Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кале Бломквист (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kale Blomqvist och Rasmus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2018)

Издание:

Автор: Астрид Линдгрен

Заглавие: Кале Бломквист по следите на отвлечените

Преводач: Десислава Лазарова

Издание: второ

Издател: ИК „Пан“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Редактор: Любомир Русанов

Художник: Ингрид Магалинска

Художник на илюстрациите: Пламена Тодорова

ISBN: 954-657-394-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6260

История

  1. —Добавяне

Четиринадесета глава

Слънцето започна да залязва. Расмус беше уморен. Приключението не му харесваше. От много часове то вече не му харесваше.

— Уф, колко много дървета има в тази гора — оплака се той. — Кога най-сетне ще стигнем скривалището?

Ева-Лота много би искала да може да му отговори. Тя беше съгласна с Расмус: в тази гора имаше твърде много дървета. И твърде много малки скали, които трябваше да изкатерят, твърде много дупки, в които падаха, твърде много повалени дървета, които препречваха пътя, твърде много клони и храсти, които оставяха кървави следи по краката. И твърде малко саморъчно направени скривалища. Там имаше само едно-единствено малко скривалище, за което тя копнееше, но точно него не можеха да открият. Ева-Лота усещаше как в нея се надига негодувание. Преди й се струваше толкова лесно да намерят скривалището, но сега вече се съмняваше в това дали то изобщо съществува. Пък и да го откриеха — дали Андерс и Кале щяха да се върнат там? Дали изобщо са се върнали на острова, след като са намерили тайните документи? Хиляди неща може да са се случили междувременно и да са попречили на завръщането им. Възможно ли беше да са съвсем сами на острова, Расмус и тя — и гангстерите? Ева-Лота изстена само като си го помисли. Миличък, миличък Андерс, и ти Кале, най-добрият от всички приятели, моля ви, бъдете в скривалището, молеше се тя тихо и отчаяно. И нека най-сетне да го намеря, моля.

— Само боровинки и боровинки — мърмореше Расмус и гледаше лошо към боровинковите храсти, които стигаха до над коленете му. — Искам пържена шунка.

— Напълно те разбирам — съгласи се Ева-Лота, — но за съжаление в гората не расте пържена шунка.

Расмус изсумтя презрително и с това изрази недоволството си от тази прищявка на природата.

— Освен това си искам корабите. — Така отново стигнаха до темата, която го занимаваше през целия път. — И защо не ми каза да си взема корабите?

Малко чудовище, мислеше си Ева-Лота. В какви безумни авантюри се беше впуснала, само за да го спаси от ужасната му участ, а ето че той сега топуркаше с крачета до нея и хленчеше за пържена шунка и корабчетата си от брезова кора. Но преди да беше довършила тази мисъл, тя го съжали и импулсивно го прегърна. Толкова беше малък още… и толкова изморен и гладен — нищо чудно, че хленчеше.

— Разбери, Расмус — помоли го тя, — съвсем не ми беше до твоите кораби.

— Тогава мисля, че си глупава! — каза безсърдечно Расмус.

И после взе че седна в боровинковите храсти. Не искаше да върви повече. Никакви молби не помогнаха. Напразно Ева-Лота се опита да го подмами — може би скривалището е вече съвсем наблизо, каза тя, може би е само на няколко крачки!

— Не искам — запъна се Расмус, — краката ми са уморени.

За миг Ева-Лота размисли дали да даде воля на сълзите, надигнали се някъде в гърлото й. После стисна зъби. Седна при Расмус, облегна гръб на някакъв голям камък и притисна Расмус към себе си.

— Ела при мен и почини малко — каза тя.

Расмус се намести с въздишка на мекия мъх и сложи глава в скута на Ева-Лота. Изглеждаше твърдо решен никога вече да не помръдне от това място. Той мигаше сънено, а момичето си мислеше: ако го оставя да поспи малко, после сигурно ще стане по-лесно! Тя взе ръката му и той си я остави, без да каже нищо. Тя му запя. Расмус опита да държи очите си отворени и проследи една пеперуда, която се носеше над боровинките.

— Боровинките в гората, боровинките… — пееше тихо Ева-Лота.

Расмус обаче не хареса песента.

