Майк Лосън
Вторият периметър (46)

45

В продължение на почти цял час Ема говореше за човек на име Дзин Джан. Тя харесваше Дзин — инженер по образование и бивш служител на Китайската космическа агенция. Беше женен, с едно дете и отглеждаше гълъби. Ема разказваше на Ли Мей как Дзин й беше изпращал информация с помощта на гълъбите.

Ли Мей. Все още се учудваше колко малко се е променила външността й след последния им сблъсък на Хавайските острови. Беше все така хубава, може би по-хубава оттогава. Но чертите на лицето й бяха някак втвърдени, а в очите й проблясваше хладна враждебност. Преди двайсет години тези неща ги нямаше. Възторжената китайска кукличка си беше отишла. Много й се искаше да я разпита за тези двайсет години след Хаваите, но мъглата отново се спусна в съзнанието й.

Изпитваше огромна умора. Вече не помнеше кога за последен път беше спала. Очите я боляха от силната светлина. В един момент помоли едрия мъж да изгаси лампата, но той само поклати глава. Не се страхуваше от едрия мъж на име Бао. Но дребният… Как му беше името? Не можа да си го спомни, но дребният със сигурност я караше да изпитва ужас. Почеса ръката си и механично сведе поглед към мястото, което я сърбеше. Какви са тези белези, за бога? Другата й ръка беше в същото състояние. Трябваше й лекар. Освен това вонеше. Не беше се къпала от деня на отвличането. Вдигна ръка да помирише мишницата си, но после осъзна, че Ли Мей я наблюдава. Представи си как изглежда, на лицето й се появи смутена усмивка.

— Прекрати това и се концентрирай! — заповяда Ли Мей. — Свали си ръката и слушай внимателно: Дзин каза ли ти нещо за ракетата, която се взриви през деветдесет и шеста в Сичан?

— Какво? — погледна я с недоумение Ема.

— Концентрирай се! — извика Ли Мей. — Космическият център в Сичан, провинция Сечуан, деветдесет и шеста! Петдесет и шест души бяха убити. Дзин ли стоеше зад диверсията?

— О, не — поклати глава Ема. — Имаше нещо… Нещо сбъркано в горивната смес. Не разбрах точно какво, но предадох думите му на нашите технически експерти. Според тях…

Изгуби представа за времето. Говореше и говореше, без да спира нито за миг. Истинска бъбрива сврака, както казваше майка й. Дали мама е още жива? — запита се тя. Не помнеше.

— Може ли чаша вода?

— Не! — отсече Ли Мей, после се замисли и кимна. — Всъщност, да. Засега приключихме.

— О, не си отивай! — примоли се Ема. Никога не беше проявявала особена словоохотливост, но сега, по неизвестни причини, настояваше да продължи разговора с Ли Мей. Не искаше да я пусне, защото се страхуваше, че ще полудее. Говореше си сама, явяваха й се отдавна мъртви хора, с които също се впускаше в диалог. Истинска бъбрива сврака.

— Когато се върна, ще си говорим за подводници — обяви Ли Мей. — Ясно ли ти е?

— О, качвала съм се на подводници — кимна Ема.

— Не за вашите, а за нашите подводници — уточни Ли Мей. — Искам да разбера кой от вашите хора работи върху китайските подводници.

— О, знам един…

— След половин час — прекъсна я Ли Мей.

— Чакай, не си отивай!