Майк Лосън
Вторият периметър (38)

37

— Свържете ме с Бил Смит, веднага! — каза в слушалката Демарко. — Намира се във Ванкувър, Канада.

От терасата се виждаше паметникът на Вашингтон, пред чийто заобиколен със знамена постамент се тълпяха туристи. Идеална мишена за терористи е тоя паметник, механично помисли той. Разрушаването му може да се сравни само с трагедията на 11 септември, споменът за която беше дълбоко запечатан в съзнанието му.

— В нашия указател няма Бил Смит — отговори телефонистката от ВРУ.

— Слушайте внимателно какво ще ви кажа! — изръмжа вбесен той. — Ако до петнайсет минути Смит не се свърже с мен, отивам право в „Уошингтън Поуст“, където ще им разкажа как и защо ВРУ укрива информация от ФБР в Бремертън. Петнайсет минути, чухте ли?

Смит му се обади след десет.

— Какво се е случило с Ема? — остро попита Демарко.

— Откъде знаеш, че нещо изобщо се е случило? — отвърна с въпрос Смит.

— Получих едно много странно гласово съобщение от нея. Опасявам се, че е отвлечена.

Или убита, добави наум той, но отказа да го произнесе гласно.

— Трябва да го чуя — каза Смит.

— Нищо няма да чуеш! — отряза го Демарко. — Разказвай!

 

 

По време на разпитите Кармоди съобщи на ФБР, че обикновено се срещал с корейския си резидент в някакъв ресторант на Ийст Пендър стрийт в центъра на ванкувърския китайски квартал.

Тази улица приличаше на пазар на открито. Тротоарите бяха задръстени от сергии с риба и зеленчуци. Рибата — морска котка, костур и змиорка, беше толкова прясна, че някои екземпляри все още мърдаха. В кошници и сандъци бяха изложени ориенталски подправки и екзотични сушени плодове плюс разни неща от сорта на семена от бял лотос, вълчи трън и черни гъби. Клиентите бяха предимно китайци, сред които винаги присъстваха и любопитни туристи, сочещи с пръст странните продукти, за които никога не бяха чували и които едва ли щяха да опитат.

Ресторантът се намираше в средата на улицата и заемаше първия етаж на двуетажна сграда. На витрината му бяха окачени обезглавени печени патици, от които капеше мазнина. Залата за хранене представляваше нещо като дълъг и тесен коридор с десетина нагъсто наредени маси, между които имаше пътечка за минаване. През задния вход се излизаше на тясна уличка, задръстена от черни пластмасови чували за смет. На всеки двайсет метра стърчаха зелени контейнери.

Харис реши да арестува корееца на улицата, веднага след размяната. По този начин заподозреният щеше да разполага със секретна информация в момента на ареста. Предпочиташе да го прибере вътре, но клиентелата се състоеше предимно от азиатци, а четири-пет бели ченгета, които се хранят с вилици вместо с пръчици, положително щяха да подплашат шпионина. Мортън не беше очарован от идеята, защото улицата беше прекалено оживена и никой не можеше да предвиди какво ще се случи, ако се стигне до престрелка. Но и той беше на мнение, че няма как да разположат хората си в ресторанта.

Юрисдикцията върху акцията беше пълна бъркотия. В нея участваха не само ФБР и Кралската канадска конна полиция, но и градската полиция на Ванкувър, на чиято територия се провеждаше тя. Технически погледнато, операцията би трябвало да проведат канадците, но Мортън благоразумно я прехвърли на ФБР, оставяйки на Харис както лаврите от успешното й провеждане, така и евентуалната отговорност при провал. Правилата й, изработени предната вечер от малък екип юристи, приличаха на клаузите на международен търговски договор.

Всеки агент на ФБР получи за партньор по един канадски полицай. Шестима заеха позиция пред ресторанта, двама влязоха вътре, а други двама останаха да охраняват задната уличка. Един от тях беше Дарън Тайър, когото Харис посочи за покриване на уличката. Всички участници в операцията бяха снабдени с американски радиостанции, които им позволяваха да общуват помежду си и да чуват заповедите на Харис. Самият Харис беше убеден, че десет добре обучени полицаи са напълно достатъчни за залавянето на един нищо неподозиращ шпионин.

