Астрид Линдгрен
Кале Бломквист по следите на отвлечените (15)

Петнадесета глава

Скоро ще са далеч оттук. След няколко минути ще отплават и никога повече няма да видят този остров. Кале се поколеба за миг, преди да скочи в лодката. Огледа се. Това беше тяхното убежище през последните няколко неспокойни дни и нощи. Ето там беше скалата, на която се пекоха с Андерс, толкова примамлива под първите утринни лъчи. В падината отзад беше скривалището им. Кале не можеше да го види от брега, но знаеше, че е там, празно и напуснато, и че никога вече няма да ги приюти.

— Ще дойдеш ли най-сетне? — повика го нервно Ева-Лота. — Искам да се махам оттук. Това е единственото, което искам в този миг.

Тя седеше на пейката на кърмата, а до нея беше Расмус. Тя бързаше повече от всички да се махне оттук. Всяка секунда беше скъпоценна, знаеше го със сигурност. Можеше съвсем ясно да си представи колко е разгневен Петерс от тяхното бягство и че няма да се спре пред нищо, за да ги залови отново. Затова беше необходимо да бързат, всички знаеха това, Кале също. Нямаше време за сантименталности. С един скок Кале се озова в лодката, където Андерс вече държеше греблата.

— Е — въздъхна Кале, — значи сме готови.

— Да, готови сме — потвърди Андерс и започна да гребе.

Но внезапно той спря и направи гримаса.

— Само дето… ами, с две думи, забравил съм си фенерчето — изтърси той. — Да, да, да, знам, че съм разпилян. Но ще ми трябват само няколко секунди, за да отида и да си го взема.

Той скочи на сушата близо до скалата, на която се пекоха, и изчезна.

Останалите зачакаха. Отначало доста неспокойно, а след малко още по-неспокойно. Само Расмус седеше невъзмутим на пейката и си топеше пръстите във водата.

— Ако не се върне веднага, ще крещя — закани се Ева-Лота.

— Сигурно е открил птиче гнездо или нещо такова — процеди Кале ядосано. — Хей, Расмус, тичай и му кажи, че ще тръгнем без него!

Расмус послушно се върна на сушата. Те го гледаха как се изкачва по скалата с малки скокове.

Продължиха да чакат. Чакаха и чакаха и се взираха като омагьосани в гърбицата на скалата, откъдето трябваше да се появят изчезналите. Но никой не идваше. Скалата се издигаше пуста пред тях, сякаш там никога не беше стъпвал човешки крак. Един палав костур подскочи току до лодката и тръстиките край брега се разлюляха. Иначе наоколо беше тихо. Зловещо тихо, както внезапно осъзнаха.

— По дяволите, какво правят тези двамата? — обади се Кале неспокойно. — Струва ми се, че трябва да отида и да видя.

— Тогава идвам и аз — надигна се Ева-Лота. — Няма да издържа да стоя тук сама и да чакам.

Кале завърза лодката и те скочиха на сушата. Изтичаха по скалата, също като Андерс. И като Расмус. Долу в падината беше скривалището. Не се виждаше никой, не се чуваха никакви гласове. Само тази страшна тишина.

— Ако това е някоя от обичайните шеги на Андерс — закани се Кале и пропълзя в скривалището, — просто ще му дръпна един бой и…

Той не каза нищо повече. Ева-Лота, на две крачки след него, чу само един полузадушен вик и закрещя диво и отчаяно:

— Какво става, Кале, какво става?

В същия миг тя усети една груба ръка на тила си и чу добре познат глас:

— Е, дяволско изчадие, изкъпа ли се добре?

Беше Ник, червен като рак от гняв. А от скривалището се появиха Блом и Сванберг. Те водеха със себе си трима пленници и очите на Ева-Лота се напълниха със сълзи като ги видя. Това беше краят. Това вече беше краят. Всичко се бе оказало напразно. Можеха просто да легнат в тревата и да умрат.

