Майк Лосън
Вторият периметър (33)

32

Смит не беше доволен от компанията си в хеликоптера, но просто нямаше повече сили и енергия да спори с Ема. Даде им да разберат, че трябва да се държат настрана от операцията по прибирането на Кармоди. Ема замълча, което все още не означаваше нищо. Тя щеше да направи каквото беше намислила. Отново се запита с какво ще заинтригува Мери.

През по-голямата част от полета до Ванкувър Ема беше умислена. По някое време отново подметна на Смит, че тази работа е лишена от смисъл. Кармоди не би трябвало да пресича границата, където документите му са били подложени на проверка, а вероятно и преснимани. А още по-малко би трябвало да отсяда в хотел, плащайки със собствената си кредитна карта.

— Пак ти повтарям, Бил, този човек не е нито глупав, нито самоубиец. Трябва да бъдеш дяволски внимателен, защото ми намирисва на постановка.

— Каква постановка, Ема?

— Не знам — отвърна тя и не каза нито дума повече.

Демарко се забавляваше. По принцип не обичаше високото, независимо дали се е покачил на триметрова стълба, или гледа от терасата на двайсететажна сграда. Не обичаше да пътува в големите самолети, особено в лошо време. След всяко пропадане във въздушна яма дълго стискаше ръчките на креслото с побелели от напрежение пръсти. Но хеликоптерът беше друга работа. Имаше чувството, че се вози на увеселително влакче. Харесваше му да лети ниско, само на няколкостотин метра над земята, да обхваща с очи пейзажа. Малката височина създаваше илюзията, че летят много бързо.

Не беше толкова сигурен по отношение на пилота, който се оказа жена. Лейтенант от ВМС, висока, стройна и доста привлекателна мъжкарана, която приличаше на Ема.

Поведението й беше абсолютно професионално, управляваше машината с видимо умение, но все пак той леко се притесняваше от факта, че е жена.

Полова дискриминация? Положително. Липса на логика? Съвсем определено. Голяма част от жените, които познаваше, шофираха много по-добре от мъже. И изобщо не заслужаваха подигравателните мъжкарски закачки, че всяка жена зад волана представлява обществена опасност, независимо на какво е монтиран този волан — автомобил, самолет или количка за голф.

Притесняваше го и фактът, че го накараха да нахлупи някаква смешна каска с наушници, с която приличаше на олигофрен. Ето Смит до него действително имаше откачен вид. Не разбираше защо му е тази каска. Тя със сигурност нямаше да му помогне, в случай че дамата пилот забие хеликоптера в някой планински връх. Попита Ема, но тя не благоволи да му отговори. За разлика от останалите партньорката му не изглеждаше тъпо с каска на главата, а по-скоро приличаше на някаква гротескна Амилия Еърхарт.

Хеликоптерът ги стовари в близост до карго терминала на ванкувърското летище. Демарко благодари на авиаторката за отличния полет. Тя леко кимна и отговори с едно служебно „благодаря, сър“, след което изведнъж му намигна. Опа!

До една от двете коли на Кралската канадска конна полиция, които ги чакаха, стоеше нисък мъж със син костюм. Имаше буйна руса коса и масивна брадичка. Това трябва да е Дъдли, помисли си Демарко, докато го представяха на главен инспектор Робърт Мортън от Кралската канадска конна полиция.

— Още си е в стаята — обяви Мортън, обръщайки се към Смит. — Не е звънял по телефона, не са го търсили отвън. Просто си седи вътре и чете.

— Вече сте монтирали камера, така ли? — полюбопитства Смит.

— Да — кимна Мортън. — Двайсет минути след като го засякохме. Фиброоптична камера през дупка в стената от съседната стая.

