Астрид Линдгрен
Кале Бломквист по следите на отвлечените (17)

Седемнадесета глава

— Сега вече трябва да помислим много сериозно — рече Кале и опипа предпазливо огромната подутина на тила си. — По-точно: вие трябва да мислите. Моят нещастен мозък в момента не функционира.

Дойде Ева-Лота с мокра кърпа и я уви около главата на Кале.

— Така — каза тя, — а сега трябва да лежиш мирно и да не се движиш!

Кале нямаше нищо против да си лежи кротко. След мъките през последните четири дни и нощи тялото му блаженстваше в мекото легло. Прекрасно беше, макар и малко глупаво да си лежи, а Ева-Лота да се грижи майчински за него.

— Аз вече размишлявам много сериозно — обади се Андерс. — Седя си и размишлявам дали има някъде човек, когото мразя повече от Петерс, но не се сещам за никого. Дори учителят ни по трудово от миналата година не може да се мери с него. Той беше истинско съкровище в сравнение с Петерс.

— Бедничкият Расмус — въздъхна Ева-Лота.

Тя взе свещника, отиде при Расмус и го освети. Той си спеше в леглото толкова спокоен и доволен, сякаш на този свят не съществуваше зло. На трептящата светлина от свещите прилича на ангелче, мислеше си Ева-Лота. Лицето му беше отслабнало, страните му, засенчени от дългите тъмни мигли, бяха хлътнали, а меката детска устица, която бърбореше толкова глупости, сега беше неописуемо трогателна. Беше толкова малък и безпомощен, че цялото майчинско чувство на Ева-Лота натежа до болка в сърцето й, когато се сети за самолета, който щеше да пристигне утре сутринта.

— Наистина ли не можем да направим нищо? — попита тя обезкуражено.

— О, бих искал да затворя някъде Петерс с една адска машина — процеди Андерс и стисна кръвожадно устни. — Една хубавичка малка адска машина, която да каже „тряс“ — и да приключим с тоя изверг!

Кале се засмя тихо в себе си. Хрумнало му беше нещо.

— Като каза „затворя“, се сетих, че ние всъщност изобщо не сме затворени. Та нали ключът е у мен! Можем да избягаме, ако искаме.

— О, небеса — изненада се Андерс. — Верно, че ключът е у теб! Но тогава какво чакаме? Хайде да изчезваме!

— Не, Кале трябва да лежи — намеси се Ева-Лота. — След такъв удар изобщо не бива да си повдига главата.

— Ще изчакаме няколко часа — реши Кале. — Ако заведем Расмус по това време в гората, той така ще ревне, че ще се чуе из целия остров. Пък и тук ще спим по-удобно, отколкото под някой храст.

— Така умно говориш. Човек би помислил, че мозъкът ти отново функционира — възхити се Андерс. — Знам какво ще направим. Първо ще поспим няколко часа, а после към пет изчезваме. А след това остава само да се надяваме, че морето ще се успокои. Някой от нас ще трябва да преплува до континента и да доведе помощ.

— Да, иначе бягството ни ще е безсмислено — съгласи се Ева-Лота. — На този остров не бихме могли да се крием дълго. Знам как е с Расмус в гората — и то без храна.

Андерс пропълзя в спалния си чувал, който Ник снизходително му беше върнал.

— Закуската да ми се донесе точно в пет часа — в леглото — разпореди се той. — А сега искам да спя.

— Лека нощ — изпъшка Кале. — Имам предчувствие, че утре ще се случат разни неща.

Ева-Лота си легна на кушетката. Тя вдигна ръце под главата си и се втренчи в тавана, където бръмчеше една глупава муха и всеки път, щом се блъснеше в дъските, вдигаше лек шум.

— Впрочем, на мен Ник ми харесва — заяви тя. Сетне се обърна на една страна и духна свещта.

