Майк Лосън
Вторият периметър (74)

73

Ема спря пред къщата на Демарко. На верандата седеше Кармоди, небрежно изтегнат на един от плетените столове. Когато я видя, той вдигна малкия сак в краката си и спокойно тръгна към колата. Отвори дясната врата на мерцедеса, седна и пусна сака на пода.

— Здрасти — усмихна й се той.

Сякаш бяха двама приятели, тръгнали за работа. Дали мога да си бъбря с такъв човек, въздъхна Ема, а на глас попита:

— А сега какво?

Кармоди й даде кратки разяснения.

— Ще седим и ще чакаме да ти се обади — заключи той.

— Което може и да не се случи — поклати глава тя. — Особено ако подозира капан.

— Ще се обади. Няма начин да не се обади, защото мисли само за теб. Все пак заради сигурността на приятеля ти и на Махоуни гледай да я убедиш да дойде на срещата!

Помълчаха известно време, после Ема вдигна глава.

— Защо правиш всичко това, Кармоди?

— Работодателите ми искат да я приберат. Напоследък им създава само неприятности.

— Дрън-дрън! — отсече Ема. — Китайците искат секретните документи, но не и нея самата. Предпочитат я мъртва! За разлика от тях и по неизвестни причини ти я искаш жива.

Кармоди само сви рамене, помълча малко и изрече:

— Между другото, ние с теб сме се виждали и преди…

— Тъй ли? — вдигна вежди Ема.

— Аха. Преди десетина-дванайсет години, на борда на една подводница край бреговете на Либия. Проведе инструктаж на специален екип тюлени, в който бях и аз. Няма как да си ме запомнила, защото всички бяхме с маски и неопренови костюми.

— Наистина не те помня, но помня операцията — изгледа го изпитателно Ема. — Един от вас го убиха.

— Но изпълнихме задачата.

Ема кимна. Тюлените винаги изпълняваха задачите си.

— Познах те в момента, в който се появи в Бремертън. Имаш запомнящо се лице. Допусках, че си сменила работата, но не ми се вярваше, че си оставила шпионажа заради някаква канцеларщина, пък било то и в Конгреса.

— Значи ти си този, който пусна Ли Мей подире ми.

— Така е. Бях на нейно подчинение, но нямах представа за сблъсъка ви на Хавайските острови. Научих за него от китайците след опита й да ме ликвидира във Ванкувър.

— А защо направи този опит?

— Не й трябвах повече — сви рамене Кармоди. — Надявала се е, че американците не са имали време да ме разпитат както трябва и не са научили кой знае колко за нея и операцията й в корабостроителницата. Но с Ли Мей човек никога не е сигурен…

— Как успя да я откриеш във Вашингтон?

— И китайците, и аз бяхме сигурни, че ще тръгне подире ти. Те организираха наблюдението на болницата във Ванкувър, изчакаха да излезеш оттам и ми помогнаха да напусна Канада. Веднага след това поех да те наблюдавам и успях да засека хората на Ли Мей.

— Хората на Ли Мей?

— Плати на една китайска банда, която и в момента й помага.

Ема мрачно поклати глава. Тя би трябвало да засече хората на Ли Мей, тя би трябвало да открие и Кармоди. Изглежда, беше изгубила някогашните си способности. Събитията от последния месец категорично доказваха, че вече не е толкова добра, колкото в миналото. Или Кармоди и Ли Мей просто бяха по-добри от нея.

— Как успя да организираш операцията с Махоуни за толкова кратко време след инцидента в клуба? — вдигна глава тя.

— Не беше чак толкова кратко. Наблюдавах Ли Мей в продължение на седмица, търсейки начин да я отделя от бандата. След което ми хрумна да използвам теб. И Махоуни. Но нападението в клуба ме хвана неподготвен. Стана внезапно, сякаш й бяха избили чивиите. Извадих късмет, че се появих навреме. Можех да я ликвидирам, но исках да я хвана жива. За съжаление тя успя да се измъкне. Но след инцидента в клуба разполагах с предостатъчно време, за да организирам похищението на Махоуни.

Този е добър, помисли си Ема. Не по-малко добър от хората, с които съм работила.

— Какво накара човек като теб да стане предател, Кармоди? — попита тя. — Само не ми казвай, че си го направил за пари!

