Майк Лосън
Вторият периметър (17)

16

Ема се зае с ключалката на задната врата.

За щастие дворът на Фил Кармоди беше опасан с висока ограда. Ако никой не ги е видял как се промъкват през задната портичка, вероятно всичко щеше да е наред. Разбира се, в случай че домакинът не се върне, докато са тук, ако къщата няма алармена инсталация и ако някой от съседите не види през прозорците как тършуват из жилището на Кармоди. Демарко вече се виждаше с ръце на гърба, оковани в белезници. Съвсем ясно си представи как някое ченге навежда главата му, за да го вкара в патрулната кола.

После кучето започна да скимти. Сякаш беше гладно или имаше естествени нужди.

Преди малко, зърнал едрата немска овчарка на задната седалка на Ема, Демарко инстинктивно се дръпна назад. Не си падаше по кучета, беше се наслушал на истории за питбули, отхапали човешки крайници. А тази овчарка беше наистина огромна. Докато пътуваха насам, песът беше проточил муцуна през задния прозорец, но Демарко ясно си представяше как го захапва за главата, решил, че косата му наподобява заешка козина.

— Млък! — просъска на кучето той. Разбира се, то не му обърна внимание и продължи да издава скимтящите звуци. Понечи да го дръпне за каишката, но се отказа, за да не го ядоса. — Млък! — повтори той, после се обърна към Ема. — Не можа ли да вземеш някаква машинка за тая работа? Нали правят такива машинки?

— Готово — рече Ема, бутна вратата и промърмори: — Доброто куче е по-надеждно и по-бързо от машинките. Хайде, влизай. Започваме от втория етаж и вървим надолу.

— Ще спуснем ли щорите?

— Не — отвърна Ема и пое нагоре по стълбите.

Кармоди беше взел къщата под наем, най-вероятно с обзавеждането. Имаше всичко, но си личеше, че е само временно жилище. Не се усещаше личният вкус, нямаше семейни снимки, липсваха сувенири от миналото. Беше просто място, на което човек спи и се храни, но нищо повече.

На втория етаж имаше две малки спални и баня. Ема започна да отваря гардеробите и да издърпва чекмеджетата, а Демарко разходи кучето, оставяйки го да души на воля. То престана да скимти и по всичко личеше, че се забавлява добре. Дано не вдигне крак да си маркира територията, помисли си Демарко.

Огледът на втория етаж приключи за четирийсет минути и те слязоха долу. Ема работеше с изключително старание. Кухнята отне много време, защото тя извади съдържанието на фризера и започна да отваря разни кутии. Демарко остана изненадан от факта, че песът не обърна никакво внимание на останките от пържолата, която Ема пльосна върху плота. Добре дресирана гад, принуди се да признае той.

После погледна часовника си. Бяха в къщата вече час и половина.

— Да вървим в мазето — подкани го Ема.

— А това? — попита той и кимна с брадичка към храната на плота. — Няма ли да го прибереш обратно?

— Няма смисъл. И без това ще разбере, че сме били тук.

Демарко беше обзет от мрачното предчувствие, че огледът на мазето ще продължи вечно. Повечето хора трупат там кашони и боклуци, които ги мързи да сортират или изхвърлят. Но се оказа, че мазето на Фил Кармоди е почти празно. Бойлерът и отоплителната инсталация заемаха почти половината от пространството, а в центъра имаше щанга и дървена скамейка за физически упражнения. Хвърлил поглед на дисковете, Демарко установи, че наемателят вдига около сто и петдесет кила от легнало положение.

Край една от стените имаше стара кухненска маса с пластмасов плот, над която беше окачена дъска с инструменти. Върху плота беше закрепено малко менгеме — от онези, които рибарите използват да връзват мухите. Над нея беше закрепена лупа с подвижно рамо, под която се виждаше почти завършен модел на четиримачтова бойна шхуна. Оставаше да се боядисат само някои дребни детайли. Демарко си представи как Кармоди слиза тук всяка вечер, навежда се над масата и работи върху модела под слабата светлина на лампата. Представа за самотен човек, който убива времето, а не за човек, отдаден на своето хоби.

Ема се изправи в средата на помещението и се огледа, явно чудейки се откъде да започне. Демарко дръпна кучето към масата с намерението да разгледа макета по-отблизо. Безброй миниатюрни компоненти, тънки въжета, рудани и кнехтове, сглобени без дори следа от лепило. Неволно се запита дали би могъл да прояви търпението, необходимо за тази работа, после кучето изведнъж нададе оглушителен лай и дръпна каишката към някаква кутия за обувки под масата.

— Исусе! — стресна се той. — Млъквай, за бога! Веднага млъквай!

Изненада се, че шепне, защото този лай положително се чуваше на километър.

Ема се приближи, потупа звяра по главата и нежно рече:

— Добро момиче, браво на теб! Добро момиче!

Извади от джоба си пакетче с кучешка храна и го тикна под муцуната на звяра. Защо ли успокоителното е в нейния джоб, а не в моя? — запита се Демарко. Кучето моментално се укроти, но продължаваше да тика муцуната си в кутията.