 

 

Остров Калвьо, на трийсет и пет километра южно от Клайнкьопинг е голям само за онзи, който се лута из гората и търси едно малко скривалище някъде между скалите. За този, който приближава със самолет, островът е само една малка, малка зелена точка в синьото море, осеяно с множество подобни зелени точки. Някъде далеко, много далеко, тъкмо в този момент към малкия остров, загубен между многото подобни на него в морето, излита самолет. Самолетът има мощни мотори и се нуждае само от няколко часа, за да достигне целта си. Те бръмчат непрестанно и монотонно, тези мотори, и скоро откъм Калвьо може да се чуе равномерно боботене, което се засилва и се превръща в гръмотевичен тътен, щом машината започне да се спуска в пролива.

Бурята е стихнала и вълните в залива се разбягват кротко, когато самолетът преминава над водната повърхност с последна оглушителна канонада и спокойно каца точно пред пристана.

Тогава най-сетне Кале се събужда. И в същия миг разбира, че грохотът не идва от Ниагарския водопад, който е сънувал, а от самолета, който ще отнесе Расмус и професора.

— Андерс, Ева-Лота! Събудете се!

Звучи толкова отчаяно, че веднага изхвърля другите от леглата.

В същия миг те проумяват размерите на бедата. Сега би трябвало да са магьосници, за да успеят да се измъкнат навреме. Кале хвърля поглед към часовника и събужда Расмус. Едва пет е. Що за нова мода да се пристига два часа преди уговореното време!

Расмус е уморен и не иска да става, но тях вече не ги е грижа за неговите протести. Ева-Лота му навлича грубо анцуга, а той съска като разгневено котенце. Андерс и Кале стоят до тях и от нетърпение подскачат на място. Расмус се отбранява, но накрая Андерс го хваща за главата и прошепва:

— Изобщо не си въобразявай, че такъв ревльо като теб би могъл да стане Бяла роза!

Това помага. Расмус се укротява, а Ева-Лота бързо и съсредоточено му обува гуменките. Кале се навежда над него и казва с подкупващ тон:

— Расмус, пак ще бягаме! Може съвсем скоро отново да се озовем в хубавото малко скривалище — нали си спомняш. А сега трябва да тичаш, с всички сили!

— Това вече сме го чували — изпъшква Расмус. Така казваше баща му. — Тази идея ми е позната!

Най-сетне са готови. Кале тича към вратата и се ослушва напрегнато. Но всичко е съвсем спокойно. Изглежда пътят е свободен. Той бърка в джоба на панталона си за ключа. Търси и търси…

— Неее — простенва Ева-Лота, — само не ми казвай сега, че си загубил ключа!

— Тук трябва да е — казва Кале, толкова развълнуван, че ръцете му треперят. — Тук трябва да е.

Но колкото и да рови, джобът му си остава все тъй празен. Той никога не е бъркал в нещо тъй празно, както този джоб. Андерс и Ева-Лота мълчат. Дъвчат си ноктите и чакат.

— Може да е изпаднал, докато са ме носили вчера — ядосва се Кале.

— Да, защо пък да не е изпаднал — кимва Ева-Лота ожесточено. — Какво друго би могло да се очаква при този наш късмет.

Минават секунди. Скъпоценни секунди. Те търсят като побъркани по пода.

Само Расмус не участва в търсенето. Той използва чакането, за да си поиграе със своите кораби. Те пътуват по кушетката на Кале. Там сега е „Великия Тих океан“. Във Великия Тих океан плува един ключ, Расмус го взема и го прави капитан на един от своите кораби, който се казва „Хилда фон Гьотеборг“. Ник даде на кораба това хубаво име. Така се е казвал корабът, на който Ник е бил матрос преди много години.

