Астрид Линдгрен
Кале Бломквист по следите на отвлечените (11)

Единадесета глава

Бялата роза имаше тайни сигнали и предупредителни знаци от най-различен вид. Имаше поне три различни сигнала за „опасност“. Бързо докосване на лявото ухо — знак, който се използваше, когато свои и чужди се намираха на едно място и човек трябваше да предупреди незабележимо своите да внимават. Или крясък на бухал, който викаше тайно всички бродещи из околността Бели рози да се притекат на помощ. И на края големият катастрофичен крясък, който можеше да се използва само когато грозеше смъртна опасност и някой се намираше в крайна нужда.

И ето сега Ева-Лота се намираше в крайна нужда. Трябваше да говори с Кале и Андерс — и то веднага. Тя предполагаше, че двамата кръстосват като гладни вълци из околността и само чакат да видят най-сетне светлина в прозореца й в знак, че при нея е чисто. Но при нея не беше чисто. Ник нямаше намерение да се маха. Той седеше ли, седеше там и разказваше на Расмус как като млад моряк пътувал по всички океани на света. А Расмус, говедото му с говедо, го окуражаваше с безброй въпроси и искаше да чуе още и още.

А положението беше критично, критично, критично! След час Петерс и Ник вече щяха да бъдат на път, за да вземат ценните документи под закрилата на нощта.

Ева-Лота виждаше само един изход и… той вече разцепи въздуха, големият катастрофичен крясък. Звучеше също тъй ужасяващо, както беше замислен. Ник и Расмус едва не получиха удар. Когато дойде на себе си, Ник поклати глава и рече:

— Нервите й явно са съсипани. Никой нормален човек не крещи така.

— Така крещят индианците — обясни Ева-Лота. Мислех си, че вероятно ще ви е интересно… Ето така звучи — обясни тя и изкрещя още веднъж не по-малко пронизително.

— Благодаря, благодаря, стига толкова! — размаха ръце Ник.

И беше прав. Някъде отвън в мрака засвирука кос. Доста необичайно е косовете да пеят с падането на вечерта, но Ник изобщо не се учуди, а Ева-Лота пък съвсем не. Тя дори беше много щастлива от отговора на коса Андерс: „Чухме!“.

Но как да им предаде информацията за документите? Обаче рицарят на Бялата роза намира изход от всяко положение. Тайният език, езикът на разбойниците, неведнъж им беше вършил работа, щеше да свърши и сега.

Ник и Расмус преживяха поредния шок, когато Ева-Лота съвсем внезапно и без никакво предупреждение избухна във високи и жални вопли:

— Сос поп а сос е тот е дод о кок у мом е нон тот и тот е нон а поп рор о фоф е сос о рор а зоз а дод боб и боб лол и о тот е кок а тот а! — виеше тя неудържимо, без да обръща внимание на очевидното неодобрение на Ник.

— А, не, така повече не може — намеси се той, — спри най-сетне тази плоча. Защо блееш така?

— Това е индианска любовна песен — обясни му спокойно Ева-Лота. — Мислех си, че ще ви е интересно да я чуете.

— Звучи така, сякаш те боли нещо — отвърна намусено Ник.

— Сос поп е шош нон о е! — продължи Ева-Лота, докато Расмус не си запуши ушите с ръце и предложи:

— Ева-Лота, не е ли по-добре да изпеем песента за малките жабки?

Навън в тъмното обаче стояха Кале и Андерс и слушаха тревожното послание на Ева-Лота: „Спасете документите на професора зад библиотеката! Спешно е!“.

Щом Ева-Лота казваше, че е спешно и при това използваше големия катастрофичен крясък, това можеше да означава само, че по някакъв начин Петерс беше научил къде са скрити документите с формулата. Следователно въпросът беше да стигнат дотам преди него.

— Бързо! — прошепна Андерс. — Ще си вземем една лодка назаем!

И без повече думи те се втурнаха по тесния горски път, който водеше към пристана. Препъваха се в тъмното, жулеха си кожата в клоните и храстите, бяха гладни и уплашени и във всеки храст им се привиждаше по един преследвач, но всичко това сега нямаше значение. Само едно беше важно: тайните на професора не биваше да попаднат в лоши ръце. И затова трябваше да ги изпреварят.

Преживяха няколко ужасни минути, преди да намерят лодка, която не е заключена. Очакваха всеки момент от тъмнината да се появят Блом и Ник. Когато блъсна тихо лодката във водата и грабна веслата, Кале имаше само една мисъл в главата си: Ето ги, сега вече със сигурност идват!

