Майк Лосън
Вторият периметър (32)

31

Тя беше на летището, когато арестуваха Уошбърн.

Искаше да се увери, че се качва на самолета и не се е разколебал в последния момент. Стоеше на почетно разстояние от мястото за проверка на багажа, скрила лицето си от камерите с помощта на бродирана шапка с широка периферия. Очите й буквално прогаряха дупки в гърба на Уошбърн, подредил се на опашката от заминаващи пътници, сякаш искаше да го тласне напред със силата на волята си. Веднъж глупакът се обърна да я потърси с поглед и тя рязко се извърна. Направи го въпреки изричната й забрана, а на лицето му се бяха изписали страх и копнеж. Не й оставаше нищо друго, освен да се надява, че се е завъртяла достатъчно бързо още преди камерите да проследят погледа му.

Затаила дъх, тя гледаше как Уошбърн най-накрая премина през белия правоъгълник на металотърсача и взе ръчния си багаж. В момента, в който изпусна въздуха от гърдите си и с облекчение си помисли „край на мисията“, двама мъже с бели униформени ризи се изправиха от двете страни на Уошбърн и хванаха ръцете му.

Тя започна да се отдалечава, без да поглежда назад. С усилие на волята си наложи да не побегне. Стигна паркинга, качи се в колата, плати таксата и напусна летището. Изобщо не допусна да помисли за случилото се, докато вършеше всичко това. Концентрира се само върху непосредствената задача — бягството.

На три километра от летището откри подходящо място и спря зад някаква сграда, която я скриваше от преминаващите коли. Слезе и затръшна вратата. После я затръшна още веднъж. И пак, и пак… Обзе я такава сляпа ярост, че ако в този момент някой се беше изправил пред нея, със сигурност щеше да го пребие.

Как се случи това? Как я надуши Ема? Как е възможно да е разбрала за Уошбърн? Започна да блъска с юмруци по покрива на колата. Ако можеше да плаче, със сигурност щеше да се разреве. Толкова беше разтърсена. Но тя отдавна беше изплакала сълзите си.

Затвори очи и пое дълбоко дъх. Не всичко бе загубено. Разполагаше с материалите, копирани от Кармоди. Не успя да достави Уошбърн, но имаше папките му. Кармоди вече би трябвало да е във Ванкувър. Най-важната част от задачата беше изпълнена.

А тя щеше да предаде на родината си нещо далеч по-важно от Кармоди и Уошбърн, взети заедно.