Астрид Линдгрен
Кале Бломквист по следите на отвлечените (19)

Деветнадесета глава

— Валтер Зигфрид Станислаус Петерс — каза комисарят от националната полиция, — точно така! Най-сетне! Не смятате ли и самият вие, че беше крайно време да сложим край на вашите престъпления?

Петерс не отговори.

— Дайте ми цигара — каза той с неприязън.

Полицаят Бьорк отиде при него и му пъхна цигара между устните. Петерс седеше на камък край пристана. На ръцете си имаше белезници. Зад него бяха останалите, Блом и Сванберг и пилотът, който не знаеше добре шведски.

— Знаете, че от доста време сме по следите ви — продължи полицейският комисар. — Още преди два месеца засякохме предавателя ви, но преди да успеем да се намесим, вие ни се изплъзнахте. Нима се отказахте от шпионажа, за да се заемете с отвличане на хора?

— Не виждам особена разлика между двете неща — отвърна Петерс с нескриван цинизъм.

— Възможно е — кимна комисарят. — Но сега при всички случаи ще трябва да приключите и с едното, и с другото.

— Е, да, сега вероятно ще трябва да приключа с повечето неща — призна Петерс горчиво. Той дръпна силно от цигарата си. — Все пак бих искал да знам как разбрахте, че съм на Калвьо?

— Открихме това, едва когато пристигнахме тук — отвърна комисарят. — А дойдохме тук, защото един радиолюбител засякъл снощи съобщение от нашия приятел Кале Бломквист.

Петерс хвърли към Кале поглед, пълен с омраза.

— Трябваше да се сетя — каза той. — Ако бях дошъл само две минути по-рано, щях да му светя маслото! Проклети хлапета! Те са виновни за провала ми. Предпочитам да се разправям с цялата шведска полиция, отколкото с тези тримата.

Комисарят отиде при трите Бели рози, които седяха на кея.

— Шведската полиция може да бъде доволна, че има такива отлични сътрудници — каза гордо той.

Тримата сведоха скромно очи. А Кале си помисли, че те всъщност не искаха да помогнат на полицията, а само на Расмус.

Петерс смачка угарката с тока на обувката си и изруга тихо.

— Какво всъщност чакаме още? — попита той студено. — Не съм загубил нищо тук.

 

 

Един малък зелен остров между много други в синьото лятно море. Слънцето пече върху бунгалата, върху дългия пристан и всички лодки, които са вързани за него и се поклащат върху вълните. Високо над върховете на елите се носят на белите си крила чайките. От време на време някоя от тях се гмурва светкавично във водата и се появява с малка рибка в клюна. Стърчиопашката подскача все така забързано из тревите, а мравките сигурно продължават да пълзят по оня камък. Така ще бъде днес и утре и през всички дни, докато свърши лятото. Но никой няма да знае това, защото на острова няма да има никой. След няколко минути той ще остане сам със себе си, далеч от погледите им и те никога вече няма да го видят.

— Вече не виждам бунгалото на Ева-Лота — каза Кале.

Те бяха насядали в моторницата и се взираха в отдалечаващия се остров. Гледаха назад и потреперваха при спомена за преживяното. Радваха се, че най-сетне оставят зад себе си този слънчев зелен затвор.

Расмус не гледаше назад. Той седеше на коленете на баща си, загрижен, че баща му има толкова много брада на лицето си. И още нещо го безпокоеше.

— Тате, защо Ник спи посред бял ден? Искам да се събуди и да говори с мен.

Професорът хвърли загрижен поглед към носилката, на която лежеше в безсъзнание Ник. Дали някога щеше да има възможност да благодари на този мъж за всичко, което беше направил за сина му? Едва ли. Ник бе много зле, шансовете му да оцелее бяха минимални. Щяха да минат поне още два часа, докато се озовеше на операционната маса и тогава вече сигурно щеше да бъде твърде късно. Сега той се надпреварваше със смъртта. Полицаят Бьорк правеше всичко възможно, за да изтръгне и последната сила от моторите, но…

— Вече не виждам пристана — обади се Ева-Лота.