Мобилният й телефон звънна, преди да получи отговор.

 

 

Махоуни измина осемте километра до следващото отклонение на магистралата и отби на първата бензиностанция. Две минути му бяха необходими да открие проклетото лостче за преместване на седалката. Победата беше отпразнувана с глътка бърбън от бутилката, сгушена между седалките.

А сега какво?

Най-разумно беше да се обади в полицията. Проблемът беше, че Кармоди държи Демарко на неизвестно място и едно обаждане в полицията може би ще му навреди. А може би не. Виетнамските бандитчета при всички случаи щяха да докладват за бягството му. Вярно, че беше отмъкнал джиесема на онова със злите очи, но в днешно време всички млади сополанковци притежаваха мобилни телефони. Дали Кармоди ще убие Демарко, когато разбере, че той, старият, дебел и побелял пияница, беше успял да се измъкне от трима здрави и прави младежи? Може би, но не веднага. Защото бившият тюлен бе организирал отвличането му с единствената цел да принуди Демарко да му свърши някаква работа. Следователно Джо щеше да живее, поне още известно време.

Значи трябва да се обади в полицията. Веднага! Ако ченгетата спипат виетнамчетата, които най-вероятно се придвижват пеша или обикалят онзи „Макдоналдс“, за да задигнат някоя кола, те вероятно ще ги накарат да проговорят и да посочат местонахождението на Кармоди. Може би, въздъхна Махоуни, спомнил си за злите очи на гаменчето, което беше приспал.

Отпи още една глътка. Бърбънът беше скапан, но в момента му се струваше отличен — не по-лош от скъпите марки, на които беше свикнал.

И тъй, на кого да звънне? Изборът беше голям: от губернатора на щата Ню Джърси до директора на ФБР или главния прокурор. Работата беше там, че не помнеше шибаните им номера. Би могъл да звънне на Пери Уолас и да ги вземе от него или направо да го накара да се свърже с тях. Но щеше да отнеме време, а бандитите трябваше да бъдат прибрани час по-скоро.

По тази причина Махоуни направи това, което всеки нормален гражданин на негово място би направил: набра 911.

 

 

Ръцете на Демарко бяха стегнати зад гърба му със здраво тиксо. Ли Мей и тримата й помощници го преведоха през апартамента и го пъхнаха в голям гардероб, намиращ се в най-отдалечената спалня. Дъното на гардероба се оказа майсторски замаскирана врата. Зад нея се показа тесен коридор, водещ към съседната къща. Прехвърлиха се през покрива и се спуснаха от другата страна, използвайки противопожарната стълба. В задната уличка ги чакаше голям автомобил с работещ двигател. Ли Мей вземаше мерки да не бъдат проследени, в случай че Демарко е бил под наблюдение.

Напуснаха китайския квартал и прекосиха Потомак по моста на Четиринайсета улица. Демарко беше на задната седалка, притиснат между двама от гангстерите. Третият шофираше, а Ли Мей седеше до него и гледаше през страничното стъкло. Мъжете не издадоха нито звук — не казаха нищо на Демарко, не си размениха никакви реплики. Твърди като скала и лишени от чувства професионалисти, които просто си вършеха работата. Единият носеше риза с дълъг ръкав, но на китката му се виждаше част от татуировка — вероятно от онези, които покриват цялото тяло. Демарко беше готов да се обзаложи, че ако тоя тип се съблече, под ризата му ще се покаже огромен дракон.

Шофьорът се включи в оживеното движение на магистралата „Джордж Вашингтон“, а пет минути по-късно даде мигач към изхода за яхтеното пристанище. Пристанището се намираше в югоизточния край на парка „Лейди Бърд Джонсън“, сгушено между магистралата и тясно разклонение на Потомак, наречено Граничен канал. По него лодките напускаха пристанището и навлизаха в самата река. Демарко бързо разбра защо Ли Мей е избрала това място за срещата с Ема: то се намираше само на петнайсет минути от центъра на Вашингтон, но в десет вечерта беше затворено за посетители, абсолютно пусто и затъмнено. А близката река представляваше удобно място за изхвърляне на нечий труп, в случай че се наложи.

