Майк Лосън
Вторият периметър (16)

15

Очаквайки телефонното обаждане, Ема се излегна на леглото в мотелската стая. Чувстваше се самотна и нещастна. Кристин се бе върнала във Вашингтон заедно с филхармонията, а тя се премести в мотела на Демарко. Мястото беше чисто, функционално и с удобни комуникации, въпреки че по нейно мнение стаичките приличаха на кашони, а Ема беше свикнала с удобствата на петзвездните хотели.

Почти трийсет години беше работила за ВРУ, но без да споделя какво й беше струвало това. Случвало й се беше да спи в планински пещери без завивки, беше оцелявала, хранейки се с корени, беше преживяла ухапването на скорпион и тежка кожна зараза от някаква екзотична гъба. Но никога не се беше оплаквала, никога не беше изпитвала самосъжаление. А сега, въпреки огромните трудности в миналото, изпадаше в депресия от факта, че налягането на водата в мотела е слабо и са й нужни цели пет минути под душа, за да отмие шампоана от късата си коса.

Телефонът до леглото иззвъня.

— Ало — рече в слушалката Ема.

— Обажда се Питърсън от отдел „Проучване“.

— Слушам.

— Ще започна с Нортън и Мълърин. И двамата имат дългове, а служебните им досиета са пълни със забележки — най-често закъснение за работа, неспазване на служебната йерархия, небрежно изпълнение на задълженията и прочие. Няколко месеца преди преждевременното си излизане в пенсия и двамата заливат управата с жалби: за дълго отлагано повишение, за възрастова дискриминация, за несправедливо разпределение на извънредните дежурства — обичайното скимтене на недоволните чиновници. И двамата са разведени и имат деца, които не подкрепят финансово. Неосъждани, ако не броим един акт за шофиране в нетрезво състояние на Мълърин отпреди шест години. Бих казал, че става въпрос за обикновени некадърници.

Обикновени некадърници. Ема чуваше варианти на това определение за трети път, и то изказано от различни хора. Но защо тогава ги е наел Кармоди?

— Това ли е всичко? — попита на глас тя.

— Не, проверих и банковите им сметки. Преди половин година в тях са постъпили немалки суми — по сто хиляди долара на човек. Станало е непосредствено преди да се пенсионират и да започнат работа при Кармоди.

— Произход на парите?

— Фирмата на Кармоди. Предполагам, че става въпрос за предварителен бонус.

— Ти би ли платил предварителен бонус на такива хора? — изсумтя Ема.

— Изключено.

— А Кармоди откъде е взел парите?

— При установяването си в района в началото на деветдесетте е купил къща в Сан Диего. Почти през цялото време я е давал под наем, а преди седем месеца я продава и влага парите в новата си консултантска фирма. От тях плаща на Нортън и Мълърин, но лично аз съм на мнение, че в цялата работа има нещо гнило. За къщата е получил почти три пъти повече от реалната й стойност. Купувачът е строителна компания, чиито пари не успях да проследя. Бих могъл да го направя, но ми беше напомнено, че за момента не разполагам с време.

— Възможно ли е някой да пере пари чрез тази строителна компания?

— Разбира се. Тя е голяма, развива международна дейност и получава пари от най-различни посоки. Идеално прикритие за финансиране на чужди секретни операции.

— Трябва да изясниш произхода на парите на Кармоди!

— Не мога, Ема, съжалявам. Не сега и не преди да откриеш нещо съществено.

Ема замълча за момент.

— А Кармоди?

— Коренно различна порода от Нортън и Мълърин. Започва като ядрен инженер във флота, изкарва специален курс за управление на атомни реактори в Айдахо Фолс, след което служи както на щурмови подводници, така и на стратегически. Безупречно досие. Похвали, награди, чести повишения. Решава да напусне флота в момента, в който е предложен за военната академия.

— Какво се е случило?

— Нищо. По онова време е бил на двайсет и четири, но вече имал шест години служба на атомна подводница. Писнало му и решил да стане тюлен. Командването не било доволно от това решение, но той заплашил, че ако не бъде преместен, ще напусне. Бил толкова добър, че не искали да го изпуснат. Но и тюлените го харесали — млад здравеняк с отлична техническа подготовка, истински кандидат мечта.

