Майк Лосън
Вторият периметър (14)

13

Ема го заведе в едно кафене на крайбрежната улица, в което предлагаха петдесет вида билков чай. Доказателство за това беше силната миризма на поле и цветя, с която беше наситен салонът. Усмихнатата собственичка носеше очилца с телени рамки а ла Джон Ленън, а правата й, леко посивяла коса стигаше чак до кръста. Беше облечена в някаква безформена като брашнен чувал бабешка рокля, дълга чак до върховете на сандалите й. Бях чувал, че хипитата са изчезнали, но май не е така, помисли си Демарко.

Ема си поръча някакъв екзотичен чай с женшен, а Демарко благоразумно поиска кафе, после кока-кола и накрая обикновен „Липтън“. Но бабата, която се оказа не само хипи, но и маниачка на тема здравословен живот, неизменно отговаряше, че не предлага подобни напитки. Той се видя принуден да поиска чаша вода, в която маниачката великодушно пусна парченце лимон.

Седнаха до прозореца, от който се виждаше пътническият терминал, и загледаха как огромните фериботи от Сиатъл изсипват тълпи от хора на бремертънския кей.

— Май Уитфийлд ще се окаже прав за онези двамата, Мълърин и Нортън — обади се Ева.

— Че са вършели нещо нередно?

— Не, по-скоро за нещо друго.

— Какви ги говориш?

— Нека погледнем от друг ъгъл на разказаното от Дейв Уитфийлд — предложи Ема. — Според него Мълърин и Нортън били все в заеми, след което изведнъж се пенсионират преждевременно и започват да харчат като луди. Да съпоставим това с мястото, на което са работили: учебен център, който използва купища секретни материали. Уитфийлд ти звъни, за да ти съобщи някаква информация за тях, и много скоро бива убит, което означава, че той може би е чул или видял да вършат нещо нередно…

— Шпионаж? — вдигна вежди Демарко. — Това ли искаш да ми кажеш?

Ема бавно кимна.

Демарко никога не беше виждал жив шпионин или поне така си мислеше. Задачите му се въртяха около разследване на двулични политици или алчни бюрократи, а най-често действаше като посредник на Махоуни в нелицеприятни ситуации, в които председателят предпочиташе да не се забърква лично.

— Може и да си права — въздъхна той. — Но нали видя как се охранява мястото?

Корабостроителницата беше оградена с висока ограда от бодлива тел, в залива пред нея патрулираха катери с тежки картечници, които очевидно имаха задачата да предотвратят приближаването до сухите докове и закотвените на пристана бойни кораби на всякакви плавателни съдове — най-вече такива с експлозиви на борда. Въоръжени войници охраняваха входовете и изходите, патрули обхождаха вътрешността, а най-важните точки се охраняваха от камери. Всичко това беше само видимата част от охраната, но вероятно имаше и друга.

На стриктен контрол се подлагаха всички, които имаха достъп до периметъра. Служителите в корабостроителницата и екипажите на корабите с атомна тяга се подлагаха на периодичен тест по отношение на сигурността и бяха снабдени със специални карти със снимка, на обратната страна на които имаше магнитна лента — като на гърба на кредитните карти. За да бъдат пропуснати, работниците трябваше да покажат картата си на охраната и да я прекарат през четящото устройство. По всяко време се извършват периодични проверки на чанти, кутии за храна и коли, бе пояснил шефът на сигурността Милър, а когато се повиши заплахата на регионално или национално ниво, се проверяват всички — от съпругата на директора до чистачката в кафето.

— Нека ти обясня какво представляват системите за сигурност — вдигна глава Ема. — Повечето от тях, включително и тази в корабостроителницата, са организирани така, че да държат лошите извън периметъра. Но когато даден работник или служител издържи проверките и получи своята карта, той вече е вътре. А след като е вътре, значи е получил доверие и има достъп до класифицирана информация. И още по-важно — знае как е защитена тази информация. — Отпи глътка чай и мрачно добави: — Но може и да не става въпрос само за шпионаж.

— А за какво още?

— За саботаж. В момента на сухите докове се ремонтират четири атомни подводници. Саботажът дори на една от тях би имал много сериозни последици. Не само като стойност на евентуалните щети, но и като отражение върху оперативните планове на флота, в случай че един от съдовете се окаже извън строя за продължително време, а работата по останалите се забави.

— Трудно ми е да си представя Мълърин и Нортън в ролята на шпиони — поклати глава Демарко. — Искам да кажа, че хора като тях са…

— Помниш ли Олдрич Еймс? — прекъсна го Ема.

— Агентът на ЦРУ?

— Именно. Еймс вероятно е най-разрушителната къртица, прониквала някога в разузнавателните служби на САЩ. Бил е пияница, колегите му са имали лошо мнение за него. Никога не е получавал повишения, не е бил особено умен и съвсем открито е пилеел парите, които е получавал от руснаците. Но все пак е предавал разузнавателна информация на КГБ в продължение на почти десет години и заради него са убити десет съветски граждани, сътрудничили на ЦРУ. Ако се замисли човек, Мълърин и Нортън до голяма степен приличат на Олдрич Еймс…

— А какво ще кажеш за Кармоди?

— Засега не разполагаме с никаква информация за Фил Кармоди — отвърна Ема, но стиснатите й устни ясно показаха, че нещата скоро ще се променят.

— По дяволите! — мрачно изръмжа Демарко. — Но дори да са шпиони, онази височката от учебния център, как й беше името… Шипли… твърди, че изнасянето на секретна информация е много трудна работа. И аз съм склонен да се съглася с нея, защото видях със собствените си очи онези огромни наръчници…

— Така е — съгласи се Ема.

Замълчаха.

— Но как се действа, ако системата за сигурност все пак не успее да спре проникването на шпиони? — попита след известно време Демарко.

— На първо място са предварителните проверки за издаване на пропуск. Те показват дали отделният служител има финансови затруднения и дали е уязвим за шантаж. Но това не е пътят за разкриване на шпионите. — Ема махна с ръка по посока на корабостроителницата, част от която се виждаше през витрината. — Всичко, което се намира там — огради, камери, сейфове и електронни ключалки, — представлява физическата охрана на периметъра. Но има и още един, вътрешен периметър на охрана, който е също така видим, но по-малко бие на очи. Това е човешкият периметър. Работниците и служителите като Дейв Уитфийлд, които наблюдават колегите си и обръщат внимание на странното им поведение. На това, което мирише, както неотдавна се изрази бедният Дейв. Именно този втори периметър хваща шпионите.

Ема наклони чашата си и погълна остатъка от ужасния „здравословен“ чай.

— Трябва да поговоря с един човек — надигна се тя. — Ще се видим по-късно.