Майк Лосън
Вторият периметър (57)

56

Демарко спря на паркинга и хукна към бензиностанцията на „Шел“. Мъжът зад щанда беше негър с габаритите на промишлен хладилник: двуметров гигант, тежък не по-малко от сто и петдесет кила.

— Тук ли е жената? — задъхано извика Демарко.

— А, ти трябва да си онзи пич, дето щял да ме пречука като куче! — ухили се грамадата.

— Забрави! — тръсна глава Демарко. — Тук ли е?

— Аха — кимна оня. — Лежи на пода в тоалетната. Никаква я няма.

— Къде? — огледа се нетърпеливо Демарко.

— Ела, ще те заведа — отвърна хладилникът. На лицето му все още грееше усмивка. Явно заплахите на Демарко го бяха развеселили.

Спряха пред вратата на тоалетната и гигантът отключи. Ема лежеше на пода, покрита с одеяло. Ръцете, раменете и шията й бяха изцапани с кръв. Една дълбока рана над китката, други две на дясната длан, механично отчете Демарко, докато проверяваше пулса й. Кръвта по нея му се стори твърде много за подобни рани. Пулс имаше, но той не можеше да прецени дали е силен или слаб. Без да обръща внимание на чернокожия зад гърба си, той дръпна одеялото и огледа голото й тяло, търсейки други наранявания. Не откри, но видя многобройните следи от игли по ръцете й. Бяха я надупчили като наркоманка.

Вдигна я на ръце. Управителят на бензиностанцията задържа вратата и му помогна да я положат на задната седалка на колата му.

— Опа! — подсвирна той, спрял очи на пушката. — Това пък за какво ти е?

— Вместо онези петстотин долара — обърна се да го погледне Демарко. — В момента не разполагам с такава сума, но държа на думата си. Искам първо да я закарам в болницата!

Чернокожият гигант огледа пушката, после очите му се спряха върху лицето на Демарко.

— Забрави за парите — промърмори той. — Едно време и аз се друсах… Имало е моменти, в които страшно много бих искал да ме прибере някой като теб…

— Не, не! — вдигна ръка Демарко. — Ще си получиш парите. А тази жена не е наркоманка, просто… Просто й се случи нещо лошо. Но парите ще ти донеса!

— Добре, брато — кимна гигантът. — Ще повярвам, като ги видя.

Демарко спря загрижен поглед върху неподвижната Ема. Опасяваше се, че е изпаднала в кома. Трябваше й медицинска помощ, и то веднага! Джиесемът му звънна в момента, в който се канеше да попита чернокожия мъж къде е най-близката болница.

— Ало.

— Бил Смит — рече един глас в слушалката. — Търсил си ме.

— Къде изчезна бе, кретен?! — ревна извън себе си Демарко.

— Бях зает. Трябваше да…

— Намерих Ема — прекъсна го Демарко.

— Какво?!

— Има нужда от лекар. Кажи ми къде да я заведа.

— Трябва й спешна помощ, така ли?

— Точно така, да те вземат дяволите!

— Добре, добре, успокой се. Къде се намираш?

Демарко му каза.

— Задръж така — заповяда Смит. В мембраната прозвучаха приглушени гласове, после агентът отново се обади: — Така… Ще я закараш в „Съри Мемориал“. Тя е на самата магистрала „Крал Джордж“, на пресечката с 96-о авеню. Само на пет минути от бензиностанцията, на която се намираш. Ще им се обадим, за да не те занимават с глупости от сорта на здравни осигуровки и разни тъпи формуляри. Ще се видим там.

* * *

— Изпратих кръвна проба в токсикологията — рече докторът. — Дишането и пулсът й са малко извън нормите, но не виждам нищо опасно. Не е в кома, а просто спи.

Беше слаб, около трийсетгодишен, с бяла риза и ярка вратовръзка, изрисувана с героите на Дисни. На краката му имаше маратонки. Прилича на Кевин Костнър, помисли си Демарко, за пореден път озадачен от необяснимата страст на някои лекари към абсурдните вратовръзки.

— Можем ли да я събудим? — попита Смит.

— Само ако е спешно — отвърна докторът. — Мисля, че няма да й навреди, макар че изобщо не се събуди, докато я преглеждахме и й вземахме кръв. Най-добре е да я оставим да се наспи…

— Трябва да говорим с нея — настоя Смит. — Важно е.

Докторът кимна и тръгна по коридора. Смит, Демарко и един униформен представител на канадската полиция мълчаливо го последваха. Смит се наведе над леглото и нежно докосна ръката на пациентката.

— Ема — прошепна той. — Ема, събуди се!

Никаква реакция.

Смит лекичко я разтърси.

— Недей! — обади се тя.

— Трябва да поговорим, Ема — настоя агентът.

— Спи ми се.

