Майк Лосън
Вторият периметър (62)

61

Демарко търпеливо чакаше пред входа на щатския парламент на Масачузетс на Бийкън стрийт. От него всеки момент щеше да излезе Дени Кокран. Алкохолик като Махоуни, той имаше навика да закусва в отсрещния бар някъде към десет и половина. Задължителния коктейл прикриваше с поръчката на бъркани яйца с бекон и препечени филийки.

Минута по-късно от сградата излезе към шейсетгодишен мъж с измачкан бежов костюм. Не беше чак толкова нисък, колкото изглеждаше, но за зрителната измама допринасяха късите крачета, на които се крепеше стокилограмово тяло с добре очертано шкембе. Червеникавата му коса беше посивяла на скулите, а лицето под нея беше на ирландски скандалджия — сплескан от многобройни юмруци нос, увиснали бузи и предизвикателна брадичка. Сините му очички гледаха злобно.

Демарко го изчака да се спусне по стълбите и подвикна:

— Хей, Дени, почакай за минутка.

Чул името си, Кокран окачи на лицето си приветливата усмивка на професионален политик, която на практика не беше нищо повече от гримаса с оголване на зъбите. Но тя изчезна в момента, в който разбра кой го вика.

— Какво искаш, Демарко? — изръмжа той. — Вече говорих с Пери Уолас, появил се тук по поръчка на Махоуни. Ще ти кажа същото, което казах и на него: целунете ми дебелия ирландски задник! Ще гласувам както си поискам, да ви вземат дяволите!

— Ясно — кимна Демарко, сякаш приемаше изцяло позицията на дебелия. — Чух, че си се държал много лошо с горкия Пери.

— Върви на майната си! Какво ще ми направиш, като си толкова голям пич? Да не би да ми пуснеш някой куршум?

Демарко се разстройваше, когато му говореха по този начин.

— Няма, Дени — поклати глава той. — Просто ще те попитам защо се държиш по този начин, а ти ще ми обясниш. Миналата седмица си гласувал против проекта за безплатна храна в училищата, по дяволите! Отлично знаеш какво изпитва Махоуни към лайнари като теб! Искам да чуя кой те е зарибил, Дени! Веднага и без да ми разтягаш онези локуми, дето си ги предложил на Пери!

— А ако не искам? — изръмжа Кокран и вирна нахалната си брадичка.

— Догодина предстоят избори, Дени — меко му напомни Демарко.

— Да не мислиш, че съм забравил? — сопнато отвърна Кокран.

— Ако не се лъжа, заемаш този пост вече осемнайсет години… Нищо друго не умееш.

— И пак ще спечеля. Ще обясня на избирателите…

— О, Дени! Млъкни, ако обичаш! Много те моля. Познаваш ли Майкъл Фарли?

— Кой Фарли? Онова хлапе от окръжната прокуратура?

— Да, Дени, точно това хлапе. Което прилича на Робърт Редфорд и не е загубило нито едно дело в кариерата си.

— Ако ми седне на стола, ще изгуби маса пари!

— Да, ама той е богат и не разчита на заплата, Дени. Кандидатурата му за мястото ти ще бъде издигната от партията още следващата седмица. За кампанията му са заделени половин милион долара, а на избирателите ще бъде внушено, че е време за промяна.

— Ще го победя! Имам приятели навсякъде!

— Вярно е, Дени. Приятели, които те обичат, защото ги уреждаш на работа, отпускаш им кредити и слушаш оплакванията им. Но повечето от тях четат само спортните страници на вестниците и по тази причина не знаят как гласуваш напоследък. За твое съжаление те гледат телевизия, Дени. А с половин милион могат да се платят адски много телевизионни реклами. От тях приятелите ти ще научат как си изменил на каузата. Те ще съдържат кадри с ослепителната усмивка на Фарли и красивата му съпруга, които ще се редуват с други кадри, Дени. На тях ще се вижда как изпълзяваш от поредната кръчма като най-долен пияница…

— Той няма да се кандидатира! — отсече Кокран, но в гласа му се промъкна колебание.

— Напротив, Дени. Ще се кандидатира, защото Махоуни ще го покани. С обещанието след две години да го вкара в Конгреса, а ако не желае да се мести във Вашингтон, да го направи губернатор.

