Майк Лосън
Вторият периметър (9)

8

Демарко беше разнебитен, истински жив труп.

Секретарката на Махоуни го информира, че в шест нула нула сутринта шефът ще го чака във фоайето на хотел „Шератон“ в центъра на Сиатъл. Това означаваше, че за да стигне навреме, трябва да тръгне от Бремертън най-късно в четири и половина. Подметна в слушалката, че не вярва председателят да стане толкова рано, на което Мейвис отвърна:

— Знам, че той работи прекалено много…

Проклетникът беше успял да заблуди всички около себе си.

За негова огромна изненада обаче Махоуни се появи във фоайето точно в шест, а на ирландското му лице грееше широка усмивка. Приличаше на младо хъски, което излиза на първия си риболов. Беше се пременил в бермуди, които стигаха до кокалестите му колене, шкембето му опъваше избеляло поло, а на краката му имаше протрити обувки за тенис, от които стърчаха дебели бели чорапи. Голямата му глава беше украсена с бейзболна шапка с надпис „Бостън Ред Сокс“, а в ръката му се поклащаше найлонова торбичка, в която вероятно носеше останалите неща за излета: слънцезащитен лосион, яке и за всеки случай плоско шишенце бърбън, ако се окаже, че на борда не разполагат с любимата му марка.

„Лодката“ за риболова беше закотвена на пристанището на Шилшу Бей. Оказа се 20-метрова яхта, от мостика на която стърчаха повече антени, отколкото от разрушител на ВМС. Собственикът й, Алекс Еди-кой си, беше много богат човек, натрупал състояние от клетъчни телефони, ретранслатори или кутии за клетъчни телефони — Демарко не разбра точно, защото не слушаше какво му обяснява Махоуни. Освен богаташа на борда присъстваха професионален скипер и стюард, чието единствено задължение беше да обслужва Махоуни.

Демарко му подаде торбичката на шефа и се обърна да си върви.

— Къде тръгна? — спря го Махоуни. — Идваш с мен! Искам да ми разкажеш докъде стигна оная работа с племенника на Хатауей.

Пак ли!? — безмълвно простена Демарко. Ситуацията с партията голф се повтаряше. Слава богу, днес не носеше костюм. Беше облякъл риза с къс ръкав, панталони в цвят каки и маратонки, които съвсем не искаше да изплеска с рибешки вътрешности. Нямаше шапка, която да пази главата му от слънцето, нито пък яке — ако евентуално излезе студен вятър в морето. Съобщи всичко това на Махоуни, но старецът изобщо не се впечатли.

— Нямаш грижа, Джо. Сигурен съм, че на яхтата има екипировка, която можеш да използваш. Нали така, Алекс?

— Има, разбира се — отвърна богаташът, но Демарко остана с впечатлението, че идея няма за какво става въпрос.

 

 

Пътуването от пристанището до мястото на предполагаемите рибни пасажи отне около час. Демарко се наслаждаваше на гледката, обърнал глава към планината Олимпик, чиито върхове очертаваха хоризонта на запад. От унеса го изтръгна жуженето на клетъчния телефон.

— Мистър Демарко, обажда се Дейв Уит…

Сигналът беше слаб и гласът на Уитфийлд постоянно заглъхваше.

— Какво? — изкрещя в мембраната той.

— Дейв Уит… двама мъже ме…

— Не ви чувам, Дейв! — извика Демарко.

— Мисля, че…

— Дейв, нищо не чувам!

Отсреща се възцари тишина и Демарко изключи телефона.

— Ако искате да говорите, използвайте някой от телефоните на Алекс на мостика — обади се стюардът. — Разполага с оборудване, което ще ви свърже дори с Луната.

— Няма смисъл — поклати глава Демарко. — Ще му се обадя, като се приберем в пристанището.

Съмняваше се, че Дейв Уитфийлд ще му каже нещо ново, освен това не можеше да му помогне оттук, насред залива Пюджит Саунд.

Решение, за което през следващите дни щеше горчиво да съжалява.

 

 

Стюардът бе подредил три въдици на три стойки за различна дълбочина. По този начин утрояваше шансовете на Махоуни да улови някоя сьомга.

— Ако рибата клъвне, веднага трябва да засечете и да почнете да обирате — обърна се към председателя той. — Ние използваме куки без контра, тъй че ако не опънете кордата, рибата лесно ще се откачи.

После му показа как точно трябва да действа.

— Знам, знам — снизходително се усмихна Махоуни. — Не съм новак в риболова. Но защо все пак използвате куки без контра?

— Такъв е законът — отвърна стюардът.

— Че кой ще разбере, по дяволите? — промърмори председателят.

След половин час влачене търпението му се изчерпа.

— Къде, по дяволите, е проклетата сьомга? Хей, Алекс, нали каза, че рибата е тук някъде?

