Астрид Линдгрен
Кале Бломквист по следите на отвлечените (5)

Пета глава

— Не, не в полицията — каза Кале. — Сега нямаме време за това. Трябва да ги проследим, за да видим накъде пътуват.

— Страхотно — плесна се по краката Андерс, — тогава тичай след тях! Никоя кола няма шансове пред такъв спринтьор като теб.

Кале не загуби време да отговаря на тази тъпа подигравка. Той се втурна през градинската врата към мотоциклета на професора.

— Идвай! — извика той. — Ще вземем това тук!

Андерс го изгледа с изумление, в което се примесваше и ужас.

— Но ние не можем… — започна той, но Кале го прекъсна:

— Трябва — каза той лаконично. — Това е извънредна ситуация. Не можем да мислим за шофьорски книжки, когато става дума за човешки живот.

— Хм, ти и без това караш по-добре от твоя старец! — съгласи се Андерс.

Те избутаха мотоциклета на шосето. Там по пясъка все още личаха няколко неясни отпечатъка от автомобилни гуми, единствената следа, която бяха оставили гангстерите. Черният автомобил отдавна беше изчезнал от хоризонта. Накъде ли бяха тръгнали?

— Ева-Лота каза, че ще прави като Хензел и Гретел — извика Кале, когато се понесоха по шосето, възседнали мотоциклета на професора. — А какво всъщност са правили Хензел и Гретел?

— Ръсили са хлебни трохи след себе си — отвърна му Андерс. — И камъчета.

— Ако Ева-Лота е успяла да вземе и камъчета в колата, тя ще се окаже много по-странна, отколкото си мислех — викна пак Кале. — Но няма да се изненадам. Винаги й хрумват разни странни неща.

Стигнаха до първия кръстопът и Кале спря. А сега накъде? Накъде?

Там в тревата край пътя червенееше къс хартия. На него пишеше ТАНЦИ. Но край пътя винаги се търкалят разни парчета хартия и затова те не му обърнаха особено внимание. Няколко метра по-нататък се търкаляше нещо друго. Беше парченце сладкиш. Андерс го посочи с триумфален крясък. Ева-Лота наистина правеше като Хензел и Гретел! Но няколко метра по-нататък момчетата отново откриха къс хартия. Значи червените късчета наистина означаваха нещо.

Окуражени, те завиха по шосето, което водеше към морето. Бяха забравили умората си. Грешка ще е да се твърди, че бяха в прекрасно настроение, но сред цялото им безпокойство и страх се промъкваше едно забележително, почти ведро вълнение. Мотоциклетът пърпореше възхитително равномерно под тях и поглъщаше километър след километър от виещия се път, който ги водеше към неизвестната им цел, някъде, където ги очакваха незнайни опасности. Навярно тъкмо опасността, примесена с радостта от пътуването, събуждаше това странно вълнение в тях.

Те се взираха в пътя пред себе си. Тук-таме като малки весели поздрави от Ева-Лота се мяркаха червените късчета. Накрая момчетата стигнаха горския път. Стигнаха го и едва не го подминаха. Беше толкова невзрачен, че можеха и да не го забележат. Но Андерс откри добре познатото хартиено късче, което червенееше между боровете.

— Спри, спри! — изкрещя той, — не трябва да продължаваме натам! Те са завили по горския път!

Какъв хубав горски път! Между дърветата се промъкваха лъчите на утринното слънце и огряваха тъмнозеления мъх и малките цветя. Наблизо, на върха на една ела пееше кос — така прелестно, сякаш на света нямаше никакво зло.

Но когато навлязоха в гората, Кале и Андерс усетиха съвсем ясно, че птицата се заблуждава. Усетиха с всяка клетка на тялото си, че се приближават към нещо зловещо и страшно, което нямаше нищо общо със слънцето, цветята и птичите песни.

Пътят се спускаше надолу. Все надолу. Сетне между дърветата заблестя нещо синьо: морето! Един стар, прогнил пристан беше краят на пътя. Там намериха последния поздрав от Ева-Лота, червен ластик за коса.

Момчетата стояха и гледаха замислено фиорда. Тънките утринни мъгли тъкмо се вдигаха и слънцето играеше по водната повърхност, набраздена от лекия ветрец. Колко тихо беше наоколо! Колко мъртво! Така пусто, както в първия ден на сътворението, преди на света да е имало хора.

Зелени острови и голи морски скали препречваха хоризонта. Човек би помислил, че този тесен син морски залив е езеро. На няколкостотин метра навътре голям остров затваряше пътя към открито море. Голям хълмист остров, покрит с гори. Изглеждаше напълно необитаван. Но не, не беше необитаван. Тънка лента дим се виеше към небето над върховете на дърветата.