— Знам, Ема. Но трябва. Събуди се, моля те! Къде са онези, които те отвлякоха?

— Мъртви са.

— Включително Ли Мей?

— Нея я няма.

— Какво означава това? — учуди се Смит и хвърли недоумяващ поглед към Демарко. — Мъртва или изчезнала?

— Откъде да знам — сви рамене Демарко.

— Мъртва ли е Ли Мей, Ема? — извика Смит и отново разтърси раменете й. Тя не реагира. — Събуди се, Ема! Мъртва ли е Ли Мей?

— Остави я на мира — намеси се Демарко. — Утре сутринта ще опитаме пак.

— Не можете ли да й дадете нещо, което да я събуди? — извърна се към доктора Смит.

— Я върви по дяволите! — ядоса се Демарко. — Не виждаш ли, че са я надупчили като решето? Един господ знае с какви гадости са я тъпкали!

— Приятелят ви е прав — рече докторът. — Не мога да й инжектирам нищо, преди да получа резултатите от токсикологията. Точка по въпроса!

За човек с вратовръзка от Дисниленд звучи адски сериозно, помисли си Демарко.

— Колко време ще отнемат токсикологичните изследвания? — попита Смит.

— Четири часа, ако ги поискаме спешно.

— Ще ги поискаме спешно. Става въпрос за националната сигурност.

— За чия по-точно? — погледна го с лека усмивка докторът.

— Проклети канадци! — промърмори под нос Смит и му подаде една визитка. — Моля да ми звъннете в момента, в който получите изследванията или тя се събуди.

— Добре — съгласи се докторът.

— Да вървим да похапнем някъде, Демарко — сбърчи вежди агентът. — И да ми разкажеш какви, по дяволите, си ги свършил!

— Чакай малко — спря го Демарко, измъкна джиесема си и набра номера на Дебелия Нийл. — Открих Ема — съобщи му той. — Добре е, възстановява се в болница.

— Слава богу — въздъхна с облекчение шишкото. — Значи беше на адреса, който ти дадох, а?

— Не, приятелю — мрачно отвърна Демарко. — На твоя адрес се оказа една дърта китайка, на която изкарах ума. Но това вече е без значение. Прибрах Ема от една бензиностанция на „Шел“, която се намира на магистралата „Крал Джордж“ в близост до Съри. До нея се е добрала пеша, което означава, че можеш да провериш имотите под наем в околността. Търси онези, които са в непосредствена близост до бензиностанцията.

— Ема не може ли да обясни къде е била?

— Не, защото е дрогирана.

— Добре, ще направя каквото мога. Какъв е кодът на областта?

— Откъде да знам, по дяволите!

— С кого говориш? — полюбопитства Смит.

— С човек, който ми помага — навъсено отвърна Демарко.

— Абе ти си бил голям язовец! — изгледа го учудено онзи.

 

 

В близост до болницата не откриха палачинкова къща и по тази причина бяха принудени да се задоволят със закусвалня на „Денис“. Писна ми от проклетите вериги за бързо хранене, мрачно си помисли Демарко. После, докато Смит лапаше пържени яйца и някакво парче от крава, рекламирано като стек, започна да разказва преживелиците си.

— Значи насочи пушка към бедната женица, а? — ухили се Смит.

— Аха. Извади голям късмет, че не я гръмнах. Бях се побъркал…

— А защо не ми се обади?

— Обадих ти се, но се включи шибаната гласова поща!

— О, вярно. Но можеше да звъннеш на…

Звънна телефонът на Демарко.

— В близост до бензиностанцията има два адреса, които отговарят на профила — съобщи Нийл.

— Не знам дали профилът е верен, но все пак ми ги дай — промърмори Демарко и направи знак на Смит да му подаде химикалката си. Записа адресите на салфетката, прекъсна връзката и каза: — Накарай местните да ги проверят, веднага! Има вероятност на единия от тях да са държали Ема…

— Защо мислиш така?

Демарко не отговори и захапа пържената филийка. Всичко в тези закусвални става за ядене, стига да го полееш с достатъчно кленов сироп.

Десет минути по-късно Смит успя да убеди канадците да изпратят на посочените адреси два отряда от специалните си части. След още трийсет, когато вече привършваха с храненето, телефонът му иззвъня.

— Открили са мястото — съобщи на Демарко той. — Вътре е имало двама китайци, мъртви. Единият е бил убит с парче стъкло в сънната артерия, а другият — гръмнат в главата. Намерили са и няколко видеокасети. При беглия преглед на една от тях установили, че са записвали разпитите на Ема. Налага се да отскоча дотам и да ги взема. Един господ знае какво има на тях.

— Нещо за Ли Мей?

— Няма следа от нея. Казах на канадците да приберат касетите и да зарежат труповете. И да направят засада, в случай че Ли Мей се върне…