— И по-добре — каза Кале. — Но погледни, Андерс, ето я там нашата плажна скала.

— И нашето скривалище — измърмори Андерс.

— Да се спи в скривалище е страхотно, татко, повярвай ми — каза важно Расмус.

Кале внезапно се сети, че трябва да говори с професора.

— Надявам се, господин професоре, че вашият мотор още е там, където го скрихме. Дано никой да не го е откраднал.

— Някой ден ще отидем там и ще се погрижим за него — отговори спокойно професорът. — Секретните документи са ми по-голяма грижа.

— Шшшт! — прошепна Кале. — Скрих ги на сигурно място.

— Сега вече можеш да ни кажеш къде са, хайде — настоя любопитната Ева-Лота.

Кале се подсмихваше загадъчно.

— Познай сама! В скрина на тавана на пекарната, естествено.

Ева-Лота кресна възмутена:

— Ти добре ли си? Я си представи, че червените са ги откраднали… тогава какво ще правим?

За миг Кале наистина се притесни. Но само за миг.

— Е, какво пък! — отвърна спокойно той. — Тогава ще си ги откраднем обратно.

— Да — намеси се с готовност Расмус. — Ще нададем боен вик и ще ги откраднем обратно. И аз ще стана Бяла роза, тате!

Това сензационно съобщение не успокои много професора.

— Кале, благодарение на теб ще доживея до бели коси — казва той. — Наистина, цял живот ще съм ти благодарен и задължен, но казвам ти, ако документите са изчезнали…

Полицаят Бьорк го прекъсна:

— Не се вълнувайте, господин професоре! Щом Кале Бломквист казва, че ще получите книжата си, значи ще ги получите!

— А сега и целият Калвьо изчезна — установи Андерс и се изплю в развълнуваната вода зад кила.

— А пък Ник спи ли спи, спи ли спи — каза Расмус.

 

 

Добрата стара главна квартира — никой никога не е имал по-хубава главна квартира от Белите рози! Таванът на пекарната е широк и удобен и там са складирани толкова хубави неща. Както катеричките си носят всичко в гнездото, така и Белите рози са натрупали тук в течение на годините всички свои скъпоценности. Стените са украсени с лъкове, щитове и мечове. На централната покривна греда виси трапец. Топки за тенис, боксови ръкавици и стари списания събират прах по ъглите. А до стената е олющеният скрин на Ева-Лота, в който Белите рози са скрили тайното си ковчеже с реликви. В тази съкровищница са книжата на професора. По-точно: бяха. Защото те току-що му ги върнаха, тези скъпоценни документи, които бяха причинили толкова грижи и страдания и в бъдеще щяха да лежат на сигурно място в надежден банков сейф.

Не, червените не ги бяха отмъкнали, опасенията на Ева-Лота се оказаха неоснователни.

— Но ако имахме подозрение, че книжата са във вашия скрин, ние непременно щяхме да ги пренесем в нашата главна квартира — увери ги Сикстен, когато рицарите на Бялата и Червената роза обсъждаха приключенията от последните дни. Те седяха в градината на пекаря, на склона към реката, а Андерс придружаваше страховития си разказ с бурни жестове и големи приказки.

— Откак висях в храста на крепостната стена не сме имали нито една спокойна минута — изпъшка той.

— Вие сте късметлии — рече огорчено Сикстен. — Защо тези гангстери не пристигнаха няколко минути по-рано, когато ние минавахме покрай вилата на Еклунд?

— Може би и те са били късметлии — обади се Ева-Лота. — Горкият Петерс, ако си имаше работа с вас, сигурно сам щеше да се предаде на полицията.

— Ти бой ли искаш? — разгневи се Сикстен.

