-иначе: а няма ли освен хора, на които да благодарим, и такива, на които се чувстваме длъжни да се извиним? Например — читателите? Нали прочитането на тази недодялана, зле скалъпена и поначало безсмислена дисертация ще ги лиши не само от маса скъпоценно време, но може би от и малкото останала у тях вяра в светлото бъдеще на науката? Е, за щастие тук нещата не са толкова черни. Достатъчно е да си спомним, че дисертациите поначало ги четат само членовете на научния съвет (хора, у които вяра в науката отдавна не е останала), при това ги четат по диагоналната методика, и по правило ги четат преди сън, удобно изтегнати в леглото — така че на тях няма какво да се извиняваме, още повече нали за това им се плаща. Тук обаче има и един друг нюанс. Тази дисертация ние я пишем на компютър; натискаме клавиши, редим байт след байт в паметта, през процесора текат инструкциите на текстовия редактор, върти се дискът, главата му записва нашите съчинения във файл… За съжаление почти никой редови писач не си дава сметка колко много и разнообразни процеси са впрегнати в работа, каква немислимо сложна дейност кипи в чиповете на компютъра, докато той безгрижно въвежда своя текст, на който иначе никой сериозен човек не би отделил и грам внимание. Ето, следователно, на кого трябва да се извиним ние! Длъжни сме, просто сме длъжни да се извиним: — на текстовия редактор, че го караме да поема в себе си глупавите ни писания; — на видеоконтролера, който ни ги показва на екрана; — на процесора, чието внимание сме ангажирали, за да надзирава нашите нелепи съчинения, вместо да се занимава с нещо по-смислено; — на системното прекъсване 13h^[1], което записва текста ни върху диска — както впрочем и на самия диск; — на електроните, които юркаме да мъкнат килобайтове информация насам-натам по шините така, както едно време са юркали египетските роби да мъкнат каменни блокове към пирамидите… Да продължаваме ли списъка? Ако на някого се стори смешно, че се извиняваме на тези бездушни и безсловесни устройства, можем да му отговорим с примера за будисткия монах, който копае в градината на манастира: всеки път, преди да изкорени някой плевел, той първо му се извинява, че не е редно тъй да го лишава от живот, но какво да се прави, светът е несправедлив… Ние тук не се мислим за будисти, но все пак не е хубаво да смятаме, че заслужаваме да стоим много по-горе от тези неодушевени устройства. А освен това — какво означава «неодушевени устройства»? Слушали сме хора — програмисти да твърдят, че на тях компютрите им се виждат много по-одушевени от някои хора; или ако перефразираме един от законите на Мърфи — компютрите не са одушевени, но хората са още по-неодушевени…^[2] Време е обаче да сложим край на това лирично отклонение, понеже по принцип лиричните отклонения, също като газовете, имат склонност да заемат цялото предоставено им пространство/време, а ние все пак пишем научен труд, а не сапунена опера. Ще започнем първо с някои бележки по структурата на дисертацията. Знае се добре, че кандидатските дисертации до известна степен приличат на ламята, в смисъл че имат много глави. Знае се също така и фактът, че многоглавите твари по правило страдат от шизофрения и раздвояване на личността — това се отнася както до ламите, така и до дисертациите: една глава твърди едно, друга — друго и тъй нататък, като всичките тия глави все си противоречат и се надлайват една друга. Слабо е известно обаче, че при определени условия отделните глави също могат да страдат от шизофрения и раздвоение, и тъй нататък до безкрайност… С две думи, вижда се как по структурата си ламите и дисертациите си приличат до степен такава, че може да се постави философския въпрос за кокошката и яйцето в контекста на нашите наблюдения; ще се спори следователно кое е първично и кое вторично — дисертацията или ламята. Ние тук обаче не сме философи, значи не сме чак до такава степен умствено ощетени от природата, че да паднем до такива разисквания. Още повече никой не е наблюдавал някога ламя да снесе дисертация; наистина има случаи, повечето от тях твърде съмнителни, когато очевидци са твърдели как направо на защитата от някаква дисертация се излюпила ламя и изяла за «добре дошли — добре заварили» целия научен съвет, но тук въпросът опира плътно до много важната подробност кой и как точно е мътил въпросната дисертация, че да се излюпи от нея чак пък такова нещо. Мътенето на една дисертация е процес сложен, отговорен, продължителен, многостъпален и в някаква степен дори тежък; при това, противно на общоприетите схващания, този процес зависи далеч не само от качествата на задните части на кандидата, с които всъщност се осъществява самото мътене. Ама ние май пак се отклонихме много от темата; нека значи да се върнем на нашите въпроси, пък за мътенето на дисертации така или иначе ще ни се наложи да говорим и по-нататък. От този проблем нито един кандидат досега не е успял да избяга; употребата на инкубатор, на който се възлагаха големи надежди, се оказа неуместна, тъй като измътените в него бройлерни дисертации излязоха, също като птицекомбинатните бройлери, твърде гърчави, безвкусни и изобщо неапетитни. А най-важното качество за една дисертация, както ще стане ясно по-долу, е тя да стимулира слюнкоотделянето у ония, които я четат…“