— По-добре пей за пържената шунка в гората — възмути се той и заспа.

Ева-Лота въздъхна. Искаше й се и тя да може да поспи. Искаше й се да заспи и да се събуди вкъщи в своето легло и да открие, че само е сънувала този кошмар. Загрижена и неспокойна, тя седеше там и се чувстваше много самотна.

Тогава някъде наблизо се чуха гласове. Гласове, които се приближаваха и които тя познаваше, а малко след това шум от клони, по които стъпваха нечии обувки. Може ли човек да преживее такъв ужас! Без да умре от него! Не, той не умира, но е така парализиран от страх, че не може да помръдне. Само сърцето бие диво и мъчително в гърдите. Бяха Ник и Блом, които приближаваха между дървета. Оня Сванберг сигурно също беше с тях.

Нямаше какво да се прави. Расмус спеше в скута й. Не можеше да го събуди и да избягат. Това изобщо нямаше да помогне. Нямаше да стигнат далече. Така че със същия успех можеше да си остане на мястото и да изчака докато ги заловят.

Сега те бяха толкова близо, че Ева-Лота можеше да чуе какво говореха.

— Не бях виждал Петерс толкова разгневен — говореше Блом. — И не се изненадвам. Ти си идиот, Ник.

Ник изръмжа:

— Всичко е заради момичето — оправда се той. — Иска ми се да си поговоря с нея още веднъж. Почакай само, докато я спипам.

— Едва ли ще чакам дълго — подсмихна се Блом. — Те двамата трябва да са все още на острова.

— Не бери грижа — закани се Ник. — Ще ги намеря, дори ако трябва да претърся всеки храст поотделно.

Ева-Лота затвори очи. Бяха само на десет крачки от нея и тя не искаше да ги гледа. Стискаше очи и чакаше. Защо не я открият по-скоро, за да може най-сетне да си поплаче — откога чакаше удобна възможност.

Тя седеше, облегната с гръб на големия обрасъл с мъх камък, стискаше очи и слушаше гласовете зад камъка. Толкова близо, толкова ужасно близо! Но скоро след това вече не толкова близо, дори все по-далеч. Те ставаха все по-слаби и по-слаби, докато накрая напълно заглъхнаха и наоколо стана толкова необикновено тихо. Само едно малко птиче цвъртеше в храстите и това беше единственият звук, който се чуваше. Ева-Лота седя дълго, дълго, облегната на мъха. Не смееше да помръдне. И не искаше да помръдне. Искаше да си остане така седнала и да не трябва да прави нищо повече през целия си живот.

Накрая Расмус се събуди и Ева-Лота разбра, че трябва да се стегне.

— Хайде, Расмус — подкани го тя, — не можем да седим вечно тук.

Тя се огледа неспокойно. Слънцето не грееше вече. Големи тъмни облаци се носеха по небето. По всичко личеше, че се задава дъжд. Ето че вече закапаха първите капки.

— Искам при татко — заяви Расмус. — Не искам повече в гората, искам при моя татко!

— Сега не можем да отидем при твоя татко — рече отчаяно Ева-Лота. — Трябва да открием Кале и Андерс, иначе не знам какво ще стане с нас!

Тя си проправи път през боровинковите храсти, а Расмус я последва, хленчещ като малко кученце.

— Искам нещо да ям — хленчеше той. — Искам си корабите от брезова кора.

Ева-Лота не каза нищо повече, тя мълчеше. Тогава чу зад себе си отчаян плач. Тя се обърна и видя малкото нещастно човече, застанало между боровинковите храсти с изкривена уста и едри сълзи, които се стичаха по страните му.

— О, Расмус, моля те не плачи — помоли Ева-Лота, макар че самата тя искаше да направи същото. — Не плачи! Миличък малък Расмус, защо плачеш?

— Плача, защото… — хлъцна Расмус. — Плача, защото… мама е в болница.

Който иска да стане Бяла роза има все пак право да плаче, когато мама е в болница.

— Да, но скоро тя отново ще оздравее — успокои го Ева-Лота. — Нали сам ти каза така.

— И все пак плача точно затова — извика капризно Расмус. — Защото забравих да плача затова още преди, глупава Ева-Лота!