Богаташът Алекс не го чу, защото говореше по телефона — вероятно отново зает да прави пари.

— Ще хванем някоя, сър, не се тревожете — успокои го стюардът. — Сонарът показва всички видове риба, които мърдат под кила. Само трябва да определим на какво кълват днес… — Усетил, че Махоуни се готви да протестира, човекът побърза да добави: — Искате ли още една бира, сър?

Докато обзетият от риболовна страст председател подскачаше от нетърпение в очакване на първата риба, Демарко му разказа всичко, което успяха да научат в Бремертън. На което Махоуни сви рамене и разсеяно отвърна:

— Тая работа ми звучи като пълна глупост.

Пет минути по-късно една сьомга налапа куката и между Махоуни и стюарда се поведе следният диалог:

Махоуни: Пресвети боже, пипнах я тая мръсница!

Стюардът: Дръжте върха нагоре! Нагоре!

Махоуни: Мръсницата му с мръсница! Май е доста едричка!

Стюардът: Отпуснете аванса! Не теглете, защото ще се откачи!

Махоуни: Мамицата й! Дали не я изпуснах?

Стюардът: Не, сър. Върви към нас. Навивайте, навивайте! По-бързо!

Борбата с рибата продължи двайсетина минути. Лицето на Махоуни придоби нездрав пурпурен цвят, а вените върху луничавите му ръце болезнено се издуха. В крайна сметка успя да издърпа рибата редом със страничния борд. Беше голяма и очевидно имаше още много сили за борба. Възбуден до крайност, Махоуни продължаваше да псува и проклина, а точно когато стюардът подложи кепчето, той рязко дръпна кордата и рибата се откачи от кукичката. За щастие стюардът беше опитен и успя да я затисне. В следващия миг куката изскочи от устата й, но човекът светкавично вдигна кепчето и го покри с дебела найлонова мрежа. Сьомгата тежко шльопна на палубата и започна да подскача. Стюардът й нанесе няколко силни удара с чука за пържоли. От главата й бликна кръв и ситни капчици пръснаха върху новите панталони на Демарко.

Какъв ужасен край за тази прекрасна риба, умърлушено си помисли той.

— Пипнах я! — изкрещя Махоуни и започна да подскача по палубата с вдигнати над главата ръце, сякаш беше отбелязал решителен тъчдаун.

Стюардът го изгледа така, сякаш искаше да го убие. За малко не падна зад борда, докато се опитваше да подложи кепчето под рибата, а от начина, по който опипваше гърба си, личеше, че е разтегнал някой мускул или сухожилие.

Някъде към десет часа Махоуни начена петата си бира в чест на победата, а стюардът метна рибата на кантара. Стрелката спря на 19 килограма.

— Двайсет и девет кила! — извика човекът и намигна на Демарко.

Алекс попита председателя иска ли да хване още някоя риба.

— Не — поклати глава Махоуни. — Една ми стига.

Демарко изненадано го погледна. Винаги беше смятал шефа си за представител на онази порода, която без малко не бе унищожила бизоните в Америка.

— А вие, Демарко? — попита богаташът. — Няма ли да се пробвате?

Не го каза от любезност, а просто за да убие времето. Защо не, по дяволите? И без това панталоните му отидоха на кино.

— С удоволствие — кимна Демарко в момента, в който Махоуни размаха ръце и отсече:

— Нямаме време! Трябва да хвана самолета, защото довечера имам среща с президента.

Дори богаташът изглеждаше впечатлен от тези думи.

По обратния път той и Махоуни се затвориха в кабината. Алекс говореше нещо със сериозно изражение на лицето, а председателят кимаше също така сериозно. Единствен Демарко си даваше сметка, че шефът му не чува нищо от това, което му говори собственикът на яхтата. Този номер Махоуни владееше до съвършенство — правеше се, че участва активно в разговора със събеседника си, най-често потенциален спонсор, докато умът му беше на съвсем друго място — уловената риба или жената, попаднала в мрежата му.

Разбра се със стюарда за транспортирането на трийсеткилограмовата сьомга до Вашингтон. През последния час рибата тайнствено наддаде с цяло кило. Един господ знае с колко още щеше да напълнее, когато Махоуни се върне на Източното крайбрежие. Джиесемът на Демарко изцвърча, докато пътуваха към летището. Сигурно пак е онзи шантав Дейв Уитфийлд, направи гримаса той. Но насреща беше Ема.

— Дейв Уитфийлд е убит, Джо — съобщи му тя.

— О, боже!

— Какво? — извърна се да го погледне Махоуни.

— Имал е четиригодишно момченце — добави Ема.

Демарко каза „дочуване“ и понечи да съобщи новината на шефа си, но в този момент звънна и телефонът на Махоуни. Обаждаше се Франк Хатауей, главнокомандващ Военноморския флот на САЩ.