Тома разтри с ръка очите си и прочете още два пъти целия параграф, който бе написал сутринта. Писането днес му вървеше. Пък и съчиняването на дисертация се оказа нелош начин за запълване на свободното време, което иначе беше предостатъчно. Той се разходи няколко пъти напред-назад из кабинета, колкото да събере и подреди мисълта си, а после отново седна пред компютъра и пръстите му затракаха по клавишите: „…А, ето че без да искаме, отново се върнахме на темата. Обикновено слюнкоотделянето у читателите на дисертацията се свързва с тъй нареченото научно оплюване на кандидата, нещо толкова добре познато, че не си струва да се спираме на него. Тук обаче следва да отбележим нещо друго. Първо, кой изобщо ще чете тази дисертация? Изброяваме на пръсти: научният съвет, рецензенти, опоненти и не на последно място самият кандидат (смята се за проява на лош вкус да не си чел собствената си дисертация). По-горе вече споменахме, че специално членовете на научния съвет се задоволяват само с едно бегло прелистване отгоре-отгоре — така, както примерно прелистват сутрин в трамвая вестник «Безсмислен труд», — но това става вечер, докато са удобно изтегнати в леглото, с пижама и нощна шапчица. Експериментите показват, че дисертациите обикновено се консумират на порции от по няколко страници преди сън, вместо приспивателно. В един момент очите на четящия почват да се затварят и изобщо нещата тръгват към заспиване. Но в миговете преди човек да заспи обикновено идва един кратък период, нещо средно между сън и бодърстване, когато реалността взаимодейства със съзнанието по много изкривен начин, когато всяка мисъл, всяка дума се пречупва в съвършено хаотични наглед посоки. Тогава именно думите от дисертацията, която се изплъзва от ръцете на читателя и пада на килима до леглото, навлизат почти безпрепятствено в главата му — навлизат, разбира се, не логически, а по-скоро на едно чисто асоциативно, подсъзнателно и дори хипнотично ниво. И именно тези свободни полусънни асоциации изграждат основните впечатления, които дисертацията оставя у читателя; те, а не разните изводи, теореми и формули, определят неговото отношение към разработваната тема! Ефектът се усилва още от факта, че след като заспи с дисертацията в ръка, човек обикновено почва да сънува. При това качеството и съдържанието на съня по естествен, но доста заплетен начин е свързано с погълнатия преди заспиване текст. ДОБРАТА ДИСЕРТАЦИЯ ТРЯБВА ДА НАВЯВА ПРИЯТНИ СЪНИЩА — ето основната формула, водеща кандидатите до успех. Защото често се е случвало добри и смислени работи да бъдат отхвърляни само защото някой е сънувал кошмари след като ги е чел, и обратното — пълни глупости да се защитават без никакъв проблем, понеже са накарали половината от научния съвет да сънува ероти…“ Изведнъж вратата на кабинета се отвори с трясък и преди слисаният Тома да разбере какво става, вътре нахлуха борци. Всичко се разви толкова бързо,че той дори не успя да преброи колко са: с две-три тежки, но необикновено плавни движения първият от борците стигна до него, хвана го заедно със стола, на който седеше, обърна го с лице към прозореца и го улови отзад за рошавата коса, докато някой друг връзваше с грубо въже ръцете му зад гърба на стола. Веднага след това се понесоха звуци от отваряне на чекмеджета, измъкване на папки и бързо прелистване на хартия, съпроводени с тежки стъпки и полугласно мърморене. Тома опита да се извърти някак така, че да вижда какво става там, зад гърба му, но успя да мерне само една мощна лапа с навит до лакътя ръкав на зеления шушляков анцуг и татуирано на нея многоцифрено число — може би мобифонен номер, а може би номер на банкова сметка; лапата лекичко го цапна по ухото и той изгуби всякакво желание да мърда.

