Майк Лосън
Вторият периметър (28)

27

Тя мразеше секса.

Преди години беше друго. Тогава живееше за секса, с нетърпение очакваше мига, в който той проникваше в нея. Но него отдавна го нямаше, той не беше мъжът, който в момента сумтеше върху нея, онези дни бяха далечно минало. Сега сексът беше само работен инструмент — потен, унизителен, отвратителен инструмент. Но в замяна на това много ефективен.

Усещаше, че мъжът скоро ще свърши. За щастие беше бързак, а годините не му позволяваха повече от един контакт по време на редките им тайни срещи. Пръстите й механично се разходиха по гърба му, от устата й излетя отлична имитация на сластно стенание. Налагаше се да го задържи само още няколко дни, не повече. Накрая облекчението дойде, придружено от задъхано ръмжене. Слава богу. Прошепна й нещо в ухото, но тя нито го чу, нито му обърна внимание. Остави го да подиша тежко още известно време, след което лекичко се размърда — знак, че е време да се отдръпне. Внимателен както винаги, мъжът се претърколи встрани.

Последваха очакваните възклицания: великолепно, прекрасно, никога в живота си не е бил с жена като нея. Тя стана, усмихна се с надеждата да демонстрира вълнение и разроши косата му като на кученце. Но усмивката й се стопи в мига, в който се обърна и тръгна към банята. Лицето й се превърна в обичайната непроницаема маска.

— Върви по-бавно, моля те! — простена зад нея мъжът. — Нека се насладя на прекрасното ти дупе!

Тя се почувства глупаво, но въпреки това лекичко разлюля бедра. После влезе в банята и затвори вратата след себе си.

Застана гола пред огледалото, опряла длани на умивалника. Късата й коса стърчеше на всички страни, защото меките длани на мъжа се бяха ровили в нея през последния половин час. Спря поглед върху лицето си. От огледалото я гледаха черни, изпразнени от съдържание очи.

Не можеше повече да се занимава с това. Просто не издържаше. Но ако всичко приключеше успешно, нямаше и да се наложи. Защото тя щеше да издава заповедите. Тя щеше да бъде сред хората, които нареждат на красивите жени да мърсуват в името на родината. Но планът й трябваше да се осъществи, за да стигне до този пост. Заради жената на име Ема беше принудена да приключи предсрочно задачата си в корабостроителницата. До този момент операцията не вървеше особено успешно, но не беше и провал. Поне тя мислеше така. Можеше само да се надява, че и хората над нея разсъждават по същия начин.

В момента най-важен беше мъжът, който лежеше в съседната стая. Уошбърн разполагаше с информация и власт, които многократно надвишаваха всичко, което Кармоди бе успял да измъкне от корабостроителницата. А тя го държеше под пълен контрол.

Предстоеше заключителната част на операцията. За нея знаеха само тя и Кармоди, тъй като беше предпочела да не я споделя с висшестоящите. Както обикновено Кармоди изпълняваше заповедите й съвсем точно, и то много добре. Не беше нужен секс, за да го държи под контрол.

 

 

Взе бърз душ и излезе от банята, увила кърпа около тялото си. Напълно облечен, Уошбърн седеше на ръба на леглото. От начина, по който я погледна, пролича, че отново са го обзели съмнения. Така се държеше след всяка среща и се налагаше тя отново да го убеждава, че ако иска да бъде с нея — завинаги, трябва да изпълни обещанието си.

Страната й изграждаше подводен флот. Неотдавна бяха закупили от Русия четири атомни подводници клас „Кило“ и започнаха да произвеждат собствени съдове с дизелово-електрическа тяга, които бяха толкова тихи, че имаха големи шансове да се изплъзнат от американските подводници, които постоянно патрулираха около бреговете на страната.

Именно безшумността беше голямото предимство на американския флот в световен мащаб. Американските подводници бяха толкова тихи, че засичането им от сонарите на противника беше почти невъзможно. Едновременно с това бяха оборудвани с апаратура за откриване и проследяване, която многократно превъзхождаше апаратурата на всички останали. Флотът на нейната родина искаше същото предимство: тихи и „невидими“ подводници, снабдени със съвършена технология за засичане на противника.

Макар че се използваха за изстрелване на ракети „Томахоук“ срещу лагери на Ал Кайда, както и за охрана на гигантските самолетоносачи, основната задача на американските подводници беше събирането на разузнавателна информация. През 1998 година излезе от печат една книга със заглавие „Блъфът на слепеца“, задължително четиво за шефовете на всички разузнавателни централи в родината й. В нея се описваше как през 1971 година — преди цели трийсет и пет години — една американска подводница беше успяла да се промъкне в Охотско море и да закачи подслушвателно устройство на подводните кабели, използвани от руското военно командване. Но за трийсет и пет години американските възможности за прехващане на сателитни и радиосигнали, както и за проникване в чужди комуникационни системи бяха нараснали многократно. За да може да събира разузнавателна информация по техния начин, а и за да се противопостави на техния флот в случай на военен конфликт, нейната родина се нуждаеше от акустичната технология на врага. Ключа към нея държеше именно Джон Уошбърн — човекът, с когото току-що беше правила секс.

