Майк Лосън
Вторият периметър (2)

1

Демарко вкара колата си в паркинга на голф клуба „Гус Крийк“ в Лийсбърг, Вирджиния. Излезе, затръшна вратата и измина двайсетина метра, преди да се сети, че не е заключил. Върна се, натисна със сила копчето за заключване и отново я затръшна, пак по-силно от необходимото. Тази сутрин му беше особено криво, че старото му волво не разполага дори с онези удобни малки пию-пию, с които автоматично се заключваха другите коли.

На път за работа се беше отбил в една автокъща в Арлингтън, която предлагаше коли втора употреба. Преди няколко дни се беше разходил из нея и вниманието му беше привлечено от сребристо беемве Z3, клекнало като хищна птица в края на паркинга. Истинско произведение на изкуството. На километража му бяха изписани сто и три хиляди километра, кожените седалки бяха леко избелели от слънцето, а самият Демарко не беше сигурен дали може да си го позволи. Но той отдавна мечтаеше за кабриолет и трудно понасяше стария си шведски сандък на колела. Секретарката на Махоуни позвъни точно когато започна пазарлъка с търговеца. Шефът й го искал в „Гус Крийк“, преди да свърши сутрешната си игра, тоест някъде около девет.

Откри го на игрището точно когато се готвеше за вкарващ удар от около два метра и половина. Махоуни наведе едрото си тяло леко напред, напълни гърдите си с въздух и замахна със стика. Улучи топката добре, но с повече от необходимата сила. Тя достигна до дупката, удари се в ръба и отскочи в перпендикулярна посока.

— По дяволите! — изруга председателят. — Днес тревата е прекалено бърза!

Как ли пък не, помисли си Демарко, сигурно са я излъскали с восък точно преди да се появиш!

Махоуни беше някъде към метър и осемдесет, с широки гърди и дебел задник. Внушително шкембе поддържаше баланса на тялото му. Беше на шейсет и няколко години, с гъста бяла коса и с правилни черти на едрото лице. Сините му очи бяха воднисти и зачервени като на заклет пияница. Дланта му се разтвори и пусна нова топка на тревата.

— След малко ще дойде един човек, с когото искам да те запозная — промърмори той, без да вдига глава. — Отскочи до барчето да вземе бира. — Този път ударът беше точно премерен и топката влезе в дупката. — Аха, така вече е по-добре…

Демарко знаеше, че човекът пред него е бил активен спортист в гимназията — футбол, баскетбол и бейзбол. Не се беше включил в колежански отбор, защото на седемнайсет бе постъпил в морската пехота, от която се беше завърнал с безвъзвратно увредено от шрапнел дясно коляно. По тази причина интересът му се беше насочил главно към бирените халби и състудентките. Но беше запазил добрата координация между ръцете и очите си, а едрото му тяло беше все така пъргаво и подвижно.

— Ето го, идва — рече Махоуни и пусна трета топка на тревата, този път на около три метра от дупката.

Към зелената площ крачеше мъж на годините на Махоуни, в ръката му се поклащаше малък охладител — от онези, които слагат в багажниците на количките за голф. Метър и седемдесет и шест-седем, набит, с валчеста глава, сплескан нос и късо подстригана сива коса. Когато наближи, Демарко видя и очите му — яркосини, присвити срещу слънцето, заобиколени от хиляди ситни бръчици. Очи на пилот изтребител, какъвто някога бе Франк Хатауей, главнокомандващ американските военноморски сили.

Хатауей внимателно огледа Демарко. Вероятно се питаше какво прави на игрището за голф този заплашително изглеждащ човек с лошо скроен костюм. Демарко беше над метър и осемдесет, с широки рамене, силни ръце и издути гърди. Беше привлекателен мъж с гъста тъмна коса, прав нос, трапчинка на масивната брадичка и яркосини очи. Но изглеждаше малко по-груб, отколкото беше всъщност. Един от приятелите му беше отбелязал, че прилича на герой от „Семейство Сопрано“ — от онези, които стоят зад Тони, докато той размахва бухалката. Сравнение, което изобщо не му хареса.

