Астрид Линдгрен
Кале Бломквист по следите на отвлечените (18)

Осемнадесета глава

Четвъртък е, първи август, шест часа сутринта. Над Калвьо грее слънце, водата е синя, пиренът цъфти, тревата е мокра от роса, а Ева-Лота се е скрила зад един храст и повръща. Сигурно цял живот ще й призлява като се сети за тази утрин? Във всеки случай тя няма да я забрави, нито тя, нито останалите обитатели на остров Калвьо. Този изстрел. Някъде в гората се чу изстрел. Далеч навътре, доста далеч навътре. Но в тишината на утрото той прозвуча силно и зловещо и пукотът му отекна в ушите им толкова болезнено ясно и остро, че им призля.

Те не знаеха дали куршумът е улучил целта си. Знаеха само, че Расмус и Ник са вътре в гората с онзи ужасен човек, който беше въоръжен. И не можеха да направят нищо. Само да чакат, макар и без да знаят какво. Да чакат да се случи нещо, което ще промени това ужасно положение. Да чакат цяла вечност! Сякаш беше минал цял човешки живот. Така ли щеше да бъде винаги: ранното утринно слънце над пристана, хидропланът, който се полюлява върху вълните, една малка стърчиопашка, която подскача между цъфналия бурен, мравки, които пълзят по един камък — а те лежат по корем и чакат? А от гората не се чува нищо друго, освен тишина. Дали наистина това ще продължи цяла вечност?…

Андерс има добър слух, той чува първи.

— Чувам нещо — обажда се той. — Много бих се изненадал, ако не е моторна лодка.

Другите се ослушват. Наистина — някъде откъм залива долита съвсем леко пърпорене. В този пущинак, който изглежда забравен от бога и хората, слабото пърпорене е първият звук, който нахлува от външния свят. През петте дни, откак са на острова, децата не са видели нито един чужд човек, нито една моторна лодка, нито дори и сал с рибар. Но сега там някъде навътре във фиорда се чува моторница. Дали идва при тях? Кой знае?

Тук има толкова много заливи, че е напълно възможно лодката да се е запътила в друга посока. Но щом така и така се е появила, не може ли да изтичат по кея и да изкрещят с пълно гърло: „Елате тук, елате тук, преди да е станало твърде късно!“. Ами ако е само малка компания, тръгнала на излет, която ще премине с моторницата покрай острова, ще им помаха и ще продължи, и никой от смеещите се хора вътре изобщо няма да се сети да дойде и попита какво става тук?

С всеки изминал миг неизвестността и напрежението стават все по-непоносими.

— След всичко което преживяхме, никога вече няма да бъдем същите — казва Кале.

Другите не го слушат. Те не чуват нищо друго освен пърпоренето откъм залива. То идва все по-близо. Скоро ще могат да видят лодката далеч, далеч в морето. Лодките — защото са две!

Но от гората също идва някой. Това е Петерс. Зад него са Блом и Сванберг. Те тичат към самолета, сякаш е въпрос на живот и смърт. Може би също са чули моторниците и се страхуват. Ник и Расмус не се виждат. Това означава ли — не, децата не смеят да мислят какво може да означава това! Очите им проследяват Петерс. Той е стигнал до самолета, сега се покатерва в кабината при професора. За Блом и Сванберг очевидно няма място.

— Скрийте се в гората! Довечера ще ви вземем!

Пропелерът се върти. Хидропланът се плъзга по водата, после започва да се издига и Кале дъвче от вълнение устните си. Сега ще стане ясно дали саботажът му е бил успешен. Самолетът се върти в кръг по водата. Само в кръг. Но не се издига. Накланя се тежко на една страна, накланя се все по-силно и после се преобръща.

— Ура! — крещи Кале, забравил всичко друго. Но после се сеща за професора, който също е в самолета и като вижда, че самолетът потъва, става неспокоен. — Елате! — вика той на другите.

И те изскачат от храстите, малки диви бойци, които дълго са чакали в засада.

Самолетът е потънал отсреща в пролива. Той вече изобщо не се вижда. Но във водата плуват хора. Кале брои развълнувано. Да, трима са.

Внезапно моторниците пристигат. Моторниците, които те почти бяха забравили. И, о, мили боже, кой е този, който стои най-отпред в първата лодка?

— Чичо Бьорк! Чичо Бьорк! Чичо Бьорк! — Те крещят така пронизително, че едва не им се скъсват гласните струни.

— Ох, чичо Бьорк е — хълца Ева-Лота, — ох, добре че най-сетне е тук!

— И колко много полицаи води със себе си! — крещи въодушевен и безкрайно облекчен Кале.

Отсреща в пролива настава голяма суматоха. Те виждат само бъркотия от униформи и спасителни пояси, които някой хвърля във водата, и хора, които някой изтегля от водата. Двама такива човека, които изтеглят от водата. Но къде е третият?

Третият плува към брега. Той изглежда не иска помощ. Очевидно смята да се спаси сам. Една моторна лодка тръгва след него. Но човекът има доста голяма преднина. Ето че вече достига пристана. Изкатерва се горе и се затичва с дълги скокове право към мястото, където са Кале, Андерс и Ева-Лота, а краката му джвакат в обувките му. Децата отново са се скрили зад храстите, защото човекът срещу тях е отчаян и те се страхуват от него.

Ето го вече съвсем до тях, те могат да видят очите му, пълни с гняв, разочарование и омраза. Той обаче не вижда нищо. Не вижда малкия боен отряд зад храстите. Не предполага, че най-заклетите му врагове са в непосредствена близост до него. Когато изтичва край тях, пред него се протяга един тънък, кокалест момчешки крак. С отчаяно проклятие Петерс се премята през глава в бурените. И ето ги сега върху него, враговете му, всичките трима наведнъж. Те се нахвърлят върху зашеметения беглец, сграбчват ръцете и краката му, притискат главата му в пясъка и реват:

— Чичо Бьорк, чичо Бьорк, бързо, помогни ни!