Останал извън оперативния екип, Бил Смит зае позиция в една чайна на отсрещния тротоар. Ема чакаше в колата си, паркирана в близост до пресечката на Ийст Пендър и Мейн. От мястото си виждаше входа на ресторанта, но не и задната уличка. Смит я покани при него в чайната, но тя отказа. Искаше да бъде в колата си, защото нещо в предстоящата среща все още я притесняваше. Смит стигна до заключението, че се е подготвила за преследване — което, предвид бройката на ангажираните в акцията агенти, едва ли щеше да се случи. Но Ема беше инат, голям инат.

Даян Карлучи и канадски полицай на име Хънтър седнаха на една от масите в близост до Кармоди, преструвайки се на семейна двойка, отбила се да похапне китайска храна. Масата на арестанта беше оттатък пътеката. Не се планираше те да вземат пряко участие в ареста. Задачата им беше да наблюдават размяната и да следят отблизо Кармоди, който би могъл да направи опит за бягство или да предупреди корееца.

Освен тях Кармоди беше единственият друг бял в ресторанта. Даян знаеше, че е прекарал няколко години в Хонконг, но въпреки това остана изненадана от отличния китайски, на който бившият тюлен се обърна към келнера. Направи й впечатление, че той изобщо не изглежда притеснен и се нахвърли на донесената храна с видим апетит.

Според показанията му резидентът го инструктирал да седне в дъното на ресторанта, близо до задния вход. Харис не одобри позицията, защото малкият коридор зад гърба му водеше директно до тоалетните и залепената до тях задна врата. Предпочиташе да го настани на маса до прозореца, за да бъде под наблюдението на ченгетата отвън, но Кармоди отвърна, че масата в дъното е тази, която винаги е заемал при предишните срещи. Всяка друга позиция би пробудила подозренията на корееца.

Харис беше проверил задната врата още предния ден. Отваряше се отвътре с резе, нямаше противопожарна решетка и ключалка. Това означаваше, че клиентите можеха спокойно да влизат и излизат през нея. Задачата на двойката отзад беше да попречи на корееца да се измъкне оттам въпреки твърденията на Кармоди, че подобно нещо никога не се е случвало.

Тримата се настаниха в ресторанта петнайсетина минути преди часа на срещата. На масата пред Кармоди лежеше бяла пластмасова торбичка с рекламен надпис на местна аптекарска верига, която съдържаше подготвената за предаване информация. Според него кореецът щеше да носи същата торбичка. Дисковете в неговата съдържаха ограничено количество класифицирана информация, напълно достатъчна за веществено доказателство по време на съдебния процес. Но това беше информация, която Кармоди беше предал още преди няколко месеца. Харис се надяваше, че резидентът няма да носи лаптоп, за да провери дисковете на място. Според Кармоди той никога не го беше правил.

Никой не влезе в контакт с Кармоди в уречения час. Харис не се обезпокои, защото отлично знаеше, че професионалистите отделят немалко време за проверка на терена. Осъществи контролна радиовръзка с участниците в операцията. Всички бяха по местата си, готови за действие.

Петдесет минути по-късно партньорът на Даян обяви:

— Жена влиза в ресторанта.

Това беше третият клиент, появил се в залата след уречения час. Агентите очакваха нисък кореец на средна възраст, който най-вероятно щеше да носи черно таке.

— Мамка му! — изруга в микрофона Харис. — Днес работата май няма да стане, но за всеки случай бъдете нащрек.

Вече е крайно време тоя кореец да се появи, помисли си Даян. Двамата с партньора й бяха приключили с храненето преди доста време и келнерът вече се навърташе около масата им в очакване да поискат сметката. Очите й се спряха на жената, която току-що влезе. Беше висока азиатка със слънчеви очила. Косата й беше прибрана под бейзболна шапка. Хубава фигура, помисли си Даян. Жената крачеше право към масата на Кармоди в дъното на салона, вероятно за да използва тоалетната.

Всичко, което се случи после, се разви в рамките на десет секунди, а може би и по-малко.