Поеха по свързващата алея и излязоха на голям паркинг. В дъното се виждаше ниска постройка. Там бяха канцелариите на пристанищната управа, а под тях имаше малък снекбар. Вляво от паркинга започваше територията на залесен с дръвчета и храсти туристически къмпинг, в средата на който се виждаше тухленият куб на сервизните помещения, а вдясно минаваше Граничният канал, нарязан от седем-осем пристана с дължина петдесетина метра. На тях бяха закотвени около двеста моторни лодки. Шофьорът насочи колата към дъното на паркинга, направи обратен завой и спря с лице към алеята. Административната сграда остана на петдесетина метра зад тях.

Измъкнаха Демарко от задната седалка, след което Ли Мей даде някакви инструкции на китайците. Единият от тях извади оръжията от багажника. Еднакъв калибър и една и съща марка, вероятно откраднати в сандъци от някой армейски арсенал или оръжеен магазин: автомати с къси цеви и големи пълнители, може би узи. Китайците изслушаха инструкциите на Ли Мей и се пръснаха в мрака. Един тръгна към къмпинга, втори към административната сграда, откъдето щеше да покрива тила. Третият се качи на най-близкия пристан и строши крушките, които го осветяваха.

В следващия миг до ушите на Демарко долетя остър звук, сякаш някой насилваше дървена врата с метална щанга. Забоботи мощен дизелов мотор, вероятно на невидима в мрака яхта. Човекът на Ли Мей беше разбил кабината на някой от закотвените на кея съдове. След известно време дизелът заглъхна и над пристанището отново се възцари тишина.

Защо им е лодка? — запита се Демарко.

След като се увери, че хората й са заели позиция, Ли Мей извади джиесема си и набра номера, който беше взела от Демарко. Тъмните й очи светеха в мрака като на дива котка.

— Чакам те на яхтеното пристанище — каза тя. — Знаеш ли къде е?

Можеше да се обади на Ема още от китайския квартал, но очевидно искаше да бъде първа на мястото на срещата.

— Колко време ти трябва? — Пауза, после: — Цял час? Глупости!

Послуша малко, после отстъпи:

— Добре, един час, но не повече! Ако закъснееш, ще убия приятеля ти. Ако не си сама, пак ще го убия. Същото ще се случи, ако вместо теб се появи полиция.

Господи Исусе! — помисли си Демарко. Няма ли сценарий, в който да не се предвижда убийството ми?

Ли Мей изключи телефона и се обърна към него.

— Моли се да изпълни нарежданията ми! А сега иди ей там, пред колата!

После подвикна нещо на китайски. Вероятно обясняваше на партньорите си, че се налага да почакат.

Демарко се облегна на предния капак. Ръцете му продължаваха да са вързани на гърба. Долови тихото плискане на Потомак и неволно си представи трупове, понесени от течението към океана.

 

 

Кармоди и Ема отбиха на банкета, на стотина метра от изхода на магистралата, която щеше да ги отведе към пристанището. Стигнаха тук за десетина минути, потеглили с бясна скорост от къщата на Демарко в Джорджтаун. До срещата с Ли Мей оставаха петдесет минути.

Кармоди отвори сака, който лежеше в краката му. Извади кутийка камуфлажна боя и започна да маже лицето и ръцете си. Целият беше в черно: шапка, пуловер с висока яка, черни джинси и черни ботуши. Следващият предмет, който извади от сака, беше нож в кожен калъф, който пристегна към десния си глезен с помощта на тиксо. След него се появи заглушител, който завинти към дулото на малък пистолет 22-ри калибър. Извади още един пистолет, който пъхна в колана на гърба си. Стори го толкова бързо, че Ема не успя да установи марката му. Последната вещ в сака се оказа чифт очила за нощно виждане.

— Като в доброто старо време, а? — подхвърли Ема.

— Не — поклати глава Кармоди. — Тогава го вършех в името на родината.

Ема остана изненадана от горчивината в гласа му.

— Трябва ми един час — добави той.

— Четирийсет и пет минути — поклати глава Ема. — Тя ме предупреди, че ще убие Джо, ако закъснея.

— Трябва ми най-малко час! — настоятелно рече Кармоди.

— Тя ще се изнерви. И вероятно ще хукне да бяга.

— Да се надяваме, че няма да го направи.