— А защо той никога не подкрепи мен за губернатор? — втренчи се в него Кокран.

— Престани с глупостите, Дени! — хладно го изгледа Демарко. — За последен път те питам чия въдица си налапал!

Кокран дълго мълча. После решителността бавно напусна упоритото му ирландско лице.

— Ела да похапнем — дрезгаво рече той.

* * *

Бърбънът изчезна на една глътка в гърлото му, чашата тропна върху масата.

— Дай още едно, Томи! — заповяда на бармана той.

— Веднага, Дени.

— Става въпрос за дъщеря ми — въздъхна Кокран и отпи от бирата си. — Преди два месеца блъснала колата на някаква бабичка и избягала…

— Ранена ли е бабичката?

— Леко. Две порезни рани от счупеното стъкло. Сигурен съм, че срещу няколко долара отдавна щеше да е забравила случая. Да, ама на две пресечки от мястото на инцидента някакво ченге спряло дъщеря ми. Свидетел на катастрофата записал номера й и позвънил на 911.

— И свидетел значи — промърмори Демарко.

— Аха. Някакви си петнайсет минути след като ченгето спряло Мери-Ан, а тя още била на задната седалка на патрулката, на мен ми звънна Морган.

Хадли Морган беше лидер на малцинството в щатския сенат.

— Директно ми каза, че ако не им играя по свирката, ченгетата ще й предявят обвинение. Бягство от местопроизшествие, съпротива при арест, употреба на алкохол, с две думи, целият наръчник…

— Била е пияна, така ли?

— О, да. Когато дъщеря ми реши да сгафи, очаквай пълна програма!

— Господи! Но защо не прати Морган по дяволите, Дени? Щяхме да й вземем адвокат, тя щеше да обещае да се подложи на някоя и друга терапия и нещата щяха да се оправят! Има две деца, нали? Това означава, че нямаше да получи ефективна присъда, особено ако бабата не е ранена сериозно.

— Тук не става въпрос за дъщеря ми, а за децата й, моите внучета — отвърна с въздишка Кокран. — Мери-Ан се разведе, а задникът, който й се водеше съпруг, само чака повод да й отнеме децата. Не че ги иска, а просто за да й направи мръсно. На всичкото отгоре живее на майната си, чак в Калифорния. На Мери-Ан не й е за пръв път да я хващат къркана зад волана. Не ме разбирай погрешно, Демарко. Тя е добра майка и се скъсва от работа за никакви пари. Цялото си свободно време отдава на момчетата. Но и тя е човек, Демарко. От време на време има нужда да изпусне парата и излиза с приятелки. Работата е там, че няма късмет. Никога не съм виждал по-голям карък от нея!

Барманът донесе втория бърбън на Кокран.

— След минута ще са готови и яйцата ти, Дени — каза той.

— Зарежи яйцата, Томи, ами ми донеси още една бира.

— Значи такава била работата — заключи Демарко. — Страхуваш се, че ако дъщеря ти отиде на съд, ще й вземат децата.

— Точно така. Морган ме предупреди, че лично ще се погрижи. И без съмнение ще го направи.

— А как, по дяволите, ще я изправят на съд след толкова време?

— Много лесно. Свидетелят ще каже, че съвестта не му дава мира и е решил публично да каже какво е видял. Разбира се, ще пропусне да спомене, че още преди два месеца му е било платено да си трае. А барманът, дето й е наливал онази вечер, ще каже: „О, да, спомням си я много добре, защото адски прилича на сестра ми. Изпи шест дайкирита и когато си тръгна, едва ходеше…“ Ченгето ще свидетелства, че я е гонило шест пресечки с включена сирена заради превишена скорост, за която й е направил акт — интересно как той е потънал в системата за цели месеци, — но в онзи момент не е знаел, че жената зад волана е предизвикала катастрофа. А за десерт ще извадят досието й…

— Но как всичко това е стигнало толкова бързо до Морган? — попита Демарко.

— Нали ти казах, че Мери-Ан е голям карък? — горчиво се изсмя Кокран. — Ченгето, което я арестувало, се оказа зет на Морган!