Майк Лосън
Вторият периметър (66)

65

Ема съзря Демарко, който стоеше пред вратата на клуба със сак в краката.

— Трябва да поговорим, хлапе! — изръмжа тя, без да забавя крачка.

Беше в компанията на висока жена с руса коса, стегната на конска опашка. Беше някъде около трийсетгодишна, облечена в бяло поло, къси панталони и бели маратонки. Имаше известна прилика с Кристин, но с далеч по-развита мускулатура. Прилича на спортистка, която вдига щанги няколко дни в седмицата, помисли си Демарко. А ако стегне бедра около кръста ми, със сигурност ще ми счупи няколко ребра. По красота обаче не можеше да се мери с Кристин. Не беше и грозна, но чертите й бяха твърди, далеч от всякаква женственост. Приличаше на онези плувкини от Източна Германия, които чупеха всички рекорди, преди да започнат да им вземат проби от урината. Всъщност изобщо не прилича на Кристин, стигна до окончателното решение той.

Ема го подмина и изчезна зад вратата на фитнес клуба. Спътницата й го огледа така, сякаш искаше да го запомни за евентуална справка, след което последва Ема. Демарко изпусна тежка въздишка, вдигна сака си и тръгна след тях.

Фитнес центърът очевидно обслужваше по-заможните обитатели на окръг Колумбия — лъскав и скъп, предлагащ всички екстри: басейн с олимпийски размери, два покрити и четири открити тенис корта, миниигрище за баскетбол, сауна и помещения за масаж, два корта за софтбол, едно игрище за скуош и просторна гимнастическа зала, претъпкана с последно поколение уреди на фирмата „Прекор“. Имаше и два бара — единият за алкохолици, а другият за любителите на сок от моркови. Под навеса с изглед към игрището за голф с девет дупки имаше малко, но уютно на вид кафене. Там предлагаха омлет от яйчени белтъци с китайски гъби — блюдо, след поглъщането на което човек остава с впечатлението, че се е нахранил с въздух.

Ема пристъпи към рецепцията, където беше посрещната от загорял левент с фигурата на Микеланджеловия Давид. Регистрира се и тръгна по коридора към женските съблекални, после рязко се завъртя и се втренчи в лицето на Демарко.

— Какво правиш тук?

— Помислих си, че можем да изиграем един мач по ракетбол — отвърна той и вдигна сака си.

— Дрън-дрън. Дошъл си да провериш дали ме пазят.

— Така е — призна той. — И никак не съм впечатлен. Къде, по дяволите, е Ролф?

— Аха, значи не си го забелязал — със задоволство констатира Ема.

— Точно така. Къде е?

— Не си го забелязал, защото не е нужно, Джо!

Понечи да добави още нещо, после си спомни за присъствието на двойничката на Кристин, която стоеше на крачка от тях и враждебно наблюдаваше Демарко.

— Запознай се с Карла, Джо… Карла, това е… Всъщност няма значение кой е. Другия път като го видиш, направо го застреляй!

— Слушам, госпожо — отвърна абсолютно сериозно русата амазонка.

— Вече ти обясних, че… — Ема пое въздух, за да се успокои, и добави: — Искам една минута насаме с този глупак, Карла.

— Слушам, госпожо. Ще отида да проверя съблекалните.

Демарко получи възможност да се убеди, че гърбът на тази жена е широк почти колкото неговия.

— Само я погледни! — изпъшка Ема. — Спокойно може да окачи на врата си табела с надпис „Бодигард“! Най-малко петдесет пъти й повторих да не ме нарича „госпожо“, но като типичен агент на Сикрет Сървис тя просто отказва да превключи!

— Е, все пак е по-добре от…

— Не! От нищо не е по-добре! Направих опит да организирам нещата така, както ги виждам. Идеята беше да подмамя Ли Мей да излезе на открито и да се опита да ме нападне. Ролф ми беше напълно достатъчен. Но ти реши да ми лепнеш и Карла, която не се отделя от задника ми. И живее у дома, за бога! Можеш ли изобщо да си представиш каква гостенка е тя?

— Извинявай — смотолеви Демарко. — Исках само да…

— Носиш ли си ракетата?

— Разбира се, нали ти казах…

— Много добре. Отивай да се преобличаш, защото възнамерявам да те смажа набързо!

 

 

Играта с Ема не му носеше удовлетворение. Не само защото се отразяваше зле на самочувствието му — единайсет точки бяха максималното му постижение срещу нея, — но и защото вредеше на здравето му. Ема го разкарваше по цялото игрище, принуждаваше го да се бори за всяка точка, а на всичкото отгоре изпитваше огромно удоволствие да изстрелва топката на сантиметри от главата му. И то когато беше в настроение. Днес обаче беше ядосана, което със сигурност означаваше, че ще бъде размазан.

Оказа се, че унижението му ще бъде публично. Ема беше избрала централния корт, чиято задна стена беше частично остъклена, а зад нея имаше трибуна за публика. С облекчение установи, че пейките бяха пусти, но в момента Ема беше клубен шампион по ракетбол, което означаваше, че публика може да се появи всеки момент.

Позволи си една доста продължителна загрявка. Единствената причина да се появи тук беше желанието му да провери доколко Смит е подобрил личната охрана на Ема — факт, който тя установи на минутата. Но попадна в капан. Запита се дали да не симулира разтежение още след първите няколко удара, но си даде сметка, че номерът няма да мине. Защото Ема със сигурност ще го накара да се изправи пред стената и ще го използва за мишена.

Тя спечели първия сет с 21:7. Тениската и гащетата му подгизнаха от пот. Ема заби топката в задника му с цялата си сила, едва от метър разстояние. След което се извини с твърдението, че е станало случайно, но Демарко отлично знаеше за какво става въпрос.

Резултатът във втория сет беше 6:1, като единствената точка в негова полза стана случайно — просто удари топката с ръба на ракетата и тя попадна в предната стена на два-три сантиметра от пода. Това му позволи да сервира за пръв път от началото на сета. Изправи се в дъното на корта и започна да тупа топката в пода, обмисляйки сервиса си. Но на практика не обмисляше нищо, а просто чакаше сърцето му да възстанови нормалния си ритъм.

Естествено, Ема моментално прозря измамата и рязко се обърна.

— Няма ли най-сетне да… — Изведнъж замълча и раменете й се отпуснаха. Какво беше това? Примирение? Очите й гледаха към трибуната. Той понечи да проследи погледа й, очаквайки да види онази Брунхилда с русата перука и широките рамене.

— Не мърдай, Джо — тихо го предупреди Ема.

Но той не я послуша и се отлепи от задната стена, откъдето не можеше да види трибуната. Не беше Брунхилда, а Ли Мей. В ръцете си държеше пистолет с дълго дуло, насочен в сърцето на Ема. Дългото дуло се оказа заглушител.

— Върни се до стената! — заповяда Ема, без да отделя очи от Ли Мей. Мястото за началния удар не се виждаше от трибуната, а дебелото стъкло би попречило на китайката да заеме позиция, от която да стреля по него.

Но Демарко не помръдна, гледайки с ужас как Ли Мей се усмихва и натиска спусъка.