И чичо Бьорк идва. Естествено. Никога досега той не е оставял в беда своите приятели, смелите рицари на Бялата роза.

 

 

Дълбоко в гората, в мъха лежи по гръб един мъж. До него е клекнало едно малко момченце и плаче.

— Ник, кръвта ти тече — казва Расмус. Върху ризата на мъжа има червено петно, което става все по-голямо. Расмус го сочи с мръсното си пръстче. — Пфу, колко е лош този Петерс! Той стреля ли по теб, Ник?

— Да — отговаря Ник и гласът му е толкова слаб и странен. — Да, той стреля по мен… но ти не плачи… важното е, че ти си здрав!

Той е един беден, глуповат моряк и лежи сега там и знае, че ще умре. Но е щастлив. Толкова глупости е направил през живота си, и сега се радва, че последното му дело е добро и справедливо. Той спаси Расмус. Не може да си спомни как се озова легнал тук, но знае, че се опита. Помни, че тича с всички сили, докато сърцето му се изду като ковашки мях и той усети, че не може повече. Помни, че притискаше Расмус към себе си, когато го улучи куршумът и той падна на земята. А Расмус изтича като подплашено зайче между храстите и се скри. Сега обаче той отново е при Ник, а Петерс е изчезнал. Той внезапно много се разбърза. Явно не смееше да остане по-дълго и да търси Расмус. Затова сега са сами двамата. Хлапето, което седи до него и плаче, е единственото същество, към което Ник се е привързвал през живота си.

Той сам не разбра как се стигна дотам. Не помни как започна — може би още тогава, в първия ден, когато Расмус получи своя лък и прегърнал в знак на благодарност крака на Ник, каза:

— Според мен, ти си много, много добър, мъничък Ник!

А сега Ник има голяма грижа. Как да отпрати Расмус оттук, при другите? Нещо трябва да се е случило там долу при пристана. Самолетът не излетя, а онази моторница сигурно означава нещо. Той чувства, че краят на тази отвратителна история наближава и с Петерс е свършено — също както със самия него. Ник е доволен. Но ще бъде още по-доволен, ако Расмус се върне по най-бързия начин при своя баща. Едно малко дете не бива да стои в гората и да гледа как умира човек. Ник иска да спести това на приятелчето си, но не знае как да го убеди. Не може просто да му каже: „А сега трябва да вървиш, понеже старият Ник ще умре и иска да е сам, иска да си лежи тук сам, доволен, че ти отново си свободно, щастливо момче, което може да си играе с лъкове и корабчетата от брезова кора, които Ник е издялал за теб!“. Не, не може да му каже това!

Расмус го прегръща през шията и му говори нежно:

— Хайде, малък Ник, трябва да вървим! Ще отидем при моя татко!

— Не, Расмус — казва с мъка Ник, — не мога да стигна дотам. Аз трябва да остана тук. Но ти върви — искам да вървиш!

Расмус издава напред долната си устна.

— Представи си, че аз пък не искам — казва той твърдо. — Ще чакам, докато тръгнеш с мен. Разбра ли сега!

Ник не отговаря. Няма повече сили, а и не знае какво да каже. Но Расмус забива нос в страната на Ник и шепне:

— Защото аз толкова много те обичам…

Ник плаче. Не е плакал от дете. Но сега плаче. Защото е толкова изморен и защото за пръв път в живота му някой му казва, че го обича.

— Значи така? — казва той задъхано. — Значи все пак можеш да обичаш един стар гангстер?

— Да, но аз мисля, че гангстерите са добри — уверява го Расмус.

Ник събира последните си сили.

— Расмус, сега трябва да правиш каквото ти казвам. Върви при Кале, Андерс и Ева-Лота. Нали искаше да станеш Бяла роза? Искаш нали?

— Е, да… обаче…

— Виждаш ли! Тогава върви! Струва ми се, че те вече те чакат!

— А ти, Ник?

— Аз съм си добре тук в тревата. Ще остана тук и ще си почина, пък и искам да послушам как пеят птичките.

— Но… — започва Расмус. Тогава той чува в далечината гласове. Някой вика неговото име. — Това е татко — казва Расмус и се смее.

Ник отново заплаква, но съвсем тихо, обърнал глава към тревата. Да, понякога Бог е милостив към стария грешник — ето сега вече Ник няма да се безпокои за Расмус. Той плаче от благодарност — и защото е толкова трудно да каже сбогом на хлапето, което клечи до него в мръсния анцуг и не може да реши дали да отиде при баща си, или да остане при Ник.

— Хайде, върви и кажи на баща си, че в гората се търкаля един стар скапан гангстер — казва тихо Ник.

Расмус отново обгръща с ръце шията му и хълца:

— Ти не си стар скапан гангстер, Ник!

Ник надига с мъка ръка и погалва Расмус по бузата.

— Сбогом, зайче — шепне той. — Върви сега и стани Бяла роза, най-нежната малка Бяла роза…

Расмус чува, че отново викат името му. Той става, хлипайки, спира нерешително за миг и поглежда Ник. После тръгва бавно. Обръща се няколко пъти и маха с ръка. Ник няма повече сили да маха, но глуповатите му сини очи проследяват детската фигурка и тези очи са пълни със сълзи.

Сега вече Расмус го няма. Ник затваря очи. Доволен е — и изморен. Най-сетне ще може да заспи.