— Как се е представил като тюлен?

— Великолепно, чак до самото си напускане. Той е от хората, чиито медали стоят заключени в държавен трезор, защото не може да разкаже срещу какво ги е получил. Точно като теб, Ема…

Тя пренебрегна комплимента и продължи с въпросите.

— Какво го е накарало да напусне?

— Изпълнявал някаква, хм, мисия… Станало напечено, един от тюлените бил убит, а вината за това хвърлили върху Кармоди.

Ема остана с чувството, че бившият й колега чете от някакъв секретен доклад и съвсем не й казва всичко.

— Изплюй камъчето, Питърсън! — подкани го тя. — Каква мисия, какво е направил Кармоди?

— Съжалявам, Ема, не мога. В най-общи линии Кармоди взел погрешно решение в разгара на ожесточена престрелка. Толкоз. Попадала си в подобни ситуации и знаеш за какво става въпрос. Кармоди се оказал в ролята на нещастника, който поема вината.

— Изритали ли са го от тюлените?

— Не. Все пак бил истинска звезда. Вписали черна точка в досието му и решили да го изпратят на опреснителен курс — все едно приятелско перване през пръстите. Ама той ги изпреварил и напуснал.

— Значи е напуснал флота гневен и огорчен, така ли?

— Това го няма в документите. Като причина за напускането си е посочил желание да започне работа в частния сектор. Може и да е бил огорчен, но нищо не сочи за такова нещо. В смисъл че в досието липсват негови жалби до командването, няма искане за официално разследване. По всичко личи, че след шест години му е дошло до гуша да рискува кожата си срещу минимално заплащане. Бил готов да се махне.

— Знаеш ли с какво се е занимавал, след като е напуснал тюлените?

— Бегло. Не разполагам с подробности, но около седем години е бил в Хонконг. Напуска флота през 96-а, около година се мотае из Европа, след което постъпва на работа в някаква ядрена централа в околностите на Толедо. През 98-а напуска, вероятно защото работата му е била сходна с тази на атомните подводници. Установява се в Хонконг, където постъпва в охранителна фирма, чиито клиенти са едри риби и техните семейства. Не знам дали е бил бодигард, или някакъв консултант по сигурността, но с този стаж при тюлените спокойно би могъл да съвместява и двете длъжности. През 2003 година фирмата му се премества в Тайланд. Това става шест години след като Хонконг е върнат на китайците. Вероятно защото комунистическото правителство в Пекин направи труден живота на частните предприемачи в Хонконг. Работата е там, че не разполагаме с информация за дейността на Кармоди след преместването на фирмата. Той остава в Хонконг, след което изведнъж се появява отново в Щатите и получава поръчката за реорганизация на учебния център в корабостроителницата.

— Доста рязка промяна в кариерата — отбеляза замислено Ема. — Бодигардът в Хонконг изведнъж става консултант в САЩ. Не мога да не си задам въпроса защо не е заминал за Тайланд заедно с охранителната фирма, в която е работел.

— Нямам отговор — призна Питърсън.

Ема му благодари и понечи да затвори, но последните му думи я спряха.

— Тоя Кармоди е умно копеле, Ема — каза той. — Изключително опасен, ако е преминал на страната на лошите. Доколкото разбирам, ти си сама там. Внимавай много, моля те!

Тя остави слушалката и отправи поглед към картината, окачена на стената срещу леглото. Беше маслен пейзаж на връх Рейниър, извисил се заплашително над пурпурни облаци. Някъде трябва да има галерия за грозно изкуство, дълбоко въздъхна тя. От която със сигурност пазаруват всички мотели в страната.

Остана неподвижна известно време, после проведе още един кратък разговор и набра номера на Демарко. Никой не вдигна. Къде се е запилял, да го вземат дяволите?

 

 

— Я ми кажи, как стана така, че започна работа в Конгреса? — попита Даян Карлучи.