Ема невъзмутимо отмести главата му, издърпа кутията и я вдигна на масата. Капакът беше залепен с прозрачно тиксо. След като я огледа от всички страни, партньорката му сви рамене и протегна ръка към ножчето със сменяеми остриета на масата.

— Какво правиш? — тревожно подвикна Демарко. — Може да е бомба!

— Виж праха по капака — отвърна Ема. — Престояла е доста време под масата.

— И какво от това? Има голяма вероятност отвътре да изскочи високочувствителен експлозив!

Ема поклати глава, внимателно сряза лепенките и вдигна капака.

— По дяволите!

Демарко пристъпи и надникна в кутията. На дъното й лежаха воден пистолет, две автомобилчета от колекцията „Мачбокс“ и йо-йо. Останалата част беше запълнена от десетина увеселителни ракети във формата на миниатюрни бутилчици.

* * *

Претърсването на къщата на Мълърин им отне два пъти повече време. Тя не беше по-голяма от къщата на Кармоди, но тоя тип се оказа мърляч и вехтошар. Мазето му беше задръстено от кашони, сандъци и всевъзможни бидони. На всичкото отгоре имаше и гараж, до такава степен пълен с боклуци, че вътре изобщо не можеше да влезе кола. Дори Ема, която никога не се предаваше, бе принудена да признае, че за пълното претърсване на този дом ще им трябват минимум две денонощия. Но те разполагаха само с четири часа.

Кучето реагира два пъти в къщата: на един сандък със сигнални ракети в гаража редом с десетлитрова туба бензин и на кутия патрони в джоба на проядена от молци ловджийска жилетка. Патроните бяха толкова стари, че Демарко се опасяваше да не избухнат в ръката му.

След това претърсване дори кучето изглеждаше уморено.

— А сега какво? — попита Демарко, като се върнаха в колата. — За къщата на Нортън вече е късно.

— Няма да ни отнеме много време, защото той живее в апартамент — каза Ема.

— Но вече наближава четири, а онези типове напускат работа горе-долу по това време, за да избегнат задръстването.

— Имаме време! — отсече Ема, а плътно стиснатите й устни показваха, че всякакви спорове са излишни.

 

 

Апартаментът на Нортън имаше само две спални. В дневната се набиваше в очи огромен телевизор с най-малко 50-инчов диагонал на екрана, към който бяха свързани голямо количество електронни компоненти. Демарко преброи шест тонколони, пръснати из сравнително тясното помещение.

За разлика от колегата си, Нортън се оказа по-подреден дори от майката на Демарко. А това означаваше много голям чистник. В умивалника липсваха неизмити чинии, леглото беше оправено, нямаше разхвърляни дрехи по пода. Всички кутии на горния рафт в гардероба бяха снабдени с етикети за своето съдържание. Е, това вече е прекалено, помисли си Демарко.

— Ако не се стигне до арест, бих искал да наема тоя тип за иконом — отбеляза той.

Без да му обръща внимание, Ема влезе в кухнята и започна да преравя чекмеджетата.

— Хайде, партньоре — подкани Демарко кучето и подръпна каишката му. По неизвестни причини то беше изплезило трийсетсантиметров език и дишаше тежко.

Ема отвори вратата на втората спалня и започна да цъка с език.

До стената беше залепена дълга маса, върху която имаше монитор с плосък екран, лазерен принтер и скъп скенер. Демарко беше запознат само с тази част от апаратурата, но цъкането на Ема беше предизвикано от пет-шест устройства с неизвестно за него предназначение. Етажерката над масата се огъваше под тежестта на специализирана компютърна литература — главно списания, подредени по хронологичен ред. Под масата имаше червена кутия на колелца, която беше пълна с малки инструменти и електронни компоненти.

Ема пристъпи към масата, взе някакъв предмет и отново цъкна с език.

— Какво е това? — попита Демарко.

— Оптичен кабел. Може да се свърже с миниатюрна камера или записващо видео.

— Аха — кимна Демарко. — Разни шантави типове пъхат тия джаджи в специално пробити дупки в стените на банята и гледат голите жени.

— И за това стават — потвърди Ема. — Но в случая е по-вероятно Кармоди да се е разхождал из някоя атомна подводница с такова нещо, скрито в ръкава. По този начин шпионите снимат каквото пожелаят.

В ръцете й се появи дигитален фотоапарат, с който засне уредите върху масата и етажерката с книгите над нея. После се настани пред компютъра и каза:

— Я да видим какво има в тая кутия.

— Трябва да тръгваме, Ема! — тревожно я подкани Демарко, след като направи справка с часовника си.

Вместо отговор дочу характерната мелодийка на стартирал „Уиндоус“.

— Мамка му, има парола! — недоволно изръмжа Ема. — Като гледам с какво се е обзавел тоя тип, вероятно ще се окаже, че е кодирал и програмите. В такъв случай ще ми трябва професионалист, за да надникна в проклетата му машина! — Сега вече тя погледна часовника си и добави: — Става късно…

— Не думай! — процеди Демарко. Тази жена наистина може да те подлуди, когато си поиска!