 

 

Това беше първата вечер след завръщането. Оттогава минаха няколко дни. А сега Белите рози са се събрали в главната квартира на тавана на пекарната. Застанал пред тях, предводителят им оповести с могъщия си глас:

— Един благородник и смел воин днес ще бъде обявен за рицар на Бялата роза. Боец, чието име буди страх надлъж и нашир: Расмус Расмусон — излез напред!

Прославеният боец излезе напред. Той бе мъничък и не изглеждаше много страшен, но на челото му гореше огънят на въодушевлението, който отличава рицарите на Бялата роза. Той вдигна поглед към предводителя. Тъмносините му очи светеха от щастие, защото в този миг се сбъдваше негово съкровено желание. Най-сетне той щеше да стане рицар на Бялата роза, най-сетне!

— Расмус Расмусон, вдигни дясната си ръка и произнеси свещената клетва! Закълни се, че отсега нататък ще бъдеш верен на Бялата роза, че няма да издаваш тайни и ще преследваш Червените рози, които си пъхат носа навсякъде.

— Ще се опитам — покашля се Расмус Расмусон. Той вдигна ръка и започна: — Кълна се, да бъда вовеки веков Бяла роза и да издавам всички тайни, и да си пъхам носа навсякъде, пфу, как беше, кълна се де.

— О, абсолютно му вярвам, че ще издава всички тайни — прошепна Кале на Ева-Лота. — Не познавам друго хлапе с такъв талант да казва точно това, което не трябва да казва.

— Да, но иначе си го бива! — защити го Ева-Лота.

Расмус гледаше предводителя в очакване. Какво ли щеше да се случи сега?

— Хм, не го каза съвсем правилно — намръщи се Андерс. — Но няма значение, Расмус Расмусон, сега трябва да коленичиш!

Расмус падна на колене на мръсния под. О, той беше толкова радостен, че му се щеше да погали старите греди! Скоро това тук щеше да бъде и негова главна квартира!

Предводителят взе един меч от стената.

— Расмус Расмусон — каза той, — след като се закле във вярност на Бялата роза, сега аз те обявявам за рицар на Бялата роза. — И той удари леко Расмус по рамото с дървения меч, а Расмус скочи на крака, сияещ от радост.

— Сега вече наистина ли съм Бяла роза? — попита той.

— По-бяла от всички нас — потвърди Кале.

В същия миг през отвора на тавана влетя един камък и падна с трясък на пода. Андерс побърза да го вдигне.

— Вест от врага — извика той и разгърна хартията, с която беше увит камъкът.

— И какво пишат тези дребни червеноперки? — попита надменно Ева-Лота.

— Вие, въшливи Бели рози! — прочете Андерс. — Бива ви да търсите стара хартия зад етажерки с книги, но никога няма да получите Великия Мумрих. Защото той се намира в къщата на голямото диво животно, чието име е ТАЙНА. Ако голямото диво животно не ви ухапе по задниците, докато играете карти, ще получите най-големия коз и половината от нещо вкусно. Е, тогава може би ще съберете смелост да посетите голямото животно, ако изобщо разбирате загадката — вие, въшки такива!

— Сега да нададем ли боен вик? — попита Расмус с надежда, когато шефът му приключи с четенето.

— Още не, първо ще трябва да размислим — отговори му Ева-Лота.

— Да размишляваме ли? За какво? — почуди се Андерс.

— Да — кимна Кале. — Червените съвсем са се отпуснали. Голямото диво животно. Както е известно в Клайнкьопинг няма лъвове, пантери, горили, слонове. Едва ли имат предвид овцете. Тогава какво остава?

— Коне, кучета и котки — помогна му Ева-Лота.

— А при нас в градината има много дъждовни червеи — допълни Расмус.

— Но те изобщо не са диви, нито пък са големи — напомни му Ева-Лота.

— Махаме и конете, значи остават кучетата и котките. Впрочем загадката не е чак толкова лека — рече замислено Андерс.

— М-да, трябва да впрегнем сивото си вещество. Аз обаче не познавам нито една котка в целия Клайнкьопинг, която да е дива — уточни Ева-Лота.

