Астрид Линдгрен
Кале Бломквист по следите на отвлечените (3)

Трета глава

Щастливи и доволни, трите Бели рози вървяха към града. Какво ли не преживяха тази нощ, но дори премеждията на Андерс не ги извадиха от равновесие. Те имаха завидната способност на младите същества да приемат живота такъв какъвто беше. Докато Андерс висеше в храста, те бяха обезумели от страх. Но защо да продължават да се страхуват сега, когато всичко беше зад гърба им? Нали беше свършило добре! Андерс изобщо не беше в шок. Той нямаше намерение да сънува кошмари заради това незначително събитие. Искаше да си отиде у дома, да се наспи спокойно, уверен, че на следващия ден го очакват нови опасности. Но писано било никоя от Белите рози да не се наспи тази нощ.

Те вървяха в индианска нишка по малката тясна пътека към града. Не бяха особено изморени, но Кале се прозяваше доста често и накрая заяви, че спането нощем е много популярно сред хората и затова нищо не пречи в края на краищата да опитат, за да видят какво му е толкова интересното.

— На Расмус то несъмнено се харесва — прошепна Ева-Лота разчувствана и спря пред вилата на Еклунд: — О, колко ли е сладък, докато спи!

— О, не, не, моля те, Ева-Лота — рече Андерс заклинателно. — Само не започвай отново!

Да, по това време Расмус и баща му със сигурност спяха в самотния си дом. На горния етаж имаше отворен прозорец, зад който се вееше леко бяла завеса, сякаш помахваше на тримата нощни пътника долу на пътя. Беше толкова тихо, толкова спокойно, че Андерс неволно сниши глас, за да не събуди хората, които спяха там горе зад развяната завеса.

Но имаше някой, който не беше толкова загрижен за съня на другите. Някой, който приближаваше с кола, чийто мотор загриза нощната тишина. Можеше да се чуе как той превключва скоростите на склона.

— Кой, по дяволите, се разхожда по това време с кола? — почуди се Кале.

— А тебе какво те засяга? — отвърна кратко Андерс. — Хайде да вървим. Какво чакаме всъщност?

Но дълбоко, дълбоко в душата на Кале, великият детектив Бломквист надигна сънено глава. Имаше някога времена, когато Кале не беше просто Кале, а великият детектив Бломквист: проницателният, неподкупен маестро, който бдеше за сигурността на града и делеше своите съграждани на две основни категории, „арестувани“ и „все още неарестувани“. Но междувременно и здравият разум на Кале бе пораснал и сега той се чувстваше велик детектив само в определени, съвсем особени случаи. А този тук беше точно такъв. Действително: Точно такъв беше случаят!

Накъде всъщност се беше запътил човекът с колата? Тук горе имаше само една къща, вилата на Еклунд. Като изнесен напред преден пост, тя беше построена доста над останалите къщи на града. Нямаше признаци професорът да очаква гости. Къщата спеше. Дали пък в колата не седеше любовна двойка? Двама влюбени, които са излезли от града, за да се любуват на луната? Но тогава това беше двойка влюбени без никакъв усет за подходящото място. Истинското място за бленуване в града беше точно в обратната посока. Пък и трябваше да си доста умопомрачен от любов, за да избереш за любовно пътуване този стръмен, тесен път с много завои. Но кой беше все пак този, който приближаваше с колата? Никой истински детектив не оставя такъв въпрос да виси във въздуха.

— Я, почакайте, защо да не поостанем още малко и да видим кой идва? — предложи Кале.

— Но защо? — изненада се Ева-Лота. — Ти да не мислиш, че наоколо бродят нощни убийци?

Тя не беше свършила, когато пред оградата на вилата, на не повече от двадесет и пет метра от тях, се появиха двама мъже. Чу се как пантите на градинската врата проскърцаха едва чуто, когато двамата я отвориха предпазливо и влязоха в двора. Да, те действително влязоха там!

— Залегни незабавно в канавката! — изшептя развълнувано Кале и секунда по-късно и тримата бяха там, а носовете им надничаха над тревата само толкова, че да следят какво става в градината на професора.

— О, може би просто професорът ги е поканил — прошепна Андерс.

— Наистина ли мислиш така — не му повярва Кале.