Без да намалява ход, азиатката стигна на пет крачки от Кармоди, извади пистолет изпод якето си и го насочи в главата му.

Даян видя движението, изкрещя „Оръжие!“ и посегна към автоматичния пистолет калибър .40 на колана под палтото си. Би трябвало да включи радиостанцията и да уведоми Харис, но първата й реакция беше да посегне към оръжието.

Бившият тюлен реагира най-бързо. Зърнал пистолета да излиза изпод якето на азиатката, той грабна еднокраката масичка с дебел плот от изкуствена материя и я вдигна пред главата си като щит. Чиниите с трясък изпопадаха на пода.

В същия момент жената натисна спусъка. Двата куршума пробиха плота и засипаха лицето му с дребни отломки, но без да нанесат поражения.

Стреснат от вика на Даян, Хънтър извърна глава по посока на азиатката. В момента, в който треснаха изстрелите, той започна да се надига, посягайки за оръжието си.

В същия момент пистолетът на Даян напусна кобура.

Изправена на по-малко от метър от партньора й, азиатката го простреля в главата. Кръвта му плисна в лицето на Даян.

Даян вдигна пистолета, но два куршума я улучиха в гърдите. Тя политна назад, преобръщайки стола си. Тилът й се блъсна в пода, оръжието излетя от ръката й.

Без да спира нито за миг, жената се наведе и вдигна торбичката с дисковете, паднала на крачка от масата, зад която се беше свил Кармоди. Пусна му още един контролен изстрел и Даян ясно чу вик на болка.

С няколко скока азиатката прекоси коридорчето в дъното и затръшна задната врата след себе си.

Въпреки кевларената жилетка Даян изпита чувството, че е ритната от кон. Тръсна глава да прогони болката и извика в микрофончето:

— Жената с бейзболната шапка, Харис! Простреля Кармоди и Хънтър и избяга през задния вход! Тайър, идва към теб! — Харис започна да дава някакви заповеди, но тя изкрещя на висок глас: — Хънтър е прострелян! Много зле!

В същия момент Кармоди отхвърли масичката и очите им се срещнаха. От повърхностната рана на врата му течеше кръв. Даян потърси с очи оръжието си. Оказа се, че е по-близо до Кармоди, отколкото до нея. Оттласна се от пода и скочи към него, но бившият тюлен го докопа пръв, изправи се и го насочи в главата й.

Край, помисли си тя. Но вместо да натисне спусъка, Кармоди тихичко каза:

— Стой си там. Да не си посмяла да тръгнеш подире ми!

После се обърна и изчезна през задната врата.

Даян направи опит да се изправи. Подхлъзна се в локвичката кръв под главата на партньора си, но все пак успя да се задържи на крака. Наведе се и опря пръст в сънната артерия на Хънтър, но пулс нямаше. Понечи да се втурне след Кармоди, но после рязко се завъртя и измъкна пистолета на колегата си от кобура под мишницата му. Полетя към задния изход, блъсна вратата и изведнъж отскочи назад. По-късно разбра, че Кармоди я беше блокирал с един от контейнерите за смет.

В същия миг осъзна, че гласът на Харис продължава да ечи в главата й. Той крещеше имената на двамата агенти отзад и подканяше останалите да блокират уличката. Крещеше като луд, сякаш кариерата му беше поставена на карта.

Даян се обърна и хукна към главния вход на ресторанта. Петдесетина метра я деляха от пресечката, по която се излизаше на задната улица. Успя да зърне Харис и още двама агенти, които изчезнаха зад ъгъла, и се понесе след тях.

Тротоарът беше задръстен от минувачи и клиенти на сергиите. Всички тези хора току-що бяха станали свидетели на появата на въоръжени мъже от входовете на близките сгради и паркираните на улицата микробуси, а в момента към тях тичаше млада жена с пистолет в ръце, която крещеше „Федерален агент, направете път“. Това им дойде твърде много и те панически се разбягаха, преобръщайки колички и сергии. Тротоарът се покри с умрели риби.

