Майк Лосън
Вторият периметър (50)

49

Демарко влезе в мотелската стая на Нийл. Едната й част беше чиста като операционна, защото там беше разположено оборудването му. Но в другата цареше пълна бъркотия. Всички хоризонтални повърхности бяха отрупани с кутии от храна за вкъщи, надписите върху които издаваха гастрономическите предпочитания на обитателя й: „Домино“, „Уендис“, „Томи Рома“, Кей Еф Си. Веднага правеше впечатление, че Нийл набляга на американските вериги за бързо хранене и не държи да разширява културните си хоризонти. Всички кутии бяха празни — очевидно защото човекът не можеше да поръча повече, отколкото е в състояние да изконсумира, но въпреки това стаята вонеше като контейнер за смет.

Нийл се обърна да му хвърли един ядосан поглед и продължи да разговаря по телефона.

— И ти ми липсваш, скъпа — дочу последните му думи Демарко. — С нетърпение очаквам да бъдем заедно.

Миналата година Дебелия Нийл се ожени. Иначе казано, за разлика от Демарко този високомерен и егоистичен мърляч се радваше на съпруга и нормални човешки отношения. На всичкото отгоре съпругата му беше истинско чудо. Достатъчно привлекателна, без да е холивудска красавица, и най-важното — изключително умна жена. Това качество беше задължително за човек като Нийл, който би изял жива всяка тъпачка край себе си. Но още по-важно беше, че тази съпруга демонстрираше съпричастност, загриженост и обич — онези качества, които всеки мъж иска да види у жената, която ще му роди деца и ще го гледа на старини.

— Едва ли ще се забавя много тук — добави Дебелия Нийл.

— Какво? — втренчи се в него Демарко.

Палецът на Нийл се стрелна към открехнатата врата на съседното помещение. Наел е още една стая, да го вземат дяволите, направи гримаса Демарко и тръгна натам. Ако тази работа се проточи, със сигурност ще фалирам. Явно Дебелия не може да спи в това сметище тук. Бутна вратата и видя Боби.

Боби Прентис беше протеже на Нийл и най-вероятен наследник на електронното му царство. Беше чернокож младеж с растафариански плитчици, които висяха на кльощавите му рамене. Изглеждаше на шестнайсет, но всъщност беше на двайсет и шест. Бе напуснал Масачузетския технологичен институт, преди да се дипломира, защото научният съвет на университета отхвърлил молбата му да се обучава по индивидуална програма. Нийл твърдеше, че никога не е виждал по-добър хакер, а подобна оценка от неговата уста наистина означаваше много.

— Здрасти, Боби — поздрави го Демарко. — Как си?

— Супер — отговори младежът, без да откъсва очи от екрана пред себе си. Не беше от приказливите.

— Кога пристигна?

— Снощи.

— Радвам се да те видя.

— Аха.

— Нийл спомена пред жена си, че сте открили нещо — не се отказваше Демарко. — Знаеш ли за какво става въпрос?

— Аха.

Исусе!

— Ще ми кажеш ли?

— Аха.

Боби престана да чука по клавиатурата, вдигна някаква картичка от масата и му я подаде. Върху нея имаше адрес в Делта, едно от предградията на Ванкувър, а отдолу бяха изписани имената Лили и Тиан Мой.

— Какво е това, Боби?

— А? — разсеяно се обади младежът, успял отново да потъне в киберпространството.

— Боби…

— Остави момчето на мира, Демарко — надникна от вратата Дебелия Нийл. — Ела да ти разкажа какво открихме.

 

 

— Вероятно не си забравил хипотезата, според която Ли Мей е наела някое усамотено жилище извън Ванкувър в рамките на последните две седмици — започна Нийл. — Направих си труда да събера всички обяви на агенциите за недвижими имоти във Ванкувър и околностите му в указания период от време, които отговарят на нашите критерии. Еднофамилни жилища с големи парцели, достатъчно отдалечени от съседите. За съжаление човек може да научи от една обява само толкова. Следващата ми стъпка беше да открия кой е наел тези жилища. В някои случаи беше достатъчно да влезем в обикновените бази данни: включени телефони, електричество и други такива. Търсехме наематели с азиатски фамилии. Проблемът е там, че не навсякъде включват и поддръжка на жилището. Но нали ме знаеш колко съм умен…

Дебелия замълча, защото късите му пръсти с изрязани нокти се бореха с опаковката на дъвка „Базука“. Когато най-сетне успя да я отвори, той вдигна картинката пред лицето си и започна да я изучава с видим интерес. Демарко с мъка потисна желанието си да залепи дъвката на носа му.

— Та ето какво направих — продължи най-сетне приятелят му. — Снех телефоните на тези обяви и ги вкарах в компютъра, който започна да ги набира автоматично и да им оставя предварително записано съобщение. Съдържанието му беше кратко: наскоро двама или трима азиатци са наели подобно жилище, сред тях е висока и красива жена, около четирийсетгодишна. Ако имате подобни наематели, веднага се обадете на този номер, защото наемателите може би са опасни престъпници. За целта добавих и парична награда.

— Парична награда ли? — подскочи Демарко. — Как, по дяволите, очакваш да…

— Ударихме джакпота преди малко повече от час — невъзмутимо добави Нийл и направи огромен розов балон.

— За бога, Нийл! Защо не ми се обади веднага?

— Спокойно. Исках да видя дали няма да се доберем и до още нещо, преди да хукнеш да гониш вятъра.

— Какво нещо?