Кармоди вдигна ръка и натисна едно копче над главата си. Не искаше лампичката на тавана да се включи при отварянето на вратата. Хвана дръжката, но се спря.

— Между другото, ако случайно ме гръмнат, а ти оцелееш, кажи на флота, че не съм предал на китайците нищо важно…

— За какво говориш?

— В момента ядрената технология на нашите бойни кораби е доста остаряла. „Нимиц“ — първият ни атомен самолетоносач, е построен през 1972 година, а първата атомна подводница „Трайдънт“ — през седемдесет и девета. За това време те са събрали предостатъчно информация за тях и несъмнено са били запознати с повечето неща, които им предавах. Направих си труда да прегледам дисковете от корабостроителницата, преди да ги предам на Ли Мей. Изтрих от тях всички нововъведения, направени през последните четири-пет години. Промених някои неща и в техническите наръчници, което на практика ги прави неизползваеми. Общо взето, китайците получиха много неща, някои от които със сигурност виждат за пръв път. Но сред тях няма нищо, свързано с последните модификации на навигационните и оръжейните системи. От оперативна гледна точка не съм им предал нищо съществено. Със сигурност биха научили повече от материалите в специализирания печат. Кажи на флота, че това беше най-доброто, което успях да направя… Но което трябваше да направя!

— Но защо, Кармоди? Не беше за пари, нали?

Бившият тюлен пренебрегна въпроса и отвори вратата.

— Искам един час, за да се измъкнем живи — рече през рамо той.

— Фойерверките — рече Ема.

— Какво? — обърна се той.

— Онази кутия, която открихме в дома ти. Беше пълна с детски фойерверки. За твоето дете ли бяха предназначени, Кармоди?

Той я гледа втренчено в продължение на цяла минута, но не отговори. После внимателно затвори вратата и изчезна в мрака.

 

 

— Къде се губи, по дяволите? — изръмжа Ли Мей.

— Ще дойде — рече Демарко.

— Закъснява с десет минути!

— Откъде идва?

— От Манасас. Но вероятно излъга.

— Не те е излъгала. След престрелката в клуба тръгна именно за Манасас. Няма начин да се появи за по-малко от час, защото шосе 66 е в ремонт. Дори в този час от денонощието ще е принудена да кара бавно.

Това за ремонта беше лъжа. Демарко нямаше представа каква е причината за забавянето, но Ема (и Кармоди) със сигурност имаше достатъчно разумно основание. Ли Мей обаче не беше доволна от обяснението му. Беше много възбудена и вероятно се опитваше да отгатне какъв капан са й заложили. Не е далеч от решението да ми тегни куршума и да изчезне от мястото на срещата, мрачно си помисли той.

Времето сякаш спря. Минутите се точеха агонизиращо бавно. Приискаха му се доста неща. Да изпуши една цигара, защото в момент като този изобщо не му пукаше за опасността от рак на белите дробове. Да се обади на майка си и да й каже колко много я обича. Не беше я чувал от месеци. Да задържи Даян Карлучи максимално далеч от цялата бъркотия. Да беше тръгнал на онова прословуто пътешествие из Европа, което планираше от години. Да беше запазил брака си и да имаше дете. Ех, колко много желания…

В дъното на алеята се появи кола. Забави се за миг на входа на паркинга, после бавно се плъзна напред и спря на трийсетина метра от тях. Макар и заслепен от светлината на фаровете, Демарко веднага разбра, че това е мерцедесът на Ема.

* * *

Проснат по очи, Кармоди насочи прибора за нощно виждане към пристаните. Закотвените лодки грейнаха в яркозелено — очертаха се палубите и кабините.

Не знаеше колко души е довела Ли Мей, но предположението му клонеше към трима. Колата, с която бяха дошли дотук, беше петместна. Което, естествено, не изключваше възможността за втора кола с подкрепления, паркирана някъде другаде.

До този момент успя да засече двама от хората на Ли Мей — първия почти веднага, сгушен зад обществената тоалетна вляво от паркинга, а втория — залепен за стената на административната сграда в дъното. Третият би трябвало да е на някой от пристаните зад гърба на Ли Мей просто защото нямаше къде другаде да бъде.