— Казвай къде е професорът, мършо! — избоботи някъде отзад дебел глас и Тома усети как още по-силно, до болка дръпнаха косата му на тила.

— Аз такова, тоест съм тук отскоро, тоест за малко… — обърка се съвсем той. Отзад се чу смях — но се смееше друг глас, не мощен и дебел като на мутрите, а по-скоро висок и изразителен, като на професионален актьор или радиоводещ.

— Да бе, отскоро — издевателски заговори новият глас. На Тома изведнъж му се стори, че той му е страшно познат отнякъде. — Цяла година вече. Ти знаеш ли кого будалкаш бе, а? Какво правиш в тоя кабинет, какъв изобщо се явяваш?

— Аз съм програмистът на секцията — Тома се мъчеше да отговаря бързо. — Сложиха ме, таковата, в кабинета на професора като временно работно място, понеже новата маши… — тук той се усети и млъкна. През главата му премина целият вчерашен разговор с членкора Герасим Иванов, всичките намеци за групировките и суперкомпютъра, и май беше по-правилно да си мълчи. Още повече не го питат за машината…

— Знаем, ти си човекът за суперкомпютъра — изпревари мисълта му гласът отзад. — И къде значи се крие професорът Дамгов?

Тома усети как постепенно го обхваща лют страх.

— Н-н-нямам понятие — честно отвърна той. — И аз се чудя също…

— Лъже! — прекъсна го насред думата дебел борчески глас. Някъде в периферното зрение на Тома предупредително блесна дълго метално острие.

— Не, честно ви казвам, защо да ви лъжа? — отвърна панически той. — Че аз нито веднъж досега не съм го виждал в лице, това всеки от института ще ви го каже! Нито веднъж…

Зад гърба на Тома се разхилиха; поне три-четири гласа се хилеха с различна сила, тембър и подтекст.

— А ние как да ти повярваме? — попита доволно високият актьорски глас. И Тома с ужас разбра, че не може да убеди никого в истинността на думите си. Настъпи грозна тишина.

— Шефе, я го питай къде държат ключа за касата — избуча отзад някой от борците.

— Чу ли какво се иска? — повтори гласът на шефа.

— Чух — изпъшка Тома и попита: — К-к-каква каса?

— А, ти може би и нея не си виждал, така ли да разбираме? — осведомиха се ехидно отзад. Отново проблясна острието. — Слоне, я го обърни насам.

Мощните лапи на Слона завъртяха стола на Тома и той се озова с лице към стаята. Борците се оказаха четирима на брой и на пръв поглед заемаха цялото свободно пространство в кабинета: един до вратата, с черен анцуг и закачена на гърдите червено-жълта визитка на „ЯТАГАН“, подмяташе в ръка къса метална щанга; втори, с дънково яке, се суетеше гърбом към Тома около стенния шкаф; третият, когото нарекоха Слона, стоеше до прозореца, а последният, облечен в яке на баклавички и също с визитка на „ЯТАГАН“ на гърдите, се мотаеше около компютъра. Чак след няколко мига Тома успя да забележи и петия човек: среден на ръст, с леко прошарена коса, очила с метална рамка и тъмночервено сако, той изглеждаше почти незабележим в обкръжението на огромните борци, макар че стоеше в центъра на стаята, право срещу Тома, леко надвесен над бюрото, и бързо прелистваше разни хартии. Този им е шеф, помисли си той…

— И какво стана с касата? — попита очилатият, без да откъсва поглед от хартиите.