Демарко си беше направил труда да поразпита за някое добро място за вечеря и няколко души единодушно му препоръчаха ресторанта в градчето Уинслоу на остров Бейнбридж. Цените му се сториха височки за толкова малко градче, но това изобщо не го смути. Гледката беше добра, храната също, а Даян Карлучи се оказа изключително приятна компания. Между двамата не се създаде обичайното неудобство при всяка първа среща и поне до този момент не се напъваха да намерят тема за разговор.

Демарко се поколеба за момент, после попита:

— Предполагам, чувала си за баща ми, нали?

Даян Карлучи кимна.

— Е, благодарение на репутацията му не ми беше лесно да си намеря работа, след като завърших юридическия факултет. Фирмите не горяха от желание да наемат сина на човек, работил за мафията и изкарвал препитанието си с убийства.

— Мога да си представя — промълви Даян, поколеба се за миг и добави: — Знаеш ли, веднъж го срещнах. Хареса ми…

— Да, той беше приятен човек — кимна Демарко. — И добър баща. Не случи само с професията…

— И тъй, как стана така, че се озова в Конгреса? — повтори въпроса си Даян.

— Благодарение на кръстницата ми, леля Кони, която беше много близка с мама. На младини беше работила във Вашингтон и имала връзка с някакъв влиятелен човек. Тя поговори с него и аз получих предложение за работа.

Това си беше чистата истина. Не цялата, разбира се, но истина.

— А ти? — направи опит да смени темата той. — Как стана така, че…

— Още не сме свършили с теб — прекъсна го тя. — Чух, че си бил женен…

— Е, сега съм разведен.

— И това чух. Тя те напуснала заради…

— Братовчед ми.

— Онзи, който работи в…

— Същият. Още ли не сте го арестували?

Даян Карлучи се разсмя. Имаше прекрасен смях.

— Сега вече можем ли да поговорим за теб? — попита Демарко.

* * *

Отново бе единственият клиент в бара на мотела.

Вечерята с Даян беше много приятна и той искрено съжали, че приключи рано — едва в седем и половина. Но тя се оказа прекалено съвестен служител и заяви, че трябва да се прибере рано в своя мотел, за да прегледа записките си и да се подготви за утрешния ден. Двамата с партньора й бяха открили, че Уитфийлд — по тяхно мнение един доста заядлив тип — имал имотен спор със своя съсед, който пък имал проблеми с избухливия си нрав. Тоест пребивал хората, които го ядосвали. Партньорът на Даян продължавал да поддържа становището, че скитникът е най-вероятният убиец на Уитфийлд, но тя настоявала да проверят алибито на съседа, осигурено му от някакво гадже, редовно употребяващо наркотици.

Демарко не й предложи да я изпрати до стаята за едно питие преди лягане, въпреки че му се искаше. Беше съвсем наясно, че момиче с добро католическо възпитание от някогашния му квартал никога няма да легне с него още на първата среща. По тази причина сега висеше в бара, неудовлетворен и потиснат, и разсеяно гледаше как „Янките“ размазват „Маринърс“. Всъщност очите му попаднаха на екрана точно в момента, в който Джетър изстреля топката почти до железопътното депо в съседство със „Сейфко Фийлд“, а барманът гневно промърмори едно „шибани янки!“

В същия този момент Демарко усети, че вече не е сам и се радва на братска компания. Защото и той, и барманът — човек с ужасно изгорял и обелен от слънцето нос — принадлежаха към най-голямото и най-нещастното американско братство — Доброжелателния орден на хулителите на „Янките“. През следващия половин час двамата пееха тъжната сага на братството, в която се разказваше как Стейнбренър купува финала всяка година, а Джо Тор е противен сатир с невероятен късмет. И прочие, и прочие. Членовете на Ордена могат да плюят „Янките“ с часове. Барманът тъкмо започна да клейми неморалното привличане на Алекс Родригес от отбора на „Тексас Рейнджърс“, но ето че погледна над рамото на Демарко, изръмжа едно „мамка му“ и млъкна.

Демарко проследи погледа му и очите му се спряха върху Ема, която се беше изправила на вратата и ровеше в чантичката си. Това й отне известно време, защото дори Ема страдаше от всеобщата женска склонност да тъпче всевъзможни неща в дамската си чанта. После изведнъж се обърна и тръгна обратно, сякаш беше забравила нещо.

