Астрид Линдгрен
Кале Бломквист по следите на отвлечените (8)

Осма глава

Кале се събуди внезапно. Той се огледа напълно объркан. Къде беше? Вечер ли беше, или сутрин? И защо до него лежеше Андерс и спеше с перчем, скриващ очите му като грива?

Постепенно в мозъка му взе да се прояснява. Той беше в колибата, която си направиха с Андерс. Слънцето скоро щеше да залезе, последните му лъчи оцветяваха в червено боровете при скалите. А Андерс спеше, защото беше грохнал от умора!

Какъв ден! Всъщност, в интерес на точността, този ден беше започнал още миналата вечер в развалините на замъка. А сега отново беше вечер. Двамата с Андерс спаха почти целия следобед. Крайно време беше за сън. Но преди това си построиха това прекрасно скривалище.

Кале протегна ръка и опипа стената от елхови клони. О, той обичаше тази бърлога! Сега тя беше техният дом, малко местенце, където да се скрият, по възможност по-далеч от гангстерите. Тук никой не би могъл да ги намери. Колибата беше сгушена в падината между две скали. Ако някой не се натъкнеше право на нея, беше много трудно да се открие. Тук имаше завет от всички ветрове и меки елхови клонки, върху които можеха да спят. Скалите още излъчваха слънчева топлина, значи нямаше да мръзнат през нощта. О, наистина беше прекрасна бърлога!

— Гладен ли си? — попита Андерс. Обади се толкова неочаквано, че Кале подскочи.

— Ти буден ли си?

Андерс седна в леглото си от елхови клони. Косите му бяха разрошени, а на бузата му беше се отпечатало в червено изящно елхово клонче.

— Толкова съм гладен, че бих могъл да ям дори варена риба — изпъшка той.

— Само по-тихо, Андерс — изшътка му Кале. — Аз пък съм готов да беля кора от дърветата.

— Ох, когато човек е живял цял ден от боровинки, жадува да усети нещо твърдо между зъбите си.

Ева-Лота беше единствената им надежда. Беше им обещала да запази нещо за ядене.

— Ще докарам Ник до умопомрачение — обеща тя. — Ще му кажа, че лекарят ми е предписал да се храня на всеки два часа. Няма да ви оставя гладни, не бойте се! Елате, след като се стъмни.

Това беше сутринта. Те стояха под прозореца й и шепнеха, готови да избягат при първия знак за опасност. И когато Ник се върна със закуската на Ева-Лота, Андерс и Кале се измъкнаха като подплашени гущери, макар че уханието на пържената шунка ги блъсна в носа. Успяха да чуят само горчивите обвинения на Ева-Лота:

— Да не мислиш, че съм дошла тук на лечение с гладуване? — възмущаваше се тя пред Ник.

Момчетата не успяха да чуят какво й отговори Ник. Те вече бяха дълбоко в гората. След това се прехвърлиха от другата страна на острова. Прекараха деня в строеж на скривалище, след това се къпаха, спаха и ядоха боровинки. Твърде много боровинки. А сега бяха гладни като вълци.

— Ще трябва да изчакаме докато се стъмни — рече мрачно Андерс.

Изпълзяха от колибата и се изкатериха върху скалите. Разположиха се удобно между тях, за да изчакат нощта, тъмнината и спасението от гладна смърт. Стояха там и наблюдаваха с кисели физиономии най-хубавия залез в живота си, но единственото, което изпитваха, беше нетърпение, че се стъмва толкова бавно. Като огнена заря светеше небето над върховете на дърветата отсреща, на континента. Още се виждаше къс от червения слънчев диск, но скоро той щеше да потъне в тъмните гори. А след това мракът, благословеният мрак щеше да падне над земята и водата и над всички, които имаха нужда от закрила от гангстери. Само да можеше да се стъмни по-бързо!

Скалите се спускаха стръмно към водата, а долу, където се срещаха камъкът и морето, се чуваше тихият плисък на вълните. Някъде навън над фиорда крякаше диво и жално чайка, иначе всичко беше тихо.

— Започвам да се изнервям — измърмори Кале.

— Аз пък тъкмо си мислех какво ли става вкъщи — обади се Андерс. — Смяташ ли, че вече са пуснали съобщение по радиото?