Близо половин час му беше необходим, за да засече втория. Наложи се да пълзи по корем, използвайки за прикритие единствено рехавите храсти на къмпинга, а това изискваше време. А за да стигне до административната сграда, трябваше да пропълзи на петдесетина метра от колата на Ли Мей. Ако се беше обърнала, тя непременно щеше да го види, но за щастие вниманието й беше насочено в обратна посока.

Току-що гръмна втория китаец, който се беше скрил зад контейнера за смет до вратата на снекбара. В момента оглеждаше пристаните, за да открие третия. По всяка вероятност той беше заел позиция най-близо до колата, но явно се беше маскирал добре. Извърна шава към лимузината. Демарко стоеше облегнат на предния капак с ръце на гърба, вероятно завързани или оковани в белезници. Ли Мей беше на крачка зад него, леко вдясно. В ръката си държеше пистолет.

Кармоди погледна часовника си. Ема щеше да се появи всеки момент. Налагаше се да влезе във водата, за да засече третия китаец, но едва ли щеше да успее преди появата на Ема. Обърна се и запълзя към брега.

Светлината на фаровете се появи откъм алеята в момента, в който ръцете му докоснаха водата.

 

 

Ема погледна часовника си, после запали мотора и включи фаровете. Напусна магистралата и пое по тесния път, който водеше към пристанището. Няколко минути по-късно колата навлезе в пустия паркинг, в дъното на който се очертаваше тъмният силует на кола и фигурата на мъж пред нея. Трябва да е Демарко, помисли си тя и спря на трийсетина метра от колата. Фаровете осветиха Демарко. Лицето му беше мрачно. Мрачно и гневно, но без следа от страх.

Ли Мей не се виждаше.

Ема се сгуши на седалката, главата й почти се скри зад кормилото. Свали страничното стъкло и извика:

— Пусни Джо, Ли Мей! Нека тръгне нагоре. Когато се отдалечи достатъчно, аз ще изляза от колата и ще можем да поговорим!

Смехът на Ли Мей долетя от мрака — някъде отзад и вляво. Вероятно беше заела позиция в момента, в който бе зърнала светлината на фаровете.

— А след като се отдалечи, ще звънне на ФБР, нали? — иронично каза тя.

— Нищо подобно. Джо вероятно ти е споменал, че ако исках да бъдеш арестувана, ФБР щеше да те пипне още в китайския квартал. Или вече щяха да са тук. Искам да поговорим и нищо повече.

— За какво?

— Пусни Джо, Ли Мей. Ако не го видя да се отдалечава, ще включа на заден, ще блокирам пътя ви и ще повикам помощ. Много голяма помощ!

— Ще го убия в мига, в който помръднеш тази кола! — предупреди я Ли Мей.

— Но ще изпуснеш мен. Хайде, пусни го!

Според Демарко приятелката му не си даваше сметка, че Ли Мей разполага с подкрепа и хората й ще надупчат гумите на колата й в момента, в който потегли. Което, между другото, ще се случи и с него, ако Ли Мей наистина реши да го освободи.

Настъпи тишина, натежала от напрегнато очакване. Когато Ли Мей най-сетне проговори, гласът й прозвуча някъде вдясно от Демарко. Очевидно се местеше постоянно, за да заблуди Ема.

— Ти! — подвикна към него тя. — Можеш да си вървиш.

Но Демарко не помръдна. Къде, по дяволите, е Кармоди? — питаше се той.

— Мърдай, какво чакаш?

Той продължаваше да стои пред колата. С вързани ръце и без оръжие нямаше как да помогне на Ема, а и някой от помощниците на Ли Мей със сигурност щеше да му пререже гърлото в мига, в който се отдалечи от паркинга. Трябваше му план.

— Тръгвай, Джо! — подвикна Ема. — Върви към магистралата. Не търси помощ от никого, всичко ще бъде наред.

Прозвуча доста самоуверено, помисли си Демарко. Но тя си беше такава. Поколеба се за миг, после тръгна напред, към колата на Ема.

— Помагат й трима, въоръжени са с автомати — полугласно изрече той.

— Не спирай! — извика от мрака Ли Мей.

— Продължавай да вървиш, Джо — рече Ема.

— Къде е…

— Върви, Джо! — настоя Ема.