Но никой не идваше и Кале загреба с всички сили. Скоро се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуват откъм острова и Кале налегна веслата, така че водата се разпени. Андерс стоеше тихо на кормилото и си спомняше как бяха плували към острова. Нима наистина беше вчера сутринта? Струваше му се, че е било преди цяла вечност.

Те скриха лодката в тръстиката и се втурнаха да търсят мотоциклета. Бяха го скрили в един лещак, но къде, о, небеса, къде беше този лещак и как да го открият в тази тъмница? Те загубиха скъпоценни минути в отчаяно търсене. Андерс беше толкова развълнуван, че загриза ноктите си. Къде беше изчезнал проклетият мотор? Кале се вреше из околните храсталаци. Ох, ето го най-сетне, намери го най-сетне! Ръцете му прегърнаха нежно кормилото и той бързо избута мотора на горския път.

Очакваше ги пътуване от поне петдесет километра. Кале погледна часовника си. Стрелките светеха в тъмнината.

— Десет и половина е — каза той на Андерс, който изобщо не беше питал за часа. Прозвуча някак съдбовно.

В същия миг Петерс каза на Ник:

— Десет и половина е. Време е да тръгваме.

 

 

Петдесет километра — четиридесет километра — трийсет километра до Клайнкьопинг!

Те се носеха през хладната юлска нощ, но пътят сякаш нямаше край. Настръхнали от притеснения, те се ослушваха за шум от кола, която ги настига. Очакваха всеки момент да ги осветят прожекторите й, които приближават отзад, представяха си как после тази светлина се плъзга по тях и изчезва напред и заедно с нея всяка надежда да скрият документите, които бяха толкова важни.

— Клайнкьопинг — двайсет километра — прочете Андерс на една табела. Вече приближаваха околностите на града.

Почти по същото време една черна кола мина покрай друга табела.

— Клайнкьопинг — трийсет и шест километра — прочете Ник. — Защо не натиснете газта, шефе?

Но Петерс караше както му харесваше. Той свали едната си ръка от кормилото, за да предложи цигара на Ник и рече доволно:

— След като съм чакал толкова дълго, мога да почакам още половин час.

Клайнкьопинг! Ето го техният роден град, потънал както винаги в спокоен сън. И все пак е вълнуващо, мислят си Кале и Андерс. Моторът се носи по добре познатите улици, поема нагоре по пътя към разрушения замък и спира пред вилата на Еклунд.

Но черният автомобил е само на няколко километра от малката табела край пътя, която посреща приветливо пристигащите: „Добре дошли в Клайнкьопинг!“.

— Това е най-опасното нещо, което някога съм правил — шепне Андерс, когато се промъкват по верандата.

Той натиска предпазливо дръжката на вратата. Не е заключена! Тези гангстери наистина са слабоумни, щом оставят отключена къща, в която са скрити документи на стойност сто хиляди крони, мисли си Кале. Но толкова по-добре, това им спестява време! Кале усеща съвсем ясно, че времето сега е скъпоценно.

„Зад етажерката“, но коя етажерка? Доктор Еклунд, който е дал под наем вилата на професора, е човек с много книги и много етажерки. На всяка стена в дневната има етажерки с книги.

— Ще ни трябва цяла нощ — пъшка отчаяно Андерс. — Откъде да започнем?

Кале мисли усилено, макар че нямат никакво време. Но понякога си струва да се жертва малко време, за да помисли човек. Та какво беше казал Расмус на баща си? „Аз се промъкнах след теб, когато си мислеше, че съм си в леглото и спя. Обаче аз стоях на стълбата и ти скри…“ Къде ли е стоял Расмус, когато е видял това? Със сигурност не и в дневната. Спалните са на първия етаж. Едно малко момче, което не може да заспи, се промъква по стълбата. Още преди баща му да го е чул, Расмус забелязва, че става нещо необикновено и спира. Трябва да е бил на стълбата в коридора, мисли си Кале и тича навън. На което и стъпало на стълбата да е бил, имаше само една етажерка, която се виждаше през отворената врата на дневната, етажерката до писалището.

Той се втурва обратно в дневната и двамата с Андерс отместват с обединени усилия етажерката от стената. Тя стърже пода като трион за нерви. Това е единственият звук, който те могат да чуят в този миг. Изобщо не чуват колата, която спира пред вилата.

Още малко и още малко и още малко… само още няколко сантиметра и ще могат да надникнат зад етажерката! Велики боже — ето го! Един кафяв плик, грижливо закрепен към задната стена на етажерката с кабарчета. Пръстите на Кале треперят от вълнение, когато изважда джобното си ножче, за да махне кабарчетата.