В същия миг двамата се сетиха за бележката, която миналата вечер Ева-Лота беше оставила под възглавницата си вместо „успокоително“. „Не драматизирайте положението, скоро ще се върна, поне така си мисля.“ Дори и да са много ядосани, а вероятно и притеснени от изчезването й, след тази бележка родителите й едва ли щяха да се втурнат веднага в полицията. А след като обсъдеха положението с родителите на Андерс и Кале, те щяха да решат, че това е поредният глупав номер на Белите рози. Може би така беше по-добре. Кой знае дали беше много благоразумно да се забърква полицията в тази история? Кале беше чел достатъчно истории за отвличания и знаеше колко опасно можеше да стане. Във всеки случай, първо трябваше да говорят по някакъв начин с професора. Но как да се доберат до него.

При инженер Петерс светеше лампа. Иначе навсякъде беше тъмно. И тихо. Тишината беше толкова дълбока, че човек като че ли можеше да я чуе. Ако тук изобщо имаше хора, те сигурно спяха.

Но не, не всички спяха! В болезнена безсъница професорът лежеше в своето легло и се самоизмъчваше с безкрайни размишления. През целия си тридесет и пет годишен живот той беше свикнал да намира решения за проблемите, които го занимаваха. Но сегашното му положение беше толкова объркано, че той само можеше да клати безпомощно глава. Той просто не можеше да направи нищо — трябваше да си признае това с безсилна ярост. Нищо друго, освен да чака. Но какво да чака? Някой да открие липсата му и да го потърси? Не и в Клайнкьопинг. Той беше наел малката вила тъкмо защото искаше пълно спокойствие. Смяташе да прекара там лятото с Расмус. Сигурно щеше да мине доста време, преди някой да забележи, че е изчезнал.

Когато стигна дотам в мислите си, професорът скочи от леглото. Не беше време за спане! О, ако можеше да разкъса този Петерс на парчета.

 

 

Ева-Лота също не спеше. Стоеше до своя прозорец и се вслушваше напрегнато във всеки звук, долитащ отвън. Само нощният вятър ли шумолеше в клоните, или Андерс и Кале най-сетне идваха?

Денят беше дълъг, толкова дълъг. За този, който обича свободата, беше непоносимо да стои затворен цял ден. Потреперваща от ужас, Ева-Лота мислеше за всички бедни хора, които линееха по затворите. Ако можеше, тя би обиколила целия свят и би отключила затворите, за да освободи всички пленници от тъмниците им! Защото това беше най-лошото от всичко: да не можеш да излезеш навън когато искаш!

Обзе я нещо като паника и тя се нахвърли върху прозореца, закован с летви, който я разделяше от свободата. Но тогава се сети за Расмус — трябваше да се овладее. Не биваше да буди Расмус. Чуваше в тъмното равномерното му дишане. Това потуши паническия й страх. Поне не беше сама.

От тишината навън най-сетне дойде очакваният сигнал, сигналът на Белите рози, и веднага след това припрян шепот:

— Ева-Лота, запази ли ни нещо за ядене?

— О, и още как! — рече Ева-Лота.

И тя започна да им пуска през процепа между летвите сандвичи, студени картофи и студени тлъсти парчета салам и шунка. Дори едно благодаря не й казаха онези там отвън, защото докато дъвчеха се чуваше само доволно грухтене. Сега, когато наблизо имаше нещо за ядене, гладът им стана още по-опустошителен отпреди и те натъпкаха в себе си всички деликатеси, които им подаде Ева-Лота от прозореца, почти без да дъвчат.

Но накрая трябваше все пак да си поемат дъх и Кале се обади:

— Съвсем бях забравил, че храната е такова хубаво нещо.

Ева-Лота се усмихна в тъмното. Беше щастлива като майка, която е нахранила гладните си деца. Тя прошепна:

— Сега сити ли сте?

— Да, почти… — установи Андерс с изненада. — Страхотно беше.

Кале го прекъсна:

— Ева-Лота, знаеш ли къде е професорът?

— Той е затворен в бунгалото на скалата — отговори Ева-Лота. — В бунгалото, което е най-близо до морето.

— Смяташ ли, че и Расмус е там?