Изчака фигурата му да се стопи в мрака, пое си дъх и излезе от колата. Беше водила добър, на моменти превъзходен живот. Който, ако така беше писано, може би щеше да свърши тук, на брега на река Потомак, откъдето се виждаше Пентагонът. По света имаше и далеч по-неприятни места за умиране.

Тръгна бавно към Ли Мей с разперени ръце, за да се вижда, че няма оръжие. Беше облечена с джинси и тясно прилепнал пуловер. Спря и бавно се завъртя, предлагайки възможност на врага си да я огледа и отзад за скрито оръжие.

— Изключи фаровете! — заповяда Ли Мей. — Светлината се вижда от магистралата и може да привлече вниманието на някое ченге. Нали не искаш да ти тежат на съвестта нови мъртви ченгета?

— Не — отвърна Ема. — Ти вече уби достатъчно хора. — Отиде да изключи фаровете през сваленото стъкло, после отново тръгна напред. Все още не можеше да види противничката си.

— Стоп! — заповяда Ли Мей.

Ема се подчини.

— Ако вдигна глава, вероятно ще ме застрелят — добави китайката. — Защото си водиш някой и друг снайперист, нали?

— Не. Дойдох сама, както ти обещах.

— И мислиш, че ще ти повярвам? — изсмя се Ли Мей.

На това нямаше какво да се отговори.

— Защо поиска тази среща? — продължи Ли Мей. — Защо не заповяда да ме арестуват в китайския квартал?

Къде е Кармоди? — запита се на свой ред Ема.

— Защото не искам повече смърт — отвърна на глас тя. — А ако бях изпратила ФБР в китайския квартал, там щяха да умрат много хора. Дойдох да ти направя едно предложение. Ако предадеш документите на Кармоди и Уошбърн и се съгласиш да сътрудничиш на нашето разузнаване, само след няколко години ще бъдеш свободна. Ще можеш да започнеш нов живот на място по свой избор.

Нямаше правомощия за подобни оферти, но в момента това не я интересуваше. Главното беше да печели време.

Кармоди, къде си, по дяволите?!

Ли Мей мълча в продължение на няколко секунди, после се изправи и тръгна към Ема с пистолет в ръка.

— Глупаво е да си въобразяваш, че ще приема подобно предложение — каза тя. — А още по-глупаво е, че се появи тук!

За миг лишена от дар слово, Ема не отговори.

— Един траулер чака на рейда пред Кейп Хенри — добави Ли Мей. — Нашите хора все още биха желали да узнаят какво имаш в главата си. Налага се да предприемеш малко морско пътешествие. Докато пътуваш към Китай, ще бъдеш разпитвана, изтезавана, а вероятно и изнасилвана. Когато пристигнеш, ще получиш още една порция от всичко това. Ще предадеш страната си и ще умреш в самота, с напълно разбита психика. Едва тогава ще си уредим сметките за онова, което се случи на Хаваите.

Май казва истината, изтръпна Ема. Свързала се по някакъв начин с китайското разузнаване през последните два часа, тя вероятно е успяла да ги убеди в предимствата на своя план. Но в същото време си даде сметка, че китайците със сигурност искат да пипнат не толкова нея, колкото самата Ли Мей.

— Ако ме предадеш на твоите хора, те незабавно ще те ликвидират, Ли Мей — предупреди я Ема.

— Може би. Но има шанс да отърва кожата като резултат от размяната. Няма да им позволя да ме заловят. Но ще умра с приятната мисъл, че ти ще страдаш месеци, а може би и години наред. Това ми стига.

Нека говори!

— За бога, Ли Мей! Ти си още млада! Това ли е всичко, което искаш от живота? Да ми причиниш страдания?

— Да.

Точка по въпроса. Едно „да“ и край. Явно не мислеше за нищо друго освен за отмъщение.

— О, и още нещо — добави Ли Мей. — Приятелят ти също ще умре. — Обърна се към тъмнината отвъд паркинга и извика на китайски: — Убийте белия мъж!

— Не! — изкрещя Ема. Схвана смисъла на заповедта въпреки ограничените си познания по езика.

Миг по-късно екна автоматичен откос. Трябваше й частица от секундата, за да схване, че стрелбата не идва откъм гърба й — накъдето се беше отправил Демарко, а точно от обратната посока — откъм пристана.

