Астрид Линдгрен
Кале Бломквист по следите на отвлечените (16)

Шестнадесета глава

Духаше свеж западен вятър, който се усилваше с всяка минута. С глух вой той превиваше върховете на елите и гонеше малки коварни вълни през протока, който делеше острова от континента. Кале, все още задъхан след битката с Ник и лудешкия бяг, стоеше на брега и гледаше отчаяно разпенената вода. Никой смъртен не би могъл да преплува протока, без да рискува живота си. Дори с малка гребна лодка би било опасно начинание. Освен това той нямаше лодка. В този час на деня не смееше да приближи пристана, пък и там едва ли беше останала лодка, която да не е здраво заключена.

Кале не виждаше никакъв изход. Всички тези препятствия, които никнеха пред тях, му бяха дошли до гуша. Не му оставаше нищо друго освен да изчака, докато вятърът отслабне — а това можеше да трае много дни. Къде да се приюти през това време и от какво да живее? Не можеше да се върне в скривалището. Първо там щяха да го потърсят. Нямаше вече и нищо за ядене, похитителите бяха конфискували запасите им. Наистина не би могло да стане по-зле, мислеше си Кале, докато блуждаеше уплашен и безпомощен между елите. Всеки момент можеше да налети на Ник. Трябваше бързо да реши какво да прави.

Тогава вятърът донесе силни викове за помощ откъм бунгалото на Ева-Лота. От страх по тялото му изби студена пот. Нима виковете означаваха, че в този момент Петерс си отмъщава на другите за неговото бягство по някакъв сатанински начин? Само от тази мисъл коленете му се подкосиха. Той трябваше да разбере какво ставаше горе.

Върна се по обиколни пътища там, откъдето беше избягал преди малко. Колкото повече приближаваше бунгалото, толкова по-добре можеше да различи гласовете и за свое учудване той установи, че за помощ вика не друг, а Ник. Ник, а понякога и Расмус. Какво, за бога, правеха Андерс и Ева-Лота с Ник, та той ревеше така? Любопитството не даваше мира на Кале, макар че беше доста рисковано да приближава бунгалото. За щастие гората стигаше почти до задната му страна. С известна сръчност той можеше да се приближи до прозореца на Ева-Лота, без да бъде видян.

Кале напредваше между елите. Вече беше толкова близо, че можеше да чуе как Ник фучи и проклина в стаята. Чуваше и доволните гласове на останалите. Нямаше съмнение, че вече не налагат Ник — но тогава защо беше толкова бесен? И защо стои в бунгалото, вместо да търси Кале навън? Но какво блестеше там, между елите точно под носа на Кале?

Ключ! Кале го вдигна и го разгледа внимателно. Да не би да беше ключът за бунгалото на Ева-Лота? Но как се бе озовал тук? Нов изблик на недоволство отговори на въпросите на Кале.

— Петерс, помощ! — викаше Ник. — Заключиха ме. Елате, отключете!

Радостна усмивка се разля по лицето на Кале. Ник беше заключен заедно с пленниците си. Точка за Бялата роза. Кале прибра доволен ключа в джоба на панталоните си.

Тогава чу, че Петерс, Блом и Сванберг тичат към бунгалото. Вцепени се от ужас. След няколко минути щеше да започне ловът на вещици и те щяха да го търсят както още не бяха търсили никого. За Петерс беше смъртна заплаха Кале отново да е на свобода. Ясно беше, че Кале ще опита с всички средства да доведе помощ. Затова за Петерс нямаше нищо по-важно от това да предотврати на всяка цена бягството на Кале от острова. Той не би се спрял пред нищо. Кале пребледня под слънчевия си загар. Той лежеше сред елите и слушаше, изпълнен със страх, приближаващите стъпки. Трябваше да открие скривалище за себе си, трябваше да го открие веднага, за няколко скъпоценни секунди.

И тогава внезапно го видя, точно пред очите си. Приказно скривалище. Никой не би се сетил да го търси там. Под каменната основа на бунгалото имаше достатъчно място, за да се разположи човек удобно легнал. Само тук, от задната страна основата беше стъпила върху каменни подпори, защото бунгалото беше на склона, който се спускаше към морето. Край подпорите растеше висока трева и малки цъфнали храсти, които добре можеха да го скрият, ако на някой му хрумнеше да го търси зад къщата. Бърз като невестулка, Кале се вмъкна под бунгалото. Ако ме потърсят тук, значи са ненормални, помисли си той. Ако имат поне малко разум в главата, те трябва да търсят беглеца колкото се може по-далеч от затвора, а не под него.

Кале си лежеше отдолу и усети земетресението, което се разрази, щом Петерс схвана какво се беше случило.

