Майк Лосън
Вторият периметър (44)

43

Смит обясни, че е поискал официалното становище на китайското правителство въпреки убеждението на специалните служби, че тази държава не е замесена в отвличането на Ема. В момента седеше в едно бистро на Гранвил стрийт, само на няколко пресечки от китайското посолство, където имаше среща с шефа на китайското разузнаване във Ванкувър. Казваше се Чан.

Смит никога не се беше срещал с него, но знаеше как изглежда от снимките на контраразузнаването. От мястото си до прозореца той зърна фигурата на Чан, който крачеше по отсрещния тротоар. Беше едър, с оплешивяла глава и приветливо изражение на лицето, облечен в добре скроен бежов костюм и маратонки на краката. Чан пресече платното и се насочи към входа на бистрото, после изведнъж промени посоката на движение и хлътна в съседния магазин. На витрината му имаше кльощави манекени, облечени с черно-червено бельо — модели, които можеха да си позволят само двайсетгодишни манекенки. Рекламният надпис над магазина гласеше „La Vie en Rose“, по всяка вероятност канадската версия на „Виктория Сикрет“.

Чан се забави вътре около десетина минути, след което се появи с найлонова торбичка в ръка. Дегизировка или подарък за любовница? — запита се Смит.

Китаецът влезе в заведението, спря на бара и си поръча кафе с мляко. Докато чакаше, той огледа заведението, забеляза Смит и любезно му кимна. В салона имаше още четирима клиенти, но единствено Смит беше с костюм — факт, от който можеше да се заключи, че само той изглежда като шпионин.

Китаецът взе чашата си и тръгна навътре, подухвайки горещата напитка. После се закова на място, втренчи се в Смит и се изсмя — може би доста по-високо, отколкото бе възнамерявал. Клиентите се обърнаха. Ухилен до уши, Чан се настани на масата му и извика:

— Сега ме чувате добре, нали?

Смит стисна зъби, готов да гръмне проклетия мръсник.

— Какви ги вършите, Чан? — изръмжа той. — Какво си въобразявате?

Срещата протече точно според очакванията му: китайският шпионин категорично отрече всякакво участие в бремертънската операция, на няколко пъти повтори, че нямат нищо общо с престрелката на Ийст Пендър стрийт и отвличането на Ема.

Говореше много особено, с подчертан акцент, който от време на време преминаваше в безупречен английски с оксфордско произношение. Когато му трябваше време за размисъл, се правеше, че не разбира, но Смит не би се учудил, ако се окажеше, че тоя тип е завършил Оксфорд или Кеймбридж. Убеждението, че събеседникът му владее английски до съвършенство, се затвърди от начина, по който използваше думата „хипотетично“.

Хипотетично би било възможно китайците да са провели операцията в Бремертън, за която спомена Смит, рече Чан, след което леко сви рамене — жест, който означаваше: „Какво очакваш, човече? Всички сме в играта.“ След което добави, че при подобни операции те в никакъв случай не биха си позволили да отвлекат американски агент.

— Имаме запис на вашето момиче — информира го Смит.

— Запис ли? — вдигна вежди Чан. — Какво означава „запис“?

Смит обясни, че в момента на отвличането, осъществено от Ли Мей, Ема е успяла да включи мобилния си телефон. Чул името на бившата олимпийска състезателка, Чан направи гримаса.

— Точно така — натъртено рече Смит. — Знаем коя е, знаем, че работи за вас.

— Не разбира — промърмори Чан.

— Напротив, много добре разбираш — ядоса се Смит. — И те съветвам да разбереш още нещо: ако не освободите незабавно Ема, ще ви направим живота ад — както в Канада, така и по цялата територия на САЩ! Твоите момчета ще се разхождат в компанията на цяла глутница агенти, а автомобилите ви ще бъдат вдигани в момента, в който паркират някъде. Ще заснемаме всеки от вас, който влиза в клуб за стриптийз или посещава проститутка, ще документираме всяка покупка на „палаво“ бельо… — Последните думи накараха Чан да се намръщи, но когато Смит добави, че вероятно ще се стигне и до депортиране на част от неговите клоуни, лицето му се разтегна в широка усмивка. И двамата прекрасно знаеха, че срещу всеки изгонен китайски агент от територията на САЩ същото щеше да сполети и някой американски агент в Китай.

Убедил се, че заплахите нямат ефект, Смит предпочете да смени тактиката.

— Възможна е коренна промяна в отношението на Америка към вашата страна — обяви той. — Имам предвид ембарго, търговски санкции, налагане на допълнителни мита…

— О, я стига глупости! — отсече без следа от акцент Чан.

Смит не беше сигурен за коя от заплахите се отнася тази забележка, но беше съвсем наясно, че наистина дрънка глупости. Отношенията между Съединените щати и Китай бяха твърде важни, за да се повлияят от някаква дребна шпионска операция. Е, може би дипломатите щяха да вдигнат малко шум, но нищо повече. И Чан прекрасно го знаеше.

Комуникацията между шпионите прилича на звуците, с които си общуват китовете. А Смит и Чан бяха стари китове, с доста белези по плавниците. В момента, в който Чан изпи млякото си, Смит вече беше убеден, че китайците нямат нищо общо с отвличането на Ема. Разбира се, нямаше как да е сто процента сигурен, тъй като човекът срещу него говореше със заобикалки, без категорично потвърждение или отричане. Смит стигна до своето заключение, следейки езика на тялото му. В крайна сметка му стана ясно, че китайците искат да се докопат до Ли Мей не по-малко от американските тайни служби, а в момента, в който го сторят, шпионската й кариера ще бъде свършена. Срещата завърши с обещанието на Чан (разбира се, крайно завоалирано и неясно), че ако случайно открият Ема, те веднага ще я предадат на американските власти. Успя да даде това обещание, без дори за миг да признае, че има представа коя всъщност е отвлечената жена.