Ако това действително бяха гости на професора, то те се държаха крайно необичайно. Когато си очакван гост, ти не се промъкваш така, сякаш те е страх, че ще те спипат. Не обикаляш къщата, не проверяваш вратите и прозорците. Очакваният гост, след като завари къщата заключена, не слага стълба под единствения отворен прозорец на горния етаж и не се изкатерва по нея! Но двамата нощни посетители правеха точно това.

— Ще получа удар — изпъшка Ева-Лота. — Вижте, те наистина се вмъкват през прозореца!

Двамата мъже несъмнено правеха това, ако човек изобщо може да вярва на собствените си очи. Децата лежаха в канавката и гледаха изплашени към отворения прозорец с игриво издута завеса. Измина цяла вечност. Мъчителна вечност, изпълнена с очакване. Вечност, изпълнена с тишина, без други звуци освен тяхното пресекливо дишане и тихото шумолене на утринния ветрец в черешовите дървета.

Най-сетне единият от двамата отново се появи на стълбата. Той носеше нещо в ръката си. Но за бога — какво носеше той там?

— Расмус — прошепна Ева-Лота и лицето й пребледня като сняг. — Погледнете, те отвличат Расмус!

Не, каза си Кале, това е невъзможно. Такова нещо просто не може да се случи тук. Не и тук! В Америка може би — така пишеше във вестниците — но тук, тук не! Явно беше обаче, че можеше да се случи и тук. Мъжът наистина носеше Расмус. Държеше го предпазливо в ръка, а Расмус спеше.

Когато непознатият изчезна през градинската порта с лекия си товар, Ева-Лота се разхлипа. Тя обърна към Кале мъртвешки бледото си лице и захленчи, също както преди, когато Андерс висеше в храста.

— Какво ще правим? Какво да правим, Кале?

Кале беше твърде слисан, за да даде смислен отговор. Той прокара нервно пръсти през косата си и измърмори:

— Не знам. Ние… ние… би трябвало да повикаме полицая Бьорк… всъщност…

Той се бореше яростно с ужасното вцепенение в главата му, което му пречеше да мисли ясно. Тук трябваше веднага да се случи нещо, но не беше той човекът, който да определи какво. Нямаше никаква възможност да доведат полицията. Това беше повече от очевидно. Тези бандити щяха да имат време да отвлекат още дузина деца, преди полицията да е пристигнала, и впрочем…

Внезапно мъжът се върна. Расмус вече не беше в ръцете му.

— Оставил го е в колата, естествено — прошепна Андерс.

Ева-Лота отвърна със задавено хълцане.

Те гледаха след престъпника с облещени от ужас очи. Как можеше да има такива отвратителни хора — такива долни бандити…

Сега се отвори вратата на верандата и се появи другият престъпник.

— Бързо, Ник — извика той приглушено. — Скоро ще свършим!

Мъжът, който се казваше Ник, се качи с няколко бързи движения на верандата и двамата отново изчезнаха във вилата.

Кале най-сетне излезе от вцепенението си.

— Хайде — прошепна той нервно. — Хайде, трябва да им отмъкнем Расмус.

— Стига да можем — уточни Андерс.

— Стига да можем, да, да, естествено — стига да можем — отвърна Кале. — Хайде! Как мислите, къде ли е колата?

Колата беше отзад на билото на хълма. Те изтичаха натам. Движеха се бързо и тихо край канавката, обзети от див триумф при мисълта, че сега ще измъкнат Расмус от лапите на бандитите. Див триумф и също толкова див страх.

Обаче в съвсем последния миг откриха, че колата е под наблюдение. От отсрещната страна на шосето стоеше някакъв мъж. За щастие той беше им обърнал гръб, зает с едно съвсем лично занимание. Иначе щеше да ги забележи веднага. Добре че успяха да се хвърлят светкавично зад някакви храсти. В съвсем последната секунда. Обаче мъжът очевидно беше чул нещо обезпокоително, защото се обърна припряно и приближи към тяхната страна на шосето. Той се втренчи подозрително право в храстите, зад които бяха залегнали децата. Наистина ли не чуваше туптящите им сърца и запъхтяното им дишане?