Когато най-сетне стигна задната уличка, Харис и двамата агенти се бяха спрели пред задната врата на китайския ресторант. Даян хукна към тях. Устните на Харис се движеха в близост до микрофона на ревера му, но тя не чуваше какво говори. Очите й с ужас се спряха на телата на двамата мъже, които бяха изпратени да охраняват задния вход. Единият от тях беше Дарън Тайър, проснат край някакъв контейнер за смет и полускрит от черните пластмасови торби. Той и канадският му колега бяха убити с по един куршум в челото.

— Искам патрулните коли тук, Мортън! — крещеше в микрофона Харис. — Да заобиколят отзад! Да се блокира уличката, да се изолира целият квартал! Ти оставаш с мен — извика на единия от агентите той и се обърна към другия: — А ти бягай да помогнеш за претърсването на онези сгради! Те са някъде там, няма къде другаде да са се скрили!

В предположението му имаше логика, тъй като азиатката и Кармоди със сигурност бяха изчезнали в някоя от двуетажните постройки, наредени от двете страни на уличката. Разбира се, беше напълно възможно да са изскочили от другата страна, успоредно на Ийст Пендър стрийт, и да са изчезнали в тълпата, която панически се отдалечаваше от мястото на инцидента.

— Да вървим! — нареди на придружителя си той и двамата тръгнаха по платното с пистолети в ръце, проверявайки дали вратите на сградите са заключени.

Даян тръгна след тях, но Харис рязко се обърна.

— Стой там и охранявай! — заповяда той. — По-късно ще говоря с теб!

— Слушам, сър — отвърна тя и се опита да прибере пистолета в кобура си, но той се оказа твърде малък за него. Трябваха й няколко секунди да осъзнае, че държи в ръце оръжието на Хънтър.

— Мистър Харис! — изкрещя след отдалечаващите се агенти тя.

— Какво? — рязко се обърна той.

— Кармоди е въоръжен! Успя да вземе оръжието ми.

— За бога, Карлучи! — избухна Харис. — Днес нищо не си свършила както трябва!

Обърна се и продължи пътя си, говорейки нещо в микрофончето на яката.

Отпуснала надолу пистолета на Хънтър, Даян бавно пристъпи към телата край контейнера за смет. Знаеше, че Харис вече ги е проверил, но въпреки това клекна и потърси пулса им. Такъв липсваше. Не познаваше канадеца, но с Дарън Тайър беше работила през последните седем месеца. Жена му се казваше Джанет, имаха две деца, по-голямото от които беше едва на седем. Даян Карлучи погледна младежкото му, изпъстрено с лунички лице и смешно стърчащи уши, след което се разплака.

 

 

— ФБР и канадската полиция вече два часа издирват Кармоди и убийцата — съобщи в слушалката Смит. — Според показанията на една възрастна китайка жена с описанието на азиатката е избягала с мотоциклет. Ние сме на мнение, че тя е влязла в задната уличка с него, застреляла е агентите, след което спокойно е влязла през главния вход на ресторанта и се е опитала да ликвидира Кармоди. Самият Кармоди се изпари като дим. Вероятно се е измъкнал през някоя от съседните сгради. Още не можем да повярваме, че едър бял мъж като него е успял да изчезне в квартал, населен предимно с китайци. Смятаме, че той…

— Зарежи Кармоди! — нетърпеливо го прекъсна Демарко. — Кажи какво стана с Ема.

— Бях зает да помагам на Харис и екипа му и изобщо забравих за нея — отвърна с леко смущение Смит. — После реших, че е тръгнала да преследва азиатката или Кармоди. Колата й си беше на мястото. Чантичката й лежеше на седалката, а джиесемът й се търкаляше на пода.

— На улицата е имало агенти на ФБР. Никой ли не е видял какво е станало с нея?

— Не. Всички са наблюдавали ресторанта, а не улицата, на която Ема беше паркирала. Преди да се обадиш, бях убеден, че е последвала Кармоди пеша, но в такъв случай би трябвало да си вземе и телефона. Ти твърдиш, че е била отвлечена, Демарко. Затова искам да прослушам проклетата ти гласова поща!