— Вземи Луси и излез да пазиш отвън — заповяда с равен глас партньорката му. — Тук виждам инструкция за лаптоп, но не и самия лаптоп. Налага се да го потърся. Извикай ме, ако Нортън се появи.

Луси е тъпо име, особено пък за немска овчарка, помисли си Демарко. Псетата от тази порода трябва да се казват Куршум, Зъб или Убиец, а от муцуните им да текат лиги. А след като прекара деня с тая Луси, той получи възможност да се убеди, че тя всъщност е едно голямо и приятелски настроено домашно куче с чувствителен нос. Срам за породата — факт, който се потвърждаваше и от името й.

Избра си място в близост до входа на блока, откъдето можеше да наблюдава улицата и в двете посоки. Десет минути по-късно колата на Нортън се насочи към входа на един от гаражите в съседство. Демарко набра мобилния на Ема.

— Задръж го пет минути — отсече партньорката му и без да чака отговор, прекъсна връзката.

Мамка му! Сега бързо трябваше да измисли причина за присъствието си тук! Може би да обяви, че изкарва допълнително по някой долар, като разхожда чуждите кучета.

Нортън се появи от гаража с раница в ръка.

Демарко решително се насочи към него.

— Трябва да поговорим, мистър Нортън.

Човекът се обърка за миг, след това го позна и отсече:

— Няма да говоря с вас!

— Само за минутка.

— Няма да стане. Ако имате някакви въпроси, обърнете се към Кармоди.

Нортън понечи да го заобиколи, но Луси внезапно излая страховито и той се закова на място.

— Ако това нещо ме ухапе, ще ви дам под съд!

Демарко погледна надолу. Сега Луси наистина приличаше на немска овчарка. Оголила зъби и опънала каишката, тя грозно ръмжеше, заковала очи в раницата на Нортън. Той направи още един опит да заобиколи Демарко, но Луси отново излая и той страхливо отскочи назад.

— Махнете този звяр, за бога! — извика Нортън. — Чувате ли какво ви казвам? Махнете го!

— Какво носите в раницата, мистър Нортън? — попита Демарко.

— Не е ваша работа! Махнете тази гад!

— Купих това куче от един приятел, който работи в Агенцията за борба с наркотиците, Нортън. Обучено е да надушва дрога.

— Дрога ли? — втренчи се в него Нортън. — Нямам никаква дрога!

— Покажете какво носите. Ако откажете, ще позвъня в полицията и няма да мръднете оттук, докато не пристигнат!

— Нищо няма да ви покажа! И пак повтарям, ако този звяр ме ухапе, ще ви дам под съд!

— Ще се наложи да се явявате в съда с бинтован задник — отвърна Демарко. С крайчеца на окото си видя, че вратата зад гърба на Нортън се отваря и Ема излиза на улицата. Тя му махна да я последва и тръгна към мястото, на което бяха оставили колата.

— Добре, дявол да ви вземе — неочаквано отстъпи Нортън, дръпна ципа на раницата и я тикна под носа му.

Вътре имаше две торбички — едната с пръст за саксии, а другата с тор. Демарко се сети, че на малкия балкон горе беше видял някакви растения с червени цветове, вероятно мушката.

— Сега доволен ли сте? — изръмжа Нортън.

— Напълно — кимна Демарко, обърна се и започна да се отдалечава, влачейки Луси след себе си. Тъпо куче. Изобщо не прави разлика между птичи лайна и бомба.

 

 

— Торовете също могат да бъдат експлозиви — отбеляза Ема. — Не помниш ли с какво беше взривена федералната сграда в Оклахома?

— Помня — каза Демарко. — Но онзи Маквей използва цял камион, а не половинкилограмова торбичка.

Ема изобщо не го чу, защото вече говореше с Луси.

— Добро момиче! Много добро момиче, браво на теб! — Дясната й ръка потупа масивния гръден кош на кучето. Разнесе се звук като от тъпан, но на Луси очевидно й стана приятно. Шантаво куче, помисли си Демарко.

— А сега какво? — попита на глас той. Току-що бях излезли на магистрала 3 и се движеха на юг. Луси отново зае мястото си на задната седалка и доволно промуши глава през наполовина смъкнатото стъкло. На практика тя беше собственост на транспортната полиция, която охраняваше летището „Сиатъл-Такома“. Приятелите на Ема във ВРУ бяха уредили да я вземе назаем, но сега трябваше да я върнат на дресьора.

— Трябва да проникна в офиса на Кармоди — промърмори Ема.

— Трудна работа — поклати глава Демарко. — Намира се в центъра на Бремертън, наоколо е пълно с народ.

— Аха — разсеяно кимна партньорката му, очевидно обмисляйки предстоящата операция.

— Със сигурност ще свършим в ареста — предупреди я Демарко.

— Няма начин, поне що се отнася до теб — отвърна Ема. — Заминаваш за Вашингтон.