Главнокомандващият му кимна и подхвърли към Махоуни:

— Ал е на паркинга и говори по джиесема си. Ще ни чака на старта. Но Анди няма да дойде. Секретарката му се обади, възникнала спешна ситуация. Хванали са двама саудитци в момента, в който пресичали канадската граница край Бъфало. — Остави охладителя до количката и добави: — За нищо на света не бих приел работата на Анди.

Демарко разбра, че става въпрос за генерал Андрю Банкс, министър на вътрешната сигурност.

Махоуни нанесе удар и топката покорно влезе в дупката.

— Йес! — доволно възкликна той и махна със стика си към Демарко. — Франк, това е Джо Демарко, за когото ти говорих.

Хатауей протегна малката си твърда длан.

— Джон ми каза, че изпълнявате специални задачи за Конгреса.

— Точно така, сър — отвърна Демарко.

Джон беше Джон Фицпатрик Махоуни, председател на Камарата на представителите в Конгреса на САЩ, към когото беше прикрепен Демарко, разбира се, без никакви документални доказателства за това сътрудничество. По-младият мъж разполагаше с малък кабинет в приземието на Капитолия и работата му беше да изпълнява онези задачи, които председателят предпочиташе да не възлага на официалните си сътрудници. Беше му приятно да се мисли за личен представител на Махоуни при изпълнението на деликатни операции, но „момче за специални поръчки“ беше по-близо до истината.

— Ето го и Ал — промърмори Махоуни и кимна към количката за голф, управлявана от дългуч, чиято глава почти опираше в брезентовия покрив. Демарко разпозна и него: Албърт Фарис — прочутия преди години нападател на „Портланд Трейл Блейзърс“, а днес старши сенатор от Орегон.

Четирима мъже, събрали се за игра на голф. Но фактът, че се провеждаше в средата на седмицата и въпросните четирима мъже заемаха високи постове в управлението на страната: сенатор, председател на Камарата, министър на вътрешната сигурност и главнокомандващ Военноморския флот, означаваше само едно — причината за тази сбирка едва ли бе голфът. Разбира се, обратното също беше възможно — просто да са луди по този спорт и да са решили да направят една игра. Знае ли човек?

— Играете ли голф, Джо? — попита Хатауей.

— Ами аз…

— Играе, играе — отвърна вместо него Махоуни и дръпна езичето на кутийка бира, която извади от охладителя.

— Анди не може да дойде, затова ви предлагам да го заместите на предните девет дупки — продължи Хатауей. — Ще се качите при мен и докато играем, аз ще ви разкажа за какво става въпрос.

Това означаваше, че главнокомандващият не иска да се лиши от удоволствието на играта независимо от специалната задача, която се готви да му възложи.

— Не съм в подходящо облекло — отбеляза Демарко и плъзна длан по току-що изгладения си костюм, бяла риза и една от любимите си вратовръзки. — А и нямам стикове — добави той, макар да си даваше сметка, че ще го освободят само ако представи документ за трайна инвалидност вследствие на детски паралич.

— Сваляш сакото, и толкоз — изръмжа Махоуни. — Това не е футбол, а най-обикновен голф, по дяволите. Ще използваш стиковете на Франк. Хайде, тръгваме!

Лош късмет, въздъхна Демарко. На тези тук изобщо не им пукаше за чисто новите мокасини, които му струваха цели сто и петдесет долара, при това на разпродажба!

— Звучи ми добре — кимна той, свали вратовръзката и внимателно я пусна във вътрешния джоб на сакото си. После съблече самото сако и го постави в малкия багажник на количката за голф. Миг по-късно Махоуни тръсна отгоре му охладителя с бирата.

На стартовата площадка го представиха на сенатор Фарис, почти двуметров гигант с жилаво тяло и здрави ръце, които все още бяха способни да изтръгнат топката от ръцете на противника. Навремето го бяха използвали именно като такъв — защитник, способен да обезвреди и най-голямата звезда на противника. Любимият му прийом беше лакът в ребрата при борбата за топката. Косата му беше тъмна и късо подстригана, с малка кръгла плешивина на темето. Имаше големи уши и гърбав нос, а изражението на лицето му беше прекалено мрачно за една приятелска игра на голф.