Чак сега Тома видя, че зад широко разтворените врати на единия от стенните шкафове, който иначе винаги стоеше заключен, се вижда сива метална каса: дървеният шкаф очевидно беше само маскировка. Касата досущ приличаше на онази в кабинета на Герасим Иванов, от която вчера той измъкна жълтата папка с футболния топфолк.

— Ама аз, такова, изобщо нямам к-к-ключове за шкафовете… — изломоти той и веднага получи тежък шамар зад ухото. Очилатият изсумтя, почеса се по врата, накрая извади нещо като радиостанция и каза в микрофона: „Цецо Питона да дойде при мен“. Цецо Питона се появи след няма и половин минута — дребен мъж със зверска физиономия на лицето, извади някакви инструменти и зачовърка с тях ключалката на касата. След още половин минута ключалката изщрака, очилатият измести Питона настрана и отвори касата. Вътре се виждаше един краищник мухлясал хляб, отворено бурканче с лютеница, също мухлясала, бутилка от ракия „Академик Неделчев“ с два пръста мътилка на дъното и дебела купчина порнографски списания.

Очилатият заби втрещен поглед в съдържанието на касата, известно време гледа тъпо, после протегна ръка да измъкне списанията, но ръкавът му се омота в някакви паяжини; той изруга, изтупа ръкава от паяжините и се зае внимателно да прелиства порнографията. Борците и Цецо Питона очевидно също имаха мерак да гледат и се скупчиха около шефа си, но той им каза да не се разсейват и те се дръпнаха на известно разстояние от него, опънали дебели шии по посока на списанията. Прелистването на порното продължи дълго, може би десетина минути, през които се чуваше само мляскането на борците и недоволното сумтене на очилатия. Накрая той промърмори „И тук го няма“, върна списанията в касата и след като Питона я заключи обратно, нареди да развържат Тома и да се готвят за изчезване.

— И запомни — каза строго очилатият на Тома, докато той раздвижваше изтръпналите си китки, — половин час никакво излизане от кабинета. В противен случай лошо ти се пише. А сега се обърни към прозореца и брой така до сто, без да гледаш назад. Ясно?

Тома послушно се обърна и почна да брои на глас. Още преди да стигне двайсет, се чу отварянето на вратата и стъпките на борците, после вратата се затръшна и настъпи тишина, но той за всеки случай изброи до сто, както му бяха казали, и чак тогава се обърна.

Интересно, но нищо в кабинета не подсказваше, че само преди минута тук са тършували борци. Шкафовете и чекмеджетата бяха затворени, по пода не се виждаха никакви боклуци, на бюрото лежаха подредени същите папки, които си бяха там и преди. И само в ъгъла до вратата се търкаляше, сигурно изпуснато от някого, червено-жълто пластмасово картонче — визитка. Тома реши, че то е паднало от ревера на някого от борците, наведе се да го вдигне — и видя, че е сбъркал. От снимката на картончето го гледаше не борческа мутра, а съвсем прилично и дори интелигентно лице на млад мъж с дълга коса с неопределено рус цвят и едноседмична брада, а отдолу, под стилизирания надпис „ЯТАГАН“, червено на жълто пишеше: „Лука Вартоломеев, експерт, допуска се до ЛЕИ“. С някакво смътно чувство на изненада Тома откри, че лицето на младежа от снимката твърде много прилича на неговата собствена физиономия, както я помнеше от огледалото. „Лука Вартоломеев…“ — повтори наум той. „Да не би заради него да ми бъркат името? Но щом всички го познават тоя Лука, защо аз никога не съм го виждал? И какво е това ЛЕИ? И кой, в края на краищата, е изръсил тая визитка тук? Борците ли? Но тогава какъв им се пада той на тях? И с каква цел са го изръсили?…“ В този момент телефонен звън прекъсна обърканите му мисли. Тома хвърли подозрителен поглед върху черния апарат, нещо хич не му се искаше да вдига слушалката, но след като се иззвъня още веднъж, я вдигна.

— Марков, привет! — Връзката беше отвратителна, линията шумеше, бръмчеше и пърпореше като трабант, но Тома все пак успя да познае гласа на професор Дамгов. — Какво става с теб, защо те нямаше днес сутринта на Орловия мост?