— Така че останаха само кучетата — засмя се Кале. — Червените наистина не обичат да ни затрудняват. Залагам на доктор Халберг!

Останалите го погледнаха объркано. Макар и да не беше голям приятел на децата, доктор Халберг все пак никак не приличаше на голямо диво животно. Внезапно в очите на Ева-Лота проблесна пламъче. Тя удари Андерс по рамото и се засмя:

— Андерс, Андерс, къде ти е главата? Сетих се! Той няма предвид доктор Халберг, а… хайде, сети се?

Андерс сбърчи чело, а после също се разсмя.

— Кучето на доктор Халберг.

— Най-сетне! — викна Кале. — Останалото е детска игра. Най-големият коз: АС, а половината от нещо вкусно е ТОР от торта. Кучето на доктор Халберг се казва Астор.

— Но как са успели да скрият Великия Мумрих в колибката на Астор? — почуди се Ева-Лота. — Сигурно преди това са го упоили с хлороформ.

— Кого — Великия Мумрих ли? — подкачи я Андерс.

— Глупости, Астор естествено!

Астор беше овчарката на главния лекар на болницата. Тя беше също толкова злобна, както самия главен лекар и това не са празни приказки.

— Сигурно са издебнали момента, когато доктор Халберг извежда кучето на разходка — предположи Кале.

— И сега какво ще правим? — попита Ева-Лота.

Те седнаха на пода и направиха военен съвет. Расмус също. Очите му бяха ококорени, а ушите — зачервени от вълнение. Значи най-сетне приключенията започваха! Андерс погледна Расмус и се сети нещо. Расмус беше чакал толкова дълго и толкова предано да стане Бяла роза, как да му откаже човек? Но щеше да бъде доста досадно това хлапе да им се мотае из краката през цялото време. Трябваше да му намерят занимание, за да могат да се заемат на спокойствие с проблемите, които поставяше пред тях Войната на розите, без да намесват в нея твърде много рицаря Расмус.

— Хей, Расмус — каза Андерс, — я тичай до болницата и провери дали Астор е в колибката си.

— Тогава ще мога ли да надам боен вик? — попита Расмус.

— Естествено, че можеш — успокои го Ева-Лота. — Хайде, тичай!

И Расмус изфуча към болницата. Много часове наред той беше упражнявал качване и спускане по въжето, което Белите рози използваха, за да влизат и излизат от главната квартира. Да се катери нагоре той все още не можеше, но се научи да се спуска, макар че беше опасна работа. Сега той се метна на въжето и нададе най-дивия боен вик, който някога е ехтял в градината на пекаря.

— Добре — рече Андерс, след като Расмус изчезна. — Сега поне ще можем да говорим на спокойствие. Първо — трябва да разберем кога доктор Халберг разхожда Астор. Това е твоя задача, Ева-Лота.

— Няма проблем — обеща тя.

 

 

Расмус тичаше към болницата. Той знаеше пътя, беше посетил там веднъж Ник. Вилата на главния лекар беше до самата болница. „Частна собственост“ и „Внимание, зло куче“ пишеше на табелите до вратата. Но за щастие Расмус не можеше да чете и влетя направо в градината. Астор си лежеше в колибката. Той изръмжа злобно като видя Расмус и Расмус се закова на място. Той беше разбрал поръчението си съвсем погрешно. Смяташе, че е негов дълг да занесе Великия Мумрих в главната квартира. Но как да го стори, когато това куче ръмжи така срещу него? Расмус се огледа за помощ и за свое облекчение видя, че към него приближава един чичко. Същият чичко впрочем, който оперира Ник.