 

 

Демарко прекоси паркинга и пое по алеята, която водеше към магистралата. В последния момент обърна глава и успя да зърне Ема, изправена до колата си. Ли Мей не се виждаше никъде.

Огледа се. Къде ли дебне проклетият китаец? Беше наясно, че единият от помощниците на Ли Мей беше на пристана, а другият е някъде около административната сграда. Оставаше третият, който вероятно беше наблизо, скрит в храстите. Къде ли се мотае проклетият Кармоди?

Даваше си сметка, че заради шума китайският гангстер едва ли ще го застреля. Далеч по-вероятно беше да го намушка с нож — някъде тук, между паркинга и магистралата. Което означаваше, че час по-скоро трябва да освободи ръцете си.

Отново погледна зад гърба си. Ема вече не се виждаше. На двайсетина метра от него алеята правеше лек завой, а от двете й страни тъмнееха ниски дръвчета. Там Ли Мей нямаше как да го види, но това не се отнасяше за китаеца, скрит някъде из околните храсти. Насочи се натам с максималната бързина, на която бяха способни краката му. Миг по-късно опря гръб на близкото дърво и започна да трие в грапавата кора тиксото, с което бяха стегнати китките му. Търкаше бясно, сваляйки повече кожа, отколкото лепкава пластмаса. Болката беше неописуема, но в крайна сметка ръцете му бяха свободни.

А сега какво? Да хукне към магистралата с надеждата да спре някоя кола или да остане при Ема? По-разумно беше да стигне до магистралата, преди да го спипа някой от гангстерите на Ли Мей. Тръсна глава и хукна натам, но вече беше твърдо решен, че не може да изостави Ема.

Идеята му беше да направи заблуждаваща маневра. Да се насочи към магистралата, а после да направи завой и да се върне. В очите на евентуалния наблюдател ще изглежда така, сякаш бяга, за да спаси кожата си. Но ако маневрата успее, той ще има всички шансове да се озове зад гърба на китаеца. Планът не беше особено добър, а може би беше откровено глупав, но с друг не разполагаше. Трябва да си намеря някой камък или дебело дърво, помисли си той, след което се втурна напред.

Тъмнината му пречеше, не виждаше почти нищо. Придвижваше се бавно и внимателно, оглеждайки се за китаеца. Така изтекоха три-четири минути, а може би повече. До паркинга оставаха няколко метра, но от човека на Ли Мей нямаше следа. При моя късмет като нищо ще се окаже, че в мрака се таи някакъв шибан нинджа, мрачно си помисли Демарко, продължавайки да се оглежда с максимално внимание. В ръката си стискаше голям камък, готов да го запрати по врага. А в следващия миг го видя.

Китаецът лежеше по гръб на няколко крачки от обществената тоалетна. По нищо не личеше, че се крие. Демарко се втурна към него, вдигнал камъка над главата си. Но онзи лежеше, без да мърда. Наведе се и го докосна. Беше все още топъл, но мъртъв. Не си направи труда да провери пулса му, тъй като нямаше време. Вместо това започна да опипва тревата около тялото и скоро откри автомата с къса цев.

Сега вече беше готов. Ядосан и въоръжен. Не знаеше как се стреля с това чудо в ръцете му, но то без съмнение беше оръжие. Изправи се и тръгна към предполагаемата позиция на Ли Мей. Пръстите му нервно опипаха приклада, търсейки предпазителя. Откри някаква малка метална пластина отстрани, но не знаеше надолу или нагоре трябва да я натисне. Тъмнината му пречеше да види евентуалните знаци върху метала. Дали онзи бандит е държал оръжието си с вдигнат предпазител? Нямаше как да открие отговора на този въпрос. Ако той беше на неговото място, със сигурност щеше да държи опасното нещо блокирано.

После до слуха му долетя сърдитият лай на друго узи.

Кого застреляха, по дяволите? Ема или Кармоди?

 

 

Понесен от течението, Кармоди бързо се приближи до пристана. Вдигна прибора за нощно виждане точно навреме, за да улови раздвижването. Китаецът се спотайваше зад носа на някаква лодка. От тази позиция беше в състояние да следи движенията на Ли Мей и Ема, от които го деляха около петдесет метра.