— Защо на Орловия мост? — попита тъпо Тома, който почти бе загубил способност да разсъждава и отговаряше просто така, да не спира разговора.

— За посрещането на Валутния борд — натърти с назидателен тон гласът в слушалката. — Как можа изобщо да пропуснеш такова нещо? И професор Рангелов беше там, и академик Новоселски, аз им представям всичките си хора един по един, всичките с ей такива букети цветя се бяхме наредили, а теб те няма!… В страшно конфузна ситуация ме постави.

— Ами аз такова, не можах да намеря цветя — запелтечи Тома, мъчейки се да спечели време, докато съобрази какво толкова конфузно има в ситуацията. — Нали в обявата пишеше ясно — с цветя, а като излязох от къщи, се оказа, че всичките цветя по сергиите са ги разграбили вече, заради посрещането на онова, така де… Валутния борд. Сигурно голяма тълпа е имало на моста, а?

— А защо не си купи цветя от вчера? — попита сурово професорът.

— Мислех, че ще увяхнат.

— Че някакви цветя в саксии нямате ли у вас, в края на краищата?

— Имам кактуси. Няколко броя. Само че не се сетих да взема един. А после търсих дали не растат някакви цветя по градинките между блоковете, но намерих само магарешки бодли, а нали с тях не върви да се посреща Валутния борд, те стават само за изпращане, ако изобщо можем да ги разглеждаме като цветя…

— Добре, стига — прекъсна го шефът. — Станалото — станало. Сега обаче обезателно ще трябва да дойдеш в Централното управление. Там в зала 209 от два часа ще изнасям пленарен доклад: „Хаосът като нова парадигма за порядък“. Искам да те представя на хората, от които после ще зависят някои неща… Ало? Защо мълчиш?

Тома наистина мълчеше, гледаше таймера на компютъра, който показваше два без петнайсет, и мислено проклинаше идиотската ситуация. Нали не бе забравил какво му каза очилатият с червеното сако от „ЯТАГАН“: да не мърда оттук половин час, понеже иначе… Какво щеше да стане иначе, той не искаше и да знае.

— Господин професор — проговори накрая той, — тук се получи една ситуация… Вързан съм за една друга работа, и няма да успея в два. В два и половина ще мога, но не и в два. Разбирате ли? — Тома усещаше как докато усуква разговора, по гърба му бавно се стича струйка пот. — Аз самият искам да дойда, да поговоря с вас за някои неща, но… Ще закъснея, но обещавам да дойда. Така може ли?

— Не е хубаво, но щом няма друг начин, може — съгласи се професорът. — Значи ще се видим в зала 209. До скоро.

Тома бавно отпусна слушалката и рухна в професорското кресло. И изведнъж телефонът пак звънна.

— Какво, не щеш да се видиш с шефа си? — изръмжа в слушалката мощен борчески глас веднага щом Тома я вдигна. — Бегом марш към Централното управление! До половин минута да си вън, ясно? — И връзката се прекъсна още преди той да успее да отговори.

* * *

Вехтата предвоенна сграда на Централното управление беше на две спирки с автобус от института, и естествено Тома се появи пред зала 209 с известно закъснение. Във фоайето не се виждаше никой, а двойната врата на залата бе затворена: сигурно шефът вече бе почнал да чете доклада си. Тома открехна бавно вратата, стараейки се да не издава скърцащи звуци, плъзна се вътре и седна на крайния стол в един от последните редове.

Всъщност докладът още не бе почнал: присъстващите в залата трийсетина души тихо разговаряха по местата си, докато зад дългата маса отпред не се намести един белокос старец в черен погребален костюм, сигурно председателят. Тогава разговорите стихнаха, а някъде от първите редове се надигна висок, леко мургав мъж с грамаден крив нос и се качи на подиума до председателската маса, държейки в ръка сгънати бели листа. „Това ли е шефът?“ — мина през ума на Тома, но в следващия момент мургавият се намести зад катедрата и започна:

— Колеги, първо искам да се извиня от името на професор Дамгов, тъй като него го възпрепятстваха да дойде, буквално преди минути се обадиха от националната фондация „Димитър Общи“, където срочно се искало присъствието му. И така, на мен се падна честта да изнеса вместо него доклада: „Хаосът като нова парадигма за порядък“. Аз се казвам Георги Гогев и съм колега на професор Дамгов от института…

