Астрид Линдгрен
Кале Бломквист по следите на отвлечените (10)

Десета глава

Дойде нов ден, слънцето продължаваше да грее над добрите и лошите. То събуди Кале и Андерс, които дремеха кротко върху елховите клони в скривалището.

— Какво ще ядем днес? — попита иронично Андерс.

— За закуска: боровинки — отговори тържествено Кале. — За обяд: боровинки… а за вечеря… дали за разнообразие да не хапнем още малко боровинки?

— А, не, за вечерята трябва да се погрижи Ева-Лота — отговори му убедено Андерс.

Спомниха си за вчерашния пир и въздъхнаха с копнеж при спомена за всичко, което бяха погълнали. Но после се сетиха за ужасните премеждия след това и по гърбовете им премина тръпка на ужас. Защото знаеха, че тази вечер ще трябва да повторят всичко отначало. Професорът ги очакваше и те знаеха това. Някой от двамата трябваше отново да се изкатери до прозореца му, за да разбере къде се намират книжата. Ако можеха да спасят документите на професора, щяха да са извършили поне едно наистина добро дело в живота си.

Кале опипа разранените си ръце и крака.

— Май ще е по-добре да го направя аз — рече той. — Синини при синини отиват. Но точно сега една малка закуска няма да ми дойде зле.

— За храната ще се погрижа аз — отвърна услужливо Андерс. — Ти по-добре стой тук. Ще си получиш боровинките в леглото.

 

 

Расмус и Ева-Лота също получиха закуската си в леглото, но тяхната закуска беше много по-разнообразна. Ник явно беше решил да натъпче до насита вресливата уста на момичето. Той бутна триумфално таблата под носа на сънената Ева-Лота. Беше приготвил храна за цял полк: шунка и бъркани яйца, овесени ядки със сметана и сандвичи с масло и салам.

— Хайде ставай, момиче, време е за закуска! За да не прегладнееш! — викна той.

Ева-Лота намигна и посочи с брадичка таблата.

— Добре си се потрудил — рече тя възхитено. — Но утре би могъл да прибавиш и печени вафли. Ако дотогава не те е прибрала полицията.

Расмус се намеси припряно:

— Полицията не бива да прибере Ник — викна той и гласът му потрепери. — Не бива да прибират миличките хора.

— Тях не, но похитителите на деца — непременно — отвърна хладно Ева-Лота и посегна към сандвича със салам.

— А, не, така не става — възмути се Ник. — До гуша ми дойде от дрънканиците ти за гангстери и похитители на деца.

— А на мен ми дойде до гуша да съм отвлечена от гангстери — тросна му се Ева-Лота.

Ник я изгледа навъсено.

— Никой не те е молил да идваш тук. Без теб тук щяхме да си живеем прекрасно.

Той отиде при Расмус и седна до него. Расмус протегна малката си топла ръчица и погали страната му.

— Аз мисля, че похитителите на деца са много добри — заяви той. — Днес какво ще правим, Ник?

— Първо ще закусиш — отговори Ник. — После ще видим.

Още от първите часове на острова, Расмус беше на мнение, че Ник е добър човек.

Отначало Расмус мислеше, че цялото пътуване е някакво чудато хрумване на баща му. Забавно беше да си в кола, още по-интересно да се возиш в моторна лодка, а на кея на този остров имаше толкова много лодки! Той дори искаше да помоли баща си да се изкъпе в морето. Но тогава дойде оня глупав чичо и обърка всичко. Той се държа толкова странно с баща му, а баща му се разгневи и после изобщо не дойде при Расмус.

И постепенно детето започна да се съмнява, че наистина всичко е толкова прекрасно. То опита да се пребори със сълзите, които сами напираха в очите му, но първите потиснати въздишки бързо преминаха в хълцане. Петерс го бутна грубо към Ник и каза:

— Поеми малкия.

Това беше доста тежка задача за Ник. Той загрижено почеса главата си. Откъде да знае как се успокояват плачещи деца? Но беше готов да направи всичко, за да прекрати цивренето.

— Да ти направя ли лък? — предложи той от немай-къде.

Това подейства като магическа формула. Сълзите секнаха също тъй бързо, както бяха потекли, и вярата на Расмус в човечеството бе възстановена.

След това цели два часа те се упражняваха да стрелят в цел с новия лък и за Расмус вече нямаше съмнение, че Ник е много добър човек. А щом пък Ева-Лота казваше, че Ник е похитител на деца, значи похитителите на деца са добри.

 

 

Точно както можеше да се очаква, слънцето се изкачваше все по-високо и по-високо и продължаваше да огрява доброто и злото. То затопли скалата край морето, на която прекараха деня Кале и Андерс. Огря и Ник, който пазеше пред вратата на Ева-Лота и дялаше лодки от брезова кора, и Расмус, който пускаше готовите лодки във варела за дъждовна вода. То се заигра в русата коса на Ева-Лота, която седеше на кушетката си в стаята и мразеше Ник, който не искаше да я пусне навън. Слънцето разгневи Петерс, защото в този хубав слънчев ден той се ядосваше на всичко, включително и на слънцето. Но слънцето следваше спокойно пътя си, без да го е грижа за яда на Петерс. Накрая, както можеше да се очаква, залезе на запад зад горите на залива. С това приключи и вторият ден на острова.