— Ето го гнездото на осите! — каза Кале.

— Да се задушат дано! — добави Андерс.

— Как смяташ, ще успеем ли да преплуваме дотам?

— Пфу — рече пренебрежително Андерс, — това е дреболия. И ако тук няма лодка…

До кея имаше заслон. Кале приближи и ритна затворената врата. Дали вътре имаше лодка? Във всеки случай там имаше кола, досети се той, когато видя следите в мократа от росата трева. Внезапно се сети, че вътре е скрита черната кола. И изпита дълбоко удовлетворение, че бе успял да проследи гангстерите поне дотук. Правилно беше, че ги проследиха веднага, сега се убеди в това. Вятърът и птиците скоро щяха да пръснат бележките и трохите на Ева-Лота, а кой би помислил да търси точно в тази пуста и безлюдна местност?

Кале хвърли още един преценяващ поглед към острова. Да, принудени бяха да стигнат дотам с плуване, но не беше толкова далеч, че да не успеят. Обаче първо трябваше да скрият мотора в гората.

 

 

Те се чувстваха като пътешественици, които откриват непозната земя, когато изпълзяха на отсрещния бряг измръзнали и посинели след дългото плуване. Да откриеш непознат бряг гол, както те е майка родила, не беше кой знае какво преживяване. Без дрехи човек се чувства още по-безпомощен и объркан.

Наоколо не се виждаха врагове. Момчетата седнаха на една огряна от слънцето скала, за да изсъхнат и се постоплят. Сетне развързаха вързопчетата с дрехите си и установиха, че блузите и панталоните им в никакъв случай не са толкова мокри, че да не могат да ги облекат.

— Какво ли биха казали Червените, ако узнаят за тази история — обади се Кале, докато навличаше блузата си през глава.

— Биха казали, че е типична за великия детектив Бломквист — изпъшка Андерс. — Откъдето и да минеш, все на крадци и бандити налиташ.

Кале най-сетне беше навлякъл блузата си. Той стоеше пред Андерс, наклонил замислено глава на една страна. Под късата дреха се подаваха чифт дълги загорели от слънцето крака; той изглеждаше съвсем детински и в никакъв случай не приличаше на велик детектив.

— Да, не е ли странно наистина? — проточи той. — Където и да отидем, винаги, винаги…

— Така е — кимна Андерс. — Това, което ни се случва, го има само в книгите.

— Може би всичко това тук е само една книга — рече Кале.

— Какво искаш да кажеш? Не измръзна ли достатъчно във водата?

— Може би нас всъщност изобщо ни няма — размечта се Кале. — Може би сме само няколко момчета от книга, която някой си е измислил.

— Да бе, ти например — ядоса се Андерс. — Изобщо няма да се учудя, ако се окажеш само печатна грешка. Аз обаче не съм от книга, тъй да знаеш!

— Ти не би могъл да знаеш това — възрази Кале съвсем сериозно. — Теб може би те има само в книгата, която аз съм измислил.

— Охо-о-о… — проточи Андерс. — Щом е така, тогава ти пък си в книга, която аз съм измислил, но аз вече съжалявам, че изобщо съм те измислил.

— А пък аз съм гладен! — заяви Кале.

Те разбираха добре, че е прахосано време да се мотаят наоколо и да се съмняват в собственото си съществуване. Чакаха ги важни и опасни задачи. Някъде там, зад елите и боровете, трябваше да има къща и комин, който да изпуска тясна лента дим в небето. Трябваше да има и хора. Там някъде бяха Ева-Лота, малкият Расмус и професорът. И беше важно да ги намерят.

— Да вървим натам — рече Кале и посочи гората. — Там видяхме дима.

Между гъстите ели, по скали, обрасли с мъх, през блата и боровинкови храсти, покрай мравуняци и шипкови гъсталаци се виеше тясна пътечка. Момчетата се движеха съвсем тихо и предпазливо, готови да побегнат, щом стане опасно. А те усещаха, че става опасно. И когато Кале, който вървеше отпред, внезапно се хвърли за една ела, Андерс пребледня от страх. Той го последва със светкавична скорост и без да губи време за въпроси.

— Там! — прошепна Кале и посочи между елите. — Погледни там!

Но когато надникна зад елите, Андерс не видя нищо ужасно, напротив! Там имаше малко бунгало, наистина доста луксозно бунгало и открит слънчев склон пред него. Хубав малък склон с кадифено мека зелена трева. Гъсти ели го прикриваха от ветровете. А на поляната седеше професорът с Расмус на коленете си. Да, наистина бяха те. Расмус и професорът… И още някой.