Тома разбра, че шефът отново се е покрил безследно, и интересът му към доклада мигом се изпари. Втори пореден ден професорът се измъкваше, след като сам назначаваше среща… Подозрителна история. Георги Гогев започна доклада си твърде решително и дори, може да се каже, юнашки: като начало обеща, че няма да се впуска в предълги уводи и плоски приказки и само за половин минута стигна до кодовата фраза „а сега да започнем по същество“. Започването „по същество“ обаче се изрази в това, че той надълго и нашироко се разпростря колко млада наука била теорията на хаоса, с какви бързи темпове се била развивала, колко хиляди статии и колко стотин книги на нейна тема били видели бял свят в последните пет години, колко хиляди учени имало впрегнати в науката за хаоса. Отчетено беше как растял броят на заетите хора и тоновете изписана хартия — в проценти годишно и в пъти спрямо трийсет и девета година… Напомнено бе, че нашата страна все още е изостанала от света в разбирането си за ролята на хаоса в науката, а и изобщо, наругано беше ръководството на академията — бившето, разбира се — че пречело на родния хаос да се развива пълноценно и нормално и да догони задграничите си аналози, за което той, Георги Гогев, от името на професор Дамгов трябвало да заяви категорично, че било съвсем според неговите, значи на родния х., сили и възможности, и дори спокойно можело да изпреварим челния световен х. После докладчикът призова към по-дълбоко вникване в проблемите на х., към по-широкото му навлизане в живота, и заплаши с валутния борд безотговорните елементи, слагащи пръти в колелатана х., разпространявайки разни езоповски измислици по негов адрес, както и по адрес на учените, занимаващи се с х… Цялото това словоблудие, което силно напомни на Тома за отчетен доклад от комсомолско събрание, трая към петнайсетина минути, след което мисълта на докладчика взе остър завой и се заговори по съвсем друг начин.

— Не можем да отминем показателното съвпадение между чисто научните понятия от теорията на хаоса и някои съвременни митологични представи — заяви Гогев. — Най-очевидното от тях е, че и според теорията, и според жълтата преса преходът от порядък към хаос става ПО СЦЕНАРИЙ. Разбира се, медийните съчинители и политиците, като хора прости и в плен на наивното си антропоцентрично мислене, се интересуват не от сценария, както правим ние, учените, а предимно от митичната фигура на Сценариста — и така неусетно изникват цял куп митични персонажи като Режисьорът на хаоса, Продуцентът, изпълнителите на главни роли в х., мъжка и женска, и вече в бекграунд — всякакви второстепенни гримьори, декоратори и осветители… Нататък идва понятието „преходен хаос“ — когато нещата се движат от едно положение, което е загубило устойчивост, към друго, все още устойчиво, но намиращо се далеч от първото; интересно е, че според теорията на хаоса, в противовес на икономическата митология, периодът на преходен хаос е толкова по-кратък, колкото по-големи са загубите в системата. В теорията се среща и понятието „криза“ — така наричат момента, когато в една система атракторът се сблъска с границата на собствения си басейн. Кризите от своя страна се делят на гранични и вътрешни, на хетеро– и хомоклинични…^[3]

Тома тихичко стана от мястото си и се заизмъква по посока на изхода. На излизане вратата предателски скръцна, той я притвори лекичко, за да не излизат още звуци, смущаващи докладчика вътре, и в този миг усети как съвсем близо зад него се размърда нечие огромно тяло и дебел пъхтящ глас измуча:

— Извинете, не сте ли вие компютърджията на професор Дамгов?

При звука на този глас опънатите нерви на Тома не издържаха и той подскочи на метър и нещо встрани, но се оказа, че огромното тяло зад него не е някой борец, както си помисли отначало, а прилично костюмиран чичко на средна възраст. Ръстът на чичкото обаче отиваше към два метра, а килограмите сигурно бяха над сто и шейсет.

— Аз съм професор Яким Рангелов, ако не ме познавате — каза той и протегна на Тома огромната си потна ръка. — Хареса ли ви докладът?