Хатауей го уведоми, че Демарко ще заеме мястото на Банкс, който е служебно възпрепятстван.

— Хубаво — кимна Фарис. — И без това исках да съм в двойка с Махоуни, за да го държа под око.

— Кой е пръв? — попита председателят, без да обръща внимание на забележката му.

— Говоря сериозно, Махоуни — тежко го изгледа Фарис. — Днес ще играем по правилата. Без тарикатски номера и без никакви, повтарям, никакви удари под кръста!

— Аха, значи още не си забравил как ти сритах задника миналия път — отбеляза Махоуни.

— Никакъв задник не си ми сритал! — гневно изрева Фарис, след което инстинктивно се огледа и понижи глас: — Победи само с един нещастен удар, при това като премести топката на удобно за теб място пред десета дупка!

— Пълни глупости! — отсече Махоуни. — Я си стегни кльощавия задник и се подготви за първия удар!

Всемогъщи боже, ужаси се Демарко. Нима тези хора управляват страната?!

Началният удар на Фарис изпрати топката в лявата част на феъруея, на около двеста метра от старта. Този на Махоуни попадна също вляво, но малко по-далеч. Лишен от тяхната сила и маса, Хатауей изпрати топката значително по-точно — някъде на около сто и петдесет метра, и то в центъра на терена. Сякаш беше използвал управляем снаряд.

Това не беше хубаво.

Демарко избра един стик от торбата на Хатауей и направи два пробни замаха. Твърде малка за дланта му, дръжката не беше много удобна.

— Не съм играл поне от два месеца — извинително промърмори той.

— Давай, давай — нетърпеливо го пришпори Махоуни. — Удряй и не му мисли!

Демарко заподозря, че председателят нарочно насилва играта, за да победи Фарис. А по принцип той никога не бързаше. Никога. Вършеше си работата с темпото, което му беше най-удобно. Срещите за човек на неговото ниво започваха тогава, когато самият той реши да се появи.

Стикът изсвистя във въздуха. Получи се добър контакт. Почувства добре силата на удара. Звукът също беше добър. Но топката отиде толкова вдясно, че се прехвърли в съседния феъруей.

— За бога, Джо! — оплака се Махоуни. — Ако играеш по този начин, цял ден ще си останем тук!

Хатауей подкара количката в посоката, в която беше изчезнала топката на Демарко.

— Става въпрос за племенника ми — започна той. — Момчето на сестра ми. Той е инженер и работи във военна корабостроителница. Убеден е, че част от колегите му се занимават с измами.

— Какви измами?

— Не ми стана много ясно. Нещо свързано с фалшиви проучвания, за които екипът получава допълнителни държавни средства. Дейв, племенникът ми, направил опит да предупреди началството, но сестра ми твърди, че никой не му обърнал внимание. Обади ми се бясна, настояваше да направя нещо. Къде отиде проклетата ти топка, Джо? Май е някъде между онези дървета…

При следващия удар Демарко перна топката в горната част и тя прелетя само двайсетина метра. Проблемът беше в стиковете на Хатауей, които бяха прекалено малки. Едва при третия опит топката му попадна на правилния феъруей.

— Както и да е — продължи Хатауей, когато отново седнаха в количката. — Искам да провериш за какво става въпрос и да ми съобщиш дали момчето наистина е надушило нещо. Джон ми каза, че много те бива в тая работа, а аз си мисля, че случаят не е нищо особено…

— Наистина съм имал работа с източване на средства, но…

— Какво, Джо?

— Защо просто не възложите проверката на някой от своите подчинени?

Преди Хатауей да отговори, настана някаква суматоха. Фарис крещеше нещо, насочил дълъг показалец в краката на Махоуни. По всяка вероятност председателят беше обявил, че топката му лежи на бетонната пътека за количките — факт, който му даваше право да я премести. А Фарис очевидно го оспорваше.

— Исусе! — поклати глава Хатауей. — Двамата са толкова разгорещени, че ми развалят удоволствието от играта. Но според мен Махоуни наистина нарушава правилата.

Не думай, помисли си Демарко.