— Не, Расмус е тук, при мен. Спи.

— Да, спя — обади се едно гласче от тъмното.

— Ах, така ли, значи си буден — отвърна му Ева-Лота.

— Винаги се събуждам, когато някой яде сандвичи и мляска така силно. — Той се приближи тихо с босите си крачета и се покатери в скута на Ева-Лота. — Това Кале и Андерс ли са — попита той възхитен. — Битка ли ще има? Не може ли и аз да стана Бяла роза?

— Зависи от това дали можеш да мълчиш — каза Кале отвън. — Ти може би ще станеш Бяла роза, ако обещаеш да не казваш на никого, че си ни видял двамата с Андерс.

— Готово — обеща веднага Расмус.

— Нито дума на Ник или на някой друг, че сме били тук, разбра ли.

— Но защо? Да не би Ник да не може да ви търпи?

— Той не знае, че сме тук — намеси се Андерс. — И не бива да научи. Ник е похитител на деца, разбираш ли?

— Той лош човек ли е? — попита Расмус.

— Не, не съвсем — каза Ева-Лота.

— Аз пък смятам, че е много мил — заяви Расмус. — Мисля, че е доста мил. Защо похитителите на деца не бива да научават тайни?

— Защото не бива — отвърна кратко Кале. — И ти никога няма да станеш Бяла роза, ако не се научиш да мълчиш.

— Но аз мога да мълча! — увери ги развълнувано Расмус. Беше готов да мълчи до края на живота си, само и само да стане Бяла роза.

В този миг Ева-Лота чу тежки стъпки и сърцето й направо се преметна от ужас.

— Изчезвайте! — прошепна тя. — По-бързо! Ник идва.

В следващия миг ключът се превъртя в ключалката. Лъчът на джобно фенерче освети стаята и Ник попита подозрително:

— С кого говориш?

— Давам ти три възможности да отгатнеш — отвърна присмехулно Ева-Лота. — Тук сме аз и Расмус, а освен това Расмус и аз. Нямам навик да разговарям сама със себе си. Тогава познай с кого съм говорила?

— Ти обаче си похитител на деца, а похитителите на деца не бива никога да научат тайната — каза състрадателно Расмус.

— А, не, престани веднага — избухна Ник и пристъпи заканително към Расмус. — И ти ли ще ме обиждаш, че съм похитител на деца?

Расмус взе едрата му длан и го погледна доверчиво в разгневеното лице.

— Да, но аз все пак смятам, че похитителите на деца са добри — увери го той. — Мисля, че ти си много, много добър, мъничък Ник!

Ник измърмори нещо неразбираемо и поиска да си тръгне.

— А бе вие в тази къща да не би да искате да ме уморите от глад? — попита Ева-Лота. — Тук не давате ли втора вечеря?

Ник се обърна и изгледа Ева-Лота с искрено учудване.

— Горките ти родители — заяви той накрая. — Сигурно трябва да станат милионери, за да те нахранят.

Ева-Лота се усмихна.

— Никога не съм страдала от липса на апетит — установи тя със задоволство.

Ник вдигна Расмус от скута й и го занесе на дивана.

— Време ти е да спиш.

— Но аз не съм изморен — увери го Расмус. — И без това спах през целия ден.

Ник го сложи в леглото без повече думи.

— Ще ми завиеш ли добре краката — помоли го Расмус. — Мразя пръстите ми да се показват отдолу.

Подсмихвайки се, с много изненадана физиономия, Ник направи това, за което го помолиха. После застана до леглото и се загледа замислен в Расмус.

— Ама че си ми смешен и мъничък — каза той.

Тъмната глава на момчето кротуваше върху възглавницата. На бледата светлина на джобното фенерче то изглеждаше невероятно нежно и сладко. Тъмносините му очи се усмихваха приветливо на Ник.

— О, ти наистина си много добър, мъничък Ник — каза детето, — ела, искам да те прегърна, както гушкам тате.

Ник изобщо не успя да направи нищо. Расмус просто метна ръце около врата му и после го притисна към себе си с всичката сила на петгодишните си ръчици.

— Боли ли? — попита той с надежда.

Ник мълчеше. После измърмори неясно:

— Не, не боли… не е това…