— Трудно е да се прецени — отвърна дипломатично Тома. — Не е лош, но онези приказки в началото, за това колко хиляди хора работели над хаоса и колко тонове хартия изписвали, беше по-добре да не се казват.

— Че какво лошо има в тях? — не разбра професорът.

— Ами напомнят ми за шестия закон на Паркинсън. Нали го знаете? „Прогресът в науката е обратно пропорционален на броя на публикациите и научните списания“. Пък и практиката да отчитаме прогреса на дадена наука само с тоновете изписана хартия и евентуално броя на защитените дисертации някак не ми харесва.

— А, нищо й няма на практиката! — сви рамене професор Рангелов. — Сега по цял свят са така. Съвременната наука си е индустрия, и успехите й трябва да се отчитат по съответния индустриален начин. Иначе как ще се разбере дали ядрената физика прогресира по-бързо от бактериологията, да речем? Едните откриват нови елементарни частици, другите — нови вируси, и никакво сравнение не може да става. Но ако ядрените физици отчетат, че тази година са открили еди-колко си процента повече нови частици от миналата, а биолозите — еди-колко си процента повече нови вируси, човек спокойно може да ги сравни тия проценти и да си прави оттам нататък изводите. Нали знаете, по цялата земя в днешно време само с това се занимават — да отчитат ръст. Ръст на производство, на потребление, на заети хора, на заплати… Като стане епидемия от диария, отчитат ръст в бизнеса с тоалетна хартия. Като стане епидемия от запек — в бизнеса с английска сол, и тъй нататък. Все някой някъде отчита ръст. Между другото, колега, имате ли малко свободно време, за да побеседваме в кабинета ми? Професор Дамгов ме помоли да проведа с вас един разговор.

Тома не счете за нужно да възразява, още повече професорът-гигант, без да чака отговор, го хвана безцеремонно за раменете с огромните си лапи, завъртя го около оста му на колкото градуса трябваше и го подкара пред себе си по коридора. В един момент Яким Рангелов се спря пред тапицирана в черно врата без опознавателни знаци и извади огромна връзка ключове; отначало ключалката не искаше да се предава, но професорът бързо се пребори с нея и след миг двамата влязоха в кабинета. Последният изглеждаше досущ като този на Герасим Иванов — огромно бюро, кожен диван за посетители, фикус в ъгъла… Само дето на стената над бюрото, вместо общоприетия в института каноничен портрет на Мирослав Мирославов — Крушата, висеше плакат. Такъв плакат Тома виждаше за пръв път: на него беше изрисуван, естествено, отново М.М.-К., но изправен в цял ръст, вперил страшен поглед пред себе си и сочещ с ръка право напред, към дивана за посетители. И отдолу с големи букви пишеше: „А ТИ КАКВО НАПРАВИ ЗА ПОВИШАВАНЕ НА КОЛМОГОРОВСКАТА ЕНТРОПИЯ?“^[4] Професор Рангелов с труд се навря в пространството зад бюрото, сгъна хвърления отгоре му вестник и се разплу на стола си.

