Майк Лосън
Вторият периметър (19)

18

— Май стигнахме до задънена улица — рече Демарко.

Вече цял час седяха в колата, паркирана на една пресечка от офиса на Кармоди в Бремертън. Ема беше зад волана, скрила лицето и мислите си под огромни слънчеви очила.

— Знам — обади се тя.

Това обаче не му попречи да й припомни всичко, което отдавна й беше известно.

— Не разполагаме с никакви доказателства, че тези хора вършат нещо незаконно. Не можем да ги обвиним в убийството на Уитфийлд. В жилищата им не открихме нищо подозрително. А ти не откри нищо в офиса на Кармоди. И накрая онзи Бери от Вашингтон е мъртъв и вече не може да признае в какво е бил замесен.

— Мислих за него — призна Ема. — Вече съм склонна да приема, че смъртта му се дължи на обикновена катастрофа.

— Охо! И защо, ако смея да попитам?

— Хрумна ми, че ако те…

— Кои те?

— … ако те са имали желание да задържат Кармоди и хората му тук за по-продължително време, Бери щеше да им трябва за продължаването на договора. След неговата смърт това никак няма да е лесно.

— Кои са те? — повтори Демарко.

— Нямам отговор, но някой определено ръководи тази операция. Вече знаем, че Мълърин, Нортън и Кармоди не са убили Уитфийлд. Знаем, че Уитфийлд е чул или видял нещо, затова ти се е обадил. А после са го убили. Което означава, че Кармоди се е обърнал към някого, който е бил наблизо, и му е съобщил, че са разкрити от Уитфийлд. И именно този човек много бързо е организирал отстраняването на Уитфийлд. Което означава, че в играта има още някой и именно той дърпа конците.

— Ясно, разбрах — каза Демарко. — Да предположим, че Кармоди и пиратите…

— Какви пирати? — погледна го с недоумение Ема.

— Мълърин и Нортън.

— Остроумно — усмихна се партньорката му.

— Да предположим, че си права и тези хора наистина са шпиони, терористи или каквото и да било там. Допускаш ли, че ще направят някоя глупост точно сега, броени дни след убийството на Уитфийлд?

— Не. Според мен ще преустановят дейността си за седмици, а може би и месеци. Аз бих постъпила именно така, ако ръководех операцията.

— Страхувах се, че ще чуя точно този отговор — въздъхна Демарко. По принцип беше нетърпелив човек и направо побесняваше от бездействието. — Предлагам да ги пораздрусаме.

Ема замълча. Нокътят й с безупречен маникюр тихо почукваше по волана.

— Според теб кой от тримата е най-слабото звено в групата? — попита след известно време тя.

— В какъв смисъл?

— В смисъл най-лесно да бъде пречупен. Да изпадне в паника, когато го притиснем.

— Мълърин — отсече без колебание Демарко.

— Защо?

— Кармоди явно е костелив орех. Бивш тюлен и всичко останало. Нортън е… как да кажа… дисциплиниран. Акуратен и точен, както личи от подредения му апартамент. И вероятно умен, ако съдим по сложната електронна апаратура, която използва.

— Да — съгласи се Ема. — Още когато нахлухме в офиса им, забелязах как Мълърин се стресна и погледна Нортън с безмълвна молба за помощ. И аз мисля, че той е нашият човек.

— А как смяташ да притиснеш кльощавия му задник? — пожела да узнае Демарко.