Направи му впечатление, че този е едър почти колкото него, много по-едър от двамината, които вече беше неутрализирал. Остави прибора да потъне, напълни дробовете си с въздух и се гмурна. След няколко метра под вода отмина лодката с мъжа и показа главата си на повърхността след още няколко съда, закотвени на пристана. Хвана се за дебелите дъски и безшумно се покатери на кея, в гръб на китаеца.

Насочи поглед към паркинга. Ема беше излязла от колата и стоеше на двайсетина крачки от Ли Мей, в ръката на която мътно проблясваше пистолет. Долови гласовете им, но беше твърде далеч, за да чуе какво говорят.

Задръж вниманието й само още една минута, помоли се безгласно Кармоди.

После запълзя напред, приближи се до китаеца и го простреля в гърба. Заглушителят издаде тихо съскане, като безобиден пистолет играчка. Това би трябвало да е всичко, край на мача. Но гангстерът явно беше държал пръста си на спусъка и в момента, в който куршумът проникна в тялото му, инстинктивно го беше натиснал. Екна къс откос, десетина куршума свирнаха над Граничния канал, а част от тях се забиха в лодките, закотвени на съседния кей.

По дяволите! Без да губи нито секунда, Кармоди се изправи и подвикна на китайски:

— Всичко е наред. Натиснах спусъка, без да искам.

После тръгна към двете жени на паркинга, сгушил глава в раменете си с надеждата да скрие огромния си ръст. Надяваше се, че тъмнината ще попречи на Ли Мей да го види добре. Спокойната му крачка щеше да я заблуди, поне временно. Трябваха му само още няколко секунди и двайсетина метра, за да бъде сигурен, че ще я улучи.

 

 

При звука на изстрелите Ли Мей рязко се обърна. Чу репликата на Мин, че всичко е наред, и напрегна взор. Мин ли беше това? Човекът на кея й се стори доста по-едър от него. Тя притежаваше дарба да вижда като котка в тъмното. Частица от секундата й беше нужна, за да разбере, че мъжът на пристана не е Мин, а Кармоди!

Нямаше представа откъде се е появил. До този момент беше сигурна, че го е застреляла във Ванкувър, но явно не беше така. Беше си жив и здрав и вървеше към нея. Ето кой бил жокерът на Ема!

Светкавично вдигна пистолета и натисна спусъка. Ясно видя как Кармоди спира на място и се олюлява.

Но преди да стреля за втори път, Ема връхлетя върху нея, събори я на земята и успя да стисне ръката й с оръжието.

Бившата разузнавачка бързо усети, че ще изгуби битката. Ли Мей беше по-млада и по-силна от нея, а на всичкото отгоре и луда. Всеки момент щеше да се изтръгне от хватката й.

Кармоди скочи на земята. Куршумът улучи защитната му жилетка, точно над сърцето. Погледна вкопчилите се в люта битка жени, на лицето му изплува усмивка. Миг по-късно вече беше на три крачки от тях — разстояние, от което не можеше да пропусне. Нямаше никакво значение коя от двете ще поеме първия куршум. Пръстът му бавно се уви около спусъка.

В същия миг Демарко изскочи от мрака с автомат в ръце и ококорени очи. Беше уплашен до смърт, защото очакваше да се изправи срещу другите двама китайци. Но вместо това видя Кармоди, насочил пистолета си към Ема и Ли Мей, които продължаваха да се боричкат на няколко крачки от него. Бившият тюлен беше непосредствената заплаха.

— Хвърли оръжието, Кармоди! — неистово изкрещя той.

Онзи светкавично се обърна и насочи пистолета в гърдите му.

Време за колебание нямаше и Демарко натисна спусъка. От късата цев на автомата би трябвало да излети порой от куршуми и все някой от тях ще попадне в целта, механично си помисли той. Но не се случи нищо подобно. Предположението му се оказа погрешно: проклетият предпазител се оказа спуснат.

Кармоди моментално стреля. Демарко сведе очи към гърдите си, промърмори едно „мамка му“ и бавно се свлече на земята с подвити крака. Узито изтрака на половин метър от него. Той понечи да го вдигне, но ръката му се оказа тежка като олово, безполезен баласт, прикачен към рамото.

Миг преди да потъне в мрака, успя да зърне как Кармоди стреля още два пъти.

Първият му изстрел попадна в гърлото на Ли Мей, а вторият — в сърцето на Ема.