Сърцето я заболя като видя Расмус. Той не беше на себе си. Бореше се отчаяно, за да се освободи от нещо, с което бяха запушили устата му и което му пречеше да крещи. Ник поиска да му помогне, но не събуди благодарност у Расмус. Щом му отпушиха устата, той се изплю гневно срещу моряка и изкрещя:

— Ти си глупав, Ник! Пфу, по дяволите, колко си глупав!

 

 

Беше горчиво завръщане. Сигурно така са се чувствали избягалите в джунглата каторжници, когато са ги връщали на Дяволския остров, мислеше си Кале, свил юмруци. Водеха ги като същински пленници. Бяха вързани един за друг с въже, той, Ева-Лота и Андерс. До тях вървеше Блом, надзирател от най-отвратителната порода, а зад тях беше Ник. Той носеше Расмус, който не преставаше да вика, че според него Ник е отвратително глупав. Сванберг беше се погрижил за лодката и също се връщаше в лагера на похитителите.

Ник беше в много лошо настроение. А всъщност трябваше да се радва, че се връща с плячка при Петерс. Но и да се радваше, той не го показваше. Вървеше след тях и ругаеше през цялото време.

— Проклети хлапета! Защо взехте лодката? Да не би да си мислехте, че ние няма да забележим, а? И след като взехте лодката, защо останахте на острова, идиоти такива?

Да, наистина, защо го направиха, мислеше си Кале горчиво. Защо още миналата вечер не се прехвърлиха на сушата, макар че Расмус беше уморен, валеше и беше тъмно? Защо не изчезнаха от този остров когато му беше времето? Ник беше прав — те бяха пълни идиоти. И все пак беше странно, че тъкмо той ги упрекваше за това. Той наистина не изглеждаше особено зарадван, че отново ги е заловил.

— Аз мисля, че гангстерите изобщо не са добри — знаеше си своето Расмус.

Ник не отговори нищо, само гледаше злобно и продължаваше да проклина.

— И защо взехте документите, а? Вие двамата тъпоумници там отпред, защо откраднахте книжата?

Двамата тъпоумници не отговориха нищо. Те продължиха да мълчат и по-късно, когато Петерс ги попита същото.

Седяха всеки на своята кушетка в бунгалото на Ева-Лота и бяха толкова паднали духом, че вече дори не ги беше страх от Петерс, макар че той опитваше всички възможни средства да ги наплаши до смърт.

— Това са неща, от които не разбирате — крещеше им той, — и изобщо не биваше да се намесвате. Лошо ви се пише, ако не кажете веднага къде оставихте документите миналата нощ.

Той ги изгледа със студените си черни очи и изрева:

— Е, хайде, да приключваме! Изплюйте камъчето! Къде оставихте документите?

Те мълчаха. Това изглежда беше най-сигурният начин да се вбеси Петерс, защото той се нахвърли върху Андерс, сякаш искаше да го убие. Хвана главата му и го разтърси диво.

— Къде са документите? — крещеше той. — Отговаряй, иначе ще ти счупя врата!

Тогава се намеси Расмус.

— Това вече е върхът на глупостта — заяви той. — Андерс изобщо не знае къде са документите. Само Кале знае. Той каза, че е по-добре да знае само един.

Петерс пусна Андерс и погледна Расмус.

— Така значи — проточи той. Сетне се обърна към Кале. — Ти ли беше Кале? Давам ти един час да размислиш. Един час и нито минута повече. След това с теб ще се случи нещо крайно неприятно. По-лошо от всичко, което си преживял някога, ясно ли е?

Кале изглеждаше толкова хладнокръвен, колкото трябваше да бъде великият детектив Бломквист в подобни ситуации.

— Не се опитвайте да ме изплашите, защото изобщо не ви е по силите — заяви той. А мислено добави: „Защото вече съм толкова изплашен, че по-лошо изобщо не би могло да стане“.