Пристигнаха в „Хаят“, взеха асансьора и се качиха на етажа. В съседната на Кармоди стая завариха четирима едри командоси от Отряда за извънредни ситуации в пълно снаряжение: бронежилетки и каски с прозрачни шлемове пред лицата. От коланите им висяха автоматични пистолети и зашеметяващи гранати, а в ръцете на трима от тях имаше оръжия, които приличаха на пушки с рязани цеви. Четвъртият държеше дебела тръба с дължина около метър и двайсет с монтирани ръкохватки и заварена стоманена планка в другия край. Приспособление за разбиване на врати, досети се Демарко.

В дъното, почти скрит от едрите командоси, имаше още един човек: значително по-възрастен мъж със слушалки на плешивата глава, седнал пред малък черно-бял телевизор. На екрана се виждаше Кармоди, изтегнал се на леглото с книга в ръка.

— Какво правите тук? — попита Мортън и намръщено огледа командосите.

— Изпратиха ни да помогнем, сър — отговори един от тях, очевидно старшият. — Разбрахме, че се готвите да арестувате някакъв шпионин.

— Доколкото ни е известно, този човек не е извършил престъпление — отвърна Мортън. — Засега знаем само, че е преминал границата.

— Значи няма да го арестувате, така ли? — разочаровано попита старшият. Той и момчетата му явно изгаряха от желание да изпробват ботушите си върху някоя врата. Все пак това беше Ванкувър, а не Лос Анджелис.

Без да отговаря на въпроса му, Мортън се обърна към мъжа със слушалките.

— Наличие на някакво оръжие, мистър Тейлър?

— Не, сър.

— Благодаря, мистър Тейлър.

Демарко хареса държането му.

— Искате ли да го хванем или не? — попита старшият командос.

Мортън огледа приспособлението за разбиване на врати в ръцете му, после бавно вдигна глава.

— Не, сержант. Нямам намерение да плащам на хотела за нова врата. Мисля да почукам на вратата на мистър Кармоди и да го помоля да ме придружи до управлението. Патрулен полицай Джансин ще ми прави компания. А вие, господа, останете тук. Ако мистър Тейлър ви съобщи, че обитателят на съседната стая извади оръжие, тогава вече можете да си направите купона. Хайде, Джансин!

Демарко чу почукването на вратата и погледна в монитора. Кармоди не подскочи от изненада, не се огледа за несъществуващ заден изход, през който да избяга. За момент остана неподвижен, извърнал глава по посока на вратата. При второто почукване на Мортън спокойно остави книгата на нощното шкафче, стана от леглото и отиде да отвори.

— Да, моля?

Демарко забеляза как хвърли поглед към униформения полицай зад гърба на Мортън, който беше сложил ръка на кобура си.

— Главен инспектор от Кралската конна полиция Мортън, мистър Кармоди — представи се канадецът и му показа служебната си карта. — Ако обичате, последвайте ме.

— Защо? — попита Кармоди.

— Както вероятно сте информиран, убити са двама ваши сътрудници. Мистър Нортън и мистър Мълърин. Американската страна ни помоли да ви задържим.

— А ако откажа да ви придружа?

— Боя се, че ще се наложи да настоя.

Кармоди се усмихна на този отговор, Демарко също.

— Почакайте да си обуя обувките — рече Кармоди.

— Не, тук има нещо гнило — промърмори Ема.

Управлението на Кралската канадска конна полиция за провинция Британска Колумбия се намираше в незабележителен комплекс от шест сгради, разположен в спокоен жилищен квартал близо до парка „Кралица Елизабет“. Най-голямата от тях — дълъг и нисък правоъгълник в пясъчен цвят, си приличаше като две капки вода с основното училище от другата страна на улицата. Е, в училището със сигурност няма стая за разпит със стена-огледало, помисли си Демарко.

Двамата с Ема гледаха как Кармоди влиза в стаята в компанията на униформен полицай. Смит и Мортън вече бяха заели места зад малката масичка, на която беше поставен старомоден ролков магнетофон.

— Седнете, мистър Кармоди — рече Мортън.