— Тичайте! — изрева той като побъркан. — Тичайте и го хванете! И не се връщайте без него, иначе не отговарям за действията си!

Блом и Сванберг се втурнаха навън. Кале чу как Петерс превъртя, ругаейки, ключа в ключалката и отвори вратата. И тогава над главата на Кале се разрази още по-мощно земетресение. Бедният Ник се защитаваше неумело, но Петерс беше безпощаден. Ник сигурно никога преди не беше изтърпявал такава канонада от ругатни и проклятия. Тя продължи, докато не се намеси Расмус.

— Как можеш да бъдеш толкова несправедлив, господин Петерс — каза той. Кале чуваше тънкото му самоуверено гласче така ясно, сякаш беше в стаята. — Толкова си несправедлив. Ник не е виновен за това, че аз заключих стаята и изхвърлих ключа през прозореца.

Петерс отвърна с глухо ръмжене. После изкрещя на Ник:

— Тръгвай и ти да търсиш момчето! Аз ще видя дали мога да намеря ключа.

Кале подскочи от ужас. Докато търсеше ключа, Петерс щеше да се озове твърде близо до скривалището му, опасно близо.

Ето това се казва кучешки живот. Всеки миг трябваше да си готов да преодолееш нови опасности. Кале беше свикнал да мисли и действа бързо. Той чу как Ник изтича навън, а Петерс заключи вратата. В същия миг той напусна своето убежище колкото се може по-бързо, изпълзя и се скри зад ъгъла на бунгалото. А когато Петерс приближи задната стена, Кале се промъкна безшумно от другата страна, към входа, от който Петерс малко преди това бе излязъл. Той видя гърба на Ник, който се отдалечаваше тичешком и изчезна в гората. Тогава извади ключа от джоба на панталона си и за невъобразима изненада на Ева-Лота и Андерс влезе през вратата, през която няколко секунди по-рано те бяха видели да изчезват Петерс и Ник.

— Само да си казал нещо — предупреди Ева-Лота тихо Расмус, защото той сякаш имаше намерение да направи изявление във връзка с неочакваното завръщане на Кале.

— Че кога съм казвал нещо — обиди се Расмус. — Но ако Кале…

— Шшшт — изшептя Андерс и посочи с пръст към Петерс, който тършуваше отзад под самия прозорец и не криеше яда си, че не намира ключа.

— Ева-Лота, запей нещо — прошепна Кале, — за да не чуе Петерс как заключвам вратата.

И Ева-Лота застана пред прозореца и запя с пълно гърло:

— Не си мисли, че съм се загубила, о, не, съвсем не, о, нееее.

Петерс никак не й се зарадва.

— Затваряй си устата! — изкрещя той и продължи да търси.

Той ровеше с пръчка в тревата под прозореца и тъпчеше с крака цъфналите клони на храстите. Но така и не намери ключа. Можеха да го чуят как проклина тихо. После той се отказа от търсенето и изчезна някъде. Дали щеше да си тръгне, или щеше да се върне при тях и да открие Кале? Те се ослушваха толкова напрегнато, че ушите им заприличаха на фунии за грамофон. Слушаха и се надяваха… и внезапно чуха стъпките на Петерс пред вратата. Той се връщаше! Те се спогледаха, напълно съсипани, напълно пребледнели, напълно неспособни да измислят нещо.

Кале първи си върна самообладанието. С един скок той изчезна зад голямата завеса, която скриваше къта за миене. В същия миг вратата се отвори и вътре влезе Петерс.

Ева-Лота застина на мястото си и затвори очи. Нека изчезне оттук, молеше се тя, нека се махне оттук, или аз няма да го преживея… и дано Расмус не реши да казва пак нещо…

— Ще ви дръпна един бой при първа възможност — закани се Петерс. — Такъв бой, че ще хвърчи перушина. Но като се върна. И ако дотогава не стоите мирно тук, ще изядете още толкова бой. Разбрахте ли ме?

— Да, хиляди благодарности — отговори Андерс.

Расмус се изкиска. Той изобщо не чу какво каза Петерс. Беше обзет от една-единствена мисъл — че Кале е скрит зад завесата! Беше по-хубаво дори от игра на криеница! Ева-Лота наблюдаваше с ужас лицето му. Мълчи, Расмус, мълчи, заклеваше го тя наум. Но Расмус явно не чуваше вътрешната й молитва. Той се кискаше злокобно.

— Ти какво се смееш там? — попита го заядливо Петерс.

Расмус го погледна доволно и загадъчно.

— Никога не би се сетил… — започна той.

— На този остров има страшно много боровинки! — извика Андерс с хрипкав, прегракнал глас. Щеше му се да каже нещо по-умно, но за беда в този миг на крайно напрежение не му хрумна нищо друго.