 

 

Петнайсет минути по-късно Демарко предаде мобилния си телефон на сътрудник на Бил Смит от ВРУ, който се появи на площада пред Капитолия. След това се прибра у дома, събра си багажа и си ангажира място в първия самолет за Ванкувър. Все още не знаеше дали ще го използва, но искаше да бъде подготвен. После седна и зачака обаждането на Смит. Беше го предупредил, че ако бъде изолиран от разследването, ще се обърне към пресата, председателя и всеки друг, който може да създаде огромни неприятности на ВРУ и ФБР. На което Смит му каза да се успокои, защото е близък с Ема от години и ще направи всичко възможно да я открие. Демарко обаче не прояви никаква толерантност и отново му изкрещя, че ако не получи отговор до един час, той наистина ще…

След което изведнъж се сети за Даян Карлучи и забързано набра номера на мобилния й телефон.

— Чух какво е станало — рече в слушалката той. — Искам да разбера добре ли си.

— Не съм — отвърна Даян. — Онази азиатка застреля човека, който седеше на масата до мен, Джо! Кръвта му още е върху лицето ми. — Поколеба се за миг, после добави: — Ако не бях си сложила защитна жилетка, щеше да убие и мен. Никога не съм виждала толкова бърз стрелец!

— Но не си ранена, нали? — разтревожено попита той.

— Не съм, ако не се брои синината на гърдите ми, голяма колкото супена чиния. Но все още треперя… — В слушалката прозвуча сподавено ридание: — И не мога да спра да плача, по дяволите!

— Успокой се, всичко е наред — тихо рече Демарко. Съзнаваше, че думите му звучат глупаво, но нямаше какво друго да каже.

— Нищо не е наред! — извика Даян. — Тя уби и Дарън!

— Кой?

— Партньорът ми, Дарън Тайър!

До този момент Демарко не знаеше малкото име на Тайър. Трудно му беше да си представи мъртъв този млад човек с наивна физиономия и смешно щръкнали уши.

— Много съжалявам, Даян — каза той. — Но вината не е твоя…

— Да, но онзи задник Харис се държи така, сякаш е моя! Отчаяно търси някой, на когото да стовари отговорността за касапницата в ресторанта, а аз съм му подръка. Твърди, че трябвало да й попреча да избяга.

— Трябва да е луд, за да се опита да стовари вината на твоя гръб! — отсече Демарко. — Той беше ръководител на операцията, следователно отговорността е изцяло негова!

— Не знаеш какво представлява Глен Харис! — изхълца Даян.

Горкото момиче, помисли си Демарко.

— Преместването ти тук все още е валидно, нали? — смени темата той.

— О, да — горчиво се засмя тя. — И вероятно ще стане по-скоро от очакваното. Харис иска да се отърве от мен и разправя наляво и надясно, че определено имам нужда от допълнителна подготовка.

Демарко не знаеше как да я успокои. Но реши, че ако Харис се опита да прецака кариерата й, непременно ще поговори с Махоуни.

— Радвам се, че ще се върнеш във Вашингтон — каза на глас той. — Дори да е съвсем за кратко, пак се радвам!

— И аз, Джо — меко промълви младата жена. — И аз…

Половин час след този разговор го повикаха в Пентагона и го отведоха в малък кабинет в сектор C, където го посрещна майор от армията на САЩ с азиатски черти. На бюрото лежеше телефонен репродуктор, а от другата страна на линията чакаше Бил Смит, все още във Ванкувър.

— Какво означава репликата на чужд език на записа? — нетърпеливо попита Демарко.

— „Направи го, веднага!“ — отвърна майорът.

Какво да направи, дявол да го вземе?

— Ема нарича непознатата Ли Мей — наведе се към репродуктора той. — Коя е тя?

Колебанието на Смит продължи прекалено дълго.

— Изобщо не се опитвай да ме будалкаш, Бил — предупреди го Демарко. — За последен път ти казвам, че ако продължаваш да ме държиш настрана, съвсем скоро ти и твоите клоуни ще бъдете принудени да организирате пресконференция!

— Ли Мей е агент на китайското разузнаване, която Ема разкри на Хаваите преди двайсетина години — отговори най-после Смит.