Майк Лосън
Вторият периметър (6)

5

Кантората на „Кармоди и сие“ се намираше в Бремертън, на партерния етаж на ъглова сграда между улиците „Пасифик“ и „Бъруел“, в която се помещаваха още три малки фирми: независима застрахователна агенция, данъчен консултант и фризьорски салон без клиенти. Ема почука на вратата и веднага я отвори, без да чака покана. Двамата мъже пред масичката за карти с бутилки бира в ръце изненадано я погледнаха.

И двамата бяха прехвърлили петдесет, и двамата носеха джинси и ризи с къси ръкави. Доста небрежно облекло за консултанти, помисли си Демарко. Единият беше висок, с прошарена коса, която имаше нужда от подстригване, рунтави мустаци, кокалести крайници и малко шкембе. Другият беше нисък, почти плешив, с голямо шкембе. На дясната му ръка беше татуирана котва.

Вероятно заради татуировката Демарко си помисли, че ако тези типове се бяха родили двеста години по-рано, със сигурност щяха да са пирати.

— Какво обичате? — попита високият.

— Правим едно проучване за Конгреса — отвърна Ема. — Опитахме се да си уредим среща по телефона, но никой не отвърна на обаждането ни. — Очите й пробягаха по картите, пръснати на масичката. — Сега разбирам, че сте доста заети.

Високият погледна ниския, който нахално огледа Ема, после се обърна към открехнатата врата към съседното помещение и изрева:

— Хей, шефе!

Мъжът, който се изправи на прага, беше едър хубавец, някъде към метър и деветдесет, с широки рамене и тегло поне сто и двайсет кила. Беше облечен със сиви панталони и синьо поло, ръкавите на които пращяха от внушителните му бицепси. Явно поддържаше формата си. Тъмната му коса беше късо подстригана, на брадичката му имаше малък белег. Изглеждаше твърд и самоуверен, но по-скоро като полицай или офицер, отколкото като специалист, на когото е възложена оценката на военноморска образователна програма.

— Това трябва да е жената, която се обади сутринта — промърмори плешивият.

Едрият мълчаливо огледа посетителите, после на лицето му се появи усмивка. Една хубава и широка усмивка.

— Аз съм Фил Кармоди — представи се той и стисна ръцете им. — На мен се пада честта да управлявам тази малка зоологическа градина. Това е Бил Нортън — посочи плешивия той. — А това е Нед Мълърин.

Мълърин кимна като механизирана играчка, а Нортън облещи очи.

Шефът не ги покани в кабинета си, което беше странно. Вместо това накара Нортън да донесе два стола оттам, а на Мълърин заповяда да разчисти бутилките и картите от игралната масичка. Демарко отбеляза начина, по който разговаряше с подчинените си — без „моля“ и „благодаря“. Просто издаваше заповеди и очакваше незабавното им изпълнение. Остана с впечатлението, че ако беше заповядал на двамата да изядат картите, те моментално щяха да ги сдъвчат.

— Ако се чудите какво става, ще ви кажа — рече Кармоди, докато Мълърин разчистваше масата. — Таксуваме държавата само за часовете, в които работим, а заниманието на тези двамата не се заплаща.

— Да, бе! — тръсна глава Ема, без да крие недоверието си. Демарко очакваше протест от страна на шефа, но такъв не последва. Кармоди само сви рамене, очевидно безразличен за мнението й относно начина, по който си изкарваше парите.

Изчака допълнителните столове и влезе в ролята на домакин.

— Нещо за пиене? Кока-кола, минерална вода, кафе?

— Не — отвърна Ема.

— Добре — кимна Кармоди. — Ще ми покажете ли някакъв документ?

Демарко му подаде служебната си карта от Конгреса. Ема закова поглед в лицето му, после въздъхна и извади от чантичката си абонаментна карта от библиотеката. Не му я подаде, а само му я показа и я скри обратно. Очевидно се заяждаше и Демарко зачака реакцията. Кармоди обаче развеселено се усмихна. За разлика от повечето хора той изобщо не изглеждаше притеснен от нейното присъствие, а дори напротив — беше му забавно.

— И тъй, какво мога да направя за вас? — попита той.

Ема отговори още преди Демарко да отвори уста. Когато бяха заедно, тя неизменно поемаше нещата в свои ръце.