Петерс го изгледа с отвращение.

— Това някаква шега ли е? — попита той. — В такъв случай можеш да си я спестиш.

— Ха-ха, господин Петерс — продължи Расмус невъзмутимо, — ти не знаеш кой…

— Страшно обичам боровинки! — изкрещя Андерс още по-високо.

Петерс поклати глава.

— Ти май не си с всичкия си — каза той. — Но както и да е, сега трябва да вървя. Предупреждавам ви още веднъж: дотук с глупостите!

Той тръгна към вратата. Но внезапно се сети нещо.

— Ами да — каза си той полугласно. — Може пък да има ножчета за бръснене в тоалетното шкафче.

Тоалетното шкафче — то беше на стената. Зад завесата!

— Ножчетата за бръснене! — изпищя Ева-Лота. — Ножчетата за бръснене… аз ги… изядох… искам да кажа… изхвърлих ги през прозореца, ами да. И се изплюх върху четката за бръснене.

Петерс се втренчи изумен в нея.

— Горките ви родители — каза той, завъртя се и изчезна.

Ето че отново бяха сами. Седяха тримата на една от кушетките и обсъждаха тихо случилото се. На пода пред тях клечеше Расмус и слушаше с интерес.

— Вятърът е много силен — каза Кале. — Нищо не можем да предприемем, преди да затихне бурята.

— Понякога бурята трае по девет дни без прекъсване — реши да ги обнадежди Андерс.

— Какво ще правиш, докато чакаш? — попита Ева-Лота.

— Явно ще трябва да лежа под бунгалото като невестулка — изпъшка Кале. — Но след последната обиколка на Ник вечерта, ще идвам да се нахраня и наспя тук.

Андерс се изкиска.

— Ако можехме да изиграем такъв номер на червените, щеше да бъде страхотно.

Те седяха така дълго време. От гората долитаха виковете на Петерс, Ник и Блом, които търсеха там Кале.

— Търсете, търсете — рече мрачно Кале. — Едва ли ще намерите нещо повече от боровинки.

 

 

Свечери се, стана тъмно. Кале нямаше сили да лежи повече под къщата. Трябваше да излезе на свобода и да се раздвижи, преди ръцете и краката му да са се схванали окончателно. Но беше рано да отиде при другите. Ник още не беше направил вечерната си обиколка. Кале вървеше напред-назад в мрака, като се стараеше да не вдига шум. Какво прекрасно чувство да можеш да се движиш свободно!

Видя светлина в бунгалото на Петерс. Прозорецът беше отворен и той дочу тих разговор. Но за какво говореха толкова тайнствено вътре? Великият детектив Бломквист не можеше да бездейства нито миг. Ако успееше да се промъкне съвсем тихо и да застане под прозореца, може би щеше да чуе нещо полезно.

Той се прокрадна към къщата. Ослушваше се на всяка крачка. Накрая застана под прозореца.

— Цялата тази работа ми дойде до гуша — чу той сърдития глас на Ник. — Няма да участвам повече в това безумие.

А после гласа на Петерс, спокоен и леденостуден:

— Аха, значи няма да участваш повече! И защо ако смея да попитам?

— Защото нещо не е наред — отвърна Ник. — По-рано всичко беше за делото. Не трябваше да се спираме пред нищо, стига да е за делото, така ни казваха. И аз глупавият моряк повярвах. Но вече не съм убеден. Просто не е редно да се държим така с деца, дори ако е за делото, не е редно!

— Виж сега, Ник — каза Петерс. — Едва ли е нужно да ти напомням какво става с тези, които се опитват да се измъкнат.

Няколко мига вътре беше тихо. Накрая Ник каза мрачно:

— О, не, разбира се, аз знам.

— Така значи — продължи Петерс. — И те предупреждавам, достатъчно глупости направи. Освен това говориш такива неща, че започвам да подозирам, че нарочно си оставил момчето да избяга.

— А, не, така не може, шефе — ядоса се Ник.

— Е, да, дори ти не би могъл да бъдеш толкова тъп — отвърна Петерс. — Дори ти би трябвало да разбереш колко опасно е за нас, че момчето се измъкна.

Ник не отговори.

— Никога през живота си не съм се страхувал толкова много — каза Петерс. — Ако самолетът не дойде скоро, нещата ще тръгнат зле, можеш да бъдеш сигурен в това.

Самолетът? Кале наостри уши. Какъв самолет очакваха гангстерите? Но не му остана време да размишлява. Някой приближаваше в мрака. Някой с джобно фенерче. Идеше откъм малкото бунгало, което се намираше под скалата с бунгалото на професора. Сигурно е Блом или Сванберг, помисли си Кале и се притисна силно към стената. Но нямаше от какво да се бои. Мъжът бързаше и няколко мига по-късно Кале го чу да говори с другите в бунгалото.

