Роалд Дал
Костенурке, костенурке (3)

Костенурке, костенурке

Господин Хопи живееше в малък апартамент на горен етаж във висок бетонен блок. Живееше сам. Той бе самотен човек, а сега, след като се пенсионира, се чувстваше още по-самотен.

Господин Хопи обичаше две неща. Едната му любов бяха цветята, които отглеждаше на балкона си. Те растяха в саксии, кофи и кошници и през лятото малкият балкон се къпеше в ярки цветове.

Втората любов на господин Хопи беше тайна, която той не споделяше с никого.

Терасата под балкона на господин Хопи бе малко по-издадена напред от неговата и той виждаше добре какво се случва на долния етаж. Тази тераса беше на привлекателна дама на средна възраст на име госпожа Силвър. Госпожа Силвър беше вдовица и живееше сама. И макар да не знаеше, именно тя бе тайната любов на господин Хопи. Той от години скришом я обичаше от балкона си, но тъй като беше много срамежлив, така и не намираше сили да й намекне по какъвто и да било начин за любовта си.

Всяка сутрин господин Хопи и госпожа Силвър подхващаха любезен разговор — единият наведен надолу, а другият вдигнал глава нагоре, но само толкова. Разстоянието между балконите им бе не повече от два-три метра, но на господин Хопи му се струваше, че е милион километри. Той копнееше да покани госпожа Силвър в дома си на чаша чай с бисквити, но всеки път, когато тъкмо се канеше да изрече думите, смелостта не му достигаше. Както вече казах, той беше много, много срамежлив.

Господин Хопи все си мислеше колко хубаво би било, ако можеше да направи нещо велико, като например да й спаси живота или да я защити от банда въоръжени крадци. Само ако можеше да извърши някакъв подвиг, който да го направи герой в очите й! Само ако можеше…

Работата беше там, че госпожа Силвър изливаше цялата си любов върху някой друг, а този някой беше малка костенурка на име Алфи. Всеки ден, когато господин Хопи поглеждаше надолу от балкона си и видеше как госпожа Силвър шепне гальовно на Алфи и го гали по черупката, той изпитваше нелепа ревност. Нямаше нищо против самият той да се превърне в костенурка, ако това би означавало госпожа Силвър всяка сутрин да гали черупката му и да му шепти гальовно.

Госпожа Силвър гледаше Алфи от няколко години и той живееше на терасата й зиме и лете. Отстрани на балкона бяха заковани дъски, за да може Алфи да се разхожда, без да се прекатури през ръба, а в ъгъла имаше малка къщичка, в която костенурката пропълзяваше всяка вечер на топло.

Когато през ноември застудееше, госпожа Силвър застилаше къщичката на Алфи със суха слама, а животинчето пропълзяваше вътре, заравяше се дълбоко и заспиваше за месеци без храна и вода. Това се нарича зимен сън.

През ранна пролет, когато Алфи усетеше през черупката си, че става по-топло, той се събуждаше и изпълзяваше много бавно от колибката си на балкона. А госпожа Силвър изпляскваше радостно с ръце и се провикваше:

— Добре дошъл, скъпи мой! О, колко мъчно ми беше за теб!

В тези случаи на господин Хопи повече от всякога му се искаше да се размени с Алфи и да стане костенурка.

А сега ще ви разкажа за една слънчева майска сутрин, когато се случи нещо, което промени и изпълни с вълнение живота на господин Хопи.

Той се бе навел през парапета и наблюдаваше как госпожа Силвър поднася закуската на Алфи.

— Ето ти крехка маруля, миличък — говореше му тя. — И резенче пресен домат, и стръкче хрупкава целина.

— Добро утро, госпожо Силвър — обади се господин Хопи. — Алфи изглежда добре тази сутрин.

— Не е ли прекрасен! — погледна сияеща нагоре госпожа Силвър.