Дъждът се усилваше. Безмилостен и студен, той се лееше върху тях и скоро тънките им дрехи прогизнаха. Освен това ставаше все по-тъмно. Дълбоки сенки легнаха между дърветата. Скоро нямаше да могат да виждат и на крачка пред себе си. Те се провираха напред, мокри, загубили всяка надежда, гладни и отчаяни.

— Не искам в гората, когато е тъмно — крещеше Расмус. — Представи си, не искам…

Ева-Лота изтри няколко дъждовни капки от лицето си. А може би всъщност бяха сълзи. Тя спря. Притисна Расмус към себе си и рече с треперещ глас:

— Расмус, Бялата роза трябва да бъде храбра. Сега ние двамата с теб сме Бели рози и искаме да направим нещо велико.

— Какво? — попита Расмус.

— Ще пропълзим под някоя ела и ще спим там до сутринта.

Бъдещият рицар на Бялата роза изврещя, сякаш го набождаха на кол.

— Не искам в гората, когато е тъмно! Чуваш ли тъпа Ева-Лота, не искам! Не искам и не искам и не искам!

— Но сигурно искаш в нашето скривалище?

Това беше гласът на Кале. Спокойният, уверен глас на Кале. Беше по-хубав от глас на архангел, така й се стори на Ева-Лота. Не защото вече беше чувала или виждала архангел, не, а защото беше сигурна, че той, въпреки божествеността си, не би могъл да се сравнява с Кале, който идваше насреща им от тъмното с джобно фенерче в ръка.

Сълзите сами потекоха по лицето на Ева-Лота. Но сега тя ги остави да се леят на воля.

— Ти ли си, Кале… ти ли си наистина… наистина ли? — изхълца тя.

— Как, за бога, се озовахте тук? — не вярваше на очите си Кале. — Да не сте се чупили?

— И още как — отвърна Ева-Лота. — От сутринта!

— Да, чупихме се, за да стана Бяла роза — потвърди Расмус.

— Андерс! — провикна се Кале. — Андерс, ела тук, искам да ти покажа едно чудо на чудесата! Ева-Лота и Расмус са тук!

Те седяха в скривалището върху елховите клони и бяха много щастливи. Продължаваше да вали и тъмнината навън между дърветата беше станала още по-черна. Но какво ги засягаше това? Тук вътре беше сухо и топло, имаха сухи дрехи, животът вече не беше толкова тежък и противен както допреди малко. Малкият син пламък на спиртника на Кале трептеше бодро под тенджера с горещо какао, а Андерс режеше цели планини филии.

— Толкова е хубаво, че не е за вярване — въздъхна доволно Ева-Лота. — Суха съм, топло ми е, а ако някой ми даде още три, четири, пет, шест сандвича, ще бъда и сита.

— Аз пък искам още пържена шунка — заяви Расмус. — И още какао.

Той протегна чашата си и получи още какао. Пиеше го на дълбоки, доволни глътки, като разля само няколко капки върху анцуга на Кале, в който го облякоха и който му беше толкова голям, че той почти изчезна в топлата вълнена дреха. Расмус скри предвидливо пръстите си в крачолите, за да не остане нито крайче от него навън и да мръзне. О, колко прекрасно беше всичко, това скривалище и анцуга и сандвичите с шунка — всичко беше прекрасно.

— Сега вече сигурно съм почти Бяла роза? — попита той с надежда между две хапки.

— Да, малко ти трябва още — увери го Кале.

Самият той в този момент беше толкова доволен и щастлив, колкото изобщо може да бъде един човек. Как великолепно се бяха стекли обстоятелствата! Расмус беше спасен, документите бяха спасени, скоро целият този кошмар щеше да приключи.

— Утре сутринта ще вземем лодката и ще откараме Расмус на сушата — каза той. — После ще се обадим на чичо Бьорк, за да спасят професора. А после професорът ще получи своите секретни документи…

— А после Червените ще слушат за това, докато им окапят ушите — допълни Андерс.

— А къде впрочем са документите? — полюбопитства Ева-Лота.

— Скрих ги — отвърна лаконично Кале, — но предпочитам да не ви казвам къде.

— Защо не?

— По-добре е само един да знае това — обясни Кале. — Още не сме в пълна сигурност. И докато е така, ще си мълча.