Отлитат скъпоценни секунди. Кале, Андерс и Ева-Лота търсят. Толкова са съсипани и притеснени, че им се иска да крещят. Но Расмус и капитанът на „Хилда фон Гьотеборг“ изобщо не се притесняват. Те плават по Великия Тих океан и всичко е прекрасно, но тогава внезапно Ева-Лота грабва с победен вик капитана от командния мостик и безсърдечно оставя „Хилда фон Гьотеборг“ на нейната участ в бурния прибой.

— Бързо, бързо! — вика Ева-Лота и подава ключа на Кале. Но преди Кале да успее да го пъхне в ключалката, той чува нещо и хвърля отчаян поглед към останалите.

— Твърде късно е, те идват — казва той.

Съвсем излишно обяснение впрочем, защото лицата на Андерс и Ева-Лота показват ясно, че те също са чули стъпките отвън.

А стъпките бързат, много бързат. Чува се превъртането на ключа в ключалката.

Вратата се отваря със замах, появява се Петерс. Изглежда бесен. Хвърля се вътре, сграбчва Расмус за ръката.

— Идвай — казва той грубо. — Хайде, побързай!

Но на Расмус цялото това насилие му е дошло до гуша. Какво искат всички тази сутрин, защо го дърпат ту на една, ту на друга страна? Първо му взеха капитана на „Хилда“, сега пък Петерс ще го води някъде.

— Представи си, обаче, че не искам! — крясва той разгневен. — Махай се, тъп господин Петерс!

Тогава Петерс се навежда и с грубо движение го вдига в ръце. После тръгва към вратата. Вероятността да бъде разделен от Ева-Лота, Кале и Андерс почти лишава Расмус от разум. Той рита във въздуха и пищи:

— Не искам… не искам… не искам!

Ева-Лота скрива лице с ръцете си и плаче. Ужасно е. Кале и Андерс едва се овладяват. Те стоят неподвижни и отчаяни и чуват как Петерс затваря вратата, как тръгва и писъците на Расмус стават все по-тихи и накрая заглъхват в далечината.

Тогава обаче Кале се съвзема. Отключва вратата. Вече няма какво да губят. Трябва да видят тъжния край на историята, за да могат после да разкажат на полицията. После, когато вече е твърде късно и Расмус и професорът са изчезнали.

Те лежат зад гъстите храсти до пристана и следят всичко с парещи от сълзи очи. Ето там е хидропланът. А оттам идват Блом и Сванберг с професора. Пленникът със завързани на гърба ръце не оказва никаква съпротива. Изглежда почти апатичен. Той се качва покорно в самолета, сяда и гледа втренчено пред себе си. Задава се и Петерс. Той все още носи Расмус, а Расмус рита във въздуха и пищи също тъй високо и сърцераздирателно както преди.

— Не искам… не искам… не искам!

Петерс бързо изтичва по кея. Когато вижда сина си, по лицето на професора се изписва такова отчаяние, каквото невидимите зрители не са виждали през краткия си живот.

— Не искам… не искам! — дави се Расмус.

С бясна злоба Петерс го удря през лицето, за да млъкне, но Расмус писва още по-силно отпреди.

Тогава внезапно на кея се появява Ник. Никой не е забелязал кога е дошъл. Лицето му е червено, а ръцете му са свити в юмруци. Той не помръдва, стои там и гледа след Расмус с неописуем израз на загриженост и състрадание.

— Ник! — крещи Расмус. — Помогни ми, Ник! Ник, не ме ли чуваш?

Жалният му глас се прекършва, той плаче отчаяно и протяга ръце към този Ник, който беше толкова добър и му издяла корабчета от брезова кора.

И тогава се случва нещо съвсем неочаквано. Като грамаден разгневен бик Ник се втурва след Петерс. Настига го на няколко крачки от самолета и с див рев грабва Расмус от ръцете му. Забива юмрук в челюстта на Петерс и Петерс се олюлява. Преди шефът му да дойде на себе си, Ник е изчезнал с няколко скока. Петерс крещи след него, а Ева-Лота потреперва, защото не е чувала такъв безумен крясък.