— Наистина е прекрасен — отвърна господин Хопи, но не мислеше така. И сега, докато гледаше как госпожа Силвър му се усмихва от долния етаж, той за хиляден път си помисли колко красива, мила, нежна и добра е тя и копнеж прободе сърцето му.

— Но ми се иска да расте малко по-бързичко — продължи госпожа Силвър. — Всяка пролет, когато се събуди от зимния си сън, го претеглям на кухненския кантар. А знаете ли, че през всичките единайсет години, откакто е при мен, е наддал само с три унции^[1]. Та това е почти нищо!

— Колко тежи сега? — попита господин Хопи.

— Едва тринайсет унции — отвърна госпожа Силвър. — Горе-долу колкото грейпфрут.

— Да, костенурките наистина растат бавно — каза сериозно господин Хопи. — Но пък живеят до сто години.

— Знам — рече госпожа Силвър. — Обаче така ми се иска той да порасне малко повече… Толкова е дребничък!

— На мен ми се струва, че и така си е добре — отвърна господин Хопи.

— Не, не е добре! — извика госпожа Силвър. — Помислете само колко ли е нещастен, че е толкова мъничък! Всеки иска да порасне висок.

— Много ви се иска той да стане по-голям, нали? — Още докато изричаше думите господин Хопи, нещо в главата му щракна и му хрумна невероятна идея.

— Разбира се! — извика госпожа Силвър. — Готова съм на всичко, само и само да порасне! Виждала съм снимки на гигантски костенурки, които са толкова големи, че хората могат да ги яздят! Ако Алфи ги види, ще позеленее от яд!

Господин Хопи започна да мисли трескаво. Ето, това беше големият му шанс! „Възползвай се“, каза си той. „Възползвай се бързо!“

— Госпожо Силвър, по една случайност знам как да накарам костенурката да порасне по-бързо, ако това искате наистина.

— Нима? — извика тя. — О, моля ви, кажете ми! Да не би да му давам неподходяща храна?

— Едно време работех в Северна Африка — отвърна господин Хопи. — Оттам докарват всички костенурки в Англия, а един бедуин ми разкри тайната.

— Кажете ми я! — извика госпожа Силвър. — Умолявам ви, кажете ми я, господин Хопи! Ще бъда ваша робиня до гроб!

Щом чу думите ваша робиня до гроб, господин Хопи потръпна развълнувано.

— Почакайте тук. Ще трябва да ви го напиша.

След няколко минути той се върна на балкона с лист хартия в ръка.

— Ще го спусна с конец, за да не го духне вятърът. Готово.

Госпожа Силвър хвана листчето и го вдигна пред очите си. Ето какво пишеше на него:

— Какво означава това? — попита тя. — На чужд език ли е?

— На езика на костенурките е — рече господин Хопи. — Костенурките вършат всичко на обратно. Затова разбират само думи, написани отзад напред. Очевидно е, нали?

— Предполагам — отвърна госпожа Силвър слисана.

— Екру нетсок е просто думата костенурке, написана отзад напред — обясни господин Хопи. — Проверете сама.

— Наистина! — отвърна госпожа Силвър.

— И другите думи са написани отзад напред — продължи господин Хопи. — Ако ги обърнете обратно на човешки език, ще означават просто:

Госпожа Силвър разгледа внимателно вълшебните думи.

— Прав сте — каза тя. — Колко умно. Но каква е тази думичка „ес“? Нещо специално ли означава?

— „Ес“ е много силна дума, особено в езика на костенурките — отвърна господин Хопи. — А сега, госпожо Силвър, трябва по три пъти на ден да вземате Алфи на ръце и да му шепнете тези думи сутрин, обед и вечер. Нека чуя как ги репетирате.

Много бавно и с леко запъване заради чудатите думички госпожа Силвър прочете на глас цялото заклинание на езика на костенурките.

