Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джо Демарко (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Second Perimeter (The Payback), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 10гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2014)
Допълнителна корекция
Кремена Бойнова(2018)

Издание:

Автор: Майкъл Лосън

Заглавие: Вторият периметър

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД, В. Търново

Редактор: Здравка Славянова

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-141-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6010

История

  1. —Добавяне

47

Ема плачеше за Суки.

Събота сутрин, тя е само на девет. Седи на верандата на баба си и играе на „палавото топче“. Всъщност тренира. В понеделник, през голямото междучасие, отново ще излезе срещу Джуди Паркър и този път трябва да я победи. В малката й шепа вече се побираха цели осем плочки. Понякога и девет, но десет не бяха по силите й. За разлика от Джуди Паркър, която имаше по-големи ръце, направо огромни и тлъсти. Ема беше твърдо решена да тренира, докато започне да хваща по десет. Дори беше готова да разтяга пръстите си.

Докато тя тренираше, Суки си играеше край нея. Подгони някаква пеперуда, размахвайки лапи. После, отегчена от играта, легна на масата и опря муцунка в купчината карти.

— Трябва да тренирам, Суки! — нежно я отмести Ема.

Няколко минути по-късно забрави за котенцето, съсредоточена в упражненията. А когато го потърси с поглед, то не се виждаше наоколо. Ема стана, изправи се на стълбите на верандата, яркосините й очи опипаха двора. Миг по-късно го видя: приклекнало на уличното платно, котето дебнеше някаква птичка.

— Ела тук, Суки! — извика тя, но животинчето не й обърна внимание и продължи да пълзи към птичката. Ема скочи на тревата и хукна към улицата. — Не, Суки!

Размаха ръце и птичката отлетя. Но когато посегна да вземе котето, то й се изплъзна и хукна след птичката, пресичайки улицата в обратна посока, към къщата на баба й.

Ема видя приближаващата се кола и отчаяно изкрещя, но вече беше късно. Предното дясно колело строши гръбнака на животинчето. Изпаднала в истерия, Ема се втурна към него. Жената зад кормилото на колата спря, излезе навън и я прегърна, опитвайки се да я успокои. Но тя започна да рита и да се гърчи, неспособна да откъсне очи от котето, от носа на което изтичаше някаква странна течност.

— Престани да плачеш и отговори на въпроса! — заповяда някакъв глас. Не беше гласът на баба й, тя никога не й крещеше по този начин.

— Тя уби Суки! — изхлипа Ема.

— Какво? — рязко попита неприятният глас.

— Тя уби Суки! Онази жена с червените обувки!

— Каква доза си й инжектирал, да те вземат дяволите? — попита на китайски Ли Мей, обръщайки се към Лок.

— Точно като предишната — намръщено отвърна китаецът, който трудно понасяше тази арогантна жена. — Предупредих те, че дрогата се натрупва в организма. Ако не спреш поне за два дни, просто ще й изпържиш мозъка!

— Престани да плачеш! — извърна се към Ема китайката, без да му обръща внимание. — Веднага спри и ми разкажи какво знаеш за У Синг. Млъквай, ти казвам! Кажи какво ти предаде той, преди да умре!

— Кой е У Синг? — недоумяващо прошепна Ема.

Въпросният мъж беше служител в китайското министерство на финансите, който в продължение на няколко години беше предавал на американците сведения за военния бюджет. Разглеждайки отделните пера на този бюджет, ВРУ беше в състояние да направи изводи за стратегията и приоритетите на китайската армия. За съжаление контраразузнаването засече Синг и той беше принуден да избяга. Успя да се добере до Тайван, където Ема вече беше уредила последния етап от пътуването му към свободата. Но там, буквално пред очите й, беше прегазен от кола на китайското контраразузнаване. Ема все още го виждаше проснат на мокрия асфалт, със счупен гръбначен стълб и молба в очите.

— Караш прекалено бързо! — извика тя. Гласът й беше тъничък, съвсем като на дете.

Ли Мей вдигна ръка да я зашлеви, но успя да се въздържи. Взря се в пленницата, която наистина изглеждаше много зле: с прилепнала към челото сплъстена коса и изпито лице — следствие от продължителното безсъние и значителната загуба на тегло. Една рухнала жертва, която не става за нищо.

— Е, добре — въздъхна Ли Мей, обърна се към Лок и добави на китайски: — Дотук сме. Но все още не й позволявай да спи. Ако се наложи, инжектирай й само малка доза амфетамини, за да я държиш будна. Искам да й кажа още нещо, но за целта трябва да е бодра. Разбра ли ме?

Лок забави отговора си и тя остро повтори:

— Разбра ли ме?

— Да — отвърна най-сетне онзи и на устните му се появи вълча усмивка. Ли Мей знаеше, че е садист, а вероятно и психопат. Дали вече не е време да го убия? — запита се тя.