Петерс запали цигара. Ръцете му трепереха. Той изгледа изпитателно Кале, преди да продължи:

— Не знам дали си достатъчно интелигентен, за да следваш мисълта ми. Ако си, то време е да използваш своята интелигентност. Може би тогава ще разбереш за какво става въпрос. Положението е следното: по причини, които не искам да ти обяснявам, се впуснах в нещо, което е абсолютно незаконно. Ще ме затворят за цял живот, ако остана в Швеция, и затова нямам намерение да стоя тук нито секунда повече от необходимото. Ще замина за чужбина и искам да взема със себе си тези секретни документи. Разбираш ли ме? Не вярвам да си толкова глупав и да не разбираш, че ще направя всичко — наистина всичко, за да науча от теб мястото, където си скрил книжата.

Кале кимна. Той разбираше много добре, че Петерс не би се спрял пред нищо. Разбираше също, че скоро ще трябва да се предаде и да издаде тайната. Пък и как ли момче на неговата възраст би могло да се справи с толкова безогледен противник като Петерс? Но той все пак имаше един час време за размисъл и искаше да го използва. Не искаше да вдигне бялото знаме, преди да е преценил всички възможности.

— Искам да размисля — рече той кратко и Петерс кимна.

— Добре — каза той. — Давам ти един час! И използвай интелекта си, ако наистина имаш такъв!

Той тръгна, а Ник, който през цялото време стоеше там с мрачна физиономия и слушаше разговора, го последва към вратата. Но когато Петерс изчезна, Ник се обърна и отиде при Кале. Вече не изглеждаше ожесточен. Той погледна Кале в очите почти умолително и му каза тихо:

— Я по-добре разкажи на шефа къде са документите, а! За да приключим най-сетне с цялата тази мизерия. Защо просто не го направиш? Заради Расмус, ако не за друго?

Кале не отговори и Ник тръгна. На вратата той се обърна и погледна натъжен към Расмус.

— А после ще ти издялам нов кораб — обеща той. — Много по-голям.

— Не искам кораб — отвърна Расмус безмилостно. — И вече изобщо не мисля, че похитителите на деца са мили хора.

А след това те бяха оставени на самите себе си. Чуха как Ник завъртя ключа в ключалката. После чуваха само шума на короните на дърветата отвън.

— Страхотно… вятърът се усили — каза Андерс, след като известно време стояха безмълвни.

— Да — съгласи се Ева-Лота. — Това е добре. Нека да духа още по-силно, та Сванберг да се обърне с лодката — добави тя с надежда. После погледна Кале. — Един час. След един час той отново ще бъде тук. Какво ще правим, Кале?

— Трябва да му кажеш къде си ги скрил — настоя Андерс. — Иначе той ще те убие.

Кале прокара пръсти през перчема си. „Използвай интелекта си — беше казал Петерс. Кале беше твърдо решен да го послуша. Може би ако си напрегне достатъчно мозъка, ще се сети за нещо, което да ги спаси.“

— Само ако можех да избягам — обади се той замислено. — Добре щеше да бъде, ако можех да избягам…

— Да, обаче ако можеше да свалиш Луната, щеше да бъде още по-добре — присмя му се Андерс.

Кале не отговори. Той размишляваше.

— Я чуйте — каза той накрая. — По това време Ник трябва да дойде с храната, нали така?

— Да — отговори Ева-Лота, — предполагам. По това време обикновено получавахме поне закуска. Но Петерс може да реши да ни държи гладни.

— Не и Расмус — намеси се Андерс. — Ник няма да остави Расмус гладен!

— Представете си, ако се нахвърлим всички върху Ник — всички наведнъж — започна Кале. — Когато дойде със закуската. Смятате ли, че ще можете да го задържите, докато избягам?

Лицето на Ева-Лота се проясни.

— Става — заяви тя. — Сигурна съм, че ще стане. О, най-сетне ще халосам Ник по тъпата глава! Откога копнея за това!