— Не беше зле — рече господин Хопи. — Но се опитайте да говорите малко по-изразително, когато казвате думите на Алфи. Ако ги изричате както трябва, се обзалагам на каквото кажете, че след няколко месеца той ще стане двойно по-голям, отколкото е сега.

— Ще опитам — отвърна госпожа Силвър. — Ще опитам всичко. Разбира се, че ще го направя. Но не ми се вярва да подейства.

— Почакайте и ще видите — усмихна й се той.

Господин Хопи се върна в апартамента си разтреперан от вълнение. Ваша робиня до гроб, повтаряше си той. Какво блаженство!

Но преди това да се случи, му предстоеше още много работа.

Единствените мебели в малката му дневна бяха една маса и два стола. Господин Хопи ги премести в спалнята. След това излезе и купи дебело платнище, с което застла пода в дневната, за да предпази килима.

После извади телефонния указател и си записа адресите на всички магазини за домашни любимци в града. Те бяха общо четиринайсет.

Отне му два дни да ги обиколи и да си избере костенурки. Нужни му бяха страшно много на брой — поне сто, ако не и повече. И трябваше да ги подбере много внимателно.

Ние с вас не правим особена разлика между костенурките, за нас те се различават само по размера и цвета на черупките. Алфи имаше по-тъмна черупка и затова господин Хопи избираше за колекцията си само костенурки с тъмни черупки.

Размерът, разбира се, беше от най-голямо значение. Господин Хопи взе костенурки с различна големина, някои с тегло, съвсем малко по-голямо от това на Алфи, а други — доста по-тежки, но не искаше костенурки, които тежат по-малко.

— Хранете ги със зелеви листа — каза му собственикът на магазина за домашни любимци. — Само това им трябва. Както и купичка с вода.

След като приключи с пазаруването, въодушевеният господин Хопи бе накупил цели сто и четиридесет костенурки, които пренасяше до дома си по десет-петнадесет в кошница. Наложи се доста пъти да се разхожда до магазините и накрая се умори много, но си струваше. Колко си струваше само! А когато събра всички животинки на едно място, дневната му представляваше удивителна гледка! Подът гъмжеше от костенурки с различна големина — някои се разхождаха бавно и оглеждаха обстановката, други дъвчеха зелеви листа, а трети пиеха вода от голяма тава. Докато пълзяха по платнището, те издаваха странно шумолене, но нищо повече. Когато влизаше в стаята, господин Хопи трябваше да стъпва много внимателно, на пръсти, през развълнуваното море от кафяви черупки. Но стига толкова по този въпрос. Той трябва да се залавя за работа.

Преди да се пенсионира, господин Хопи работеше като механик в гараж за автобуси. Той отиде там и помоли приятелите си да използва стария си работен плот за час-два.

Сега трябваше да измайстори нещо, с което да се пресегне от своя балкон до терасата на госпожа Силвър и да хване костенурката. За механик като него това беше лесна работа.

Първо господин Хопи изработи метални щипци и ги прикрепи към края на дълга тръба. Прокара в тръбата две твърди телени нишки и ги свърза с металните щипци така, че когато дръпнеше телените нишки, щипците се затваряха, а когато ги бутнеше напред — се отваряха. Телените нишки свърза с дръжка в другия край на тръбата. Съвсем проста работа. Господин Хопи бе готов за действие.

Госпожа Силвър работеше на половин ден. Ходеше на работа в магазинче за вестници и бонбони от обед до пет часа всеки делничен ден. Това много улесняваше господин Хопи.

И така, през първия вълнуващ следобед, след като господин Хопи се увери, че госпожа Силвър е отишла на работа, той излезе на балкона, въоръжен с дългата метална тръба. Нарече я ръкохватка за костенурки. Господин Хопи се наведе през парапета и спусна тръбата до балкона на госпожа Силвър. Алфи се припичаше на слънце в единия му край.

— Здравей, Алфи — поздрави господин Хопи. — Сега ще се повозиш.