Уошбърн беше експерт по шума. Шумът на подводниците, сонарните технологии, устройствата за потискане на шума и системите за акустична идентификация. Нейните началници искаха този човек, искаха документацията, която използваше, искаха всичко, което се крие в главата му. И тя щеше да им го достави. Той познаваше в детайли възможностите на действащото в момента оборудване в Американския военноморски флот, знаеше и как да го победи. С познанията на Уошбърн нейната родина можеше да засече и идентифицира всички американски подводници около морските си граници, а в същото време нейните подводници щяха да дебнат в близост до американските брегове — тихи и напълно незабележими.

Тя се запозна с Уошбърн преди три месеца, горе-долу по времето, когато подготвяше операцията с Кармоди. Колата й се блъсна в неговата след неумела маневра на заден ход, той изскочи навън и гневно затръшна вратата, готов за скандал. В следващия миг, укротен и омаян от красотата й, кротко попита дали не се е наранила. Тя отговори, че всичко е наред, но ще трябва да изпие едно питие, за да се отпуснат опънатите й нерви. Както можеше да се очаква, Уошбърн моментално предложи да я почерпи.

Използвайки красотата си като примамка, тя започна да го оплита в мрежата си. Бавно и с изключително внимание, опирайки се на солидния си опит. В сравнение с някои от предишните й завоевания Уошбърн се оказа лесна плячка. Жена му — петдесет и шест годишна дебелана и негова връстница, била не само грозна и адски проклета, но и притежавала всички останали пороци, които мъжете откриват у съпругите си, които са престанали да желаят. Уошбърн трудно понасял и двете им деца — неуправляеми тийнейджърки, напълно равнодушни към родителите си. Той от години искал да се разведе с противната си съпруга, но се въздържал по чисто икономически причини — тя със сигурност щяла да му прибере всичко, което притежава: дом, спестявания, половината от пенсията. Което означавало, че ще работи, докато е жив, до последния си ден на тази земя.

А тя му предложи изход от безнадеждното положение.

В началото имаше намерение да го изнудва: да легне с него, да направи съответните снимки и да го заплаши, че ще ги покаже както на съпругата му, така и на правителството. Но по-късно откри едно далеч по-добро оръжие: маниакалната привързаност. Това оръжие беше много по-силно от шантажа.

Беше й познато, защото сама беше изпитвала маниакална привързаност към един мъж. Това е състояние, в което не можеш да живееш дори пет минути, без да мислиш за любимия. Състояние, при което си готов на всичко, за да бъдеш с него: лъжа, измама, престъпление. Маниакалната привързаност превръщаше интелигентния и рационален Джон Уошбърн в безразсъден и ирационален глупак, готов да предаде семейство и родина заради жената, която обичаше до полуда и без която със сигурност би умрял. Само за три месеца Джон Уошбърн достигна това състояние.

А тя му беше внушила, че единственият начин да я има, е да напусне страната с цялата информация по въпроса, който интересуваше нейните началници. Стори ли го, ще има всичко — нея, дом на красив бряг и достатъчно пари, за да спре да работи.

Призна му, че е шпионка, но не каза за кого работи. От откъслечните й обяснения ставаше ясно, че изпълнява поръчка на частен консорциум, който продава секретна информация на няколко държави, включително и на съюзници на Америка. Стигна дори дотам, че сподели първоначалните си намерения да го шантажира. Понякога истината е най-краткият път към доверието. В същото време го излъга, че го обича, а той й повярва.

Уошбърн беше привлекателен мъж. Висок и строен, с правилни черти и гъста посивяла коса. Жените си падаха по него, а и самият той беше имал немалко дискретни връзки. Именно егото го караше да си въобразява, че тя го желае точно толкова, колкото я желае и той.

Тя му обясни, че е измислила начин да изчезне, без да бъде преследван от когото и да било. След което щяха да се срещнат и да започнат нов живот. Но истината беше малко по-друга. Разбира се, той щеше да напусне САЩ, но вместо с нея щеше да се срещне с агенти от нейното ведомство. Щеше да предаде копията от секретните документи на учените в родината й, а после, вероятно месеци наред, щяха да изсмукват от него всичко, което знае. Ще бъде жив, докато е полезен, но няма да живее като крал на някой красив бряг.

Но ето че Уошбърн отново се колебаеше, отново я питаше няма ли друг начин. Защо просто не избягат заедно? — мрънкаше той. Нима е невъзможно да зарежат всичко — той своята съпруга, а тя своите работодатели? Наистина ли трябва да стане предател? Въоръжена с търпение, тя отново му обясни колко непрактично разсъждава: ако не последва съвета й, те няма да разполагат с пари. Ще се превърнат във вечни бегълци, и то бедни. Не, моят начин е най-добър, меко настоя тя. Ако изчезне и вземе със себе си документите, от които се интересуват нейните работодатели, те ще имат пари в изобилие плюс разкошен дом. Но най-главното — ще бъдат заедно. Отдавна си беше дала сметка, че обещанието за бъдещо богатство е изиграло някаква роля при вербуването на този мъж, но за него парите бяха нищо в сравнение с възможността да бъдат заедно. Той беше в плен на маниакалната привързаност и тя трябваше да поддържа това състояние.

Уошбърн продължаваше да седи на леглото. Тя остави кърпата да падне в краката й и коленичи пред него.

Господи, как ненавиждаше секса!