— И аз ще халосам Ник по тъпата глава — рипна възхитен Расмус. Но после си спомни за лъка и корабите от брезова кора и добави замислено: — Е, няма да удрям толкова силно. Той все пак беше толкова добър…

Другите не го слушаха. Ник можеше да дойде всеки момент и сега въпросът беше да са готови за това.

— После какво ще правиш, Кале — попита развълнувано Ева-Лота. — Искам да кажа, след като избягаш?

— Ще преплувам до сушата и ще доведа полиция. Професорът да казва каквото си ще. Трябва да повикаме на помощ полиция! Отдавна трябваше да го направим!

Ева-Лота потрепери.

— Да, да — каза тя. — Само че кой знае какво ще направи Петерс, преди полицията да е стигнала до острова.

— Шшшт! — предупреди ги Андерс. — Ник идва.

Те се втурнаха безшумно към вратата и застанаха от двете й страни. Чуха приближаващите стъпки на Ник, чуха също потракването на таблата със съдовете, която той носеше. Чуха как ключът се завъртя в ключалката и напрегнаха всеки нерв и всеки мускул по телата си. Сега, сега моментът беше дошъл!

— Нося ти бъркани яйца, мъничък Расмус — извика Ник, докато отваряше. — Нали ти харесват…

Той така и не разбра дали Расмус обича бъркани яйца. Защото в същата секунда те се нахвърлиха върху него. Таблата падна с трясък на пода, бърканите яйца опръскаха килима. Децата висяха по ръцете и краката на Ник, драскаха го, удряха го, катереха се по него, седнаха отгоре му, дърпаха го за косите и натиснаха главата му към пода. Ник ръмжеше като изненадан лъв, а Расмус подскачаше с кратки тържествуващи викове около борещите се. Ето това вече наистина приличаше на Война на розите и негов дълг беше да помага както може.

Той се поколеба за миг, защото въпреки всичко Ник беше негов приятел. Но след задълбочен размисъл се засили и го ритна здравата отзад. Андерс и Ева-Лота се бореха като никога преди, а Кале изхвърча светкавично през вратата. Всичко свърши за няколко секунди. Ник беше истински великан и когато се съвзе от изненадата, трябваше само да разтърси ръце, за да се освободи. Объркан и озлобен, той се изправи на крака и веднага разбра, че Кале е изчезнал. Хвърли се към вратата и понечи да я отвори. Но тя беше заключена.

Един миг той остана така, втренчен глупаво пред себе си. След това се хвърли с цялата си тежест върху вратата, но тя беше стабилна и изобщо не поддаде.

— Кой, по дяволите, заключи вратата? — изрева той побеснял.

Расмус продължаваше да подскача наоколо, бодро и жизнерадостно.

— Аз бях — изкрещя той. — Аз бях! Кале изтича навън, а аз заключих след него.

Ник го сграбчи за ръката.

— Къде сложи ключа, малък разбойник?

— Ох, ама така боли — изпищя Расмус. — Остави ме, глупако!

Ник го разтърси още веднъж.

— Къде сложи ключа, искам да знам!

— Изхвърлих го през прозореца, разбра ли! — опули му се Расмус.

— Браво, Расмус! — извика Андерс.

Ева-Лота се изсмя високо и доволно.

— Сега ще видиш, малък Ник, какво е да си пленник — заяви тя.

— О, и ще бъде много интересно да чуем какво ще каже Петерс за това — добави Андерс.

Ник се отпусна тежко на най-близката кушетка. Виждаше се, че се опитва да подреди мислите в главата си. Когато го направи, той внезапно избухна в смях.

— О, да, много интересно ще бъде да чуем какво ще каже шефът. — Той продължи да се смее. — Много весело ще бъде! — После внезапно отново стана сериозен. — Но ще свърши зле! Трябва да спипам оня нехранимайко, преди да е сторил някоя пакост.

— Преди да извика полицията, искаш да кажеш! — уточни Ева-Лота. — Е, в такъв случай ще трябва да побързаш, мъничък Ник.