— Самолетът пристига утре сутринта в седем часа — чу той и позна гласа на Блом.

— Слава богу! — въздъхна облекчено Петерс. — Трябва да изчезвам оттук. Надявам се времето да позволи кацане.

— О, със сигурност, бурята затихва — каза Блом. — Искат последните данни за времето преди да тръгнат.

— Дай им ги — нареди Петерс. — Тук в залива е толкова спокойно, че биха могли да кацнат във водата. А ти, Ник, имай предвид, че малкият трябва да е готов до седем часа!

Малкият беше, естествено, Расмус! Кале стисна юмруци. Аха, ето че развръзката наближаваше. Щяха да отведат Расмус. Той щеше да бъде много далеч, преди Кале да успее да повика помощ. Бедният малък Расмус, къде ли щяха да го отведат? И какво ли щяха да направят с него? Каква свинщина!

Ник сякаш беше чул мислите на Кале.

— Свинщина — каза той. — Точно това правим. Едно бедно малко дете, което не е направило нищо лошо. Нямам намерение да участвам в това. Вие сам си го слагайте в самолета, шефе!

— Ник — процеди Петерс и гласът му прозвуча зловещо. — Предупредих те и сега повтарям за последен път. Задачата ти е да приготвим момчето за седем часа сутринта!

— По дяволите! — викна Ник. — Шефе, вие знаете също тъй добре като мен, че бедното дете няма да се измъкне живо от тази история, и професорът също!

— О, изобщо не е толкова сигурно — отвърна Петерс. — Ако професорът прояви благоразумие… но сега не е време за това.

— По дяволите! — повтори Ник.

Буца заседна в гърлото на Кале. Всичко изглеждаше толкова безнадеждно. Те бяха опитали, наистина бяха опитали, бяха опитали с всички сили да помогнат на Расмус и професора. Но не помогнаха. Тези зли хора спечелиха играта. Бедният, бедният Расмус!

Съвсем отчаян, Кале вървеше в тъмното като се препъваше по неравния склон. Трябваше да се опита да говори с професора. Трябваше да го подготви за самолета, който утре сутринта щеше да се спусне над острова като голяма хищна птица и да сграбчи в ноктите си Расмус. Щеше да се приземи в залива, щом Блом съобщи, че бурята е отминала.

Кале застина на място. Но как предаваше Блом съобщенията? Как, за бога, го правеше! Кале изсвири през зъби. Ами да! Тук някъде трябваше да има радиопредавател! Всички шпиони и бандити, които имат връзка с чужбина, се нуждаят от предавател.

Една дръзка мисъл започна да се оформя в главата на Кале. Радиопредавател, точно от това се нуждаеше той в този миг. О, небеса, но къде беше този предавател? Трябваше да го открие. Може би… може би все пак имаше някаква надежда.

Ето там, Блом беше дошъл от малкото бунгало в подножието на скалата! Едва на няколко крачки. Слаба светлина се процеждаше от прозореца. Кале се разтрепери от вълнение, докато се промъкваше. Той надникна през прозореца. Вътре нямаше никой. Но — чудо на чудесата — радиопредавателят беше там. Да, там беше, в бунгалото.

Кале натисна дръжката на вратата. Не беше заключено — хиляди благодарности, миличък, добричък Блом. С един скок Кале се озова при предавателя и грабна микрофона. Има ли поне един човек в този голям необятен свят, който ще го чуе? Щеше ли да чуе някой отчаяния му призив?

— Помощ! Помощ! — молеше той с тих, треперещ глас. — Помощ! Говори Кале Бломквист. Ако някой ме чува, да се обади веднага на чичо Бьорк… искам да кажа на полицията на Клайнкьопинг и да съобщи да дойдат на Калвьо и да ни спасят… Калвьо е островът, намира се на около петдесет километра югоизточно от Клайнкьопинг — много е спешно, защото ни отвлякоха гангстери. Побързайте и елате, иначе сме загубени. Островът се казва Калвьо и…

Имаше ли някой на този свят, който да слуша точно тази станция? Някой, който в този миг се чуди защо внезапно в ефира настана тишина?

Самият Кале се почуди откъде се появи локомотивът, който го връхлетя, и защо главата му внезапно го заболя така силно. После потъна в черен мрак и вече не се налагаше да се чуди за нищо. С последния мъничък остатък от съзнанието си той чу омразния глас на Петерс:

— Ще те убия! Проклет хлапак! Ник, хайде, занеси го при другите!