Майк Лосън
Вторият периметър (72)

71

Демарко получи инструкции да вземе метрото. Слезе на Галъри Плейс, изкачи се на повърхността и мина под голямата арка на Ейч стрийт, отвъд която се простираше вашингтонският китайски квартал. Тръгна по тротоара с чувството, че го следят.

Измина една пряка, като внимателно оглеждаше сградите. Кармоди го беше инструктирал да търси хотел с наименование „Червения покрив“. От другата страна на улицата имаше четири порутени сгради с боядисани в бяло тухлени стени. Вратите на три от тях бяха червени, а тази на четвъртата — зелена. Той прекоси платното, спря пред зелената врата и завъртя топката на бравата. Беше отключено. Преди да влезе, огледа улицата в двете посоки.

На десетина крачки зад гърба му стояха трима китайци и се взряха втренчено в него. Откъде, по дяволите, изскочиха? Сякаш бяха духове, материализирали се от парата, която се виеше над канализационната решетка.

— Търся Ли Мей — обясни им той. — Не съм от полицията.

Триото не реагира. Просто стояха и го гледаха.

Исусе! Не знаеше дали споменава Божието име по навик, или като част от предсмъртна молитва. Отвори вратата и пое по дървената стълба към горния етаж. Дано да ме убият на място, ако са решили да ме застрелят в гръб, помисли си той. Не му се искаше да завърши живота си като инвалид с парализирани крайници от някой куршум, заседнал в гръбнака му.

Кармоди каза, че Ли Мей ползва услугите на китайска банда, която следи Ема. По тази причина нито тя, нито Ролф я бяха видели в близост до къщата. Наброяваща двайсетина души, повечето от тях тийнейджъри, бандата беше следила и докладвала за всяка крачка на Ема. Вероятно младежите не знаеха коя е жената, която плащаше толкова щедро за изпълнението на една толкова лесна задача.

— Не мога да вляза в контакт с нея — беше допълнил Кармоди. — Бих могъл да я застрелям, отдалеч, с помощта на снайпер, но не и да я доближа. Бандата я охранява изключително зорко.

Пропусна да сподели, че бе копирал тактиката на Ли Мей, наемайки младите виетнамски гангстери за отвличането на Махоуни.

Но не пропусна да го предупреди да внимава.

— Едноклетъчните имат повече мозък от тези бандитчета! Ще те гръмнат, а после ще отидат да похапнат, без изобщо да им мигне окото!

И в този случай не му каза всичко — например как точно да внимава.

В горния край на стълбите имаше още една врата, изписана с йероглифи. Разбира се, Демарко нямаше как да знае какво означават те. Почука, изчака няколко секунди и почука отново. После се обърна. Тримата китайци бавно се качваха по стълбите. Двамата отпред бяха на не повече от двайсетина години, а третият — облечен в анцуг на „Ред Скинс“, със сигурност беше прехвърлил трийсет. В ръката на единия се полюшваше пистолет. Демарко се обърна. Стори му се, че шпионката леко потъмня.

После вратата се отвори и на прага се изправи Ли Мей.

За пръв път я виждаше толкова отблизо. Непосредствените му впечатления бяха две. Първо, че е на крачка от най-опасната машина за убиване, на която се беше натъквал през целия си досегашен живот. До този момент жената насреща му беше ликвидирала осем души и едва ли щеше да се поколебае да убие и него. Второто му впечатление беше, че насреща му стои една зашеметяваща красавица. Моментално разбра защо Джон Уошбърн е бил омагьосан от нея и е изпълнявал всичките й желания.

— Кой си ти? — попита Ли Мей.

— Знаеш кой съм — отвърна Демарко. — Онзи, когото се опита да очистиш на корта.

За миг остана с впечатлението, че тя изобщо не го беше забелязала по време на престрелката във фитнес клуба, тъй като цялото й внимание е било насочено към Ема.

— Как ме откри?

— Ема успя да проследи едно от момчетата ти — отвърна той и насочи палец зад гърба си.

— Лъжеш! — отсече Ли Мей.

— Ема иска среща с теб.

Устните на жената помръднаха в лека усмивка.

— Помисли — настоя той. — Ако искаше да те залови или убие, сега тук щяха да са ченгетата, а не аз.

— Може би вече пътуват насам — отбеляза Ли Мей, но не изглеждаше разтревожена.

— Знаеш, че не е така.

Тя леко кимна.

— Защо иска да се срещнем?

— Не съм много сигурен — рече Демарко. — Вероятно за да си изясните нещата.

Ли Мей се разсмя. В смеха й имаше нотка на истерия.

— Да си изясним нещата?! Какво означава това, по дяволите?!

— Не знам — въздъхна Демарко. — Каза, че твърде много хора са изгубили живота си, а тя не желае нови жертви да й тежат на съвестта. Иска да се срещнете и да поговорите. Вече ти споменах, че ако искаше да те ликвидира, сега щеше да разговаряш с агентите на ФБР, а не с мен.

Това беше най-силният му аргумент, друг нямаше.

— Къде иска да се срещнем?

— Ти решаваш. Не иска тя да посочи мястото, защото ще си помислиш, че ти залага капан. Единственото й условие е срещата да не бъде в китайския квартал.

— Защо е избрала теб за посредник?

— Защото съм й приятел.

— А не ти ли мина през главата, че… Всъщност как ти беше името?

— Демарко.

— А не ти ли мина през главата, че вече си мъртвец, Демарко?

— Мина ми — призна той. — Но в такъв случай няма да видиш Ема. Тя каза, че ако откажеш срещата, ще изчезне и никога няма да я откриеш. Каза и още нещо, ако аз не присъствам на тази среща, жив и здрав, тя изобщо няма да се появи. Тоест няма да ти позволи да ме използваш като заложник.

Ли Мей отново се засмя и каза нещо на китайски. Мъжете зад гърба на Демарко затрополиха нагоре по стълбите. Той понечи да се обърне, но един от тях го блъсна с рамо към отворената врата на апартамента. Спъна се в прага и се просна по очи. Лицето му пламна от съприкосновението с линолеума.