 

 

О, не, не приключи! Той едва сега започваше!

Започна с това, че Петерс отиде при Ева-Лота. Той обаче не й обърна никакво внимание. Беше приключил с нея. Тя, за нещастие, беше видяла как отвлякоха Расмус и професора. Беше успяла да се промъкне в колата, защото онзи идиот Сванберг не бе внимавал добре. Досадно беше, че е при тях на острова, но нищо не можеше да се промени. Можеха поне да я използват да бави малкия, докато неговият твърдоглав баща се вразуми — нямаше какво друго да се каже за Ева-Лота. Не му беше до нея сега. Той искаше да говори с Расмус.

Расмус беше вече в леглото си. На одеялото пред себе си бе наредил пет малки корабчета от брезова кора. На стената висеше лъкът му. Расмус се чувстваше богат и щастлив. Страхотно беше да се живее на този остров, наистина страхотно, а похитителите на деца бяха добри.

— Чуй сега, малкия — започна Петерс и седна при Расмус, — какво ще кажеш, ако се наложи да останеш на острова през цялото лято?

Усмивка пробягна по лицето на Расмус:

— Цялото лято! О, колко си добър! Значи ще можем да останем за лятната ваканция тук с татко?

Едно на нула за Расмус, помисли си Ева-Лота и се подсмихна злорадо. Но мъдро си замълча. Този Петерс не беше човек, когото да заговаряш без наложителна необходимост. Ник седеше на стол край прозореца и изглеждаше много доволен. Най-сетне устатото момиче беше замлъкнало като риба.

Обаче Петерс изобщо не беше доволен.

— Чуй сега, Расмус — започна той отново, но Расмус го прекъсна, засиял от радост.

— И ще можем всеки ден да се къпем, нали? — попита той. — Аз мога да плувам вече до пет. Искаш ли да видиш как плувам до пет?

— Да, да — прекъсна го Петерс, — но…

— О, чудесно ще бъде — не спираше Расмус. — Знаеш ли какво: веднъж през лятото Мариане едва не се удави. Чуваше се само гъл-гъл-гъл. Но после тя успя да изплува. Мариане може да плува до четири!

Петерс изпъшка нетърпеливо.

— Не ме интересува до колко можеш да плуваш. Искам да знам къде е скрил баща ти листата с червените числа.

Расмус вдигна вежди и го изгледа неблагосклонно.

— Ама че си глупав — заяви той. — Не чу ли, че татко ми забрани да ти казвам това?

— Твоят баща сега изобщо не ни интересува. Освен това такъв изтърсак като теб не бива да говори на ти на възрастните. Ще ме наричаш господин Петерс, ясно ли е?

— Ти така ли се наричаш? — попита Расмус и погали най-хубавия си кораб от брезова кора.

Петерс преглътна. Той осъзна, че ако иска да постигне успех, ще трябва да се овладее.

— Расмус, ще получиш нещо много хубаво, ако ми кажеш къде са — рече той меко. — Ще получиш парен локомотив.

— Вече си имам парен локомотив — заяви Расмус. — Корабите са по-хубави. — И той пъхна най-хубавия си кораб под носа на Петерс. — Ти виждал ли си толкова хубав кораб, господин Петерс? — И той го пусна да плува по одеялото — през океана към Америка, където живеят индианците. — Когато порасна, искам да стана индиански вожд и да убия всички лоши хора — каза важно той. — Без децата и жените.

Петерс не отговори нищо след това сензационно съобщение. Той се помъчи да запази спокойствие, търсейки начин да накара Расмус да каже онова, което му трябваше. Корабът плуваше по одеялото. Малката кафява и доста мръсна момчешка ръка го плъзгаше насам-натам.

— Ти си похитител на деца — каза Расмус, докато очите му следяха пътя на кораба през океана. Мислите му също бяха при кораба, когато продължи с отсъстващ вид: — Ти си похитител на деца и затова не бива да научиш тайните. Иначе бих могъл да ти кажа, че татко ги е закрепил с кабарчета зад етажерката с книги. Но аз няма да ти кажа… О, ето че го казах обаче — установи той с радостно учудване.

— Расмус, Расмус — изпъшка Ева-Лота.

Петерс скочи.

— Чу ли, Ник? — извика той и се разсмя високо и доволно. — Чу ли? Боже, това е твърде хубаво, за да е истина! Зад етажерката с книги, каза той! Ще ги вземем още тази нощ. След един час да си готов!

— Добре, шефе — отвърна с готовност Ник.

Петерс се втурна към вратата. Дивият крясък на Расмус изобщо не го развълнува.

— Не, върни се! Това не важи, щом съм го казал без да искам. Не важи! Върни се!