Астрид Линдгрен
Кале Бломквист по следите на отвлечените (9)

Девета глава

На самия връх на една скала стърчеше бунгалото, в което инженер Петерс беше настанил скъпоценния си гост. Самотно като орлово гнездо, то беше достъпно само от една страна. Задната му стена беше до самия ръб на скалата, която се спускаше стръмно към брега.

— Трябва да се изкатерим дотам — рече Кале и посочи с мазния си показалец към прозореца на професора.

След премеждията си в развалините на крепостта, Андерс нямаше особено желание да се катери по стръмни скали, макар че този път височината не бе така плашеща.

— Не може ли просто да се промъкнем по стълбите като нормални смъртни? — предложи той.

— Да бе, и да налетим право в ръцете на Ник или някой друг гангстер. Никога!

— Катери се ти — отсече Андерс. — Аз ще остана тук долу и ще пазя.

Кале не се замисли нито за миг. Облиза последната мазнина от шунка по пръстите си и потегли.

Вече не беше толкова тъмно. Над гората се издигаше бавно кръглият диск на луната. Кале все още не знаеше дали това е добре, или не. Наистина катеренето на лунна светлина беше по-лесно, но също така лесно беше да бъде забелязан този, който се катери. Може би беше най-добре, че луната свети, но от време на време се скрива зад някой преминаващ облак. Кале затаи дъх и продължи да се катери. Само по себе си изкачването не беше особено опасно, но мисълта, че внезапно може да го погне банда гангстери, го караше да се поти от страх.

Краката и ръцете му се местеха предпазливо и той бавно се придвижваше нагоре. Понякога ставаше трудно. Имаше мигове, в които пръстите му опипваха самото празно нищо, без да могат да намерят опора. И все пак краката му очевидно притежаваха инстинктивната дарба да намират точния камък, пукнатина или корени и той винаги успяваше да се залови за нещо.

Само веднъж инстинктът подведе десния му палец и той улучи един камък, който се търкулна по стръмната скална стена с невероятен тропот. Кале едва не го последва от вълнение. Спаси го един корен, за който се залови в последната секунда. Той се вкопчи уплашено за него и дълго време не посмя да помръдне.

Андерс чу шума от търкалянето на камъка. Той отскочи бързо встрани, за да не пострада главата му и замърмори гневно под нос:

— Да беше надул направо тръбата, та всички да чуят.

Но очевидно никой освен Андерс не беше чул шума. И след като изчака още няколко минути с туптящо сърце, без нищо да се случи, Кале пусна спасителния корен и продължи нагоре.

Професорът вървеше напред-назад в тъмната си стая като животно в клетка. Не можеше да се издържа повече, наистина бе непоносимо! Направо да се побъркаш. Със сигурност щеше да полудее, да полудее също като този Петерс. Значи беше в ръцете на психопат. Не знаеше какво правят с Расмус. Не знаеше дали някога ще излезе оттук. А вътре беше тъмно като в гробница. Да се продъни вдън земята дано този Петерс! Поне да беше му оставил светлина. Ах, само да можеше да пипне това псе! Но какво беше това? Професорът застина на мястото си. Раздразнените му нерви ли му правеха номер, или някой наистина чукаше на прозореца? Но този прозорец, през който той се взираше през целия трижди проклет ден, този прозорец гледаше над пропаст — никой не би могъл… небеса, отново се почука. Там наистина имаше някой!

Обзет от отчаяна надежда, той се втурна и го отвори. Никой затворнически прозорец не би могъл да има по-здрава решетка. И все пак тя беше изработена толкова умело, че отвън изглеждаше много живописно, както подобава за скъпо бунгало край морето. Но така или иначе си беше желязна решетка.

— Има ли някой там? — прошепна професорът. — Кой е?

— Аз съм. Кале Бломквист.

Това беше прошепнато съвсем тихо, но професорът се разтрепери целият от вълнение. Ръцете му се вкопчиха в пръчките от ковано желязо.

— Кале Бломквист? Кой… ах, да, да, сега си спомням. Благословени малък Кале, знаеш ли нещо за Расмус?

— Той е в бунгалото на Ева-Лота. Добре е.

— Благодаря ти, Боже! Благодаря ти, Боже, за това! — прошепна професорът с дълбока въздишка на облекчение. — Петерс каза, че виждам Расмус за последен път…

— Да се опитаме ли да доведем полиция, господин професор? — попита Кале.

Професорът потърка челото си.

— Не, не, не и полицията. Поне засега не. Още не знам какво да правя… започвам да си мисля, че този Петерс говори съвсем сериозно… Боя се за Расмус… не, не и полицията — не и преди Расмус да е на сигурно място. — Той се вкопчи в решетката и зашепна бързо: — Най-лошото е, че Расмус знае къде крия записките с формулите. На откритието, ако си спомняш. И този Петерс разбра това. Няма да му е нужно много време, за да принуди Расмус да издаде скривалището.

— Но къде са те? — попита Кале. — Не можем ли ние с Андерс да ги преместим на сигурно място?

— Смяташ ли наистина, че можете? — Професорът се развълнува толкова силно, че почти загуби гласа си. — Велики боже, ако наистина успеете да го направите! Скрих ги… смяташ ли наистина… те са зад…

Но злата съдба беше решила Кале да не узнае скъпоценната тайна. Защото в същия миг вратата се отвори и професорът замлъкна като ударен от гръм. Той се застави да мълчи, макар че му идеше да заплаче от гняв и разочарование. Само още секунда и той щеше да каже на Кале каквото имаше да казва! Но ето че сега на прага стоеше инженер Петерс. Носеше петролна лампа. Той поздрави много учтиво.