— Попита ме защо не възложа задачата на някой от подчинените си — продължи партньорът му. — Проблемът е, че аз съм главнокомандващ Военноморския флот, Джо. Ако накарам хората си да направят дискретна проверка, само два часа по-късно в корабостроителницата ще се появят двайсетина агенти на Служба разследвания към Военноморския флот и ще започнат да разпитват къде когото сварят. Не искам да предизвиквам подобна суматоха на базата на едно телефонно обаждане от сестра ми. Но честно казано, има и нещо друго… — Хатауей извърна глава, сякаш изпитваше неудобство от истината. — Сестра ми, а също и момчето й, има известна склонност към… хм… Драматизъм.

Е, сега вече нещата започваха да се изясняват. Хатауей не вярва на племенника си. В случай че заповяда официално разследване по сигнал на роднина и този сигнал излезе фалшив, той ще изпадне в много неудобно положение.

— Разбирам — промърмори Демарко.

— Провери нещата тихичко и нищо повече, окей? — погледна го с облекчение главнокомандващият. — Срещни се с племенника ми, поговори с хората, които обвинява. Ако нещата се потвърдят, аз ще разполагам с информация от независим източник — в случая Конгреса, след което спокойно ще заповядам официално разследване.

— Добре — кимна Демарко, макар че едва ли имаше право на избор.

На шеста дупка топките на Махоуни и неговата се оказаха на приблизително еднакви позиции, на двайсетина метра една от друга. Фарис беше от другата страна и търсеше топката си, силно приведен напред. А Хатауей, както обикновено, беше заел позиция точно в средата.

Махоуни сведе поглед към топката си, скрита зад малко дръвче, после извъртя глава по посока на Фарис.

— Я ела за малко — подвикна на Демарко той.

— Хей, Махоуни! — изрева зад гърба му Фарис. — Какво, по дяволите, правиш там?

Демарко се обърна да го погледне, а когато отново застана с лице към Махоуни, топката му вече не беше зад дръвчето. Шефът му го беше използвал за параван.

— Какво направи тоя тип, Демарко? — изрева Фарис. — Изрита си топката, нали?

— Не, сър.

— Не смей да ме лъжеш, Демарко! Аз съм сенатор на Съединените щати, докато онзи дебел мръсник до теб е само конгресмен! Кажи ми истината, синко. Той си премести топката, нали?

— Стига глупости! — намеси се Махоуни. — Ще играем ли или не? А ти, Фарис, пак си доста далеч от дупката!

На практика топката на Фарис се намираше на около два метра от дупката и той се обърна, за да подбере подходящия стик.

— Франк, залагам една бира, че Фарис ще я вкара с два удара — ухили се председателят. — И ще се схване точно както при онзи свободен удар на плейофите в Чикаго!

Лицето на сенатора почервеня, но той не каза нищо. Зае позиция над топката, нагласи крака и си пое въздух. Ударът му беше добър, но малко по-силен от необходимото. Топката се плъзна по ръба на дупката, подскочи и спря на половин метър от нея. Фарис разкриви устни в беззвучно проклятие и хвърли сърдит поглед по посока на Махоуни, който бършеше главата на стика си с изцапана кърпа и мълчаливо се подсмихваше.

След деветата дупка прекратиха играта и се насочиха към ниската постройка на клуба. Демарко измъкна смачканото си сако от багажника на количката. Ризата му беше прогизнала от пот, по маншетите на панталоните му имаше зеленикави петна, а новите му мокасини бяха смачкани и пълни с пясък.

— Ще ви се обадя в момента, в който науча нещо, сър — каза той, докато се опитваше да приглади сакото си с длан.

 

 

— Да, добре — разсеяно отвърна Хатауей, който очевидно не го чу, зает да изчислява точките си. По всичко личеше, че не се интересува особено от измамите в някаква корабостроителница, а просто иска да се отърве от досадната си сестра. И благодарение на Махоуни беше получил това, което иска: Джо Демарко, наперения специален следовател от Конгреса.

Изплезил език, Махоуни старателно изписваше своите точки до тези на Фарис.

— Имаш четирийсет и една, приятел — обяви той, замълча за момент, после добави: — А аз имам четирийсет.

— Я ми подай проклетия картон, Махоуни! — изгледа го с недоверие Фарис и протегна ръка.