— Един от членовете на Конгреса е получил оплакване от избирателите си във връзка с прекомерно високата цена на услугата, която изпълнявате за флота — отсече тя.

— И вие долетяхте чак дотук заради подобно оплакване? — попита Кармоди. На лицето му се изписа нещо средно между учудване и насмешка.

Ема игнорира въпроса.

— Искаме да разберем в какво точно се състои вашата работа, какви са тарифите ви, колко ще продължи изпълнението на договора.

— Това е онзи гадняр Уитфийлд! — изсъска Мълърин.

— Какво каза? — остро попита Кармоди.

— Оня тип, с когото едно време бяхме колеги. Все ме подпитва колко получавам. Бас държа, че е той! Опитах се да му обясня…

— Достатъчно! — сряза го с леден глас Кармоди.

От тона му личи, че след като си тръгнем, ще си поприказва сериозно с мистър Мълърин, помисли си Демарко. Междувременно шефът се извърна към тях и добави:

— Както вероятно вече знаете, ние правим преглед на една текуща програма за обучение със задачата да я съкратим и рационализираме. В момента въпросната програма е много скъпа и аз, впрочем ние имаме определени идеи за нейното подобряваме. Донеси папката, Нортън!

Дългият скочи и се втурна към кабинета. След миг се върна с дебела папка в ръце. През следващите петнайсет минути Кармоди направи задълбочен анализ на действащата програма за обучение: колко струва, какви въпроси разглежда, численост на групите, учебни часове. Демарко разбра малко от това, което чу, но съдейки по въпросите на партньорката си, Ема явно беше повече в час. Но това, което разбра, беше достатъчно — за разлика от Дейв Уитфийлд, човекът насреща разполагаше с цялата информация за реорганизацията, която му беше възложена, и очевидно знаеше какво говори.

— Чухме, че вашите хора тук печелят доста повече от заплатата, която са получавали в корабостроителницата — рече той и кимна по посока на Мълърин и Нортън.

— И какво от това? — сви рамене Кармоди, после, изпреварвайки следващия му въпрос, добави: — Вижте, аз участвах в конкурс за тази работа. Флотът прие офертата ми, а на хората си плащам както намеря за добре. Изобщо не ме интересува, че някой бюрократ в корабостроителницата им завижда на парите.

— С кого сключихте договор? — попита Ема.

Кармоди се поколеба само секунда.

— С Ге Ка Ве Се — отвърна той.

— С кого? — погледна го неразбиращо Демарко.

— Това е Главното командване на военноморските системи със седалище във Вашингтон — сухо поясни Ема.

— Точно така — кимна Кармоди. — Спокойно можехте да си спестите летенето дотук, защото някой от Ге Ка Ве Се можеше да ви даде същата информация, която току-що чухте от мен.

Трябваше да чуя това, преди да излетя за Бремертън, унило поклати глава Демарко.

— Но с кого точно от Ге Ка Ве Се? — попита Ема. — Кой подписа договора?

— Не зная — отвърна Кармоди. — Предполагам, някой, който отговаря за тези неща.

Каза го небрежно, но погледът на Демарко попадна на ръцете му, които леко потрепнаха, стиснали чашата. Мускулите му заиграха като живи. Не ми се ще да ми е противник на канадска борба, помисли си Демарко.

Ема замислено замълча. Изпреварвайки следващия й въпрос, Кармоди се изправи и рече:

— Много ми беше приятно да си поговоря с вас, но за съжаление имам насрочена среща. Всичко, което мога да ви кажа, е, че нашата реорганизация е необходима за флота, тарифите ни са нормални, а моята оферта беше сред най-ниските. Ако имате други въпроси, ще трябва да ги отнесете към хората във Вашингтон, които ми възложиха този договор.

Насочиха се обратно към взетата под наем кола.

— Какво ще кажеш? — попита Ема.

— Не знам — въздъхна Демарко. — Онези двамата, Нортън и Мълърин, не са някакви титани на мисълта, но проектът като че ли е напълно законен. А тоя Кармоди, изглежда, е умен тип.

— Такъв е — кимна Ема. Помълча малко и добави: — Напомня ми за едни наемници, които познавах преди време.