— Добър вечер, господин професор Расмусон!

Професорът мълчеше.

— Проклетият Ник не ви е оставил дори една лампа? — продължи Петерс. — Но моля ви, естествено, че ще ви предоставя тази.

И той остави петролния фенер на масата.

Професорът продължаваше да мълчи.

— Расмус ви изпраща целувки — каза Петерс, докато скъсяваше фитила. — Вече започвам да си мисля, че ще трябва да изпратя малкия някъде в чужбина.

Професорът направи движение, сякаш искаше да се нахвърли върху своя мъчител, но Петерс вдигна предупредително ръка.

— Ник и Блом са отвън — каза той. — Ако искате да се бием, ние нямаме нищо против. Но не забравяйте — Расмус е при нас.

Професорът седна на леглото и скри лице в ръцете си. О, да, Расмус беше при тях. Те държаха всички козове! А той имаше само Кале Бломквист. Бломквист беше последната му надежда и затова той трябваше да запази спокойствие. Трябваше… трябваше…

Петерс направи една обиколка на стаята. Сетне застана с гръб към прозореца.

— Лека нощ, приятелю — каза той подигравателно. — Имате още време да обмислите положението. Но не много време, боя се.

Отвън Кале се притисна силно към стената. Той чуваше гласа на Петерс, сякаш говореха на самия него, и в объркването си направи крачка назад. Но там, където сложи крака си, имаше само една предателска туфа трева и в следващия миг великият детектив Бломквист се свлече надолу по стръмната скална стена с ясно доловимо трополене и се озова, много по-бързо, отколкото бе предвидено, в краката на Андерс. Кале изстена, а Андерс се приведе загрижен над него.

— Удари ли се? Боли ли те?

— О, не, не бери грижа, усещането е прекрасно! — Кале изстена още веднъж. Но не му остана време да мисли за синините си. Горе от бунгалото се чу гласът на Петерс. Той крещеше:

— Ник! Блом! Къде сте? Веднага претърсете местността зад бунгалото! С фенерчета! Веднага! Бързо!

— Ужас! — прошепна Андерс.

— Само това оставаше — изпъшка Кале. — Сега се наредихме.

Преди да могат да помислят за бягство, лъчите на джобните фенерчета заиграха между дърветата. Всеки момент момчетата можеха да се озоват в светлия им кръг. Беше ужасяващо дори само да си представят това! Ник и Блом тичаха към тях. Кале и Андерс можеха да чуят как стъпките им се приближават. Те искаха да побегнат, но страхът ги парализира. Когато Ник беше вече само на пет-десет крачки от тях, те се свряха панически във вдлъбнатината между две скални отломки. Беше най-тясната малка пещера на света и те се натъпкаха в нея така, сякаш искаха да разместят камъните. Сигурно точно така се чувства бедното измъчено животно, когато ловните кучета го приближават, мислеше отчаяно Кале.

Но ето че сега кръволоците бяха над тях. Светлината на фенерчетата се стрелкаше наоколо. Кале и Андерс се вкопчиха един в друг. Внезапно и двамата се сетиха за майките си. Луната надничаше зловещо между дърветата, сякаш фенерчетата не бяха достатъчни.

— Насам, Ник — извика Блом. Гласът му прозвуча ужасно близо. — Я да погледнем между дърветата отсреща. Ако тук изобщо има някой, той трябва да е там.

— Ами да, нали не може да бъде едновременно и тук, и там — каза Ник, като се подсмихваше. — Освен това мисля, че шефът има халюцинации.

— Скоро ще разберем това със сигурност — каза мрачно Блом.

Майчице, майчице мила, мислеше си Кале, сега ще дойдат… свършено е с нас… сбогом завинаги…

Те наистина бяха съвсем близо и за секунда лъчът на фенерчето на Ник попадна право в скривалището на момчетата.

Но понякога се случват чудеса.

— Какво пък става сега? Какво му е на фенерчето? — извика недоумяващият Ник.

Слава тебе, Господи — фенерчето на Ник изгасна. И за да бъде чудото още по-пълно, в същия миг луната изчезна зад един огромен облак. Съвсем наблизо, Блом тършуваше старателно между гъстите ели. Ник го следваше по петите. Той се опитваше да поправи фенерчето си.

— Ако тук има някой, той трябва да е там — мърмореше той под нос, имитирайки Блом. — А, ето че пак светна — продължи доволно той и лъчът на фенера му отново заигра между елите. Но там нямаше никой и Ник блъсна Блом по рамото с думите: — Е, какво ти казах? Шефът си ги измисля разни. Нещо не е добре с нервите. Тук няма жива душа.

— Ъхъ, тук е съвсем чисто — потвърди Блом мрачно. — Но за всеки случай да огледаме още малко.

Да, точно така, рече си Кале, направете го… за всеки случай.

И като по команда двете момчета пробягаха няколкото метра, които ги деляха от елите и пропълзяха под най-клонестата от тях. Опитът от Войната на розите беше ги научил, че никое скривалище не е по-сигурно от онова, което е току-що претърсено.

Ник и Блом скоро се върнаха. Те минаха толкова близо до тяхната ела, че Кале можеше да ги докосне, ако протегнеше ръка. Минаха и покрай малката вдлъбнатина между скалите и Блом я огледа особено грижливо. Но там вече нямаше никой.

— Ако тук има някой, то той в никакъв случай не е там — рече Ник и лъчът на фенерчето му отново зашари из вдлъбнатината.

— О, не, представи си само, той е тук, защото не е там — прошепна Кале с въздишка на благодарност.