Той надвеси ръкохватката така, че да застане точно над костенурката. Бутна лостчето на дръжката, за да се отворят щипците широко. След това ги намести добре над черупката на Алфи и дръпна лоста. Щипците се затвориха плътно около черупката като пръстите на ръка. Господин Хопи издърпа Алфи на балкона си. Лесна работа.

След това претегли костенурката на кухненския кантар, за да се увери, че тя наистина тежи тринадесет унции. Действително беше толкова.

С Алфи в едната ръка, господин Хопи внимателно си проправи път през множеството от костенурки, за да открие първата с точно същия цвят черупка като на Алфи и с тегло, точно две унции повече от неговото.

Две унции не са много. По-малко са, отколкото тежи дребно кокоше яйце. Но най-важното в плана на господин Хопи беше да се погрижи новата костенурка да е съвсем мъничко по-голяма от Алфи. Разликата трябваше да е малка, за да не я забележи госпожа Силвър.

Господин Хопи намери лесно сред многобройните костенурки точно такава, каквато му трябваше. Той искаше тя да тежи точно петнадесет унции — ни повече, ни по-малко. След като я взе, господин Хопи я сложи на кухненската маса до Алфи и дори сам не можеше да каже коя от двете е по-голяма. Но втората действително беше по-тежка. Тежеше две унции повече. Това бе Костенурка номер 2.

Господин Хопи изнесе Костенурка номер 2 на балкона, постави я между щипците на ръкохватката и я спусна на терасата на госпожа Силвър точно до лист прясна маруля.

Костенурка номер 2 досега никога не бе хапвала крехка маруля. Беше яла само жилави зелеви листа. Марулята й се услади толкова, че започна лакомо да я дъвче.

Последваха два нервни часа, докато госпожа Силвър се върне от работа.

Щеше ли да забележи разликата между новата костенурка и Алфи? Предстоеше напрегнат момент.

Госпожа Силвър се втурна на терасата си.

— Алфи, скъпи! — провикна се тя. — Мама се върна! Липсвах ли ти?

Господин Хопи, наведен през парапета си, но скрит между две големи саксии с цветя, си пое дълбоко въздух.

Новата костенурка още дъвчеше марулята.

— Божичко, Алфи, изглежда, си много гладен днес — рече госпожа Силвър. — Сигурно е заради вълшебните думички на господин Хопи, които ти шепна.

Господин Хопи видя как госпожа Силвър вдигна костенурката и започна да я гали по черупката. След това тя извади листчето му от джоба си и с наведена глава, съвсем близо до костенурката, започна да чете шепнешком от листа:

Господин Хопи подаде глава измежду листата и се провикна:

— Добър вечер, госпожо Силвър. Как е Алфи днес?

— О, чудесно — отвърна госпожа Силвър, извърна лице нагоре и се усмихна лъчезарно. — А и какъв апетит има само! Досега не съм го виждала да яде така! Сигурно е заради вълшебните думи.

— Не се знае — каза мрачно господин Хопи. — Не се знае.

Той изчака цели седем дни, преди да предприеме следващата стъпка.

Следобед на седмия ден, докато госпожа Силвър бе на работа, господин Хопи издърпа Костенурка номер 2 от балкона й и я внесе в дневната си. Номер 2 тежеше точно петнадесет унции. Сега той трябваше да намери костенурка, която да тежи точно седемнадесет, с две унции повече.

Господин Хопи намери лесно сред огромната си колекция костенурка с тегло седемнадесет унции и отново се погрижи черупката й да е точно същият цвят. След това спусна Костенурка номер 3 на балкона на госпожа Силвър.

Както сигурно вече сте се досетили, тайната на господин Хопи беше много простичка. Щом едно животно расте бавно — тоест изключително бавно, не би трябвало да забележите, че е пораснало, особено ако го виждате всеки ден.

Същото е и с децата. Те всъщност порастват на височина всяка седмица, но майките им не го забелязват, докато дрехите им не омалеят.

