Майк Лосън
Вторият периметър (69)

68

Махоуни излезе от бара доста пийнал, но не и пиян. При тази мисъл устните му се разтеглиха в усмивка. Ирландецът в него изобщо не признаваше думичката „пиян“.

Влезе в асансьора за паркинга, усмивката му се разшири. Какъв ползотворен ден. Много му хареса начинът, по който натика онзи плъх Морган обратно в дупката му. Освен това видя и Майра. Годините й личаха, но си оставаше прекрасна. Хрумна му да я покани в хотела си след края на смяната й, но после се отказа. Не искаше да я излага на показ, а и май вече беше поостарял за подобен род упражнения.

Ха! Последното беше пълна глупост!

Асансьорът спря и вратите се отвориха. Къде, по дяволите, беше оставил колата си? Не трябваше да идва с кола. Трябваше да я остави на паркинга пред хотела и да вземе такси за срещата с Морган. Но времето му беше малко и по тази причина реши да дойде дотук с колата. Обикновено Махоуни не вземаше автомобили под наем, защото предпочиташе някой друг да го вози. Но в случая реши да обедини акцията „Морган“ с един официален обяд, на който беше поканен от ротарианците или някаква друга идиотска секта — вече не помнеше коя, след който проведе среща с няколко души, чиито портфейли очакваше да отвори, но без това да става обществено достояние. По тази причина реши да шофира лично и ето го тук, порядъчно на градус в просторния подземен паркинг, без никаква идея как изглежда тъпата кола.

Започна да проверява номерацията на местата за паркиране, отбелязани на табелките, окачени по стената и бетонните колони. Да, етажът е същият. Значи просто трябва да се повърти наоколо, докато открие возилото. В края на краищата ставаше въпрос за огромен черен линкълн, а такива коли бият на очи.

След няколко крачки усети болка в коляното. Проклетият шрапнел. Надяваше се, че дребният шибаняк с дръпнати очи, който бе заложил онази мина, отдавна е обезобразен от остра форма на артрит. Смешно, поклати глава той. Който и да е той, не го искаше мъртъв. Войната отдавна беше минало. Врагът му трябва да е на неговата възраст, а може би и по-стар. Махоуни му пожела всичко хубаво — е, плюс леко накуцване…

Къде е тъпата кола, да я вземат дяволите? А, ето я. Огромна като живота. Бръкна в джоба си, но ключовете не бяха там. А сега де? Май започваше да изкуфява. Дано не ги е забравил в бара. Не, не, ето ги. Голям късмет все пак…

Понечи да вкара ключа в ключалката, но в същия момент нещо твърдо опря в гърба му.

— В микробуса, старче! — рече някакъв глас. Млад глас с чужд акцент.

О, по дяволите! Махоуни се обърна. Зад него стоеше младеж с азиатски черти, вероятно виетнамец. Метър и шейсет, на не повече от осемнайсет. В ръката си държеше глок. Постът на Махоуни му даваше право на охрана по всяко време. Обикновено тази функция изпълняваше градската полиция на Вашингтон, но поради факта че беше третият най-вероятен кандидат на предстоящите президентски избори, с нея се беше нагърбила и Сикрет Сървис. Ако нивото на заплахата в национален мащаб беше високо, те изобщо не му даваха право на избор. Така стана, когато вицепрезидентът претърпя сърдечна операция, а също и когато му отправиха една от редките лични заплахи. Но в повечето случаи Махоуни избягваше бодигардовете, защото не се връзваха с неговия стил на работа. А това пътуване държеше да извърши сам, без свидетели. Но съдбата му извъртя поредния номер и ето го сега в безлюдния подземен паркинг срещу някакъв виетнамски лумпен с пистолет в ръка. Явно съдбата беше забравила статута му.

— Ти качва в бус! — повтори виетнамчето и посочи с глава черния микробус, паркиран през две коли от линкълна.

— Знаеш ли кой съм аз, синко? — меко попита Махоуни.

— Не ми пука — отвърна младежът. — Или влизаш в онзи микробус, или пускам куршум в твой… в твой крак!

— Стига де! — въздъхна Махоуни. — Я ми вземи портфейла и се пръждосвай по дяволите! В левия заден джоб. Вътре има около триста долара плюс кредитни карти…

— Погледни мен! — заповяда хлапакът. Махоуни се наведе и се взря в очите му. После кимна и бавно тръгна към микробуса.

Жалко, рече си той. До този момент вечерта беше наистина прекрасна!