— Да, напълно си прав — потвърди Андерс. — Но утре все едно ще научим. Представете си, утре сме у дома! Ще бъде прекрасно, наистина!

Расмус беше на друго мнение.

— Много по-хубаво ще бъде да си останем тук, в скривалището — каза той. — Искам завинаги, завинаги, завинаги да си остана тук. Можем да останем поне няколко дни.

— А, не, хиляди благодарности — разтърси глава Ева-Лота и потрепери при мисълта за минутите в гората, когато Ник и Блом бяха на няколко крачки от тях. Сега въпросът беше да изчезнат по най-бързия начин от острова, щом се съмне. Засега нощта ги закриляше, но през деня тук щеше да стане опасно. Ник беше се заканил да претърси всеки храст на острова и Ева-Лота нямаше ни най-малко желание да го чака да свърши с търсенето.

Дъждът постепенно престана и малкият къс от небето, който се виждаше от отвора на скривалището, се обсипа със звезди.

— Имам нужда от малко чист въздух, преди да заспя — каза Андерс и изпълзя навън. След малко той повика останалите. — Елате, ще ви покажа нещо!

— Какво ли би могъл да ни покажеш в тъмното — усъмни се Ева-Лота.

— Звездите — отвърна Андерс.

Ева-Лота и Кале се спогледаха.

— Той да не би да е станал сантиментален? — разтревожи се Кале. — Я по-добре да се погрижим за него.

Един след друг те се промъкнаха през тесния отвор. Расмус се поколеба за малко. Тук в скривалището беше светло. Кале и Андерс бяха закачили на покрива джобните си фенерчета. Тук беше светло и топло, навън беше тъмно, а на него му беше дошло до гуша от тъмно.

Но той не се колеба дълго. Искаше да бъде там, където са Ева-Лота и Кале. Той изпълзя на четири крака през отвора като малко животинче, което подава предпазливо нос от хралупата си през нощта.

Те стояха навън, плътно един до друг и съвсем тихо. Стояха тихо под звездите, които горяха там горе в черното небе. Нямаха желание да говорят, стояха си заедно и се вслушваха в тъмнината. Никога преди не бяха чували дълбокия шепот на спящите гори. Беше странна мелодия и те се почувстваха много особено.

Расмус пъхна ръчица в дланта на Ева-Лота. Това тук беше нещо, което още не беше преживявал; то го правеше щастлив и в същото време навяваше страх. Затова той предпочете да държи някого за ръката. Тогава внезапно усети, че всичко това му харесва. Харесваха му горите, дори когато беше тъмно и дърветата шумяха така странно, харесваше малките вълни, които се разбиваха в скалите, а най-много харесваше звездите. Те светеха така сияйно и му намигаха така приветливо. Той отметна глава назад и погледна право нагоре към дружелюбните звезди. Стисна ръката на Ева-Лота и рече със замечтан глас:

— Представяте ли си колко хубаво е вътре в небето, щом е толкова хубаво отвън!

Никой не му отговори. Никой не каза нито дума. Накрая Ева-Лота се наведе към него и го прегърна.

— А сега, Расмус, трябва да спиш. Ще спиш в едно малко скривалище в голямата гора. Това не е ли чудесно?

— Дааа! — отвърна Расмус, абсолютно убеден.

А когато малко по-късно пропълзя при Ева-Лота в спалния чувал и си лежеше там и си спомняше, че вече беше почти Бяла роза, той въздъхна дълбоко от щастие. Зарови нос в ръката на Ева-Лота и усети, че иска да заспи. Ще разкаже всичко на татко, колко хубаво беше да спи през нощта в скривалище от елхови клони. Сега вътре беше тъмно. Кале беше загасил джобните фенерчета, но Ева-Лота беше до него и приветливите звезди там отвън сигурно продължаваха да трептят на небето.

— Колко място щях да имам в спалния чувал, ако не беше се разположил така — изпъшка Андерс и сръга Кале.

Кале също го сръга.

— Жалко, че не се сетихме да вземем за теб двойно легло — каза той. — Но все пак лека нощ!

Пет минути по-късно всички спяха, дълбоко и безгрижно и без страх от идващия ден.