— Хей, какъв е проблемът? — подхвърли на бармана Демарко.

— Оная мадама. Снощи се появи тук и си поръча мартини за стаята. Наложи се да направя три, преди да остане доволна. Страшно женище, ти казвам! А, ето я, пак идва!

Ема се насочи към бара, кимна на човека зад тезгяха и се обърна към Демарко:

— Би трябвало да се досетя къде мога да те открия. Ела да хапнем някъде.

— Току-що вечерях — отвърна Демарко.

— Тогава ще гледаш как вечерям аз — отсече тя. — Трябва да поговорим. Оправи си сметката, а аз ще те чакам в колата.

Обърна се и тръгна към изхода, абсолютно сигурна, че Демарко ще я последва. Понякога Ема се държеше изключително дразнещо.

— Извинявай, не знаех, че ти е приятелка — промърмори барманът, след като фигурата на дамата изчезна зад вратата.

— Няма за какво да се извиняваш, защото наистина е ужасно женище — въздъхна Демарко. — Най-ужасното и най-отраканото, което познавам. Колко ти дължа?

 

 

Подобно на Демарко Ема също беше разпитала местните за хубав ресторант. Бяха я насочили към „Дайс Инлет“, разположен на живописно заливче. Демарко беше принуден да признае, че тук е дори по-хубаво от мястото, на което беше вечерял с Даян, но в момента, в който партньорката му прекрачи прага, на лицето й се изписа гримаса.

— Мирише на цигари! — подуши въздуха тя. — Мислех, че пушенето в този щат е обявено извън закона!

Извън закона!? Прозвуча така, сякаш пушенето беше углавно престъпление. Самият Демарко не подуши нищо, но деликатният нос на Ема явно бе уловил някоя самотна и незаконна никотинова молекула, замърсяваща атмосферата в близост до входната врата.

— Може би ще ти предложат противогаз — предположи той.

Забележката му предизвика леко повдигане на вежди, но тя милостиво му спести лекцията за смъртоносния ефект на цигарения дим. Вместо това Ема поиска маса на терасата, където лекият ветрец със сигурност щеше да осигури чистотата на въздуха, от която се нуждаеха дробовете й. А Демарко хареса гледката, която се разкриваше оттам. Беше чувал, че в заливчетата около Пюджит Саунд понякога навлизат китове орка, и точно това му се искаше да види в момента: огромен кит, изскочил високо над водата.

Келнерът — хлапак с гаменски вид с табелка НЕЙТАН на ревера, ги попита какво ще пият. В отговор Ема направи описание на съвършения коктейл водка мартини, как трябва да бъде приготвен и точната пропорция на съставките. Хлапакът усърдно кимаше, но в бележника му се появи само безличното „в. мартини“. Горкото хлапе, помисли си Демарко. Още не знае, че цяла вечер ще тича до бара и обратно с коктейли в ръце.

— За вас, сър? — обърна се към него Нейтан.

— Ами… И аз ще пия едно мартини. Направете го като нейното.

— Добър избор, сър.

Момчето се обърна да си върви, но Демарко подвикна след него:

— Хей, тук има ли орка?

— Орка ли? — с недоумение го погледна онзи.

— Да. Наричат ги още китове убийци. Големи и черни, с бели петна.

— Знам какво е орка, сър. Но те рядко се появяват толкова близо до брега. — Забелязал разочарованието на Демарко, Нейтан побърза да добави: — В замяна на това можете да видите скачаща над водата сьомга, която е често явление. А това там е орлово гнездо… Виждате ли го? На голямото дърво вляво от къщата с червения покрив…

Демарко се обърна в указаната посока, но не видя нищо освен клони на фона на потъмняващото небе. Орлово гнездо, много важно, помисли си той, но кимна и рече:

— Да, да. Страхотно.

Коктейлите пристигнаха. За огромно учудване на Демарко Ема обяви, че нейният е точно както трябва, след което му разказа за разговора си със следователя от ВРУ.

— И сега какво? — попита той.

— След като Бил Смит не иска да ни помогне, ще трябва да си помогнем сами.

— Точно това очаквах да кажеш — направи гримаса Демарко.