— И така — каза тържествено той, след като Тома се настани на дивана, — да си дойдем на проблема. За хаоса. Вие, колега, сте млад, не сте достатъчно вътре в нещата, но все пак знаете, че точка първа — преход към хаос — е изпълнена, че и преизпълнена, при това качествено и предсрочно; сценаристите отдавна са си прибрали хонорарите, а на актьорите подхвърлиха по някоя награда — на един за главна роля, на друг за второстепенна… Сега обаче е ред на точка втора — предсказване и управление на хаоса. Тук сигурно не сте наясно, но хаосът определено може да се моделира, а това значи и да се предсказва — естествено, само до определен хоризонт… Е, от предсказване до управление крачката е само една. Разбира се, да управлява може само онзи, който има в ръцете си някакви лостове за това, но дори ако не разполага с такива, щом има пред себе си модел на хаотичната система, тя в известен смисъл става за него не хаотична, а детерминирана… Деликатният момент е именно тук: да се моделира хаосът, да се извлече неговата скрита динамика, да се представи като съвкупност от управляеми процеси… не, не марковски процеси, те са технология от миналия век, а ние в момента вървим към следващия. Ключовата дума е „невронни мрежи“. Теоретически невронната мрежа може да моделира в неявен вид всеки процес, колкото и сложен да е той; човешкият мозък е пример за такава мрежа с почти безкрайни възможности за неявна, неформална обработка на информация… А вие знаете ли защо обявиха невронните мрежи за чужда на валутния борд лъженаука? Много просто. Спомнете си какъв добре развит хаос се наблюдава в икономиката, политиката, финансите. Който може да моделира и управлява този хаос, все едно държи в ръцете си златна мина. Проблемът е в това, че извличането на модела е адски тежка процедура, гълтаща грамадно компютърно време. Досега просто нямаше как да се направят тези изчисления… И тук на сцената се появява вашият суперкомпютър, немислимо мощна машина. Защо, смятате, от „ЯТАГАН“ ви дадоха толкова пари за нея? Ами защото те очакват от вас тъкмо такъв модел, даващ насоките за управление на финансовия хаос. И сега идват съществените моменти. Машината, ясна работа, е една, а групировките — много. На „ятаганите“, които сами са дали парите, хич не им се ще някой друг да получи наготово резултатите от модела; другите пък ги тресе страх, че „ЯТАГАН“ ще станат прекалено всемогъщи и неуязвими, затова всякак се мъчат да ви отнемат инициативата. И ето на някой идиот му хрумнало да ви обяви за врагове на валутния борд. Защо според вас машината още странствува по митници, комитети и полицейски участъци? Ами понеже от разузнаването и държавните служби за сигурност усетиха шанса: под формата на борба за делото на валутния борд да държат изкъсо екипа ви, а оттам — да са сигурни, че финансовият хаос ще си остане неуправляем. Макар че ако се замислим, валутният борд има като афиширана цел именно управление на хаоса, а също така управление посредством хаос…

Тук Яким Рангелов отвори сивата метална каса и измъкна оттам червена пластмасова папка, която подаде през масата на Тома. Тома понечи веднага да я разтвори, но професорът го спря.

— Не сега — каза той. — Вътре, за ваше сведение, са параметрите и характеристиките на хаоса в най-доходоносните области. От тях, имайки суперкомпютъра, могат лесно да се видят управляващите процеси… — Професорът се прокашля неловко и продължи: — Проблемът е, че според наши, тоест ваши, тоест на „ЯТАГАН“ данни, в страната е внесен нелегално втори суперкомпютър. Казват, бил маскиран като кашони с ливанско уиски… Интересно обаче кой обслужва втората машина? В цялата страна специалистите по теория на хаоса са само няколко човека, и професор Дамгов ги е събрал всичките в секцията си — не че му трябват за нещо полезно, но „ятаганите“ искаха отрано да ги държат под око. Може би онези са си взели хора я от Сърбия, я от Македония…

Тук някакъв електронен сигнал изпищя на бюрото на професора. Той се сепна, погледна си часовника и измъквайки се бавно иззад бюрото, каза, че след пет минути имал уговорена важна среща, тъй че трябвало да приключват. Тома разбра, че разговорът е свършил, благодари на Яким Рангелов за интересните разяснения и като хвърли един прощален поглед към дъбовото бюро вътре и прашния фикус до него, се измъкна навън. Веднага след като вратата се хлопна, отвътре ясно се чу звукът от превъртането на ключалката.

Смътно усещайки нещо нередно, Тома се добра до близката стълбищна площадка и разтвори червената папка. Усетът не го бе излъгал много. Тя беше пълна с изрезки от рубриката „Футболен топфолк“ на вестник „Меридиан мач“.

„Все пак друго е да ти се случват познати неща“ — мислеше си Тома, докато слизаше надолу по стълбите. „Усещаш се някак сигурно, на своя земя, нищо че сами по себе си тия познати неща са толкова странни и объркани, че просто няма накъде…“ И в този момент пред погледа му изникна некрологът.

Той беше залепен на стъклената врата на Управлението: „На трийсети миналия месец, понеделник, внезапно почина член-кореспондент професор Герасим Иванов, директор на ИБД… Поклон пред светлата му памет.“ Тома усети как по гърба му полазват мравки.