— Снимки от шофьорски книжки. Разполагаме с имената на наемателите. Ако са истински, те трябва да имат и шофьорски книжки. В момента Боби дърпа снимките на всички книжки от компютъра на Канадската пътна полиция. Ако никоя от тях не прилича на хубавицата Ли Мей или на грозните й партньори, значи не са нашите хора.

— Колко време ще отнеме?

— Не знам, но ако пречиш на Боби, със сигурност ще бъде по-дълго.

Две минути по-късно Боби се появи в кочината му.

— Тези нямат книжки — обяви той. — Или ако имат, не са редовни.

— Значи може да са нашите хора — поклати глава Демарко.

— Не е задължително — отбеляза Нийл. — Може би са просто нелегални имигранти, взели жилище под наем.

— Дай да се свържем с проклетия хазаин!

Насреща вдигнаха след шест позвънявания.

— Ало? — обади се женски глас.

— Добър ден, госпожо — рече Демарко. — Аз съм главен инспектор Робърт Мортън от Кралската полиция. Обаждам се във връзка с вашите наематели.

— Това означава ли, че ще получим наградата?

— Твърде възможно е, госпожо. Но за целта ще ни трябва още малко информация.

— Добре де.

— Можете ли да опишете жената?

— Ами да. Азиатка, или ориенталка, ако предпочитате.

— Интересува ме дали е китайка, японка, а може би корейка…

— Не знам. Изобщо не ги различавам.

— Исусе! — възкликна Демарко.

— Моля? Не ви чух…

— Няма значение, госпожо. Кажете, моля, висока ли беше жената, която нае жилището ви?

— Ами да…

— Вие колко сте висока, госпожо?

— Метър и петдесет и пет.

— А тя е по-висока от вас, така ли?

— Да, доста.

— За тая всеки над метър и шейсет ще бъде висок! — мрачно поклати глава Нийл.

— Красива ли е, госпожо? Жената, която търсим, е много красива.

— Ами… Предполагам, че е красива.

— Господи!

— Извинете, но пак не ви чух — рече жената.

— Кажете нещо за съпруга й, моля.

— Ами… И той е азиатец.

— Знаем това, госпожо. Опишете го, ако обичате. Висок ли е?

— Да. Горе-долу колкото мъжа ми.

— Колко е висок мъжът ви?

— Джак ли?

— Да, госпожо. Джак.

— О, той е метър и седемдесет и тежи около сто кила. Крайно време е да поотслабне.

— А наемателят тежи горе-долу колкото него, така ли? — попита Демарко.

— Ами да. Може би по-малко.

Дали описанието е точно, запита се Демарко. То отговаряше на ръста на Лок Джонгюй — единия от мъжете, идентифициран от фармацевта. Но той беше слаб, дори кльощав. Докато братовчед му беше далеч по-висок, със сигурност над метър и деветдесет…

— Ходили ли сте в къщата, след като сключихте договор с тези наематели? — попита на глас той.

— Не. Тя се намира на около трийсет километра оттук. Мъжът ми може и да е ходил, но аз не съм, защото не карам кола.

— Добре, ясно. А сега ме слушайте внимателно, госпожо. Не бива да ходите в къщата, нито вие, нито съпругът ви. Чакайте да ви се обадим. Не сме сигурни, че вашите наематели са хората, които търсим, но за всеки случай стойте настрана от имота си.

— Кога ще получим наградата?

— Когато бъдем сигурни, че са нашите хора, госпожо — отвърна Демарко и прекъсна разговора.

— Прекрасна жена, на всичкото отгоре и умна — отбеляза Нийл.

Демарко не му обърна внимание и набра мобилния телефон на Смит. Включи се гласовата поща и той му остави съобщение. След това набра Мортън, но мъжът, който вдигна, обясни, че Мортън спешно е взел отпуск.

— Спешен отпуск? Какво се е случило?

— Въпросът е свързан със семейството му, сър. Не мога да го коментирам.

— Дайте ми мобилния му телефон — рече Демарко. — Или домашния.

— Съжалявам, сър. Нямаме право да съобщаваме подобна информация по телефона.

Демарко беше на път да се развика, но успя да се овладее и помоли да предадат на Мортън да се свърже незабавно с него, в случай че се обади.

— Боби може да ти издири телефоните на Мортън — предложи Нийл.

Демарко се замисли. Би могъл да потърси съдействието на ФБР, като звънне на Глен Харис, но това означаваше поне десет заседания на специално сформирана за целта комисия. Но беше ядосан на Харис, който беше изстрелял Даян обратно в Сиатъл, възлагайки й някаква канцеларска работа, докато самият той останал тук, за да разплете нещата около престрелката в китайския квартал. Така Демарко се оказа лишен от възможността да види младата жена. Даян все още беше дълбоко разстроена от убийството на Дарън Тайър, а в момента сигурно се опасяваше, че Харис е решил да провали кариерата й. Да, тоя тип наистина се оказа гадно копеле!

— Добре, нека ми намери телефоните — поръча той на Нийл. — А в същото време аз ще отскоча до адреса и ще проверя дали Ема не е там.

— Сам? — вдигна вежди Дебелия.

— Да.

— Имаш ли оръжие, Демарко?

— Не.

— Колко души е убила тази жена до момента?

— Шест.

— Шест — повтори Нийл. — Да не говорим, че тя е в компанията на двама престъпници, които със сигурност са въоръжени. Мисля, че е по-добре да изчакаш…

— Звънни ми, когато Боби намери номера на Мортън — прекъсна го Демарко.