„Действай бавно“, казваше си господин Хопи. „Не бързай.“

Ето как се развиха събитията през следващите осем седмици:

В началото Алфи тежеше 13 унции.

В края на първата седмица Костенурка номер 2 тежеше 15 унции.

В края на втората седмица Костенурка номер 3 тежеше 17 унции.

В края на третата седмица Костенурка номер 4 тежеше 19 унции.

В края на четвъртата седмица Костенурка номер 5 тежеше 21 унции.

В края на петата седмица Костенурка номер 6 тежеше 23 унции.

В края на шестата седмица Костенурка номер 7 тежеше 25 унции.

В края на седмата седмица Костенурка номер 8 тежеше 27 унции.

Алфи тежеше тринайсет унции, а Костенурка номер 8 — двайсет и седем. Съвсем бавно, в продължение на седем седмици, домашният любимец на госпожа Силвър бе станал над два пъти по-голям, а милата дама изобщо не бе забелязала.

Дори на господин Хопи, наведен над парапета, Костенурка номер 8 му се струваше доста големичка. Удивително как госпожа Силвър не бе забелязала нищо по време на цялата тайна операция. Само веднъж тя бе погледнала нагоре и бе казала:

— Знаете ли, господин Хопи, наистина ми се струва, че е пораснал малко. Как мислите?

— Аз лично не виждам голяма разлика — бе отвърнал небрежно господин Хопи.

Но може би вече беше време това да приключи и същата вечер, когато господин Хопи тъкмо се канеше да излезе и да предложи на госпожа Силвър да претегли Алфи, той чу изненадан вик от долния етаж и изхвърча на балкона.

— Вижте! — крещеше госпожа Силвър. — Алфи е твърде голям, за да мине през вратата на къщичката си! Трябва да е пораснал страшно много!

— Претеглете го! — нареди й господин Хопи. — Претеглете го веднага!

Госпожа Силвър изпълни заръката и след половин минута пак излезе на терасата, хванала костенурката с две ръце, размаха я над главата си и извика:

— Познайте какво, господин Хопи! Познайте само! Тежи двайсет и седем унции! Два пъти по-голям е отпреди! О, миличък! — извика тя и започна да гали костенурката. — Прекрасно голямо момче! Виж как ти помогна умният господин Хопи!

Изведнъж господин Хопи почувства прилив на смелост.

— Госпожо Силвър, може ли да сляза на вашия балкон и да подържа Алфи?

— Но разбира се! — провикна се госпожа Силвър. — Слезте веднага.

Господин Хопи изтича надолу по стълбите и госпожа Силвър му отвори вратата.

— Погледнете го само! — заяви тя гордо. — Не е ли голям!

— Вече е голяма хубава костенурка — съгласи се господин Хопи.

— И всичко това благодарение на вас! — извика госпожа Силвър. — Вие наистина сте вълшебник! Но какво ще правя с къщичката му? Трябва му колибка, в която да спи нощем, а сега той не може да мине през вратата.

Двамата стояха на балкона и наблюдаваха костенурката, която се опитваше с всички сили да се вмъкне в къщичката си. Но беше прекалено голяма.

— Ще трябва да разширя вратата — рече госпожа Силвър.

— Няма нужда да го правите — отвърна господин Хопи. — Не бива да съсипвате толкова хубава къщичка. Всъщност той трябва просто да стане съвсем мъничко по-дребен, за да мине през вратата.

— Но как ще стане по-малък? — попита госпожа Силвър.

— Лесно. Променете вълшебните думи. Вместо да му казвате да расте, му казвайте да се смалява. Но на езика на костенурките, разбира се.

— Това ще помогне ли?

— Разбира се, че ще помогне.

— Кажете ми какво точно да му говоря.

Господин Хопи извади лист хартия и молив и написа:

ЕКРУ НЕТСОК, ЕКРУ НЕТСОК,

ИЛАМС ЕС ОКЛАМ, ЕС ИЛАМС.