Преди да седне, Кармоди бавно се огледа и леко кимна по посока на огледалото. Сякаш знаеше кой стои от другата страна.

Нещо в поведението му безпокоеше Демарко. Нормалните граждани се стресират от полицейски разпит и реагират по два начина: или протестират срещу задържането си, или изпитват страх да не попаднат в затвора за нещо, което са извършили или не са извършили. Но не и Кармоди. Той се държеше като човек, който е решил да убие малко време на масата за блекджек с ниски залози, без да проявява интерес към печалбите или загубите. Демарко остана с чувството, че всеки момент ще започне да си подсвирква.

— Мистър Кармоди, искаме да поговорим с вас за… — започна Мортън.

— Може ли една цигара? — прекъсна го Кармоди.

— Не — рече Смит.

— Съжалявам, мистър Кармоди, но ние с Бил не сме пушачи — добави Мортън. — След малко ще се погрижим да ви донесат цигари.

Демарко се усмихна. Тоя Мортън решително му харесваше.

— Това е мистър Смит — подхвана Мортън. — Той е представител на…

— Ние се занимавахме с кражба и продажба на класифицирана информация от корабостроителницата — небрежно рече Кармоди, обръщайки се към Смит, в когото очевидно бе разпознал представителя на американските власти. — Ще ви разкажа точно какво отмъкнахме и как го отмъкнахме, ще ви дам и името на човека, който ръководеше операцията. Но срещу всичко това искам имунитет.

Изрече тези думи спокойно, сякаш коментираше резултатите от последните мачове. Мортън и Смит смаяно се спогледаха.

— Какви ги върши този, по дяволите? — възкликна Ема.

— Какво? — наведе се към нея Демарко.

И двамата шепнеха, сякаш се страхуваха да не ги чуят оттатък.

— Защо прави признания? — изсъска Ема. — Не разполагаме с твърди доказателства срещу него, всъщност не разполагаме с нищо. Защо го прави, по дяволите?

— Имунитет ли?! — изкрещя Смит оттатък огледалото, успял да излезе от шока. — Вие сте луд!

— Не мисля така — спокойно отвърна Кармоди. — Ако не ви кажа какво сме измъкнали, флотът никога няма да разбере мащаба на пораженията, които е претърпял. А ако не ви разкажа как сме го направили, вие ще изразходвате хиляди човекочасове в разследвания и догадки, като през това време дълбоко ще разстроите цялата дейност на корабостроителницата. Аз предлагам да ви спестя много време и пари, като ви разкажа всичко. Но настоявам за имунитет… И за цигари.

Смит замълча за момент, оглеждайки изпитателно лицето на мъжа срещу себе си.

— А не ви ли минава през ума, че можем да ви принудим да говорите? — хладно попита той. — Когато става въпрос за националната сигурност, правата на обвиняемите са доста ограничени.

— Предполагам, бихте постигнали известен успех — кимна Кармоди. — Но в случая времето ви притиска, макар да допускам, че все още не го съзнавате. Мога да ви уверя, че ще ви трябва много време, за да ме принудите да говоря. Освен това съм в контакт с една адвокатка от Американското сдружение за граждански свободи, на която й пада пердето в мига, в който чуе за Патриотичния закон. Имаме уговорката да й се обаждам веднъж на двайсет и четири часа. Не го ли сторя, тя ще се обърне към медиите и ще им обясни как и защо правителството на САЩ задържа без съд и присъда един американски гражданин, който на всичкото отгоре е ветеран от войната, награден с ордени и медали.

— Лъже! — изсъска Ема.

— Лъжете — каза Смит.

Кармоди само сви рамене.

— За кого работите? — попита Смит.

— Имунитет? — въпросително го погледна Кармоди.

— Може би — процеди Смит. — Но преди това искам да чуя за кого работите.

— За Северна Корея. И това е всичко, което ще чуете от мен, докато не удовлетворите исканията ми.