Стори им се истинско чудо, че непознатият не ги чуваше. Той остана там известно време, ослушвайки се, направи няколко крачки към колата и погледна вътре през страничния прозорец. После закрачи малко изнервен напред-назад по шосето. Спираше от време на време и се взираше като омагьосан във вилата. Сигурно си мислеше, че другите се бавят твърде дълго.

Зад храстите цареше отчаяние. Какво можеха да направят за Расмус, докато онзи тип там пази колата? Ева-Лота плачеше. Кале трябваше здравата да я удари, за да млъкне, пък и това му помогна малко да преодолее собствения си страх.

— Пълна мизерия — измърмори Андерс. — Сега какво да правим?

Ева-Лота енергично преглътна едно хълцане и заяви:

— Трябва да отида при Расмус. Щом ще го отвличат, нека отвлекат и мен! Не трябва да бъде сам с цяла банда разбойници, когато се събуди.

— Да, обаче… — възрази Кале.

— Млъквай! — нареди му Ева-Лота. — Върви по-нататък и вдигни някакъв шум в храстите — достатъчно далеч, за да отклоним вниманието на онзи тип от колата.

Андерс и Кале я погледнаха стреснато, но забелязаха, че е взела решение. А когато Ева-Лота вземеше решение, то беше окончателно. Знаеха го от опит.

— Нека по-добре отида аз — предложи Кале, макар да знаеше, че е безсмислено.

— Хайде, вървете! — настоя Ева-Лота. — И побързайте! По-бързо!

Те я послушаха. Преди да изчезнат в тъмнината, чуха зад себе си шепота на Ева-Лота:

— Ще му бъда като майка. И ако мога, ще оставям следи. Както в „Хензел и Гретел“, сещате ли се.

— Отлично — отвърна Кале. — Ние ще те следваме като кучета следотърсачи.

Те й махнаха още веднъж и изчезнаха безшумно между храстите.

О, какво предимство е да можеше да се промъкваш тихо в такива случаи! Ненапразно бяха водили толкова дълго Войната на розите. С времето се научаваш да премяташ всякакви пазачи. Този идиот на улицата например. Бяха му поръчали да пази Расмус. И той се разхождаше послушно между колата и вилата. Напред-назад. Напред-назад. Но ето че доста далече от колата в храстите се чува нещо доста подозрително. И тогава естествено той трябва да отиде там и да провери какво е то. Ето го — прескача решително канавката и потъва в лешниковите храсти. Много внимателно, много бдително, нали е на пост все пак! Но нали той трябва да пази колата, този глупак! Какво ли не може да се случи край колата, докато той се щура между лешниковите храсти! При това съвсем безполезно. Защото няма да намери нищо. Съвсем нищо. Там зад един храст са се сгушили две момчета, които той, естествено, няма да види. И в цялата си глупост ще реши, че му се е причуло или пък че някакво животно е вдигнало шум в храстите. Какъв бдителен човек! Доказа го несъмнено. Когато се връща при колата, той наистина е доволен от себе си.

Ето че най-сетне се появяват и останалите. Двете момчета в храстите също ги виждат.

— Погледни, професора — шепне Кале. — Виж само, те отвличат и професора!

Истина ли е това? Да не би да е само някакъв сън? Нима това наистина е професорът, този човек, когото водеха към колата? Разрошен, гневен, дърпащ се, противящ се, отчаян професор със завързани на гърба ръце и запушена уста.

Също като в сън е, като в кошмар. Но не е сън. Вече е започнало да се развиделява и всичко се вижда с ужасяваща яснота. Прахолякът, който вдигат краката на професора, докато се бори, изобщо не е сън. Затръшнатата след него врата също е съвсем действителна. Сега колата потегля по стръмния път и изчезва зад завоя. В ясната утринна светлина шосето е останало съвсем пусто. Всичко би могло да бъде само сън, ако във въздуха не виси слаб мирис на бензин. И ако там край шосето не лежи мокра носна кърпичка. Кърпичката на Ева-Лота.

Долу градът спи. Скоро ще се разбуди. Първите слънчеви лъчи вече блестят върху позлатените върхове на кулите на кметството.

— Боже господи! — не може да повярва Кале.

— Да, боже господи! — казва Андерс. — Какво чакаш още, Кале? Ти великият детектив Бломквист ли си, или не?