— Спри, Ник! Спри или ще стрелям!

Но Ник не спира. Само притиска още по-силно Расмус към себе си и тича към гората.

Изтрещява изстрел. И още един. Но Петерс явно е твърде развълнуван, за да може да се прицели точно. Ник продължава да тича и скоро изчезва между елите. Гневният крясък, който надава Петерс, трудно би могъл да се нарече човешки. Той маха на Блом и Сванберг и те тримата се впускат да гонят беглеца.

Кале, Андерс и Ева-Лота остават зад храстите и гледат с ужас към гората. Какво ли става там между елите? Ужасно е да не могат да видят и да чуват само грозния глас на Петерс, който проклина и крещи и се отдалечава все по-навътре в гората.

Тогава Кале поглежда в другата посока. Към самолета. Там са професорът и пилотът, който надзирава пленника и машината. Няма никой друг.

— Андерс — шепне Кале, — дай ми твоя нож.

Андерс изтегля ножа от калъфа на колана си.

— Какво си намислил? — пита той тихо.

Кале прокарва пръст по острието на ножа.

— Саботаж! — казва той. — Саботаж на самолета. Единственото, което ми хрумва.

— Идеята никак не е лоша — шепне окуражително Андерс.

Кале се съблича.

— След около минута вдигнете някакъв шум — казва той на останалите, — за да отклоните вниманието на пилота.

После тръгва. Промъква се към пристана, като прави голяма обиколка между елите. А когато Ева-Лота и Андерс надават индианския крясък, той претичва последните метри до кея и се гмурва във водата. Правилно е преценил: пилотът се взира в посоката, от която идва крясъкът и не вижда стройното момчешко телце, което се стрелва край хидроплана.

Кале плува под кея. Съвсем безшумно, както често са тренирали във Войната на розите. Скоро достига края на пристана и се озовава под самолета. Поглежда предпазливо нагоре. През отворената врата на кабината се вижда пилотът. Кале вижда и професора, и, което е по-важно — професорът също го вижда. Пилотът продължава да се взира в храстите, без да забележи там нищо. Кале вдига ножа и прави няколко пробождащи движения във въздуха, за да разбере професорът какво възнамерява да стори.

И професорът го разбира. Той разбира също така каква ще е неговата роля в саботажа. Ако Кале смята да прави нещо с ножа по самолета, то несъмнено ще се вдигне шум, който няма да убегне на пилота. Освен ако вниманието му не бъде отклонено с някакъв по-силен шум. И професорът поема грижата за другия шум. Той започва да крещи и да тропа с крака по пода на кабината. Нека пилотът си мисли, че професорът се е побъркал — и без това е цяло чудо, че още е с всичкия си!

При първия пронизителен крясък на своя пленник пилотът подскача от изненада. Изплашил се е, защото се е случило толкова неочаквано. А после се озлобява, защото се е изплашил.

— Затваря си устата! — нарежда той с много странно произношение. Явно не знае добре шведски. Но това поне знае.

— Затваря си устата! — повтаря той още веднъж, но заради странното му произношение думите изобщо не прозвучават заплашително.

Професорът продължава да крещи и да тропа още по-силно.

— Ще вдигам шум колкото си искам! — вика той и отведнъж страшно му харесва да тропа и да шуми. Това облекчава обтегнатите му нерви.

— Затваря си устата — казва пилотът, — или ще затворя аз.

Професорът обаче продължава да крещи, а отдолу Кале работи бързо и методично. Точно пред него е левият плавок на самолета и той забива многократно ножа в металната обшивка, върти го и разширява отворите. Скоро водата започва да нахлува през множеството малки дупки. Кале е доволен от свършеното.

О, да, сега разбирам защо ви трябва неразрушимия метал, мисли си той. После се отдалечава с плуване.

— Няма ли да млъкнеш най-сетне? — разгневява се пилотът.

Този път професорът го послушва.