— Това ще свърши работа, госпожо Силвър — рече той и й подаде листа.

— Не пречи да опитам — каза госпожа Силвър, — но не искам пак да става съвсем мъничък, господин Хопи.

— Няма, скъпа госпожо, няма. Кажете думичките само тази вечер и утре сутринта и вижте какво ще се случи. Може да извадим късмет.

— Ако подействат — каза госпожа Силвър и нежно го докосна по ръката, — ще означава, че вие сте най-умният човек на света.

На следващия следобед, веднага щом госпожа Силвър излезе за работа, господин Хопи изтегли костенурката от терасата й и я внесе в апартамента си. Сега трябваше само да намери съвсем малко по-дребна костенурка, толкова, че да мине през вратата на къщичката.

Той избра една и я спусна с ръкохватката за костенурки. След това, докато все още държеше костенурката с щипците, изпробва дали тя ще мине през вратата. Костенурката не успя.

Избра друга. Изпробва и нея. Тази минаваше съвсем спокойно. Добре. Той постави костенурката по средата на балкона до хубавичък лист маруля и влезе вътре, за да изчака госпожа Силвър да се прибере.

Същата вечер, докато поливаше цветята на балкона си, господин Хопи чу внезапно госпожа Силвър да го вика развълнувано отдолу.

— Господин Хопи! Господин Хопи! Къде сте? Елате да видите!

Господин Хопи надникна през перилата и попита:

— Какво има?

— О, господин Хопи, подейства! — викаше тя. — Вълшебните ви думи пак помогнаха на Алфи! Вече минава през вратата на къщичката си! Това е чудо!

— Може ли да сляза и да погледна? — провикна се господин Хопи.

— Слезте още сега, скъпи! — отвърна госпожа Силвър. — Слезте да видите какво чудо сторихте с моя любим Алфи!

Господин Хопи се обърна и тичешком мина през дневната, като скачаше на пръсти, като балерина, през морето от костенурки по пода. Отвори със замах входната врата и се спусна по стълбите; вземаше по две стъпала наведнъж, а в ушите му звучаха любовните песни на хиляди купидончета. Това е, прошепна си той тихичко. Настъпи най-великият миг в живота ми! Не бива да го развалям! Не бива да се провалям! Трябва да запазя спокойствие! Бе изминал три четвърти от разстоянието до долния етаж, когато зърна за миг госпожа Силвър вече да стои до отворената външна врата, за да го приветства с широка усмивка на лице. Тя го прегърна и извика:

— Вие наистина сте най-удивителният човек, когото познавам! Умеете всичко! Заповядайте да ви приготвя чаша чай. Това е най-малкото, което мога да направя за вас.

Разположен на удобния фотьойл в гостната на госпожа Силвър, господин Хопи потреперваше нервно. Той погледна прекрасната дама, седнала срещу него, и й се усмихна. Тя също му се усмихна.

Тази топла и дружелюбна усмивка изведнъж му вдъхна смелостта, от която се нуждаеше, и господин Хопи каза:

— Госпожо Силвър, ще се омъжите ли за мен?

— О, господин Хопи! — извика тя. — Мислех си, че никога няма да ме попитате! Разбира се, че ще се омъжа за вас!

Господин Хопи остави чашата си с чай, двамата станаха и се прегърнаха топло в средата на стаята.

— Всичко е благодарение на Алфи — каза госпожа Силвър леко задъхана.

— Добрият стар Алфи — рече господин Хопи. — Ще остане с нас до края на дните ни.

На следващия следобед господин Хопи върна всички костенурки в магазините за домашни любимци и каза, че не иска никакви пари за тях. След това почисти дневната си, за да не остане нито парченце зеле, нито следа от костенурка.

След няколко седмици госпожа Силвър стана госпожа Хопи и двамата заживяха дълго и щастливо.