Астрид Линдгрен
Кале Бломквист по следите на отвлечените (6)

Шеста глава

— Мисля, че сте много неблагоразумен, господин професор Расмусон — рече той, този другият.

В този момент професорът наистина не изглеждаше много благоразумен. Той имаше вид, сякаш е на път да експлодира от гняв. Очевидно едва се сдържаше да не се нахвърли върху събеседника си. Явно го възпираше обстоятелството, че Расмус е на коленете му, пък и той самият още бе завързан.

— Уверявам ви, чудовищно неблагоразумен — продължи другият. — Да, да, признавам, че действията ми са малко необичайни. Но бях принуден да се държа така. Беше много важно. Трябваше да говоря с вас.

— Това вече е прекалено! — викна професорът. — Вие явно сте чели прекалено много криминални романи. Или пък не сте съвсем нормален.

Другият се засмя с кратък, сух, надменен смях и започна да се разхожда напред-назад по тревата. Беше едър мъж с добро телосложение, някъде около четиридесетте. Лицето му би могло да бъде хубаво, ако не беше ужасяващо суровото му изражение.

— Не е ваша работа дали съм нормален, или не — каза той. — Интересува ме само едно: приемате ли предложението ми?

— А мене ме интересува само едно: кога и как да ви счупя главата.

— Смятам, че трябва да го направи веднага — прошепна Кале зад елата, а Андерс кимна в знак на съгласие.

Непознатият изгледа професора, сякаш имаше пред себе си малко неразумно дете.

— Защо всъщност се отказвате така лесно от сто хиляди крони, от цели сто хиляди крони? — попита той. — Предлагам ви сто хиляди за формулите — това е съвсем почтена цена. Дори не е необходимо сам да ми предадете книжата, в случай че съвестта ви не позволява това. Достатъчен е малък знак къде мога да ги намеря и заплащането ще започне.

— Чуйте ме, инженер Петерс или както, по дяволите, се наричате, вашият птичи мозък явно още не е разбрал, че тези формули са собственост на шведската държава.

Петерс вдигна нетърпеливо рамене.

— Изобщо не е необходимо някой да узнае, че вашето откритие напуска страната. Не разбирате ли, че скоро и в другите страни ще могат да произвеждат неразрушим лек метал. Само въпрос на време е. Само за да спестя време искам да купя формулите от вас.

— Не желая да ви слушам — заяви решително професорът.

Очите на Петерс станаха като цепки.

— Искам да ги получа — натърти той. — Искам вашите формули.

Расмус си кротуваше на коленете на баща си, но внезапно реши да се намеси в разговора.

— Не се казва искам да ги получа, а моля!

— Тихо, Расмус — каза професорът.

Инженер Петерс ги погледна замислено.

— Много хубаво момченце си имате — рече той многозначително. — Едва ли искате да го загубите!

Професорът мълчеше. Той гледаше презрително мъжа пред себе си.

— Защо да не потъргуваме малко? — продължи Петерс. — Кажете ми къде се намират тези книжа. Ще изпратя човек, който ще ги донесе. Вие ще останете тук, докато се убедя, че те са истински, а след това ще бъдете свободен и по-богат със сто хиляди крони.

— Затворете си устата — процеди професорът. — Не искам да ви слушам повече.

— Както казах, по-богат със сто хиляди крони — продължи невъзмутимо Петерс. — Във ваш интерес ви съветвам да приемете предложението ми. Защото ако не ме послушате… — Той направи малка заплашителна пауза.

— Добре, да си представим, че не го приема — каза професорът иронично. — Тогава какво?

Нещо като усмивка, отвратителна тънка усмивка премина по лицето на Петерс.

— Тогава виждате сина си за последен път — заяви той.

— Вие наистина сте по-побъркан, отколкото ви мислех — заяви професорът. — Наистина ли си въобразявате, че вашите детински заплахи могат да ме стреснат?

— Ще проверим това. За вас ще е най-добре да свикнете с мисълта, че говоря съвсем сериозно.

— А за вас ще е още по-добре, ако свикнете с мисълта, че никога няма да ви кажа къде съхранявам книжата си.

Както си седеше на бащините колене, Расмус се изпъчи и впери поглед в Петерс.

— Аз също няма да кажа — рече той триумфално, — макар да знам къде са.

Професорът потрепери от притеснение.

— Какви глупости говориш — каза той. — Откъде би могъл да знаеш.

— Обаче знам? — пъчеше се Расмус гордо. — Искаш ли да се обзаложим?

— Млъкни, ти дори не разбираш за какво говорим! — нареди професорът.

— Много добре разбирам — заяви Расмус, който не можеше да търпи някой да се усъмнява в умствените му способности. — Говорите за листите с многото малки червени цифри. А цифрите, каза ти веднъж, са тайни, толкова тайни, толкова тайни, толкова…

— Да, точно за тях говорехме — намеси се бързо Петерс. — Но ти, разбира се, не знаеш къде са те. Твърде малък си още за такива неща!

Професорът го прекъсна побеснял.

— Така няма да стигнем доникъде. Не разбирате ли, че по съображения за сигурност съм депозирал всеки отделен лист в различен банков сейф.

Расмус погледна баща си с упрек.

— А сега пък взе да лъжеш, татко! — рече той строго. — Листите изобщо не са в това, което каза… в банков сейф.

— Млъкни, Расмус! — извика професорът неочаквано грубо.

Сърцето на Кале биеше чак в гърлото му и той затвори очи от отчаяние. А Андерс имаше вид, сякаш иска да се хвърли и да запуши устата на дребосъка. Но Расмус беше убеден, че трябва да каже истината за документите, защото баща му явно беше забравил как точно стоят нещата. И очевидно смяташе, че точно сега трябва да изяснят този въпрос.

— Документите със сигурност не са в банков сейф, защото аз знам — тържествуваше той. — Веднъж се промъкнах след теб, когато ти си мислеше, че съм в леглото и спя. Аз обаче стоях на стълбите в коридора и видях, че ти…

— Млъкни, Расмус! — извика професорът, почервенял от гняв.

— Но защо ми крещиш така? — попита обидено Расмус. — Та аз няма да им кажа къде са те. — После погледна състрадателно Петерс. — Но бих могъл да му кажа дали е „горещо“ или „топло“ или „студено“!

Професорът го разтърси ядосано.

— Ти няма ли най-сетне да млъкнеш! — крещеше той извън себе си.

— Добре де, добре, вече мълча — отвърна Расмус нетърпеливо. — Да не би да съм казал нещо? — Той замислено издаде долната си устна в опит да си припомни. — Значи „топло“ не е в никакъв случай — измърмори той. — А „студено“ съвсем не!