Доктор Халберг беше се запътил към болницата, когато видя малкия рицар на Бялата роза пред колибката на Астор. Той, естествено, не знаеше, че има пред себе си рицар, защото тогава може би щеше да прояви повече разбиране. Вместо това той здравата се разгневи и ускори крачка, за да нахока нахалното хлапе. Но Расмус, който живееше с вярата, че не само гангстерите, но и главните лекари са добри хора, вдигна умолителен поглед право към строгото му лице и каза:

— Виж сега, не може ли да махнеш оттам кучето, за да взема Великия Мумрих!

И понеже докторът не направи веднага това, за което го бе помолил, Расмус го хвана за ръка и го поведе към колибката на кучето.

— Хайде, побързай, моля те — подкани го той. — Имам спешно поръчение!

— А, така ли? — каза доктор Халберг и се засмя.

Той най-сетне позна Расмус — това беше малкото момче, което беше отвлечено с баща си и за което писаха толкова много във вестниците.

— Не искаш ли да дойдеш с мен и да кажеш добър ден на Ник? — попита го докторът.

— Да, но едва след като взема Великия Мумрих — отговори твърдо Расмус.

 

 

Ник научи всичко за Великия Мумрих. Той дори можа да го види. Расмус му го бутна горд под носа. И нададе бойния вик, за да чуе Ник как звучи.

— Сега и аз съм Бяла роза, разбираш ли, Ник? — обясни Расмус. — Преди малко положих клетва.

Ник го гледаше в очите с обожание.

— О, да, и по-хубава бяла роза те едва ли ще имат — заяви той доволен.

Расмус го погали по ръката.

— Добре че вече не спиш, Ник — каза той.

Ник също се радваше, че вече не спи. Сигурно щеше да мине доста време преди да напусне болницата. Но поне знаеше, че ще оздравее и все някак ще се справи с онова, което го очакваше след това. Както доктор Халберг, така и професорът бяха обещали да му помогнат, доколкото могат. Така че Ник гледаше спокойно към бъдещето.

— И добре че вече не ти тече кръвта — добави и посочи ризата на Ник, по която нямаше кървави петна.

Ник беше на същото мнение. Той още не беше боледувал и изпитваше дълбокото страхопочитание на обикновените хора към забележителните умения на лекарите. Например преливането на кръв. Искаше да разкаже за това на Расмус — как вземат кръв от друг човек, за да му я прелеят, защото беше загубил много кръв на острова.

— От друг гангстер ли я взеха? — попита Расмус. И той беше на мнение, че лекарите си измислят много странни неща.

Но после внезапно той се разбърза. Всъщност не би трябвало да прави посещения в болницата, когато е зает с Войната на розите. Той стисна Великия Мумрих в ръката си и изтича към вратата.

— Чао, Ник — викна той, — пак ще дойда при теб.

И преди Ник да успее да отговори, вече беше изчезнал.

— Чао, зайче-байче — прошепна Ник тихо на себе си.

 

 

Кале, Андерс и Ева-Лота все още заседаваха на тавана. Пекарят Лизандър тъкмо беше донесъл прясно изпечени канелени кифлички.

— Всъщност изобщо не ги заслужавате — измърмори той, — след всички ядове, които ни създавате. Но… — и той погали Ева-Лота по главата, — като се замисля, всъщност ви се падат по няколко.

Той отново се върна в пекарната, а след миг отвън отекна страховит боен крясък. Рицарят Расмус, изпратен на разузнаване, се връщаше. Той се изкатери по таванската стълба като вдигаше шум за цяла войска.

— Ето го — рече той и хвърли Великия Мумрих на пода.

Кале, Андерс и Ева-Лота се вторачиха в него. После се вторачиха във Великия Мумрих. А после започнаха да се смеят.

— Бялата роза си има тайно оръжие — призна Андерс. — Имаме си Расмус!

— Сега Червените могат да си умрат от яд — каза Кале.

Расмус ги огледа неспокойно един по един. Те на него ли се смееха? Дано да не беше объркал нещо?

— Добре ли се справих? — попита той боязливо.

Ева-Лота го перна по носа.

— Да, Расмус — каза тя и му се усмихна мило. — Справи се блестящо!