— Не мога да повярвам, че успяхме — задъхва се Андерс, съвсем пребледнял от напрежение, — … че все пак успяхме!

Кале държи скъпоценния плик в ръката си. Той го гледа със страхопочитание — нали струва сто хиляди крони! Да, вероятно той изобщо не може да се оцени в пари. Какъв миг! Какъв триумф, какво сладко, топло, всепроникващо чувство на удовлетворение!

И в същия миг те чуват нещо! Нещо ужасно. Някой се промъква на верандата. Една ръка натиска дръжката на вратата. Вратата се отваря бавно.

Светлината на настолната лампа пада върху бледите им лица. Те се гледат втренчено, парализирани от отчаяние, почти задушени от страх. След няколко секунди вратата ще се отвори и всичко ще е загубено. Стоят като плъхове в капан. Онези, които са в преддверието, наблюдават входа. Онези в преддверието никога не биха допуснали да им се изплъзне някой, който носи кафяв плик на стойност сто хиляди крони.

— Бързо, бързо! — шепне Кале. — Нагоре по стълбата!

Краката им отказват да ги носят, но със свръхестествена сила на тях им се удава да достигнат стълбата към втория етаж.

После всичко се случва с такава шеметна бързина, че мислите и всяко благоразумие изчезват, потъват в хаос от шум и трясък: възбудени гласове, блъскащи се врати, високи викове, проклятия и бързи стъпки, които идват по стълбата, да — помощ! — помощ! Стъпките са по петите им!

Но ето го прозорецът със завесата, която им махаше игриво в една нощ преди хиляди години. Отвън има стълба — може би, може би тя е спасението. Те се претъркулват през перваза на прозореца върху стълбата, спускат се, не, свличат се надолу по нея и тичат, така както не са тичали никога досега в краткия си живот — тичат, макар да чуват един суров глас горе от прозореца, гласа на Петерс, който вика след тях:

— Ако не спрете, ще стрелям!

Но те са забравили всяко благоразумие. Продължават да тичат, макар че би трябвало да са проумели, че става въпрос за живота им. Тичат и тичат, и вече им се струва, че гърдите им ще се пръснат.

И отново ги чуват, бързите стъпки, които приближават след тях — о, къде на този свят има убежище от тези ужасни стъпки, които отекват в нощта, тези ужасни стъпки, които ще кънтят в сънищата им, докато са живи. Тичат към града. Няма още много дотам, но силите им са на изчерпване. А преследвачите се приближават безмилостно. Няма спасение, всичко е загубено — след няколко секунди всичко ще е приключило.

И тогава те го виждат! Виждат го едновременно. Ето там свети първата улична лампа и светлината й пада върху една добре позната висока фигура в униформата на полицай.

— Чичо Бьорк, чичо Бьорк, чичо Бьорк!

Те крещят така, сякаш се давят и чичо Бьорк започва да им прави знаци да не вдигат такъв невъобразим шум. Когато тръгва срещу тях, той не подозира, че в този миг те го обичат повече от собствените си майки. Кале се хвърля към него и го прегръща запъхтян.

— Скъпи, скъпи чичо Бьорк… арестувайте този бандит там!

Кале се обръща и сочи назад. Но тичащите стъпки зад тях са изчезнали. Доколкото може да се види в мрака, наоколо няма жива душа. Кале въздъхва — той сам не знае дали от облекчение, или от разочарование. Сега не е моментът да се преследват гангстерите. Той съзнава добре това. Същевременно обаче разбира и нещо друго. Той не може да разкаже на полицая Бьорк какво всъщност се е случило. „Не, не и полицията, не и преди Расмус да е в безопасност.“ Така беше казал професорът. Мракът погълна Петерс. Сигурно вече беше на път към колата си, която бързо ще го върне на острова — при Расмус! Не, не трябва да се въвлича полицията, не трябва да нарушава заръката на професора. Дори ако дълбоко в себе си мисли, че все пак това би било най-умното.

— Аха, великият детектив отново в действие — подсмихва се полицаят Бьорк. — Къде остави твоя бандит, Кале?

— Измъкнаха се — казва задъхано Андерс, но Кале го настъпва предупредително по пръстите.

Обаче това е съвсем ненужно. Андерс знае, че по въпросите на криминалистиката думата има Кале.

Кале излиза от неудобното положение с някаква шега и Бьорк веднага сменя темата.

— Ама и вие сте ми едни герои — казва той. — Тази сутрин срещнах баща ти, Кале, и той беше здравата ядосан, повярвай ми. Не ви ли е срам да избягате от къщи просто така? Крайно време беше да се върнете!

— Ах, не, ние още не сме се върнали — казва Кале. — Още не сме вкъщи.